Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (12)

Глава дванадесета

— Имам машина, която може да свири музика, записана на плоча. — Ник запали двете свещи в поставката на бюрото. — Понякога, когато те сънувам, в съня си чувам любимата си песен, държа те в прегръдките си и двамата се движим заедно в ритъма на отдавна забравен танц. Изпитвам чувството, че знам стъпките и някога съм го танцувал.

— Бих искала да чуя тази музика.

Той извади от чекмеджето на бюрото една плоска черна кутия, голяма колкото ръката му, и две плочи.

— Това е старо оборудване. Открихме го, когато почиствахме една от стаите. Лу разбира от машини. Доста време се занимава с това устройство и накрая то проработи.

Карол очакваше, че звукът ще бъде остър и стържещ, като от стар фонограф, ала очевидно Лу си разбираше от работата — музиката бе ясна и чиста. Мелодията на старинния валс изпълни библиотеката, като ехо от отдавна отминал бал. Младата жена затаи дъх и надигащите се сълзи опариха очите й.

— Не познавам този танц, освен в сънищата си — каза Ник и протегна ръце. — Ще ме научиш ли?

Тя се плъзна в прегръдките му, показа му стъпките и къде да си постави ръцете. През цялото време сърцето й биеше в такт с отдавна забравената музика, а душата й пееше от щастие.

— Лесно е — обади се Ник след няколко минути, — но това е, защото имам отлична учителка.

Лесно е, защото някаква част от теб знае стъпките — помисли си тя.

Когато музиката свърши, той отново пусна плочата.

— Винаги ли чуваш тази песен в сънищата си? — попита Карол, докато гледаше как дългите му пръсти натискат копчетата. — Никога ли не чуваш друга песен?

— Винаги е една и съща, но не съм сигурен дали тази музика изплува някъде от съзнанието ми или съм я чул, когато за пръв път пуснах плочата. Стори ми се странно позната.

Истина е — каза си тя. — Преди триста и петдесет години ти я познаваше много добре.

Втория път, когато танцуваха, той бе по-сигурен в себе си и в стъпките. Двамата се носеха из полупразната библиотека и той я завъртя, сякаш се намираха в блестящата бална зала. Карол се взря в очите му, които нежно се усмихваха. В този миг вековете, които ги разделяха, изчезнаха, и те отново бяха годеници, изпълнени с копнеж един за друг и със светли надежди за бъдещето. Когато музиката спря, той продължи да я държи в прегръдките си, взирайки се напрегнато в лицето й. Имаше чувството, че прониква в съзнанието й и вижда отдавна изчезнали образи.

— Колко странно — промърмори Ник и примигна няколко пъти, като че ли искаше да проясни погледа си. — И колко прекрасно. Прилича на сън наяве. Сякаш сме някъде другаде, в красиво място, осветено от многобройни свещи.

— Знам. Аз също съм го виждала — усмихна се тя с треперещи устни.

— Не беше само музиката — продължи младият мъж, — нито спомена за сънищата ми, в които съм те виждал. Беше истинско.

— Истинско е, тук и сега. — Не искаше миналото да смущава настоящето, струваше й се, че не би могла да го понесе. По някакъв мистериозен начин той беше Никълъс, ала в същото време беше и Ник. Мъжът в това далечно бъдеще беше смел и благороден, достоен за любовта й.

Знаеше, че скоро ще се разделят завинаги, но какъвто и да бе той — Никълъс или Ник — тя винаги щеше да го обича, и тази любов бе най-важното в живота й. Във всеки свят, във всяко време, любовта бе единственото, което има значение.

— От много месеци не съм бил с жена. — Гласът му бе нисък и дрезгав. — От Празника на зимното слънцестоене през миналата година. Бях погълнат от плановете за бунта и от грижите да осигуря безопасност за мен и приятелите си, и нямах време за себе си. През тези няколко дни, които ни остават до бунта, ще ми принадлежиш ли напълно, Кар? Ще останеш ли с мен през цялата нощ?

— Вече ти казах „да“ — напомни му тя.

— Исках да го кажа ясно, за да няма недоразумения помежду ни. Сега съм жив, но не знам докога. Не искам да те лъжа, но моят живот е изпълнен с опасности и не мога да ти дам нищо друго, освен сърцето си и надеждата си за по-добро бъдеще.

