Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (1)

Глава първа

Като се има предвид неохотата, с която даваше пари и правеше подаръци, известна на всички, които я познаваха, лейди Огъста Марлоу напусна този свят на 18 декември, няколко дни преди Коледа. По този начин тя избегна раздаването на коледни подаръци за слугите, неколцината търговци и бедните, които биха се осмелили да почукат на задната врата за парче хляб или стари дрехи. Предната врата — от здраво дъбово дърво — рядко се използваше от обитателите на Марлоу Хаус. Дори и Карол Ноел Саймънс, платената компаньонка на лейди Огъста, предпочиташе да използва входа за слугите, макар да бе удостоена с привилегията да влиза през главния вход. Обаче в този вторник, на 21 първо число от месец декември, Кремптън, икономът на лейди Огъста, през целия ден отваряше и затваряше масивната дъбова врата, тъй като това бе денят на погребението на лейди Огъста Марлоу.

Карол винаги бе изпитвала възхищение от смелостта на старата дама. Когато в началото на есента здравето на лейди Огъста рязко се влоши, тя категорично отказа да постъпи в болница или в скъпа частна клиника. Освен това заяви, че не възнамерява да плаща на медицинска сестра, която да се грижи за нея. Поради това всички грижи за болната легнаха на плещите на Карол и неколцината слуги, които я хранеха, къпеха и обличаха.

С напредването на болестта раздразнителността на лейди Огъста се бе усилила и честите й избухвания и гневът й бяха насочени към слугите и най-вече към Карол. През последните месеци от живота й заядливостта й се изостри. Старата дама настояваше Карол да бъде непрекъснато с нея и компаньонката й бе лишена дори от почивен ден.

Карол не смееше да се противопостави на работодателката си и се примири с това лишение. Тя нямаше много пари за харчене — лейди Огъста смяташе, че подслонът и храната, които й осигурява, се равняват на значителна част от заплатите на слугите, а по нейно мнение те бяха отлично заплатени — но Лондон предлагаше забавления, които не струваха много пари. Достатъчно бе да имат здрави обувки, чадър и топли дрехи. Обаче откакто в края на септември лейди Огъста бе прикована към леглото, самотните разходки бяха забранени за Карол. Сега, в късния следобед след погребението на господарката й, докато седеше в студената жълта гостна стая в Марлоу Хаус, младата жена си помисли, че отново е свободна и ще разполага с времето си. Огледа малкото опечалени, които се бяха събрали след погребението.

Когато разбра, че краят й наближава, лейди Огъста даде точни разпореждания за погребението си. Нареди на „тържеството“ след погребението й да се сервира само чай и бисквити. Дори и след смъртта й заповедите й стриктно се изпълняваха. Карол се чудеше дали слугите ще се осмелят да отворят за гостите бутилка шери от запасите на господарката си, както самата тя бе предложила предния ден.

— Разбира се, че не, мис Саймънс! — ужасено бе отвърнал Кремптън. — В никакъв случай няма да бъде поднесено вино. Лейди Огъста лично ми заповяда какво да бъде менюто и, както винаги, точно ще спазвам нарежданията й.

И наистина ги спазиха. В камината гореше слаб огън, а на малките изящни масички от времето на регентството^[1] бяха разположени табли с канички чай и чинии с бисквити. Карол потръпна. Бе сигурна, че гостната на Марлоу Хаус е толкова студена и неприветлива, колкото е била и в началото на осемнадесети век, когато е била построена къщата.

 

 

Към нея се приближи преподобният мистър Лусиъс Кинкайд, пастор в близката църква „Сейнт Фиъкър“, който бе отслужил погребалната служба. Тя предположи, че той иска да се сбогува, затова му протегна ръка. Но се оказа, че пасторът нямаше намерение да си тръгва. Вероятно искаше да получи някаква информация от Карол.

— Предполагам — започна той, — че лейди Огъста е споменала нашата църква в завещанието си. — Той беше висок и слаб мъж, с тъмна коса, която бе започнала да посребрява по слепоочията, а дрехите не му стояха много добре. Карол го изгледа с неприязън, защото подобно на покойната си господарка и тя не се интересуваше от религията. Всъщност Карол не си спомняше лейди Огъста да е влязла дори един път в църквата. Кремптън бе предложил пастор Кинкайд да отслужи погребалната литургия.

