Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (20)

Глава двадесета

— Да, благодаря ви — любезно кимна Никълъс към мисис Маркс. — С удоволствие бих хапнал. Храната в самолетите не е особено вкусна.

— Какво вече ви обясних, мистър Монфор — рече Кремптън, — не ви очаквахме по-рано от вторник. Независимо от това Марлоу Хаус е готова да ви посрещне.

— Аз почистих и проветрих стаите на лейди Огъста — обади се Нел в подкрепа на думите на иконома. — Дори има чисти кърпи в банята.

— Благодаря ви — отново се обади Никълъс Монфор. Той огледа малката групичка и в очите му проблесна весело пламъче, когато видя чашата в ръката на Хети, изчервеното лице на Нел и мисис Маркс, която във вълнението си бе забравила да свали книжната шапчица. Само Кремптън имаше вид на достолепен прислужник, макар че страните му бяха зачервени малко повече от обикновено, благодарение на няколкото чашки от превъзходния коняк на лейди Огъста. — Страхувам се, че прекъснах коледното ви празненство — добави той.

— Не съвсем — отвърна Кремптън. — Вече бяхме приключили с обяда. Мисис Маркс с удоволствие ще ви приготви нещо за ядене.

— Хммм. — Никълъс Монфор още веднъж погледна към чашата в ръката на Хети. Карол почти очакваше да го чуе да запита със строг тон чий е този коняк, от който момичето пиеше. После той насочи вниманието си към нея. — Предполагам, че вие сте компаньонката на моята покойна леля. Мис Саймънс, ако не се лъжа?

— Да. — Карол с изненада установи, че все още може да говори, независимо от шока, причинен от внезапната поява на мъжа, когото бе обичала в миналото и в бъдещето, но никога не бе очаквала, че ще срещне в настоящето. Лейди Огъста не си бе направила труда да й съобщи за това.

— Може би ще се присъедините към мен в трапезарията, докато вечерям, мис Саймънс — продължи Никълъс Монфор. — Преди да говоря с адвокатите, бих искал да ви задам някои въпроси за последните седмици от живота на моята леля.

— Разбира се. — Карол срещна погледа на зелените му очи. Гърдите й се изпълниха с нарастващо вълнение. Присъствието на този мъж в Марлоу Хаус бе дело на лейди Огъста. Младата жена бе убедена в това. Нещо повече, пристигането му навярно бе свързано по някакъв начин с промените, които тя трябваше да направи в настоящето.

— Моята леля диктуваше ли ви? — Въпросът бе зададен малко рязко, но Карол не се подразни.

— Понякога — отвърна тя и добави: — Аз не съм отличната стенографка, от която може би се нуждаете.

— Искам да ви продиктувам само няколко писма — отвърна той, без да сваля поглед от нея. — Вземете бележника и молива си и след половин час ме чакайте в трапезарията. А сега, Кремптън, бихте ли се погрижили за багажа ми? Искам да се изкъпя преди вечеря. Мисис Маркс, ще очаквам вечерята си след час.

Той излезе и Кремптън го последва. Мисис Маркс се отправи към печката, като си мърмореше какво да приготви от остатъците от печената пуйка.

— Той се държи като господар — нацупено заяви Хети, загледана във вратата, през която Никълъс Монфор току-що бе излязъл.

— По-добро остави тази чаша с коняк, момиче, и ела да ми помогнеш — нареди готвачката. — Той може и да няма благородническа титла пред името си, но веднага се вижда, че е джентълмен. Мистър Монфор ще очаква най-доброто обслужване и най-добрата храна.

 

 

— Първо — започна Никълъс Монфор докато наблюдаваше набързо нахвърляните бележки в бележника й, — и искам да ви съобщя, че в понеделник ще пристигнат още двама души. Кажете на прислугата да приготвят стаите за тях.

— Добре. — Карол остави молива си, за да отпие от чашата чай, докато компаньонът й взе от препълнения поднос парче от печената пуйка и малко от зеленчуците. — Да очакваме ли пристигането на мисис Монфор? Ако е така, ще кажа на Нел да приготви стаята до спалнята на лейди Огъста. Мисля, че тя е в отлично състояние. Нел се грижи много добре за всички стаи.

— Няма никаква мисис Монфор. Аз съм разведен.

— Съжалявам да го чуя. — Всъщност изобщо не съжаляваше. Страхуваше се, че сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако й бе съобщил, че е женен.