— Няма по-голям дар от любовта и надеждата — прошепна тя.

Ник взе лицето й в ръцете си и се усмихна, когато тя протегна ръце и леко го погали по лицето. Бавно, много бавно, устните им се приближиха, нежно се докоснаха, сетне се сляха в пламенна целувка, а езиците им се преплетоха в изгарящо желание.

Сякаш измина цяла вечност, преди да я пусне. Отиде до бюрото, взе свещника и й го подаде.

— Дръж го и внимавай да не се изгориш. — Преди да успее да го попита какво е намислил, той я хвана през кръста и я вдигна от земята.

— Ник, това е опасно! — извика Карол, като се опитваше да държи свещта с едната си ръка, а с другата — да го прегърне през врата.

— Това е най-малко опасното нещо, което съм правил — усмихна се той.

Изнесе я от библиотеката и я отнесе в една стая, в която се влизаше от главния салон. Направи го, без пламъците на свещите да ги изгорят, но когато я сложи на леглото и се взря в блесналите му очи, Карол си помисли, че много скоро ще изгорят в други пламъци.

С треперещи ръце тя остави свещника на пода до леглото и се огледа. Стаята беше малка и гола и беше част от някогашната гостна стая. Познатите извивки на тавана рязко прекъсваха там, където минаваше стената от последната реконструкция, преграждаща старата просторна стая. Имаше само един дълъг прозорец, закрит с тъмнозелено одеяло. Бе сигурна, че зад одеялото прозорецът бе закован с дъски. В стаята се виждаше малък скрин с чекмеджета и един дървен стол, чиято облегалка липсваше. Леглото, покрито с друго тъмнозелено одеяло, бе широко, но твърдо и на буци. Това бяха всичките мебели — стените, закрития прозорец, леглото, скрина, стола и свещника с две свещи. На Карол й се стори като истински рай.

Ник седна на леглото до нея. Докато Карол оглеждаше стаята, той се бе съблякъл до кръста. Тя прокара ръка по дългия белег на гърдите му.

— Откъде ти е това?

— Подарък от един от цивилната охрана. Случи се преди много години. Имах късмет, че не установиха самоличността ми и приятелите ми успяха да ме спасят. Оттогава съм много по-внимателен.

— Можело е да те убият! — извика тя. — Можело е въобще…

— Нито дума повече — заповяда той. — Сега искам да мисля само за трите дни, които ни предстоят и няма да си позволя да ги разваля с лоши мисли и тревоги. Не и сега, когато мога да те държа в прегръдките си.

Докато говореше, свали колана на мушамата й и започна да я разкопчава. В къщата бе студено и Карол, по примера на останалите обитатели, се бе увила във всички дрехи, които бе намерила, дори не бе свалила и старото наметало, което Пен й даде.

— Колко много дрехи има по мен — промърмори тя, като му позволи да свали наметалото, мушамата с вълнена подплата и накрая вълнения пуловер.

— Те те правят още по-предизвикателна и желана — рече Ник. — Прекарах много прекрасни моменти, като си представях какво има под тях. — Той спря за миг и в очите му проблесна весело пламъче, когато видя обикновения памучен сутиен и малките гащички, а после бързо ги свали. След това се отдръпна, за да й даде възможност да свали панталоните му. Изгледа я развеселено, когато видя как Карол тежко преглътна при вида на великолепното му тяло.

Както в останалата част на къщата, и в тази стая бе студено и Карол започна да трепери. С дълбоко гърлено ръмжене той я покри с одеялото и бързо се пъхна до нея. Тънките, изкърпени чаршафи бяха студени, одеялото бе протрито и не топлеше. Само Ник бе горещ и тя се притисна към него, сякаш животът й зависеше от топлината на тялото му.

— Страхуваш ли се или просто ти е студено? — подразни я той.

— Как бих могла да се страхувам от теб? — Тя сложи ръце на гърдите му и погали дългия белег. Ник леко захапа долната част на ухото й и Карол въздъхна от удоволствие. — Студено ми е, но съм сигурна, че бързо ще намериш начин да ме стоплиш — прошепна тя.

