Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (22)

Глава двадесет и втора

Беше нощта на пети срещу шести януари или, както се наричаше, нощта срещу Богоявление, което се смяташе за края на Коледа. Това бе нощта, в която лейди Огъста бе обещала, че ще я посети за последен път.

Никълъс не се помръдна, когато към полунощ Карол се измъкна от леглото. Облече пеньоара, нахлузи чехлите и се отправи към спалнята си. В коридора бе студено и тя спря, за да се загърне по-плътно в топлия пеньоар.

В този късен час не очакваше да срещне някого от обитателите на Марлоу Хаус. Слугите отдавна спяха, а Уил и Джоана бяха заминали за Корнуол, за да посетят родителите на Уил. Карол се надяваше, че и Никълъс няма да усети отсъствието й.

Горният етаж на Марлоу Хаус й се стори по-студен от обикновено, но това може би се дължеше на факта, че току-що бе напуснала топлата прегръдка на Никълъс. Старата стая на Карол бе студена и празна. Никакъв призрак не я очакваше. Снежнобелите нарциси бяха увехнали, но въпреки това във въздуха още се носеше нежният им аромат.

— Предполагам, че лейди Огъста ще закъснее — каза си младата жена, взе одеялото от леглото, наметна го около раменете си и се настани в дълбокото кресло до камината.

Минутите бавно се нижеха, но нищо не се случваше. Карол потръпна от студ, огледа празната стая и се втренчи в загасената камина. Никой не се появяваше. Краката й замръзваха и тя ги подви под себе си, загърна се още по-плътно в одеялото и продължи да чака. Не след дълго клепачите й се притвориха и тя започна да се унася.

Светлината се появи внезапно и освети стаята. Карол рязко изправи глава и отвори широко очи. Примигна пред ярката светлина, която пулсираше пред нея.

— Добър вечер, Карол. — Когато лейди Огъста изплува от светлинния кръг и пристъпи към нея, Карол се изправи от креслото. Гледаше смаяно бляскавото видение.

Сивите и черни дрехи, с които лейди Огъста бе облечена при последната им среща, бяха изчезнали. Този път не носеше ефирната, бледолилава шифонена роба от първата им среща, нито тъмночервената кадифена дреха — от втората. Сега лейди Огъста бе обвита в блестяща роба във всички цветове на дъгата и около нея се излъчваше меко сияние. Дългите ръкави се губеха в диплите на робата, която достигаше до пода. Тя бе пристегната около кръста й със златен колан.

Лейди Огъста сякаш бе по-висока, по-слаба и много по-млада. Гладкото й лице грееше, озарено от някаква вътрешна светлина. Дългата й бяла и гъста коса бе свободно пусната, украсена с венец от бели рози, които излъчваха упойващ аромат.

— Наистина ли сте вие? — прошепна Карол, изпълнена със страхопочитание.

— Забавно е, нали? — Гласът на лейди Огъста също бе различен, плътен, богат и чист, като звук от сребърна камбана. И макар да бе тих, отекваше силно и ясно в ушите на изумената Карол.

— Е — започна Карол, като се опитваше да си възвърне самообладанието и привидно нехайното държание, което възприемаше при срещите си с привидението, от което очевидно не можеше да се скрие, — изглежда, че най-после сте заели истинското си място, благодарение на мен, точно както искахте. Предполагам, че сега и двете можем да си отдъхнем.

— Не е точно така. — Лейди Огъста поклати глава и мекото сияние около нея запулсира със сребриста светлина. — Там, където се намирам, няма място за бездействие. Там работата да служиш на другите не спира, носи много радост и е въздигната в култ. Както и ти никога повече няма да се превърнеш в онази бездушна и егоистична жена, Карол. Ти се справи отлично. Успя да промениш себе си и започна с успех да променяш и света около себе си. Трябва да продължиш тази работа, за да може бъдещето да бъде различно и хората да живеят в по-добър и по-справедлив свят.

Последните думи осуетиха и последните опити на Карол да се държи студено и самоуверено. Сърцето й казваше, че трябва да бъде напълно откровена и честна с лейди Огъста.

— Ако аз съм се променила и съм станала по-добра, то това до голяма степен се дължи на вас — промълви смирено младата жена. Никога досега не се бе държала с подобно уважение към лейди Огъста. — Ако не бяхте вие, щях да си остана същото нещастно и затворено в себе си създание. Но ужасната истина е, че аз все още съм егоистична личност. Например знам, че когато си отидете оттук, ще заемете мястото, което искате и което ви се полага и заради което и двете работихме, ала не ми се иска да го правите. Ужасно ще ми липсвате и аз бих искала да ви задържа при себе си. Никога не сте очаквали, че ще чуете това признание, нали? — Опита се да усмихне, но в очите й напираха сълзи.

Лейди Огъста царствено кимна.

— Аз също се промених за времето, което прекарахме заедно, Карол. Както ти си научила някои неща от мен, така и аз научих много от теб. При всяко от моите посещения аз се научавах по малко за стойността на истинската любов между един мъж и една жена. Научих и колко важно и ценно е приятелството. Съжалявам, че докато бях за последен път на земята, не разбрах и пропуснах тези прекрасни чувства, но се надявам, че в бъдещето няма да е така.