— Още не сме чули нищо за завещанието на лейди Огъста — намеси се съпругата на пастора, която се присъедини към тях. За разлика от безличния си съпруг, мисис Кинкайд бе блондинка със сини очи, облечена в модерни дрехи със забележително къса пола, с шапка, напомняща на онези, които са носили пионерите от Дивия Запад. — Трябва да ви доверя, че точно сега нашата църква се нуждае от повече пари. Така е винаги по Коледа, когато трябва да помагаме на толкова много бедни и нуждаещи се. Бихме могли да направим много повече, ако имахме достатъчно средства.

— Не съм упълномощена да правя дарения на църквата от името на лейди Огъста — студено отвърна Карол. — Ако искате пари, по-добре се обърнете към адвокатите й.

— Тогава може би вие ще се присъедините към нашите усилия да направим празниците по-щастливи за бедните — усмихна й се благо пасторът.

— Нямам подобно намерение — грубо отвърна Карол.

— Навярно — настоятелно продължи мистър Кинкайд — лейди Огъста ви се е отплатила щедро за грижите, които положихте за нея през изминалите пет години и половина, и вероятно ще пожелаете да споделите част от парите си с тези, които не са имали вашия късмет и са по-бедни от вас.

Карол едва се сдържа да не му отвърне по-рязко, че едва ли има по-бедни от нея. Вместо това презрително изгледа преподобния. Тя го бе срещнала за пръв път на погребението на лейди Огъста и дотогава не си бе представяла, че има хора, които все още говорят по този начин, сякаш живееха във викторианската епоха^[2]. Тогава как се осмеляваше да й говори за пари на погребението?

— Църквата „Сейнт Фиъкър“ — промърмори Карол със злобно задоволство. — Чела съм в книгите за сейнт Фиъкър.

— Тъй като ние сме нация, известна с градинарството си, предполагам, че повечето хора знаят кой е сейнт Фиъкър — отвърна пасторът. — Той е покровител на градинарите.

— Не е само това. Сейнт Фиъкър е бил ирландски отшелник от шести век и образец на женомразец. Доколкото си спомням, той е забранил на жените да пристъпват в ограденото място, в което живеел. — Сама не разбираше защо се държи толкова зле с пастора и съпругата му. Обикновено бе любезна и възпитана, но нещо у мистър Кинкайд я дразнеше и я предизвикваше да бъде груба. По някаква непонятна причина това я караше да се чувства виновна, което още повече я изнервяше.

— Повечето от светците са били особени хора и може би затова хората около тях не са се чувствали много удобно — намеси се мисис Кинкайд и се усмихна, за да покаже, че грубостта на Карол не я засегнала. — Съществува легенда за една благородна дама, която се осмелила да наруши забраната на сейнт Фиъкър и преминала през оградата около къщата на светеца с намерение да разговаря с него. Разбира се, мигновено издъхнала от ужасна смърт. Ала това се случило, ако вярваме на легендата, преди повече от хиляда и четиристотин години. Само глупавите жени могат да се възмущават от това, което е станало толкова отдавна. Една съвременна жена би трябвало да съумее да прости греховете на нещастния монах към нежния пол и да повика на помощ неговия дух, когато има затруднения с градината си — завърши мисис Кинкайд с мила усмивка.

— Не се занимавам с градинарство — отсече Карол. — И никога не съм имала градина. — С удоволствие видя как усмивката на мисис Кинкайд помръкна.

— Ако искате да се научите — любезно предложи мистър Кинкайд, — винаги, когато пожелаете, можете да идвате в нашата малка градина в църквата.

— Не, благодаря. Аз съм градско момиче. — Вероятно семейство Кинкайд очакваше да им подари някакви растения за окаяната им градина. Ала Карол нямаше намерение да им дава нито пари, нито цветя.

— Вижте — започна тя, — не смятам, че това е ваша работа, но ще ви кажа, за да не си губите времето и отново да ме разпитвате: лейди Огъста не ми остави нищо.

— Съвсем нищо ли? — ахна съпругата на преподобния.