— Ще се опитам. — Устните му се плъзнаха по шията и рамото й, сетне достигнаха гърдите й. Тя простена и се изви към него. По тялото й се разля топлина и Карол усети твърдата му мъжественост между бедрата си. Желанието й да се слее с него я изпълни със сладка болка. Любовната им игра внезапно прекъсна. Карол не можеше да се владее повече и силно се вкопчи в него. — Кар — простена той, — ще се опитам да бъда нежен.

— Не чакай повече — прошепна младата жена и притисна изгарящото си от страст тяло към него. — Не искам да бъдеш нежен. Искам… искам те целия, Ник!

Карол извика, когато той я изпълни, обви ръцете и бедрата си около него, докато той се движеше бясно в нея, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Тя впи устни в мускулестото му рамо, опитвайки се безуспешно да сподави виковете на невероятната наслада, която изпълваше всяка клетка на тялото й. Искаше да бъде с него, в неговото време, в неговия живот. Не искаше да мисли за миналото и бъдещето, съществуваше само настоящето и тяхната любов.

Когато отново бе способна да разсъждава, откри, че е все още в прегръдките му, притисната до топлото му силно тяло. Почуди се как е могла да мисли, че стаята му е студена.

— Съжалявам — прошепна Ник и наболата му брада се отърка по бузата й. — Беше твърде бързо, трябваше да бъда по-внимателен с теб, но Кар, аз като че ли полудях. Никога… никога преди…

— Беше чудесно. — Тя затвори устните му с целувка. — Точно от това се нуждаех. Следващият път ще бъде по-бавно, имаме време.

— Бих искал да съм сигурен, че наистина ще имаме време.

— Имаме тази нощ. — Карол леко извика от изненада. Той не бе излязъл от нея и тя почувства как отново се втвърдява. Затвори очи, за да се наслади на невероятното усещане.

— Удивително е какво може да стори една година въздържание — промърмори Ник.

Никой от тях не се срамуваше и не проявяваше престорена невинност. Не си разменяха любовни думи, не правеха планове за бъдещето. Знаеха, че то не им принадлежи, но тази нощ бяха заедно и щяха докрай да се насладят на чудото да се слееш с любимия, да даваш и да получаваш най-върховното удоволствие.

На сутринта Бас почука на вратата, за да събуди Ник и да го предупреди, че е време да стане и да се облече, ако иска да бъде на площада, преди да са започнали тържествата в чест на празника. Карол се притисна към любимия си, целуна грапавата му буза и дългия белег на гърдите. Той стана и започна да се облича.

Тя го наблюдаваше, изтегната в леглото, още топло от тялото му. Никога не се бе чувствала толкова спокойна и щастлива. Не мислеше за нищо друго, освен за Ник.

— По-добре да побързаш — засмя се той. — Площадът скоро ще се изпълни с хора и трудно ще намерим удобно място, откъдето да наблюдаваме церемонията.

Закуската бе скромна — парче корав черен хляб и канче топла вода, самоуверено наречена от Бас чай, но по нищо неприличаща на вкусната течност. Карол си помисли, че това вероятно е смес от някакви сушени билки, ала не се оплака и изпи чашата си. Топлата вода й помогна да преглътне сухия хляб.

Джо помагаше на Бас в приготовленията за празничния обяд и в кухнята бе изненадващо топло. Карол забеляза, че в комина имаше вградена фурна, която бе нагрята. Бас завърза крилете на пилето, което бяха купили предишния ден, и го сложи в тава, намазана с масло. Пилето бе малко и тавата бе запълнена със зеленчуци — обелена ряпа и нарязана на малки парченца, пащърнак, моркови и картофи. Бас посипа птицата с тънки резенчета лук, а Джо добави някакви билки и сложи тавата във фурната.

— Ще се пече на бавен огън и ще е готово за обед — обясни Джо на Карол. — Хлябът вече е изпечен, а Ник ще донесе вино от тайнствения си килер в мазето.

— А за десерт ще имаме сладки — добави Пен.

— Май ако ти вземем сладките, за теб няма да е празник — засмя се Джо.