— Радвам се, че нашето общуване не е било едностранно — каза Карол. — За мен е голямо облекчение да знам, че най-после сте заели мястото, което искахте. — Щеше да продължи, но спря, сепната от горчивия смях на лейди Огъста.

— Моето истинско място, към което толкова нетърпеливо се стремях, не се оказа точно такова, каквото очаквах. Всъщност за мен беше смайваща, макар и не неприятна изненада. — Лейди Огъста се поколеба, преди да продължи: — Поради тази причина имам една последна молба към теб, Карол.

— Разбира се. Ще направя всичко, което поискате. Само кажете.

— О, дете, чувствам се засрамена, че не те оцених по достойнство, докато бях жива.

— Тогава не струвах много. Сега съм съвсем различна, но понякога себелюбието в мен отново взима връх, както сама забелязахте преди малко.

— Семената на доброто са били винаги в теб, макар и дълбоко скрити под привидна студенина и бездушие. Просто трябваше да им дадеш възможност да покълнат. Продължавай в същия дух, скъпа моя. Сега имаш приятели, които ще ти помогнат, ако чувстваш, че грешиш. А сега ето и последната ми молба: кръсти първата си дъщеря на мен — Огъста. Отгледай я с любов, научи я да има щедро сърце и когато порасне, ти ще откриеш в нейно лице любяща и вярна приятелка, каквато аз трябваше да ти бъда, докато бях жива.

— Нима искате да ми кажете същото, което си мисля и аз? — възкликна Карол.

— Има някои неща, които не мога да ти обясня — отвърна лейди Огъста, — но вярвам, че ти сама ще ги разбереш. Винаги си ме разбирала — както и в миналото, така и в бъдещето.

— Бих искала да ви докосна — прошепна младата жена и протегна ръце, но пръстите й срещнаха само студена, прозрачна светлина.

— Ще ме докоснеш отново, когато му дойде времето. В по-доброто време — промълви лейди Огъста и започна бавно да се стопява в блестящата светлина около нея. — Сбогом засега, Карол…

— Не си отивайте. Моля ви, останете още малко при мен. Искам да ви питам за още толкова много неща… — Сълзи потекоха по студените й страни. — Моля ви… останете…

— По-късно, Карол…

— Карол, любов моя, за Бога, събуди се!

— Какво… къде…? — Отвори с мъка очи и се огледа наоколо. Бе се свила в дълбокото кресло до камината, увита в одеялото, а Никълъс бе коленичил пред нея и бършеше сълзите по лицето й.

— Къде е тя? — настойчиво попита Карол.

— Къде е кой? Карол, ръцете ти са студени като лед. Какво правиш в тази студена стая?

— Аз не съм сама… Никълъс, нима не я видя? — Тя се вкопчи в ръката му и отново се огледа. Сетне се отпусна назад. — Сигурно съм сънувала.

— Съдейки по плача и виковете ти, навярно си имала кошмар. Чух те от моята спалня. Сигурна ли си, че си добре? — той я обгърна с ръце и я притисна до гърдите си, за да я стопли с тялото си.

— Да, добре съм. Дойдох тук, за да помисля за някои неща, но съм заспала и съм сънувала. Това е всичко. — Не беше всичко и тя го знаеше много добре. Бе започнала да разбира много неща. Усмихна се на Никълъс, на нейната единствена любов.

— Нека се върнем в моята спалня и да те стопля — каза и обви раменете й с ръка. — Искам пак да те любя.

— Аз също искам. — По-късно щеше да реши дали да му разкаже за срещите си с лейди Огъста. Може би все още не я познаваше достатъчно добре и нямаше да й повярва. А и освен това, съпругата не бе длъжна да разкрива всичко за миналото си, нали? Имаше право на своите малки тайни.

Никълъс щеше да бъде неин съпруг, бе абсолютно уверена в това. Този мъж бе нейният любим в миналото и в далечното бъдеще отново щеше да бъде неин съпруг.

Карол не се съмняваше, че животът й бе поел по грешна пътека, преди да се появи призракът на лейди Огъста. Тя се бе превърнала в студена и подозрителна личност, а това едва не бе разрушило бъдещето й, а и бъдещето на хората, които сега й бяха станали близки приятели. Лейди Огъста я бе спасила. При спомена за свадливата и вечно недоволна възрастна жена и забележителната промяна, настанала с нея, Карол се усмихна.

— За какво мислиш? — Никълъс спря на прага на предишната спалня на Карол и я целуна. Нежно прокара пръст по извивката на устните й.

— Мислех си за лейди Огъста — отвърна тя и хвърли последен поглед към стаята, преди любимият й да затвори вратата. — Тя бе тази, което ме доведе в Марлоу Хаус и която доведе и теб. Всичко е било предопределено да се случи.

— Винаги ще бъда благодарен, че те намерих тук, в тази стара къща — прошепна той, докато слизаха по стълбите към спалнята му.

— Аз също — въздъхна младата жена и се облегна на гърдите му. Никълъс се засмя, повдигна я на ръце и я понесе към широкото легло. — Сега и завинаги, Никълъс. Завинаги. Весела Коледа и много, много щастливи идващи години, любов моя.