— Съвсем нищо — грубо повтори Карол. Любопитството им я дразнеше. — Тъй като, изглежда, много се интересувате от завещанието на лейди Огъста, ще ви кажа това, което адвокатът съобщи тази сутрин на мен и на останалите слуги. Тя е оставила малки суми на Кремптън и мисис Маркс, готвачката. Обаче Нел, камериерката, Хети, миячката в кухнята, и аз не получаваме нищо, освен правото да останем един месец в къщата, докато си намерим работа. През това време ще получаваме и храна.

— Господи! — Преподобният приличаше на човек, изпаднал в шок. — Бих казал, че вашата господарка не е проявила особена щедрост.

— Дяволски сте нрав. Надявам се не сте очаквали, че лейди Огъста ще бъде щедра. — Карол тъжно се усмихна. — Тя беше най-стиснатата и най-студената жена, която някога съм познавала.

— Е, хайде, мис Саймънс — поклати укорително глава Лусиъс Кинкайд, — независимо от това че сте разочарована, не би трябвало да говорите лоши неща за мъртвите.

— Точно това и правя. Възхищавам се от скъперничеството на лейди Огъста и от това, че не понасяше да й говорят глупости. Тя живя и умря така, както искаше, и аз напълно одобрявам поведението й.

— Тя изживя живота си сама и умря в самота, ако се изключат слугите й — отбеляза пасторът и благочестиво добави: — Всеки би трябвало да има поне един близък роднина или приятел до себе си в последния си час.

— Вместо това тя имаше само мен и, изглежда, не е оценявала особено компанията ми. Липсата на завещание го доказва. — Младата жена искаше да каже, че вероятно всички, които са познавали Карол Ноел Саймънс, никога не са я ценели особено много, но замълча. Освен преди години, когато разполагаше с достатъчно пари. Ала тя не искаше да мисли за миналото. Преди много години си беше обещала, че никога няма да си спомни за мъжа, който…

— Като говорим за близки роднини — намеси се съпругата на пастора и прекъсна мъчителните спомени на Карол, — защо мистър Никълъс Монфор не е тук? Мислех, че той е единственият близък роднина на лейди Огъста.

— Да — каза съпругът й. — Мистър Монфор е племенник на лейди Огъста, единственото дете на сестра й.

Карол с усилие се сдържа да не попита инквизиторите си дали не възнамеряват да разследват генеалогията на рода Марлоу-Монфор. Вместо това любезно им обясни защо мистър Монфор отсъства.

— Мистър Монфор не може незабавно да напусне Хонконг. Задържа го работата му. Изпрати телеграма да погребем леля му, в негово отсъствие. Очакваме да пристигне следващата седмица, за да се срещне с адвоката на лейди Огъста.

— Човек би казал — замислено рече съпругата на пастора, — че той би пожелал да се отложи погребението, докато пристигне.

— Не се съмнявам, че мистър Монфор е привързан към старата си леля. — Когато се обърна към преподобния Кинкайд, Карол присви очи. — Сега си спомних, че никога не съм ви виждала да посещавате лейди Огъста, докато беше жива. Молили ли сте я да направи дарение за църквата ви?

— Да, когато я посетих за последен път преди седем години. Тя отказа да даде пари за църквата „Сейнт Фиъкър“ и ми заяви, че не желае повече да ме вижда в къщата си. Все пак… наближава Коледа, когато всички проявяват по-голямо милосърдие и състрадание и са по-щедри. Затова си помислих, че може би… в завещанието си… — Лусиъс Кинкайд многозначително замълча.

— О, да! — Карол не се постара да прикрие подигравателния тон в гласа си. Раздразнението й нарасна и тя неприязнено изгледа пастора и съпругата му. — Коледните празници. Не мисля много за Коледа и празнуването й.

— Не мислите много за Коледа? — смаяно повтори мистър Кинкайд.

— Точно така — рязко отвърна младата жена. Повече не можеше да понася въпросите им. Забеляза погледите, които си размениха преподобният и съпругата му, и добави: — Начинът, по който се празнува Коледа, е само прикритие на един силно изявен търгашески дух. В този празник не е останало нищо от истинския дух на Коледа.

