Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (14)

Глава четиринадесета

Карол отстъпи зад високата, загърната в черно наметало фигура на Ник. Сега широките му гърди я закриваха от всички, които стояха близо до Дървото на Света. Тя бавно започна да си пробива път между хората, които не й обръщаха внимание, погълнати от церемонията. Вървеше с ниско наведена глава, за да не се вижда лицето й. Мисълта, че може да се срещне с командира на охраната, я караше да потръпва от ужас, ала нямаше време за паника, защото трябваше колкото се може по-бързо да напусне площада.

Достигна до ъгъла. Марлоу Хаус се намираше вляво от нея и сякаш я примамваше да потърси убежище зад стените й. Знаеше, че не бива да го прави — ако влезе в къщата на Ник, може да привлече вниманието на полицаите към него и приятелите му. Пред нея се простираше улица, която водеше към задния двор, и Карол пое по нея. Беше се отдалечила от Дървото на Света и тълпата край нея оредяваше.

Сега бе сигурна, че командирът на охраната няма да знае къде е изчезнала, но реши, че трябва да се отдалечи още от Марлоу Хаус. Напомни си, че трябва да бъде много предпазлива — не биваше да позволява този човек да я вижда за трети път. Имаше нещо в начина, по който той я погледна със студените си, безчувствени очи, нещо, което я караше да изтръпва от ужас. Инстинктът й казваше, че този мъж няма да изслуша обясненията й, нито ще прояви милост.

Бе започнало да притъмнява и вероятно церемонията вече бе свършила. Видя, че край нея забързано минаваха хора, които се прибираха по домовете си. По лицата им се четеше разочарование, че празниците са свършили. Същото изражение бе виждала и по лицата на хората от двадесети век.

Винаги се бе отнасяла с презрение и насмешка към подобни създания, тъй като досега самата тя не бе вярвала в честването на Коледа, не бе очаквала нищо от празничните дни и не бе тъгувала, когато свършваха.

Сега изпита жалост към тези зле облечени хора, които си проправяха път през развалините, забързани да се приютят по домовете си. Нещо повече — имаше чувството, че е една от тях. Тя също бе облечена зле като тях и също трепереше от студ.

Ускори крачка, за да се слее с тълпата. Тъй като официалните лица и стражите се движеха по определен маршрут, не очакваше, че ще минат по тази странична улица, но все пак реши да продължи да се движи на запад.

След малко забеляза един мъж и една жена, които се отклониха от улицата и се насочиха към една малка странична уличка.

— По-добре се махнете оттук — предупреди я мъжът, докато минаваше покрай нея с дете на ръце. — Охраната идва и не бива да се изпречвате на пътя им.

— Благодаря. Не бях забелязала. — Карол бързо последва мъжа в тъмната уличка.

— Изгубили ли сте се? — попита мъжът, без да спира, и й хвърли кос поглед.

— Струва ми се, че поех в грешна посока. Когато стражите отминат, ще се върна обратно. Сигурна съм, че ще намеря пътя към къщи.

— Бъдете внимателна и побързайте. Знаете как се отнасят към скитниците.

— Да. Още един път ви благодаря. — Карол наблюдаваше как мъжът с детето се отдалечава и накрая се стопи в мрака. Чу тропот на маршируващи нозе и се притисна плътно към стената на една от сградите. Стоя така, докато звукът заглъхна, а после се върна на широката улица. Видя неколцина души и бързо пресече улицата.

Реши, че е по-добре да върви по страничните улички, успоредни на тази улица. Така, въпреки тъмнината, се надяваше да намери пътя към Марлоу Хаус, а освен това нямаше да я забележат.

За сто седемдесет и пет години Лондон се бе променил до неузнаваемост — главните улици бяха почти същите, но страничните улици, които някога добре познаваше, бяха опустошени от бомбардировките. Виждаха се разрушени сгради, каменни блокове и строшени тухли, които затрудняваха предвижването. Трябваше да ги заобикаля, а това й пречеше да се ориентира. Бе сигурна, че са изминали няколко часа, откакто се раздели с Ник, и знаеше, че той вече се тревожи за нея.

Най-накрая Карол си призна, че се е изгубила, но реши да продължи напред, като се молеше да намери правилната посока. Наоколо нямаше никого и това, от една страна, бе добре — никой нямаше да я види. Но от друга страна, ако се появяха стражите, щяха веднага да я забележат и да я арестуват.