— Вероятно не — съгласи се Пен и смигна на брат си и Карол.

Все още смеейки се, всички напуснаха топлата кухня и се отправиха към площада.

— Винаги ли е толкова студено през зимата? — обърна се Карол към Ник, докато си проправяха път през развалините около Марлоу Хаус. Другите бяха пред тях и тя бе сигурна, че не могат да я чуят.

— Понякога става и по-студено — отвърна той. Докато говореше, от устата му излизаше пара.

— В моето време през декември не е толкова студено. — Тя млъкна, загледана в каменните и тухлени отломки. — Какви бомби сте използвали през войните? Възможно ли е взривовете да са причина за захлаждането на климата?

— Не знам. Може би е така — горчиво отвърна той. — Има много неща, които не знаем. Надявам се, че това скоро ще се промени и ще можем да узнаем всичко, което искаме и от което се нуждаем. Трябва да те предупредя. Внимавай какво казваш, когато сме извън къщата. На площада ще има голям брой цивилни агенти. Те не носят униформи и е трудно да ги познаеш.

— Разбирам. Няма повече да говоря на забранени теми. Мога ли да задавам въпроси за церемонията?

— Само ако се изразяваш много предпазливо и говориш тихо. — Излязоха на площада и Ник хвана ръката й и прошепна: — Стой близо до мен.

Нямаше лампи, а Дървото на Света бе заобиколено от кордон полицаи в тъмнокафяви униформи, с метални шлемове на главите, които не даваха на зрителите да се доближават до Дървото. Насъбралото се множество стоеше смълчано, никой не разговаряше, никой не се смееше. Само от време на време се чуваше детски плач и шума от потропването на премръзнали нозе. Небето леко просветля и в този миг тълпата бавно се разлюля в очакване.

— Идват — прошепна Пен на Карол. Двамата с Ал бяха застанали до нея и Ник, но в полумрака Карол не можа да види нищо. Тя се озърна. Заобикаляха я само непознати лица. Вероятно Бас, Джо, Лу и останалите от приятелите на Ник се бяха изгубили сред множеството.

По знак на служителя, командващ охраната, тълпата се раздели и се образува пътека от единия ъгъл на площада до центъра. Показа се внушителна процесия, която бавно пристъпваше по пътеката. Начело вървеше мъж в дълга, падаща на свободни дипли златиста роба. Лицето му бе тържествено, като на свещеник, и Карол реши, че вероятно е такъв. Зад него вървеше жена в светлосиня рокля. Тъй като те не трепереха, Карол се запита дали не носеха някакво специално топлинно бельо. Ръцете и краката й бяха замръзнали и тя не разбираше как някой може да се движи толкова спокойно, облечен в полупрозрачни дрехи.

— Следващият е един от Великите вождове — прошепна Ник в ухото й. — Името му е Фал.

Той беше пълен, надут мъж, който леко накуцваше. Туниката, панталоните и ботушите му бяха в тъмночервено, а на гърдите му висеше тежка верига. Бе заобиколен от десетина адютанти, облечени в черни и сиви униформи. Следваше отряд от цивилната охрана и войници в сиви униформи.

— Това е личната охрана на Великите вождове — промърмори Ник. — Днес сме удостоени с присъствието на само един от тях. Останалите навярно празнуват някъде другаде.

Церемонията не продължи много дълго. Слънцето още не бе изгряло, бе много студено и Карол реши, че това е причината за бързината. Свещеникът в златистата роба се приближи до Дървото на Света и започна да пее някаква протяжна магическа песен, подхваната от жената в синьо, а след нея и от насъбралото се на площада множество. Сякаш по знак на мъжа в златистата роба, който разпери ръце нагоре, небето се обагри с жълтеникавото сияние на изгрева. В този миг пръстите на Дървото се извиха нагоре в молитвен знак.

— Използват нашия площад за тази церемония — тихо обясни Ник на Карол, — защото, благодарение на разрушителните войни, оттук имаме директен изглед към хоризонта точно по време на зимното слънцестоене.

Едва бе спрял да говори и слънцето бавно започна да изгрява на хоризонта. Точно в мига, когато се показаха първите му лъчи, се появи Кълбото.