— Ако наистина мислите така, явно сте прекарвали Коледа с неподходящи хора — заяви мистър Кинкайд. — Аз познавам места, където духът на Коледа царува през цялата година.

— Нима? — унищожително го изгледа Карол. — Е, значи ще отпразнувате щастливата Коледа в едно от тези места. Но не ме молете да празнувам с вас, нито пък очаквайте от мен да проявя щедра благотворителност към вашата църква. — Като каза това, тя рязко се извърна от шокираните си събеседници, без да се интересува дали думите й са ги наранили или не. Тя имаше свои собствени причини да мрази Коледа, но не възнамеряваше да ги споделя с мистър Кинкайд и съпругата му.

Карол мразеше хората да я разпитват и да се интересуват за финансовото й състояние, както бе сторил пасторът. През целия й живот хората го бяха правили. Особено младите мъже, които виждаха разточителния начин на живот на родителите й в Ню Йорк, в обществото на новобогаташите от осемдесетте години и предполагаха, че тя е богата наследница. Карол също вярваше в това. Ала тогава, вследствие на борсови спекулации и незаконни търговски сделки, баща й банкрутира и загуби всичките си пари. Младите мъже, и особено един от тях, в който Карол бе имала глупостта да си въобрази, че е влюбена, изгубиха всякакъв интерес към нея. Приятелките й също започнаха да я избягват. И никой от тези, които по-рано се наричаха приятели на баща й и които бяха смятали, че богатството на баща й е безкрайно, не му протегнаха ръка за помощ, когато той отчаяно се опитваше да събере пари, за да върне дълговете си. Майка й се разведе с него и се омъжи за мъж, който бе много по-богат, отколкото Хенри Саймънс някога бе бил. Бившата мисис Саймънс замина на дълго сватбено пътешествие. Карол не знаеше къде се намира майка й, а след последната им жестока разправия това наистина не я интересуваше.

Богатството му се стопи, съпругата му го бе напуснала и животът му вече нямаше смисъл. Тогава Хенри Алвин Саймънс взе една пушка от колекцията си старинни оръжия и си пръсна черепа. Това се случи точно на Бъдни вечер, на двадесет и първия рожден ден на Карол.

Останало само, почти без пари, младото момиче започна да си търси работа, ала скоро установи, че след рецесията през осемдесетте години бе много трудно. Освен това досега тя бе живяла в един уютен и защитен свят и не бе подготвена да върши никаква практична и полезна работа. Компютрите бяха загадка за нея. Знаеше добре френски и можеше да го преподава, както и английска литература или история, но във всички училища, в които попита за работа, й отговориха, че не могат да назначат на работа млада жена, която няма никакъв преподавателски опит.

Няколко месеца Карол работи като сервитьорка. Мразеше тази работа, но получаваше безплатна храна и можеше да спестява малко пари от мизерната си заплата. Напусна работата, когато управителят на ресторанта съвсем ясно й даде да разбере какво трябва да направи, ако иска да й повиши заплатата. Все още не бе толкова гладна, за да се продава за храна или за по-висока заплата.

Тъй като бе много пестелива, Карол имаше известна сума, но знаеше, че няма да й стигне за дълго. И когато вече се чудеше дали да не последва примера на баща си, видя обява във вестника, че се търси платена компаньонка. Работата беше в Лондон и предлагаха стая, храна и скромно възнаграждение. Най-много я въодушеви възможността да напусне Ню Йорк. След обстойно интервю по телефона Карол получи работата. Парите й стигнаха за еднопосочен билет до Лондон във втора класа.

След като се поосвежи от дългия нощен полет, с малък куфар в едната и бележката с адреса в другата ръка, в една ранна сутрин Карол застана пред вратата на лейди Огъста. Отначало момичето се радваше, че ще работи в старо английско аристократично семейство. Ала след една седмица разбра защо старата дама трябваше да си търси компаньонка чак в Ню Йорк. Скъперничеството й и лошият й характер бяха станали легендарни. Ала характерът на лейди Огъста отговаряше напълно на настроението на Карол и тя постепенно се приспособи към ексцентричностите и избухванията на работодателката си.