— Мразя всичко това — промърмори младата жена. — Обичах да се разхождам из тази част на Лондон, без да се тревожа, че ще срещна полицай. Напротив, отнасях се приятелски към полицаите и бях уверена, че могат да ми помогнат, ако имам нужда. Нали работата им е да защитават гражданите и да се грижат за тяхната безопасност. А този свят е толкова отвратителен. Ако не се прибера скоро в Марлоу Хаус, Ник ще полудее от тревога, а освен това отсъствието ми може да провали неговия план. Къде ли в този разрушен град се намира Марлоу Хаус? О, най-после!

С бърза крачка се насочи към площада, разкрил се пред нея, ала почти веднага разбра, че това не е същият площад. Тук къщите не бяха разрушени. Нямаше грамади от камъни и тухли, а вместо това наоколо се простираха улици с гладка настилка. И най-важното — в средата не се виждаше Дървото на Света. Карол видя няколко големи превозни средства, паркирани на определени места пред сградите. Всяка от тези машини можеше удобно да превозва шест или осем човека.

— Лимузини — каза си тя и се приближи към една от тях. — Не приличат много на лимузините от двадесети век, но са най-луксозното нещо, което виждам в този свят.

Не беше трудно да се досети защо имаше паркирани толкова много лимузини — прозорците на една от представителните къщи бяха ярко осветени и вероятно там празнуваха. Карол се скри зад една от колите и бързо се огледа. В отдалечената част на площада се виждаше голям огън, а около него бяха насядали мъже. Облеклото им се различаваше от всички облекла, които бе видяла досега, и тя реши, че вероятно това са шофьорите на лимузините. Бяха добре запасени с храна и пиене и разговаряха и се смееха доста високо. Недалеч от тях Карол съзря шестима мъже в кафяви униформи на цивилни полицаи, които безучастно ги наблюдаваха.

За разлика от площада около Марлоу Хаус, тук имаше електричество — десетина улични лампи. Повечето от къщите наоколо също бяха осветени. През големите прозорци на голямата къща, където имаше празненство, Карол видя силуети на хора, които се движеха. Любопитството й надделя и тя се надигна, за да вижда по-добре.

Явно в стаите бе топло, защото жените бяха облечени в тънки вечерни рокли, с разголени рамене и дълбоки деколтета. Всички жени носеха блестящи обици, огърлици, гривни, пръстени и диадеми в косите. Мъжете бяха окичени с тежки златни или сребърни вериги, носеха свободно падащи туники и тесни панталони, а ръцете им бяха отрупани с пръстени с разноцветни скъпоценни камъни. След като няколко дни бе гледала само тъмни, износени дрехи, сега Карол бе като хипнотизирана от богатството на цветовете, блясъка на скъпоценностите, от покритите с копринени тапети стени на голямата зала.

Гостите продължаваха да пристигат. Предната врата бе широко отворена, а отстрани стояха двама пазачи, които внимателно наблюдаваха влизащите. Карол се сниши и като се прикриваше зад колите, приближи към къщата. В този миг фаровете на голяма лимузина осветиха площада.

В колата седеше един от Великите вождове — Фал, когото бе видяла на церемонията. Той непохватно се измъкна от лимузината. Все още бе облечен в същата светлозелена туника, но на гърдите му висяха няколко тежки златни вериги, на всяка от които се поклащаше голям медальон, отрупан със скъпоценни камъни. Стражите при входа се изпънаха и отдадоха чест, когато излезе и спътникът на Великия вожд. Този мъж бе облечен в обикновена кафява униформа без никакви украшения. Карол разпозна командира на охраната — последния човек, когото би искала да срещне. Бързо наведе глава и се сниши още повече. Ала миг след това, като омагьосана от някаква зла сила, тя пак повдигна глава и се взря в мъжа.

За разлика от Великия вожд Фал, командирът на стражите бе висок и строен. Униформата, бледото му лице и черната пригладена коса го караха да прилича на чикагски гангстер от двадесетте години на двадесети век. Мисълта, че след като бе прекосила половин Лонд, за да избяга от този мъж, сега се намираше толкова близо до него, я накара да се вцепени от страх. Навярно бе предопределено да се срещне с него. Заслуша се в разговора между двамата мъже.

— Хайде, Дръм — недоволно рече Великия вожд Фал. — Няколко пъти вече ти казах, че няма за какво да се тревожим. Това е само слух, а досега сме чували много подобни слухове и никой от тях не се потвърдил. Нито един. Постави допълнителна охрана по улиците и не мисли повече за това.

— Познавам всички, които живеят в този район, а въпреки това на два пъти мярнах непознато лице. Какво означава това?

— Това вероятно означава, че някой е дошъл да посети роднините си за празниците. Мога да се обзаложа на златните вериги, които нося, че повече никога няма да видиш този непознат.