— Не съжалявайте. Аз също не съжалявам — бе отговорът на неискрената й забележка. — Това бе най-доброто решение и за двама ни. Не си подхождахме и никога не сме се разбирали. Сякаш винаги нещо… заставаше между нас. — Той млъкна и загадъчно я изгледа. — Не мога да разбера какво, по дяволите, ме накара да ви говоря тези неща, когато никога не обсъждам подобни теми със служителите си.

— Аз не съм точно ваш служител — отвърна Карол. — Аз работех за леля ви.

— Мога ли да предположа, че познавате адвокатите на леля Огъста? — попита той и сведе поглед към листа до чинията му, написан с неговия почерк.

— Да. Няколко пъти ме е изпращала с бележки до тях в кантората им, тъй като не желаеше да разговаря за тези важни въпроси по телефона.

— Типично за леля Огъста. Никога не е вярвала на никого. Мислите ли, че ви е вярвала?

— В началото може би не, но напоследък — да, тя ми имаше голямо доверие и се надявам никога да не я разочаровам.

— Защо го казвате? Да не би да е оставила някакви специални инструкции за вас? — Той остро я изгледа. — Доколкото разбрах, тя не оставила нищо или почти нищо на хората, които са работили за нея.

— В завещанието си — не. — Карол пое дълбоко дъх, за да събере смелост да му каже настоящите факти, които не бяха отразени в завещанието, но тя бе сигурна, че сега лейди Огъста би ги одобрила с цялото си сърце. — Мистър Монфор, мисля, че тя възнамеряваше да направи много повече за прислужниците си. Тя разбираше колко труден ще бъде животът им след нейната смърт. Кремптън и мисис Маркс са твърде възрастни, за да си намерят подходяща работа, а Нел и особено Хети нямат достатъчно образование. Хети едва може да чете и едва ли ще може да си намери подходяща работа. Освен това и църквата „Сейнт Фиъкър“…

— Да не би да искате да ми кажете, че моята леля е била привързана към тези хора? — прекъсна я той. — Трудно мога да повярвам на подобно твърдение.

— Колко добре познавахте леля си, мистър Монфор? Аз работих за нея почти шест години. През това време не си спомням да сте я посещавали или да сте й се обаждали.

— Така е. Аз наследявам имуществото й, само защото съм единственият й близък роднина. А сега позволете ми аз да ви попитам, мис Саймънс, колко добре вие познавахте леля ми? — Докато Карол обмисляше какво точно да му каже, той заговори: — Вие също не сте я познавали добре. О, може да сте я виждали всеки ден в продължение на шест години, сигурно сте изпълнявали заповедите й, навярно сте успявали да задоволите изискванията и желанията й, въпреки че аз се съмнявам тя да ви е изказала похвала за усърдието. Лейди Огъста Марлоу никога не се е отнасяла добре със служителите си и те никога не са я харесвали, нито пък са й били приятели. Не се опитвайте да ме убедите в противното, защото ще започна да подозирам, че имате специални причини за това. Не вярвам характерът й да се е променил. Преди да ви назначи, тя сигурно ви е разследвала, нали? Очаквам подобно нещо от нея.

— Да, така е, но тя не беше толкова подозрителна, колкото мислите. Поне накрая не… не…

— Не накрая, когато може би вече не е била на себе си? — предположи той и се намръщи.

— Как се осмелявате да подмятате, че се опитвам да обвиня леля ви, че си е изгубила разсъдъка? Това искахте да кажете, нали? — Карол почувства, че ще се разплаче. Как бе възможно този мъж да прилича толкова много на Никълъс и на Ник, които бе познавала и обичала, и в същото време да бъде толкова подозрителен и студен, както лейди Огъста. — Леля ви и аз се разбирахме. А що се отнася до вас, мисля, че вие не се интересувате от нищо друго, освен от парите й. Ако се интересувахте от нея, щяхте поне веднъж да дойдете да я видите или поне да й се обадите по телефона, или да й напишете писмо.

— Тя нямаше да ми позволи да пристъпя прага на къщата й. Никога ли не ви е разказвала за причината за скандалната история между нея и моята майка?

— Може би ще трябва да ми я разкажете. — Раздразнението й към този мъж бързо нарастваше. — Всичко, което знам за голямата фамилна вражда в семейство Марлоу е, че е имало някаква голяма разправия между лейди Огъста и сестра й и след това те никога повече не си проговорили. Тогава вашата майка се е омъжила, после заминала за Хонконг и двете сестри повече не са се срещали.

— Това са основните факти — съгласи се Никълъс Монфор.

— Защо са се скарали? — Карол се стараеше да говори спокойно, сякаш по този начин можеше да го убеди да й разкаже всички подробности. — Не знам защо се интересувам от тази история, но имам странното чувство, че е жизненоважно за мен да узная цялата истина за разправията между вашата майка и лейди Огъста. Може би тогава ще мога по-добре да разбера мотивите на лейди Огъста.