Всъщност те си приличаха. Също като лейди Огъста, Карол смяташе, че единственото нещо, което има стойност на тази земя, са парите. Собственият й живот бе доказателство какво значение имат парите. Поведението на ухажорите й и това на майка й бе напълно показателно. Любимият й мъж я бе изоставил, а майка й бе побързала да си намери нов, много по-богат съпруг.

Именно затова уважаваше лейди Огъста, която не питаеше никакви илюзии относно чувствата и привързаността на хората. Старата дама не вярваше в благотворителната дейност, нито пък в празнуването на Коледа и раздаването на подаръци и пари. Смяташе, че Коледа е измислена от търговците, за да вземат и последните пари на бедните глупаци, и Карол бе напълно съгласна с нея.

— Всички си тръгнаха, мис Саймънс. Ще изпратя Нел да почисти. — Гласът на Кремптън я сепна и Карол се огледа. Бе се унесла в мислите си и навярно, без да осъзнава, се бе сбогувала с мистър и мисис Кинкайд, адвоката на лейди Огъста, както и шестимата останали, които бяха дошли на погребението. — Да ви донеса ли вечерята в стаята?

— Не, тази вечер ще вечерям в града. — Тонът й бе толкова язвителен, че икономът учудено повдигна вежди.

— Извинете, мис Саймънс? — В гласа му се усещаше подчертано неодобрение.

— Разбира се, че ще вечерям в стаята си. Не го ли правя винаги? — Когато за пръв път бе пристигнала в Марлоу Хаус, Карол вечеряше в трапезарията заедно с работодателката си, ала след като се разболя, лейди Огъста вечеряше в спалнята си и Карол помоли да й носят храната в нейната стая. Така беше по-удобно и за слугите, а освен това можеше да остане поне за час сама и да си отдъхне от раздразнителната господарка.

Младата жена излезе от гостната и се загледа в широката извита стълба. Ръката й бавно се плъзна по полираната повърхност на перилото. Стори й се, че дървото затрептя под пръстите й. Разбира се, това бе само глупаво въображение. Вероятно се бе преуморила през последните дни. Имаше доста работа около погребението, а вестта, че лейди Огъста не бе оставила нищо на компаньонката си, която пет години и половина се бе грижила за нея, я бе сломила още повече.

— Не очаквах, че ще ми остави много пари — промърмори на себе си Карол, докато се изкачваше по стълбата. — Сто лири или най-много двеста. За бога, та това са само петстотин долара, а всички знаят, че тя бе баснословно богата. По този начин щеше да ми докаже, че е оценявала това, което съм направила за нея.

От апартамента на лейди Огъста се разнесе тих подигравателен смях. Карол се спря, застана пред затворената врата и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук.

— Ето че вече започват да ми се привиждат духове — високо изрече младата жена. — Много добре знам, че няма никой в тази стая. — Въпреки това тя отвори вратата. Завесите бяха спуснати и в стаята бе тъмно и хладно. Карол завъртя ключа на кристалния полилей, който висеше от средата на тавана, и стаята се обля в силна светлина. — Както си и мислех, тук няма никого. Нито в банята, нито в тоалетната стая. — Мърмореше си така, докато надничаше в банята и в тоалетната стая, която бе цялата в огледала. — Лейди Огъста бе изключителна личност и вероятно и след смъртта си е оставила някакъв отпечатък върху нещата, които я заобикаляха. Сигурно затова се чувствам толкова странно в тази стая. Утре ще кажа на Нел да отвори прозорците и да почисти апартамента, за да се премахнат и последните следи от старата дама, както и тази ужасна миризма на лавандуловия й парфюм.

Карол тръгна към салона, но се спря. Знаеше, че е невъзможно, току-що бе проверила апартамента и бе сигурна, че няма никой, ала сякаш някакво невидимо крило я докосна по рамото. Имаше чувството, че не бе сама в спалнята. Обърна се рязко, но никого не видя. Усети студен полъх около глезените си и в същия миг долови аромата на лавандула. Бързо загаси светлините, излезе в салона и плътно затвори вратата зад себе си. Сетне се упъти към стълбите в дъното и се изкачи на втория етаж, където се намираше стаята й. Не се обърна нито веднъж и веднага се насочи към вратата.