— Вярвам на инстинктите си — настоя командир Дръм. — Първо се носи упорит слух, а второ — виждам непознато лице, което предизвиква много силна реакция в сърцето ми.

— Не знаех, че имаш сърце — неочаквано се засмя Великия вожд Фал. — Кажи ми, този непознат мъж ли беше или жена?

— Какво значение има? — озъби се командирът Дръм по начин, който показа, че той не изпитва голямо уважение към Великия вожд Фал. — Винаги подушвам опасността и ти казвам, че този път я усетих на два пъти.

— А пък аз ти казвам, че ще се справим с всеки проблем, който би могъл да възникне. Сега ще ми позволиш ли да се появя на празненството, което се дава в моя чест? Наистина, Дръм, ти си по-лош и от онези женствени свещеници. Всички хора са покорни и много добре знаят къде им е мястото — в дъното на социалната йерархия. Те си имат своите нищожни забавления и дори днес аз взех участие в малкото им празненство. Сега искам да си почина.

— Ако си умен, винаги ще бъдеш бдителен.

— Не, не, Дръм, бдителността е твоята работа. Моята е да управлявам.

Все още спорейки, двамата мъже се изкачиха по стълбите. Стражите стояха изпънати, докато те влязоха в къщата. Карол остана, обзета от безкрайно отчаяние и страх. Най-после бе разпознала командира Дръм и се чудеше как не се бе сетила по-рано. Лицето му доста се различаваше от това на мъжа, в когото по детински си бе въобразявала, че е влюбена. Ала студената безцеремонност и безчувствения поглед й бяха добре познати от мъжа, когото се надяваше да не срещне никога повече.

Робърт Дръмонд. Знаеше, че точно сега не можеше да я види, но Карол трепереше от ужас, сякаш този мъж бе предопределен да я преследва и през вековете.

След чутото тя разбра, че има сериозна причина, за да се страхува за съдбата на Ник и приятелите му в Марлоу Хаус. Не бе изненадана от думите на командира, че я е забелязал, но бе безкрайно разтревожена от думите му, че е чул слухове за някакъв бунт. Не мислеше, че някой от групата на Ник се е разприказвал, но не познаваше членовете на останалите групи. Не бе изключено някой под влияние на изпития алкохол по време на празниците да се е изтървал, без да иска.

Трябваше да се махне оттук, колкото се може по-бързо да намери Марлоу Хаус и да предупреди Ник и приятелите му. Ала искаше да разбере дали няма да научи нещо повече. Прокрадна се предпазливо зад колата, която бе най-близо до големия прозорец, и се притаи зад нея. Пристигнаха още гости, които привлякоха вниманието на пазачите и Карол проточи врат, за да може да огледа по-добре вътрешността на къщата.

В дъното на затоплената, украсена със златисти орнаменти стая, се виждаше оркестър, който свиреше, но Карол не можеше да чуе музиката. Навсякъде имаше големи и малки вази, пълни с цветя. В единия ъгъл на залата в голяма саксия бе поставена палма и миниатюрни дръвчета, наредени около плискащ фонтан от бял мрамор. Гостите се разхождаха, смееха се, разговаряха, понякога си разменяха леки целувки и кратки милувки, които не бяха съвсем подходящи за публични места.

— А в Марлоу Хаус има течаща вода само един час на ден — гневно изръмжа Карол, докато гледаше фонтана.

Покрай една от стените се виждаше дълга маса, отрупана с различни лакомства. Карол я гледаше втренчено, затаила дъх, не можейки да повярва на очите си.

Покривката бе от фина, избродирана със златни нишки материя, а повечето от чиниите бяха златни или сребърни. Слугите носеха огромни подноси, отрупани с печено месо. В изящни панерчета имаше нарязан бял хляб, а до тях бяха поставени купи със салати и зеленчуци, плата с нарязани на тънки филийки различни видове месо. Цели риби лежаха върху гнезда от зелени листа, а в центъра на масата бе поставена огромна златна купа, пълна с портокали, едри чепки грозде, нар, големи златисти праскови. В средата бе поставен най-големият ананас, който Карол бе виждала. Тук-там по масата бяха разпръснати за украса малки букетчета от червени орхидеи.