То изплува изведнъж, сякаш жива сфера с метален блясък. Карол не бе чула никакъв шум при появяването му и макар вниманието й да бе отвлечено от песента на свещеника и изгряващото слънце, бе сигурна, че Кълбото не се е появило постепенно. То сякаш се бе материализирало по някакъв магически начин и сега висеше неподвижно над насъбралото се множество. Хората го гледаха смаяно и със страхопочитание. Чуваха се приглушени благоговейни възгласи.

Много умно — помисли си тя, оценявайки ефекта на Кълбото върху тълпата, въпреки че не споделяше емоциите, които бяха обзели по-голяма част от хората.

Дали в него има машина, управлявана от пилот, или се задвижва с дистанционно управление, подобно на самолетите играчки, които в неделен ден хората обичат да пускат из парка? И тъй като по гладката повърхност на Кълбото не се забелязваха следи от врата или някакъв друг отвор, Карол реши, че се задвижва с дистанционно управление, което много точно се задействаше в предварително определения момент.

След няколко минути Кълбото започна да се движи. Отначало много бавно, като плавно започна да се спуска към площада. Точно в мига, в който слънцето напълно изгря на хоризонта, то кацна между разперените пръсти на Дървото на Света. Те се сключиха около него и го стиснаха в металната си прегръдка.

От тълпата се разнесоха одобрителни викове, а някои заплакаха от радост, Карол забеляза, че Великият вожд и стражите му бяха единствените, които не се вълнуваха от зрелището.

— А сега — произнесе напевно свещеникът в златистата роба, — сега символът на слънцето е с нас. Това означава, че ще дочакаме края на зимата. От този момент нататък дните започват да нарастват. Скоро пролетта отново ще бъде при нас и ние ще се съживим за нов и по-ползотворен труд. — Отново вдигна ръце към Дървото и тържествено продължи: — Благословеното Кълбо е в свещената прегръдка на Дървото на Света и няма да позволи топлината и светлината да ни напуснат.

Продължи още известно време в същия дух, но Карол се отегчи от монотонните заклинания и престана да го слуша. Дръпна ръката на Ник и когато той се наведе към нея, прошепна в ухото му:

— Нима хората наистина вярват, че металните клони на това чудовище държат слънцето?

— Сигурен съм, че някои от тях вярват — отвърна той. — Постарали са се да направят добро представление. Един късен следобед видях едно дърво, чиито изсъхнали клони стърчаха нагоре към слънцето. В този миг то ми напомни за Дървото на Света. Единственото, на което вярвам в тази церемония е, че дните започват да стават по-дълги. Ала този ритуал на Дървото на Света и Кълбото е официалната ни религия и всички трябва да вярват в нея. Всичко друго е забранено. Всеки, който се осмели да каже нещо друго, ще бъде убит.

— Значи правителството използва религията за политическо потисничество.

— Не говори такива неща — уплашено прошепна той и Карол веднага млъкна.

Когато церемонията свърши и официалните лица напуснаха площада, атмосферата наоколо се промени. Един млад мъж измъкна ръчно направена флейта и започна да свири весела мелодия. Друг извади малък барабан и започна да го удря с ръце в ритъма на песента, а трети им пригласяше с инструмент, който приличаше на цигулка.

Една жена започна да пее. Скоро към нея се присъединиха и други гласове. Това нямаше нищо общо с монотонното пеене по време на церемонията. Това беше народна музика, весела и жизнерадостна, съпроводена от пляскането на много ръце. Музикантите започнаха да свирят по-силно в такт с песента, която жената пееше.

Тогава започнаха танците. Отнякъде се появи Лу и хвана едната ръка на Карол и на Пен. Ал грабна свободната ръка на Пен, а Ник застана от другата страна на Карол. Една жена, която Карол не познаваше, се хвана за Ник, друг мъж се присъедини към жената и всички, хванати за ръце, образуваха кръг. Зад тях се образува друг кръг, който постепенно се разшири и се образува спирала, която се въртеше около Дървото на Света и Кълбото. Не беше нужно да се знаят стъпките на танца, беше достатъчно само да се следват останалите танцьори.