— Знаете ли, аз много добре си я спомням. — Лицето на Никълъс Монфор омекна и се озари от лека усмивка. — Когато бях малко момче, всички живеехме в тази къща. В онези дни моят дядо беше още жив. Когато баща ми умря, дядо ми настоя мама и аз да дойдем да живеем тук с него и леля Огъста. Леля ми бе по-възрастна от майка ми и бе изключително мила и добра с мен. Аз обичах баща си и страдах от неговата загуба. Той много ми липсваше, а леля разбираше мъката ми и бе много търпелива с мен.

— Знам, че лейди Огъста никога не се е омъжвала — внимателно подхвърли Карол.

— Тя имаше поклонник. Така ги наричаше. По време на войната е бил ас от Кралските военновъздушни сили, а след това се захванал със семейния бизнес. Един ден дойде тук на обяд, наскоро, след като се бе завърнал от войната. Зърнал моята майка и мигновено забравил за леля Огъста. Имаше жестока разправия, когато майка ми реши да го последва в Хонконг, а след това там се омъжи за него — сухо завърши той.

— Мога да си представя. — Карол пое дълбоко въздух. — Ето защо двете сестри никога повече не са си проговорили. Ако сърцето на лейди Огъста е било разбито от постъпката на сестра й, това обяснява защо се е превърнала в раздразнителна и подозрителна стара мома. Не бих могла да обвинявам майка ви, освен ако тя не е обичала наистина втория ви баща.

— Тя го обичаше. Той също. Рядко съм виждал двама души толкова щастливи заедно. Той умря една седмица след като тя почина и аз искрено вярвам, че смъртта му е вследствие на разбитото му сърце. Просто не искаше да живее без нея.

— Вие заминахте ли с майка си за Хонконг? — попита Карол, за да го отклони за малко от тъжните възпоминания за майка му и втория му баща.

— Не веднага. Посещавах колеж тук, в Англия, а след това се заех с бизнеса на втория ми баща. По-късно заминах на изток като негов пълноправен партньор, а след смъртта му поех целия контрол върху компанията. След пет години Хонконг ще бъде върнат на Китай и аз възнамерявам да преместя главния офис на компанията в Лондон.

— Можете да живеете в старата семейна къща.

Предположението го накара да се усмихне.

— Оказвате странно влияние върху мен, мис Саймънс. Рядко говоря толкова много. Или може би словоохотливостта ми се дължи на завръщането ми в тази стара къща, където съм живял като малък. Или пък дългият полет ме кара да бъда толкова бъбрив и вероятно вече ви досадих.

— Вие не сте казали нищо досадно и ви уверявам, че няма да споделя думите ви с никого — промърмори Карол. Чувстваше се някак особено в осветената от свещите стая. Никълъс седеше начело на дългата махагонова маса, а тя бе от дясната му страна. Загледа се в проблясващите на меката светлина кристален сервиз и сребърните прибори пред нея.

— Това там върху бюфета гарафа с портвайн ли е, мис Саймънс? Искате ли да изпием по една чаша?

— Благодаря ви. — Карол обикновено не пиеше портвайн, ала това бе едно извинение, за да остане с него още малко. Наблюдаваше с възхищение естествената грация, с която той се изправи и отиде да вземе гарафата. Маниерите му не се бяха променили — оставаха си същите и в миналото, и в бъдещето.

Уважението, което изпитваше в сърцето си към този мъж, бе останало същото, независимо дали се наричаше Никълъс Марлоу, граф Монфор, или бе просто Ник, водача на бунтовниците, или бе само Никълъс Монфор. С цялото си сърце обичаше един и същ мъж, въпреки че обстоятелствата бяха различни. Сега той бе тук, в нейното време, но любовта й към него не означаваше нищо, защото той не я познаваше. Изведнъж й се стори, че чува някакъв далечен глас.

Не, лейди Огъста — мислено си каза тя, — не съм забравила какво трябва да направя.

— Лицето ви се промени за трети път. — Никълъс постави пред нея кристална чаша с портвайн. — Първо то изразяваше отчаяние, сякаш някой е разбил сърцето ви, а след това се усмихнахте, като че ли си припомнихте някаква приятна тайна.

— Може би наистина имам тайна и може би трябва да ви разкрия поне част от нея — промърмори тя, вдигна глава и вече по-уверено продължи: — Утре едва ли ще можете да свършите някаква работа, тъй като е неделя, нито пък в понеделник, защото също е почивен ден. Преди вторник няма да можете да се срещнете с адвокатите на лейди Огъста. Затова бих искала през тези дни да ви покажа някои неща. Можете да ги наречете моите тайни, ако така ви харесва. Ще дойдете ли утре сутринта с мен в църквата?

