Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (18)

Глава осемнадесета

Карол беше сама. Лейди Огъста бе изчезнала, оставяйки я сама в средата на площада. Всичко наоколо бе потънало в тишина. После бавно, много бавно, звуците започнаха да се завръщат. Първият звук бе клаксон на кола, последван от детски плач и сърдитият глас на майката.

Карол объркано се огледа. Мъглата се бе вдигнала и всички улични лампи светеха. Малките цветни лампички по коледното дърво весело блещукаха. Около площада се издигаха старите къщи — цели, красиво измазани и празнично украсени. Всички прозорци светеха, а на вратите висяха големи венци от зеленина. Пред нея се издигаше Марлоу Хаус. Четирите й стени и покривът си бяха на мястото — солидни и здрави, неразрушени от огъня на войните или времето.

Карол пристъпи напред и докосна коледното дърво. Сърцето й се изпълни с непозната радост и спокойствие.

— Ти си истинско — прошепна тя на дървото. — Не си конструкция от студен метал, която не означава нищо. Ти означаваш нещо. Благодаря на Бога, че има Коледа!

Не влезе в Марлоу Хаус през слугинския вход. Знаеше, че Нел сигурно е в кухнята с мисис Маркс, а сега не й се искаше да разговаря с никого. Искаше за малко да остане сама. По-късно щеше да има време за разговори, а тази вечер трябваше да осмисли това, което се бе случило с нея.

Намери връзката с ключовете, извади този за предната врата и влезе. Спря се за миг в салона и огледа чистия, лъскав мраморен под и дъбовата ламперия, която Нел винаги поддържаше идеално полирана. Наоколо не се виждаше никой. Вероятно Кремптън бе в кухнята с жените. Карол прекоси салона, отправи се към големите двойни врати на гостната стая и отвори едната.

Стаята бе непроменена от погребението на лейди Огъста. Стените все още бяха със светложълти копринени тапети, а по тавана се виждаха красиви гипсови отливки с позлата.

Чувството й за време бе изкривено и тя започна да брои на пръстите си дните, които бяха минали от погребението на лейди Огъста, когато за пръв път се бе срещнала с пастор Кинкайд и жена му, и грубо им отказа да направи дарение за църквата. Беше преди три дни. А само предишната нощ… не, сто седемдесет и пет години напред в бъдещето, тя и Ник бяха танцували в малката, преградена част от тази стая, преди да паднат на леглото му, обзети от буйна страст. А на сутринта напуснаха стаята, за да отидат да се бият и да умрат.

Карол бавно пристъпи по дебелия килим, покрай малките извити масички и столове от периода на регентството и се насочи към задната част на дългата тясна стая. Спря пред големия прозорец, който един ден щеше да бъде единственият прозорец на малката спалня на Ник. Сега не бе закован с дървени греди, а вместо това бе закрит с тежки завеси от жълта коприна с дълги златни пискюли.

— О, Ник — прошепна тя и гласът й потрепери. Бавно докосна рамката на прозореца и стената, където един ден щеше да се допира таблата на леглото му. — Не. Не мога да позволя това да се случи. Бъдещето трябва да бъде различно. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го спася от този ужасен край. Също и Пен, и Бас. Всички тях.

— Добър вечер, мис Саймънс. — Кремптън бе застанал до вратата. — Стори ми се, че ви чух да влизате.

Карол не отговори. На гърлото й бе заседнала буца.

— Искате ли да ви се сервира късна вечеря, мис? — попита Кремптън.

— Късна? — повтори тя и с мъка преглътна. — Колко е часът? — Интересен въпрос. Кремптън може да си помисли, че не съм съвсем наред.

— Часът е едва девет, мис.

— О, разбирам. Следобед изядох голям сандвич и изпих цяла каничка с чай, така че смятам да пропусна вечерята. Ще си легна, а ти, както винаги, ще заключиш добре вратата.