Загрени от танца, хората излъчваха топлина и над площада се образува лек воал от парата, излизаща от стотиците уста, а над главите им Кълбото блестеше, окъпано в светлината на слънчевите лъчи.

След час първоначалният възторг в душата на Карол постепенно утихна и тя тъжно огледа танцуващите. Този бъдещ свят бе толкова сив и мрачен, толкова потискащ и студен. Навярно леденият дъжд и студената и дълга зима бяха сковали сърцата и мислите на хората, около нея. Сега те се веселяха, изпълнени с надежда за по-топли и по-добри дни, през които няма да мръзнат и ще има достатъчно храна за всички.

Към обед хората започнаха да се разпръскват. Лицата им бяха зачервени, а устните — посинели от студ. Събираха се на малки групички и започнаха да се разотиват по домовете, където ги очакваше празничният обяд. Като знак за официалния край на тържеството, войските и цивилната охрана се строиха в редици и марширувайки, потеглиха към изхода на площада, без да се съобразяват с хората около тях.

Докато възрастните и младежите се веселяха, по-малките деца се бяха разпръснали из множеството. Сега родителите започнаха да викат децата си и те се спуснаха към майките и бащите си.

Цивилните стражи продължиха да маршируват през площада, като събориха няколко деца, изпречили се пред краката им. Чуха се слаби протести, но войниците не им обърнаха внимание и се насочиха към другата страна на площада. Точно пред тях стоеше дете на три или четири години, толкова плътно увито в дебели шалове и пуловери, че не можеше да се разбере момиче ли е, или момче. То стоеше неподвижно, вперило големите си, разширени от ужас очи, в маршируващите войници.

— Не! — Карол бе видяла как стражите събориха другите деца и бе уверена, че и сега няма да спрат и сигурно ще го прегазят. За тях хората наоколо сякаш не бяха живи създания. Младата жена знаеше, че никой няма да се осмели да протестира. Ник разговаряше с един мъж и се бе обърнал с гръб. Карол не видя познат, към когото да се обърне за помощ, а войниците приближаваха към вцепененото дете. Тя се спусна напред, като блъскаше изпречилите се на пътя й.

— Спрете, дяволите да ви вземат, нещастни идиоти! — изкрещя тя. Предводителят на охраната не й обърна внимание и войниците не спряха. Хвърли се към детето, грабна го на ръце и побягна. Охраната продължи пътя си.

Всичко стана много бързо, но за секунди погледите на Карол и на водача на охраната се срещнаха и тя се скова от ужас. Нещо в безизразното лице и студените очи на командира изпълни сърцето й с неописуем страх. Никога преди това не го бе виждала, но въпреки всичко, по някакъв необясним и странен начин, тя го разпозна. Усети, че той мислено й се закани.

— Карол! — В този миг Ник се озова до нея, следван от жената, която бе танцувала от другата му страна.

— Сю! — Жената се спусна към разплаканото дете в ръцете на Карол. — Не видях какво стана. Мислех, че е с едни приятели.

— Добре ли си? — Ник я гледаше тревожно и Карол кимна. Ужасът, сковал сетивата й, й пречеше да говори и тя трепереше.

— Как мога да ви се отблагодаря? — Жената сграбчи ръката на Карол. — Сю е всичко, което имам след смъртта на съпруга ми.

Карол отново кимна. Струваше й се, че ако отвори уста, ще се разплаче.

— Струва ми се, че не е наранена. — Ник нежно погали детето. — Облечена е добре и благодарение на Карол стражите не са я докоснали и не е пострадала. Кар, това е Лин. Тя е… много добър приятел.

Начинът, по който натърти на думата приятел, я накара да разбере, че жената също принадлежеше към бунтовническите групи.

— Разбирам — тихо рече Карол и погледна разтревожената майка. — Не се безпокойте, тя е добре. Знам, че искате да е в безопасност и да е щастлива.

Лин кимна и притисна малкото момиченце до гърдите си.

— Заведи я вкъщи на топло — загрижено се обади Ник. — Купила ли си й нещо сладко за празника?

— О, не. — Лин смутено го погледна. — Не ми останаха пари за сладки.

— Почакай ме тук. — Той се затича към Марлоу Хаус, прескачайки тухлите и камъните. След малко се върна. Носеше едно от миниатюрните захарни дръвчета, които Пен бе купила от пазара.