Гледката на пресните плодове я накара да полудее от ярост — идваше й да хвърли огромен камък през прозореца. Несправедливостта на сцената пред нея бе като ритник в корема. Джо се пазареше за едно малко пиле, което беше за двама или най-много трима човека, но трябваше да нахрани дванадесет гладни стомаха за празника, а Бас се опитваше да приготви по-вкусна супа от отпадъци и бе казал, че е ял портокал един-единствен път в живота си. В този свят, в който Лин не можеше да си позволи да купи нещо сладко за детето си, тези хора, които се наричаха вождове, живееха в изключителен разкош, който забраняваха на другите. Не желаеха да разделят с хората това, което имаха, дори бяха въвели режим на водата за обикновените хора.

Нищо чудно, че това място се нуждаеше от охрана. Нищо чудно, че Ник и приятелите му планираха бунт срещу управляващите.

— Ще направя всичко, което мога, за да им помогна — закле се Карол.

— Хей, ти! Какво, правиш тук? — Един от пазачите я бе видял. Гласът му заповеднически се извиси. — Ела веднага тук! — Явно не очакваше неподчинение.

За една секунда Карол остана неподвижна. Стоеше като замръзнала, без да поглежда към пазача, който й заповяда да отиде при него. Не отделяше поглед от къщата.

— Казах, ела тук! — Пазачът повиши глас. Двамата мъже, които стояха при входа се извърнаха, за да видят кой е този мизерник, който дръзва да не се подчини на заповедта на един от командирите.

Вътре, в затоплената и блестящо осветена зала, командир Дръм се спря по пътя си към дългата маса, обърна се и се насочи към прозореца. Стори му се, че отвън долетя някакъв звук. Долепи лице до стъклото и се взря в площада.

Карол си помисли, че я е видял. Все още стоеше зад лимузината, а в тъмнината очите й се взираха в лицето на Дръм. Тялото й се вцепени от студ, а ледените тръпки по гърба й бяха по-страшни от тези, които бе изпитала в прегръдките на лейди Огъста. В този миг тя разбра как се чувства заекът, уловен в капан — парализиран от ужас, неспособен да помръдне от мястото си, чакайки примирено ловеца, който идва да го убие.

Изведнъж на площада се изсипа весела и шумна група от новодошли. Носеха бутилки, смееха се и пееха. Всички бяха добре облечени и се насочиха към вратите на голямата, празнично осветена къща.

Ужасяващият студ, сковал сетивата й я напусна. Тя отново можеше да се движи. Наведе глава още по-ниско и започна да се примъква зад паркиралите лимузини назад, откъдето бе дошла.

Когато се озова на тясната странична уличка, тя вече не мислеше дали някой може да я види. Побягна с все сили из пустите тъмни алеи. Внезапно се озова пред тесен канал, прескочи го и продължи да бяга. На пътя й се изпречиха хора в дрипави дрехи и тя се спусна към тях.

— Помогнете ми! — извика Карол. — Стражите ме преследват!

— По дяволите! Минете оттук! — Непознати ръце я подхванаха и я побутнаха към някаква врата в дъното на алеята, която бързо се затвори след нея и младата жена отново се озова сама.

Наоколо бе тихо и тъмно. Нямаше лампи, нито пък се виждаха къщи. Чуваше се само скимтенето на плъховете и уличните котки, но ужасът от цивилната охрана бе много по-силен и тя не им обърна внимание.

Не разбра как — може би й бе помогнала някаква висша сила — се озова на площада с Дървото на Света. Недалеч от нея се виждаха очертанията на Марлоу Хаус.

За миг Карол застина в нерешителност. Командир Дръм бе казал на Великия вожд Фал, че я е видял около този площад. Може би наоколо имаше стражи, които я дебнеха, но тя трябваше да стигне до Марлоу Хаус — единственото сигурно място в този ужасен свят.

Ник беше там. Трябваше да го предупреди. Не знаеше точно за какво, но копнееше за топлата му прегръдка, за нежността и любовта му. Може би, ако има късмет и внимава, ще може да се добере незабелязано до къщата.

Бавно пристъпи в плътната сянка на старата стена и започна да се примъква към Марлоу Хаус. Беше полузамръзнала от студ и страх, краката и ръцете й бяха вкочанени и не ги усещаше. Затова не реагира, когато чу тихи стъпки зад гърба си.

Беше шум на крака, които стъпваха по натрошени камъни. Сетне настъпи тишина. Нищо. Не се чуваше дишане, но Карол бе сигурна, че има някой зад нея. Не можеше да се обърне, не можеше да помръдне, не смееше да поеме дъх, дори сякаш сърцето й бе спряло да бие.

Облечена във вълнена ръкавица ръка се прилепи до устата й и задуши вика й. Друга ръка я хвана през кръста и я закова на място.

Краката й се подкосиха и стомахът й се сви на топка. Всичко пред нея се завъртя и тя се свлече в ръцете, които я държаха.