— В църквата? — засмя се той, — от години не съм стъпвал в църква, но ако желаете, ще ви придружа. Все пак сега е най-подходящото време за посещения в църквата.

Карол му каза в колко часа започва службата и след това се изправи, като се извини, че вероятно е уморен от дългото пътуване и затова е по-добре да го остави да си почине. Трябваше да излезе от стаята, докато все още имаше сили да го стори. Мислено се помоли лейди Огъста да я очаква в спалнята й, защото искаше да я помоли за по-подробно обяснение на събитията от последните няколко часа.

Стаята й беше празна. Във въздуха се носеше само уханието на нарцисите в червената купа на масичката до леглото. Младата жена се огледа, все още не можейки да повярва, че е сама. Навярно лейди Огъста беше в стаята, но тя просто не можеше да я види.

— Права ли съм? — попита тя на глас. — Вие ли изпратихте Никълъс Монфор в Марлоу Хаус, защото искате той да ми помогне да променим бъдещето? — Въпреки че не получи отговор, Карол продължи да говори на празната стая. — Лейди Огъста, наистина ли той е тук, за да ми помогне, или аз трябва сама да се справя? Искахте да ме накарате да се замисля, нали? Затова ме отведохте в миналото и в бъдещето, показахте ми някои неща, но ме оставихте сама да науча уроците, които трябва. И в двата случая вие не направихте нищо, за да ми попречите да се влюбя. Любовта ми към Никълъс и Ник също ли е част от вашия план за мен? Искам да ви кажа… в случай, че не го знаете, лейди Огъста, че утре възнамерявам да заведа вашия племенник в църквата „Сейнт Фиъкър“ и да го убедя да направи щедро дарение за нея, като се лиши от наследството си, от вашето имущество.

 

 

Не се наложи да запознава Никълъс Монфор с Лусиъс Кинкайд.

— Ние бяхме заедно в колежа — каза й Никълъс, когато видя пастора да се отправя към олтара. — Какво прави той на подобно място?

— Възнамерявам да ви покажа след службата — прошепна му тя в отговор. Тя забеляза изненадата, изписана върху лицето на мистър Кинкайд, когато той видя Никълъс, коленичил до нея. Ала след миг тази изненада се замени с щастлива усмивка и той започна проповедта си. Срещата между двамата след службата бе също много интересна — те се смееха и се тупаха приятелски един друг по гърбовете, жестикулираха и говореха толкова възбудено, че напълно разрушиха представата на Карол за сдържаността на англичаните.

— Никога не съм предполагал, че ще те видя тук — извика Лусиъс Кинкайд. — Да не би Далечният Изток да е изгубил своето очарование? Ще останеш ли у дома?

— Сериозно обмислям идеята да се установя за постоянно в Лондон — с престорено сериозен глас отвърна младият мъж, съвсем различен от обичайния въздържан тон. — Но… проблемът изисква обстойно обмисляне, бих казал, да, трябва сериозно да се преценят всички последици.

— Бях забравил колко добре го правиш. Вие току-що чухте съвършена имитация на стария Фоги^[1], нашият преподавател в Оксфорд — обясни Лусиъс Кинкайд на съпругата си и Карол, които смаяно ги наблюдаваха.

— Лусиъс, скъпи — напомни му мисис Кинкайд, — вече трябва да сме в столовата. Хората ни чакат.

— Ела с нас, Никълъс. — Преподобният Лусиъс Кинкайд прегърна през рамо стария си приятел и го побутна към задния вход на църквата, откъдето се влизаше в столовата за бедните. Карол и мисис Кинкайд ги последваха. Залата бе пълна с доброволци, които поднасяха закуската — чай, кафе, сок и сладки кифлички.

— Бих искал да можем да поднесем яйца, бекон и пушена херинга, но това е най-доброто, което можем да си позволим — тъжно рече мистър Кинкайд. — Навярно някои от хората недоволстват от бедната закуска, но нищо не мога да направя.

— Би ли обяснил по-подробно за работата си тук? — попита Никълъс. Двамата мъже се отдалечиха, разговаряйки за църквата „Сейнт Фиъкър“ и благотворителните обеди и вечери на пастора.

— Струва ми се, че мистър Монфор е чудесен мъж — каза Абигейл Кинкайд, като внимателно наблюдаваше Карол, за да види реакцията й.