— Да, мис. — Кремптън не показа признак на изненада при заявлението й, че е яла някъде навън, когато досега винаги се бе хранила в къщата, а през последните месеци само в стаята си, ала икономът рядко показваше каквито и да било чувства.

За пръв път от шест години, тя се запита какво ли мисли Кремптън за покойната си господарка, за Марлоу Хаус, за края на кариерата си, защото беше ясно, че той и мисис Маркс ще напуснат къщата, щом се уредят формалностите по наследството на лейди Огъста. Когато минаваше покрай него, тя му хвърли любопитен поглед, но икономът затвори вратите зад нея, без да дава вид, че е забелязал интереса й към него.

Коридорът на втория етаж бе осветен само с малки стенни лампи, ала тъмните сенки и тишината не я плашеха. След последните събития не се страхуваше от нищо. Дори смъртта вече не я ужасяваше. Отвори вратата на стаята си, напипа ключа на лампата и го завъртя. Светлината заля стаята и освети позната обстановка — дълбокото кресло до камината, леглото без драперии, малката масичка. За миг, всичко й се стори странно непознато.

В стаята я чакаше гост. Срещу дълбокото кресло, седнала на невидимата си софа, се бе изтегнала лейди Огъста.

— Затвори вратата и се съблечи, Карол. Трябва да поговорим.

— Чудех се кога ще се появите отново. — Младата жена разкопча мушамата и палтото, съблече ги и ги окачи на закачалките в гардероба. Искаше да отложи за малко разговора с призрака, за да събере мислите си. Не се чувстваше никак спокойна и уверена, както се стараеше да изглежда. Страхуваше се, че лейди Огъста го знае и щеше да го използва.

— Седни, Карол. Губиш ми времето.

— Мислех, че вечността пред вас.

— Разбира се, че не е така. Още при първото си посещение ти обясних, че ми е даден срок до нощта срещу Богоявление да те убедя да се промениш. Казах ти да седнеш!

Карол възнамеряваше да остане права, но лейди Огъста не й даваше възможност за избор. Усети, че някаква сила я дърпа и я бута към дълбокото кресло. Когато се отпусна в него, силата изчезна.

— Много умно — промърмори Карол и хвърли гневен поглед към гостенката си. После любопитството й надделя и тя се вгледа по-внимателно в призрака. Сивата коса на лейди Огъста не висеше на слепнали кичури около лицето й. Вместо това бе прибрана, както обикновено, отзад на тила й. Беше облечена в същата сиво-черна роба, която носеше в бъдещето, ала дрехите бяха претърпели промени. Вече не бяха толкова груби и протрити, не приличаха на дрипи, а бяха по-елегантни и от по-фина материя. Полата, дългите ръкави и новото прозрачно наметало се развяваха, сякаш движени от невидим вятър, около тъмната фигура на лейди Огъста. Ефектът бе призрачен и смущаващ. Карол подозираше, че точно това бе целта на привидението.

— Как се чувстваш, Карол?

— Как очаквате да се чувствам? Не съм сигурна дали съм мъртва или жива. — Лейди Огъста не отговори на това открито, предизвикателно твърдение. Седеше и я наблюдаваше. Карол пое дълбоко въздух и добави: — Искам да ми кажете какво трябва да направя, за да предотвратя трагедията, на която преди малко бях свидетел.

— Доколкото си спомням, ти прояви настойчиво желание да участваш в онези трагични събития. Дори доброволно пожертва живота си, за да спасиш хората, които обичаше.

— Обичам — поправи я младата жена. — Аз все още ги обичам и ще ги обичам, докато… Но аз вече го направих, нали? Вече умрях, ала моята жертва не им помогна. Видях жестокия им край. Това е, което искам да променя и вие трябва да ми кажете как.

— Ти научи всички уроци, които трябваше да научиш. — Лейди Огъста се раздвижи и краищата на прозрачното наметало се издигнаха във въздуха. Стори й се, че черните и сиви цветове изсветляха и около тях се появи леко сияние, ала Карол не му обърна внимание. Очакваше отговора на лейди Огъста с нарастващо чувство на безизходност. Следващите думи на привидението само го усилиха. — Останалото зависи от теб, Карол. Трябва само да погледнеш в сърцето си. Там ще откриеш всичко, което трябва да знаеш.