Тук по-рано живеели гувернантките, които били с малко неясно положение в йерархията — над ранга на обикновените слуги, но в никакъв случай не са били приемани за членове на семейството. Понякога, когато Марлоу Хаус е била препълнена с посетители, в тази стая настанявали по-маловажните гости. Беше в предната част на къщата и двата прозореца разкриваха изглед към площада, който през лятото беше много приятна гледка с раззеленилите се дървета и цветни лехи, заобиколени с ограда от ковано желязо. Сега малката ела в средата на площада бе украсена за Коледа. Ръмеше ситен дъжд и цветните лампички весело проблясваха в ранната вечерна мъгла. Времето повече приличаше на Празника на Вси светии^[3], отколкото на Коледа. Беше много подходяща нощ за духове, ако Карол вярваше в тях, но тя не вярваше. Едно време малката Карол вярваше във всичко, но това бе много отдавна. Тя дръпна завесите, сякаш да се предпази от веселата празнична гледка.

Камериерката Нел бе запалила огъня в старата камина. Пламъците рисуваха танцуващи сенки по тавана и стените. Стаята беше скромно обзаведена със старо легло с балдахин, което някога бе украсено с кадифени завеси. Ала кадифето отдавна бе протрито, а прахът и миризмата на мухъл й причиняваха пристъпи на кихавица, затова скоро след пристигането си в Марлоу Хаус Карол ги бе махнала. Освен леглото, в стаята имаше скрин с множество чекмеджета, бюро и стол, а до камината — дълбоко тапицирано кресло с облегалки за главата. Пред него имаше табуретка за крака, от едната страна на креслото се виждаше стояща лампа, а от другата — малка масичка. Банята беше три врати по-надолу в коридора.

На Карол не й правеше впечатление, че стаята бе оскъдно мебелирана, че леглото без кадифените завеси изглеждаше като голо или че старият турски килим и зелената покривка на леглото бяха много износени и овехтели. Никога нямаше да си позволи да харчи от мизерната си заплата за обзавеждане на стаята. Спартанската голота на жилището й подхождаше на потиснатото състояние на духа й, въпреки че тя никога нямаше да си го признае. Младата жена смяташе, че се е научила да посреща нещастията и че сърцето й вече е закоравяло и е затворено за всякакви чувства.

Съблече правата тъмна рокля, облече си нощницата от мек вълнен плат и се загърна в топлия халат.

— Ето вечерята ви, мис Саймънс — рече Нел и влезе с поднос в ръка. — О, нима се готвите да си легнете толкова рано? Бих искала да слезете и да вечеряте с нас. В кухнята е много по-топло и по-приятно. Ще замръзнете сама тук горе.

— Не, няма. — Карол се приближи до нея, взе от ръцете й подноса и го остави на масичката до креслото. — Това е всичко, Нел.

— Не бива да стоите толкова време самичка. — Нел не изглеждаше обидена от тона на Карол, която й говореше по същия начин, по който и покойната лейди Огъста разговаряше с камериерката си. Младежката й топлина не можеше да отслабне от нечия студенина и широкото й розово лице излъчваше загриженост за Карол. — Особено тази вечер не бива да оставате тук сама. Не и след погребението.

— Уморена съм и бих искала да бъда сама.

Добре, щом настоявате, ще ви оставя. Но утре трябва да дойдете при нас в кухнята и да се присъедините към плановете ни. Искаме да си устроим чудесно коледно угощение, а за тази цел вечерта трябва всички да се съберем около масата. Разбира се, и вие сте поканена. А сега лека нощ, мис. Наспете се добре.

— Лека нощ, Нел. — Както обичаше да казва лейди Огъста, Нел не си знаеше мястото, което й се полагаше в семейната йерархия. Според нея добротата на Нел, в повечето случаи неуместна, бе още едно доказателство за упадъка на нравите. Във времето на нейната младост слугите си знаеха място, почти никой прислужник не си позволяваше да своеволничи. Ако можеше да чуе поканата на Нел, щеше с възмущение да заяви, че е обидно за компаньонката на една лейди да присъства на коледното празненство на прислугата, и то в кухнята. Въпреки че не споделяше изцяло консервативните разбирания на лейди Огъста, Карол не се интересуваше от коледните празници независимо дали се организираха в кухнята, сред прислугата, или в някоя бляскава банкетна зала.