— Щом като е приятел на съпруга ви, значи сигурно е добър човек — отвърна Карол с привидно безразличие. Копнееше да разкаже на мисис Кинкайд за нейната история с Никълъс Монфор, но усещаше, че още е рано за тази изповед.

— И той, като Лусиъс, не е лишен от чувство за хумор. — Сините очи на Абигейл Кинкайд топло се смееха. — Между другото, Лусиъс изяде половината от бонбоните, които ми подарихте. Каза, че най-много му харесали тези с лешници и дъвчащите.

— О, сигурна съм, че е така. — Погледите им се срещнаха. Внезапно, без да разбират напълно тайнствената близост, възникнала помежду им, двете жени избухнаха в смях.

— Лу — каза малко по-късно Никълъс, — струва ми се, че сам едва ли ще се справиш с цялата работа. Трябва да се съгласиш да ти помогна. — Той извади чековата си книжка и започна да пише.

— Скъпи приятелю, не те доведох тук, за да прося — възмутено извика мистър Кинкайд.

— Не, разбира се, че не си — отвърна Никълъс и леко се усмихна. — Мис Саймънс беше тази, която ме доведе в „Сейнт Фиъкър“ и аз съм й много благодарен за това. Ето, вземи. Надявам се, че и в бъдеще ще имам възможност да ти помагам. — Той подаде чека на приятеля си.

— О! — Мистър Кинкайд се втренчи невярващо в хартията. — Никълъс, това е прекалено много. Просто не мога да повярвам на очите си.

— Глупости! — Ръката на Никълъс се задържа за миг върху рамото на приятеля му. — Някога ти направи много за мен. Сега е мой ред да ти се отплатя. Всъщност едва ли ще мога някога да ти се отплатя. Лу спаси живота ми — обясни той на Карол и мисис Кинкайд. — Когато бяхме в Оксфорд, ме измъкна от реката след инцидент по време на ежегодното състезание с гребни лодки по Темза. Всъщност, Лу, искам да те помоля за нещо — ще се радвам, ако ти и съпругата ти дойдете във вторник на вечеря в Марлоу Хаус. Моят помощник и съпругата му също ще бъдат. Спомняш ли си Уилям Баскъм?

— Уил? Чудех се какво е станало е него. Значи, той работи за теб. — Лусиъс Кинкайд се усмихна. — Ще бъде среща на стари училищни другари, които не са се виждали от дълги години.

По-късно, докато се връщаха в Марлоу Хаус, Карол разказа на Никълъс за вечерята на Бъдни вечер, организирана от семейство Кинкайд, и за помощта, която тя и прислужниците от къщата на леля Огъста му бяха дали.

— Тези добри хора се опитват да поддържат столовата за бедните през цялата година — продължи тя, — а аз се надявам, че вие ще продължите да им помагате. — Той не отговори и след кратко колебание Карол добави: — Църквата се нуждае и от известен ремонт.

— От цялостен ремонт. И сам мога да забележа някои неща, мис Саймънс — хладно рече той, но в зелените му очи горяха весели пламъчета. Младият мъж спря, хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Предполагам, че също ще искате от мен да възстановя и Марлоу Хаус в пълния му блясък, така ли е?

— Би било прекрасно, ако го направите. Тази красива, но стара къща не бива да се оставя да се руши.

— Винаги съм бил привързан към това място. Може би ще запазя къщата и няма да я продам, каквито бяха първоначалните ми намерения.

— Знам, че лейди Огоста би била доволна да чуе това.

— Още веднъж претендирате да познавате добре мислите и желанията й — скептично я изгледа той.

— Това не са претенции. Казвам ви това, което знам за нея.

— Наистина ли? — От развеселеното изражение на лицето му Карол разбра, че той не вярва на заявлението й.

— Дали ще ми вярвате, или не, си е ваша работа. Това няма значение, ако ще помогнете на мистър Лусиъс Кинкайд и направите нещо за прислугата в Марлоу Хаус.

— Защо, мис Саймънс? — настоятелно я изгледа Никълъс. — Защо това е толкова важно за вас? Да не би леля ми да ви е казала или да е направила нещо? Умея да разгадавам човешките характери и мога да се обзаложа, че криете нещо от мен.

Той все още я държеше за рамената и се взираше в очите й. Карол изпита желание да се приближи до него и да сложи глава на гърдите му. Допирът на ръцете му караше сърцето й да тупти от копнеж и желание. Ала той чакаше отговора й и тя смутено се изкашля.

— Аз… сега… не мога да отговоря на въпроса ви. Не бих искала да помислите, че съм полудяла, за което се страхувам, че ще стане, ако ви разкажа всичко. Навярно няма да повярвате на думите ми. Обещавам да ви кажа, когато му дойде времето.