— Искам Ник да живее! — извика тя. — И Пен, и Бас, и Джо, и Ал, и Лин. Също и Лу. Всички те бяха мои приятели и аз ги обичам, и искам да живеят щастливо.

— Тогава трябва да предприемеш незабавни действия, защото ако не промениш настоящето, когато наближи времето, Ник и приятелите му ще загинат в неуспешния бунт, или ще бъдат екзекутирани след потушаването му. Само ти можеш да промениш бъдещето, което видя тази вечер. Ако го направиш, Ник и приятелите му ще живеят в свободна страна, управлявана от демократично правителство. Няма да има бунт, защото няма да бъде необходим. Нито пък ще има полуразрушени градове, защото няма да има войни и оръжия, сеещи смърт и ужас. А Коледа, заедно с всички други празници, ще се празнува. Бъдещето зависи от теб, Карол.

— Това не е вярно — отвърна Карол! — Никога не се бе чувствала толкова объркана и нещастна. — Един човек не може сам да разреши световните проблеми.

— Това не се и очаква от теб. Това, което се очаква от теб, е да се грижиш за тези, на които можеш да помогнеш. Да бъдеш добра с хората, които те заобикалят и винаги да се стараеш да даваш най-доброто от себе си. И най-малката промяна може да доведе до по-голяма разлика, отколкото можеш да си представиш.

— Най-доброто от мен — замислено повтори Карол. — Невинаги в миналото съм давала най-доброто от себе си, нали?

— Направи го сега. Никога не е късно да започнеш. — Лейди Огъста се изправи и дрехите й заплуваха около нея. — А сега поспи, Карол. Болката от повторната загуба на любимия ти ще утихне по-лесно сега, когато знаеш, че е в твоята власт да го спасиш за втори път. Също и живота на Карол.

— Да не би да искате да ми кажете, че наистина ще има Кар? — Младата жена се втренчи невярващо в нея. — Истинска Кар?

— Мислех, че ти си истинската Карол. — Лейди Огъста наклони глава и проницателно я изгледа. — Нима Ник не ти го каза, когато за пръв път се видяхте в онова далечно бъдеще?

— Да, каза ми. — Карол въздъхна при спомена. — Слушах красивите му думи, но до този миг не ги разбирах. Значи това е истина? Аз и Ник ще се срещнем отново в бъдещето и отново ще изживеем щастливи мигове заедно? А Пен и останалите?

— Възможността всичко това да стане истина, зависи от теб, Карол. — Лейди Огъста вдигна ръка и Карол почувства, че й се доспива. Опита се да остане будна и да държи очите си отворени. Прозина се, но бе толкова отпаднала, че дори не закри устата си с ръка.

— Сънят ще облекчи болката ти — каза лейди Огъста.

— Не си отивайте. Ще ви видя ли отново? Нали казахте… — Карол бе толкова сънена, че едва чу последните думи на гостенката си.

— Поласкана съм, че сега желаеш компанията ми, докато по-рано я презираше. — В заглъхващия глас на призрака се примесваха развеселеност, доброта и топлина, каквито Карол никога досега не бе чувала. — Ще се върна още веднъж, когато присъствието ми бъде необходимо. А сега сбогом до последната нощ, Карол. Отвори сърцето и душата си и дай на близките си най-доброто от себе си, дете. Помни, че аз разчитам на теб.

Гласът ставаше все по-слаб и по-слаб. Последните думи бяха като тайнствен и далечен шепот. Карол въздъхна, обърна се и се пъхна под завивките. Из главата й се въртяха хиляди въпроси, но бе твърде уморена, за да мисли. Утре щеше да има време за това. Намести удобно глава върху меката възглавница и се отпусна.

Възглавница? Легло? Нима не седеше в креслото до камината?