— Всяко дете трябва да има сладкиши за празника — рече Ник и подаде дървото на Сю. Той свали дебелите си ръкавици и нежно потупа детето по бузката. Този жест накара сърцето на Карол да се свие от мъка. Сю лакомо захапа края на дървото и Ник се засмя, като видя удоволствието, искрящо в очите й.

— Благодаря ти, Ник — започна Лин, но младият мъж я прекъсна.

— Няма нужда да ми благодариш. Само се погрижи тя да е в безопасност. — Всички го разбраха. Ако загинеше в бунта, някой трябваше да вземе детето и да го отгледа.

— Утре вечер ще я изпратя при едни приятели — каза Лин и кимна за довиждане. Докато я гледаше как се отдалечава, Ник прегърна Карол през рамо.

— Тези отвратителни войници — промълви младата жена. — Ник, техният командир ме погледна за миг и очите му ме изплашиха. Почти можех да чуя какво си помисли. Той разбра, че аз не съм оттук. Има ли вероятност присъствието ми да ви причини неприятности?

— Не мисля, че това има значение. Много хора от страната идват за празниците в Лонд. Винаги има непознати и един повече или по-малко няма да направи впечатление.

— Аз крещях срещу него и го наругах — настоя Карол. — Той ще ме познае, ако отново ме види. И аз ще го позная. Защо тази мисъл ме изпълва със смъртен ужас? — помисли си тя.

— Не се тревожи. Ти си уморена и премръзнала. А освен това си се изплашила заради детето и това те е разстроило. Позволи ми да те заведа вкъщи. — Той я прегърна и двамата се упътиха към Марлоу Хаус. — Вътре ще се стоплиш. Джо е сложила достатъчно дърва в огъня, а и по една чаша вино с обяда ще ни се отрази добре.

Карол с радост се съгласи с него. Мечтаеше за топлия уют на кухнята, а и в Марлоу Хаус се чувстваше по-спокойна и защитена. Обядът беше почти готов. Пен направи салата, а Джо й помогна да подреди масата. Ник хвана Карол за ръката и я поведе към мазето.

— Знам, че в мазето има килер, където съхраняват виното — каза му Карол. — Кремптън, икономът на лейди Огъста държи ключовете и отговаря за него. Никога не съм слизала в мазето.

— Мисля, че по време на войните са го използвали за скривалище. Виното е почти от твоето време — реколтата е отпреди стотина години. — Ник замълча и вдигна високо газената лампа. Откри рафта, който търсеше, и подаде лампата на спътницата си. Приближи до лавицата и взе две прашни бутилки.

Когато се върна, във всяка ръка държеше по една бутилка. Засмя се дяволито, притисна Карол към каменната стена и я целуна.

— Май имаш навика да си играеш с огъня — подразни го тя и повдигна лампата. — Първо със свещите, а сега и с това.

— Дръж я настрани — предложи той, — за да мога да те целуна както трябва.

— Ако излеем газта, тя ще угасне и ще останем с часове на тъмно, докато някой ни открие.

— Няма да е толкова дълго — засмя се младият мъж. — Останалите са гладни и след няколко минути ще дойдат, за да разберат какво е станало с виното.

— Тогава трябва да побързаме.

— Не още, Кар. Цял ден очаквам този миг. — Устните му се впиха в нейните и тя забрави за всичко. Съжали само, че ръцете му са заети с бутилките и не може да я прегърне.

— Ник — чу се отгоре гласът на Пен. — Ние сме премалели от глад. Искаме да хапнем и чакаме виното. — Тя бе прекъсната от Джо, която нетърпеливо извика:

— Бас ми каза да ви кажа, че ако не побързате, пилето ще свърши и нищо няма да остане за вас.

— Тя е права — засмя се Карол. — Пилето не е много голямо.

— Искаш от мен най-голямата жертва — прошепна Ник и се притисна до нея. Тя усети твърдата му мъжественост до бедрата си и изохка. — Не очаквай от мен да те чакам прекалено дълго.

Отново я целуна страстно и продължително, а сетне се отправиха към стълбите.