— В началото помислих, че сте някоя измамница, която се е опитала да измъкне пари от леля ми, след като я е накарала да промени завещанието си. — Докато говореше, Никълъс не откъсваше поглед от нея, сякаш се опитваше да проникне до дъното на душата й.

— Не ви обвинявам, че сте си помислили подобно нещо — кимна тя. — Вие не ме познавате. Но, мистър Монфор, уверявам ви, че нямам непочтени намерения.

— Вие не поискахте нищо за себе си. Само за други хора. Каква е цялата тази мистерия? Какви са мотивите ви? — Все още я гледаше втренчено и Карол смътно си помисли, че навярно представляват странна гледка за минувачите — двама души, които стоят насред улицата и се гледат втренчено един друг.

Никълъс — пееше сърцето й. — Ник, Никълъс, Ник. Моя любов…

— Мис Саймънс?

— Наречете го възраждане на духа.

— На вашия или на този на моята леля?

— И на двете ни. — Карол пое дълбоко въздух. — И двете се променихме до неузнаваемост, и двете се върнахме към истинската си същност, такива каквито някога сме били.

— Вие сте истинска. — Ръцете му я стиснаха по-силно, сякаш да потърсят потвърждение на думите му, че наистина е от плът и кръв. — Вие не сте дух, а нещо ми подсказва, че не сте и ангел.

— Аз съм жива — отвърна тя. — Никога не съм била по-жива.

— Говорите така, като че ли това е някакво чудо.

— Така е. Скъпи мистър Монфор, наистина е чудо. Всичко, което искам, е да ви накарам да повярвате в това чудо.

 

 

— Кремптън ми каза, че сте искали да ме видите. — Карол се спря на вратата на библиотеката и огледа пълните с книги лавици, ориенталския килим на пода и полираното бюро.

Никълъс вдигна глава от папката с документи, които преглеждаше. Носеше очила за четене, които му придаваха много сериозен вид.

— Влезте. Бих искал да ви задам няколко въпроса. — Махна с ръка и й посочи креслото от другата страна на бюрото. — Кажете ми, мис Саймънс, какви са плановете ви сега, когато вашата работодателка е мъртва?

— Не знам. Обмислях какво ще правя занапред, но още не съм решила.

— Струва ми се, че сте добре запозната с работите на леля ми. Бих ли могъл да ви убедя да останете в Марлоу Хаус и да ми бъдете секретарка?

Ще остана, където и да е, ще направя всичко, за да бъда с теб. Обаче Карол се опасяваше, че не бе добра секретарка и едва ли щеше да бъде подходяща за него. Затова каза на глас:

— Аз бях секретарка на лейди Огъста, когато се налагаше, но трябва да ви предупредя, мистър Монфор, че нямам особени умения в тази работа. Пиша много бавно на пишеща машина, а ако ми покажете компютър, сигурно начаса ще избягам.

— Не е необходимо да владеете машинопис или да имате компютърни познания. Нямах предвид подобна работа. Джоана Баскъм може да ви научите да работите с компютър, но това не е абсолютно необходимо. — Той се облегна назад и внимателно се вгледа в лицето й. — Мис Саймънс, открих, че вие притежавате забележителна чувствителност към нуждите на другите. Тъй като притежавам значително богатство, аз реших да дам част от него, за да помогна на хората да насочат живота си в правилна посока. Бихте ли искали да ми помагате?

— О, да. Точно това искам да направите хората по-щастливи, да им помогнете да имат по-добро бъдеще, което може да промени света, който ще дойде след нас — какво по-прекрасно от това? Но, мистър Монфор, не прибързвате ли? Вие не знаете нищо за мен. Може да съм мошеничка, която да злоупотреби с парите ви. — Карол млъкна, защото Никълъс избухна в смях. Безгрижният му смях накара сърцето й да подскочи.

— Мис Саймънс, след като леля Огъста ви е наела да работите за нея, аз съм сигурен във вас. Не се съмнявам, че тя ви е проверила и докладите за вас вероятно са при адвокатите й. Разбира се, и аз ще направя някои проучвания за вас, но за работа като тази предпочитам да се доверя на инстинкта си, а той ми казва, че вие сте точно човекът, който ми трябва. А сега, след като уредихме този въпрос, кажете ми нещо повече за прислужниците на леля Огъста.

Карол бързо му описа положението, наблегна на необразоваността на Хети и за отчаяната необходимост тя и Нел да си намерят друга работа.

— Страхувам се, че нито едното от двете момичета има голям шанс да си намери нова работа — каза тя, повтаряйки това, което лейди Огъста й бе казала. — Кремптън и мисис Маркс са в малко по-добро положение, защото те имат малки пенсии, ала не вярвам, че ще живеят добре, след като напуснат Марлоу Хаус. — Искаше да му каже за предложението на мистър Лусиъс Кинкайд относно Кремптън, но в този миг й хрумна нещо друго.

— Мистър Монфор, тази сутрин вие казахте на Лусиъс Кинкайд, че ще продължите да му помагате за църквата „Сейнт Фиъкър“. Бедният човек наистина е твърде зает. Ще можете ли да му отпуснете средства, за да плаща на някого, който да ръководи организирането на благотворителните обеди и вечери? Тогава Кремптън би могъл да се заеме с тази работа, а мисис Маркс ще му помага, а мистър Кинкайд ще може изцяло да се посвети на работата си. Така ще помогнете и на тримата и ще ги направите много по-щастливи. А освен това и Абигейл Кинкайд няма да работи толкова усилено. В момента тя върши почти цялата работа в столовата за бедните. По-голямата част от парите им отиват, за да осигуряват храна на тези хора. Ако им отпуснете някакви средства, тази чудесна жена ще може да отдели малко и за себе си и да купи нови дрехи за семейството си — развълнувано завърши Карол.

— Точно такова творческо мислене очаквах от вас — ентусиазирано рече Никълъс. — Мис Саймънс, вярвам, че с вас ще поработим отлично.

 

 

По-късно Карол, Никълъс и Кремптън разгледаха обстойно къщата — от тавана до мазето. Кремптън посочваше къде е необходимо да се направи ремонт, а Карол си водеше подробни бележки.

— Ужасно е, че тази прекрасна старинна къща е разделена на две — отбеляза Карол. — Старата Марлоу Хаус е била много по-просторна и красива.

— Сигурно е било така. — Никълъс й хвърли учуден поглед, сякаш се питаше откъде тя знае как е изглеждала къщата в миналото.

— Някой ми каза — обади се Кремптън, — че съседната къща, която сега е дадена под наем и някога е била част от Марлоу Хаус, скоро ще бъде освободена. Тази информация може да ви бъде полезна, мистър Монфор.

— Благодаря, Кремптън — замислено отвърна Никълъс.

Този неделен следобед Карол се изяви като секретарка и написа на машина списък на всички поправки, които трябва да се извършат в Марлоу Хаус.

— Предполагам, че лейди Огъста сигурно би искала да се основе фонд с част от парите й — каза Карол.

— Ще е нужно време, докато се легализира завещанието — отвърна Никълъс, — но аз мога да започна с мои пари.

— Ще наречете ли фонда на нейно име? — попита тя.

— Каква упорита жена сте вие и колко сте сигурна, че познавате точно желанията на леля ми. Много добре, ще го нарека Благотворителен фонд в памет на лейди Огъста Марлоу. Това харесва ли ви?

— Звучи чудесно. Сигурна съм, че тя ще бъде много доволна.

— Където и да се намира сега — сухо добави Никълъс, с тон, който Карол вече добре познаваше.

Когато приключи със задълженията си на секретарка, тя слезе в кухнята. Страхуваше се, че своенравната мисис Маркс ще бъде разстроена от допълнителната работа по приготвянето на храна за гостите. За нейно учудване, мисис Маркс се оказа изпълнена с енергия. Готвачката беше в стихията си, непрекъснато даваше нови и нови нареждания на Хети и горкото момиче се чувстваше напълно объркано. Почти бе подлудила Нел с настояванията си да извади най-хубавия китайски сервиз и да лъсне до блясък сребърните прибори, за да не се вижда и най-малкото петънце.

— Виждам, че сте организирали всичко — каза Карол на готвачката.

— Време е тази стара къща да заживее отново, дори и да е само за малко — отвърна мисис Маркс. — Ще покажа на мистър Монфор на какво сме способни и как се посрещат гости в цивилизована страна. Хети, къде е медната тавичка, която ти поисках?

 

 

Както очакваше, Уилям и Джоана Баскъм приличаха на Джо и Бас, които Карол бе познавала в бъдещето. Веднага разбра това, макар че и те, като Никълъс, не я познаваха. В Уил Баскъм, Карол откри прилика и с иконома на граф Монфор, който в онзи далечен следобед в миналото толкова неохотно я пусна в къщата на господаря си.

Да не забравя да попитам лейди Огъста за това — каза си Карол. — Дали става винаги така и през вековете се появяват едни и същи хора? Ако е така, защо Пенелопи Хайд обичаше Алвин Саймънс в миналото, Пен бе влюбена в Ал в бъдещето, а сега е омъжена за Лусиъс, който един ден ще бъде Лу? Всичко е доста объркано.

За нейно удоволствие Джоана и Уил много скоро се отпуснаха и разговаряха с нея, сякаш бяха стари приятели. Всички се наслаждаваха на ранната вечеря, тъй като гостите бяха гладни и се оплакаха от ужасната храна в самолета.

— Спряхме в Майорка, за да посетим родителите ми — обясни Джоана, — затова не дойдохме заедно с Никълъс.

По-късно Карол се отби в кухнята, за да обсъди с мисис Маркс менюто за следващия ден. Когато излезе в салона, от библиотеката се разнесоха звуците на добре познатия й старинен валс и тя се отправи натам.

Никълъс седеше зад бюрото и преглеждаше някакви документи. Бе включил стереоуредбата на лейди Огъста и бе пуснал една от нейните стари плочи. Когато чу стъпките й, вдигна поглед.

— Случило ли се е нещо? — попита той и я изгледа над очилата си.

Сърцето й се сви от любов към него. Ако само можеше да приближи до него, да сложи ръце на раменете му или да седне в скута му, и да облегне глава до гърдите му. Колко прекрасно би било, ако отново се озове в прегръдките му, за които толкова много жадуваше. Ала си каза, че не бива да забравя, че за Никълъс Монфор тя бе непозната. Затова се опита да се овладее и да отговори с възможно най-студения си и спокоен глас, докато звуците на любимия й валс изпълваха душата й с щастливите спомени за изгубената любов.

— Не, нищо не се е случило. Просто чух музиката и не можах да се сдържа да не дойда. Исках да я чуя по-добре. Много обичам този валс.

— Аз също. Това е странно, защото обикновено предпочитам по-модерна музика, но тази стара песен винаги е имала някаква тайнствена сила над мен. — Той отмести листата по бюрото, изправи се и приближи до нея. — След като го харесвате, искате ли да го изтанцуваме, мис Саймънс?

Би могла да възрази и да каже, че библиотеката едва ли е най-подходящото място за танцуване, но не го стори. Когато Никълъс Монфор я взе в прегръдките си, тя, се почувства като странник, който след дълго пътуване най-после се завръща у дома. Плавните движения, блясъкът на зелените му очи, докосването на ръката му, стиснала нейната, начинът, по който дясната му ръка бе обгърнала кръста й, докато с лекота я въртеше из стаята, всичко това събуди образите от миналото и бъдещето. Карол си помисли, че нежните спомени и звуците на старинната мелодия са съхранени в стените на библиотеката.

Не знаеше дали и Никълъс Монфор изпитва същото удоволствие от танца. Те се движеха в пълен синхрон, както бе очаквала, но когато музиката свърши, Никълъс отдръпна ръцете си и се отдалечи от нея.

— А сега ще ви помоля да ме извините — каза той. — Трябва да свърша още доста работа. Благодаря за прекрасния танц. Беше чудесен завършек на този доста натоварен ден. — Докосна с устни ръката й, отвори вратата и я задържа, за да мине. Той я отпращаше — любезно и внимателно, но все пак я отпращаше.

— Лека нощ, мистър Монфор. — Прикри разочарованието си и се отправи към спалнята си.

Какво щеше да стори, ако в този живот Никълъс Монфор не бе отреден за нея? Щом Пенелопи-Абигейл-Пен не беше с един и същи мъж през различните векове, същото ли щеше да бъде и с нея?

Карол знаеше отговорите на тези въпроси, като че ли бяха издълбани в сърцето й. Тя винаги щеше да обича Никълъс, но ако той не я обичаше, тя щеше да работи заедно с него, докогато той я иска и щеше да се постарае да помогне на повече хора. Трябваше да се уповава на мисълта, че в бъдещия свят, който щеше да бъде различен от този, който бе видяла, тя и мъжът, когото обичаше, щяха да бъдат заедно. И ако в този живот не й бъде отредено да има любовта на Никълъс, тя щеше да се опита да заслужи уважението му.

Повече нямаше да бъде сама. Имаше приятели — семейство Кинкайд, Нел и Хети, мисис Маркс и Кремптън, Джоана и Уил Баскъм, а ако има късмет, може би ще завоюва и приятелството на Никълъс. То не беше точно това, което искаше, но щеше да се задоволи и с него. Нали имаше надеждата, че един ден отново ще се съберат, макар и след един век.

— Това е подаръкът, който лейди Огъста ми даде — прошепна Карол — и аз винаги ще й бъда благодарна. Завинаги. Благодарение на нея сега знам, че животът няма край.