Седна в креслото пред камината, сложи краката си на табуретката и взе от подноса купата с горещ бульон. Мисис Маркс бе отлична готвачка, която, изглежда, смяташе за особено предизвикателство да се справи с ограничените средства, които лейди Огъста й отпускаше за храната. Карол загреба пълна лъжица от гъстия пилешки бульон, в който плуваха тънки резенчета гъби, и се запита дали и останалите слуги се хранят толкова добре като нея. Повдигна металния капак на другото блюдо и видя солидна порция пържено пиле с грах, гарнирано с нарязано на кубчета варено цвекло и малка купчинка ориз. За десерт имаше ябълкова плодова пита, както и пълна каничка чай.

— Излишно прахосничество.

Нима бе говорила на глас? Бе сигурна, че не е. Но освен нея в стаята нямаше никой. Чуваше се само пращенето на дървата в камината. Кухнята бе доста далеч и оттам не би могъл да достигне никакъв шум.

Както и нямаше да се чуе, ако извика.

Карол си каза, че наистина е преуморена, и реши да не обръща внимание на странните тръпки, които полазиха по гърба й. Постави отново капака, за да се запази пилето топло, и се зае със супата. Наистина имаше причини да бъде нервна, но те не се дължаха на факта, че е сама на втория етаж в тази голяма стара къща. Бъдещето й бе достатъчно лошо и би могло да уплаши всекиго на нейно място. Дали да си потърси друга работа в Лондон, или да похарчи малкото си пари и да се върне в Ню Йорк? Като компаньонка на лейди Огъста, тя се бе научила да пише на машина, както и бе придобила елементарни познания по стенография, за да води оскъдната кореспонденция на работодателката си, ала не смяташе, че е придобила други умения, които биха й помогнали да си намери работа извън стените на Марлоу Хаус.

Защо, за бога, родителите й не се бяха погрижили дъщеря им да научи нещо полезно, което би й помогнало да се издържа? Майката на Карол бе твърде заета със светския живот, а баща й — с работа и с амбицията да печели все повече пари, така че Карол порасна без никакви по-особени планове за бъдещето си. Всичкото, което родителите й изискваха от нея, бе да изглежда хубава, да има добри обноски и да не им създава неприятности. Природата я бе надарила с гъста светлокестенява коса, естествено къдрава, с големи сиви очи и приятно закръглена фигура. Тя бе тиха и непретенциозна и родителите й рядко я забелязваха.

— И сега си плащам за всичко това — промърмори младата жена, загледана в купата с бульон. — Преди шест години, точно до днешния ден, моят живот бе един постоянен празник. А сега, погледнете ме. О, как бих искала да имам един милион долара! Не, по-добре десет милиона. Да имам повече пари, отколкото нещастният татко спечели за себе си и за другите.

— Какво щеше да направиш с тях, ако ги имаше?

— Какво? Кой каза това? — Рязко се изправи, за да огледа позната стая, и едва не разсипа супата си. Разбира се, нямаше никого. Не бе чула нищо. Сигурно е бил вятърът в комина. Карол се отпусна в креслото и се загърна по-плътно в пеньоара. Потопи лъжицата в купата. Ако не я изяде, супата ще изстине, а освен това я чакаше голямата порция пържено пиле със зеленчуци.

Дали наистина беше вятърът? Преди половин час ръмеше дъжд и нощта бе хладна и мъглива. В такава нощ не би могло да има вятър, който да свири в комина. Или може би вратата на спалнята бе хлопнала? Карол се сепна, лъжицата застина на половината път между купата и устата й. Запита се на какво се дължи тази внезапна промяна във времето. Отново чу свистенето на вятъра, стъклата на прозорците потрепериха и изтърканите завеси се издуха.

В този миг лейди Огъста застана пред камината. Отначало фигурата, която Карол видя, бе полупрозрачна. Постепенно стана все по-плътна, все по-реална, макар че Карол забеляза, че около нея не се образуваха сенки от светлините на огъня. Младата жена не знаеше дали това бе нещо истинско или просто въображаем образ. Тя беше заинтригувана, но не и изплашена.

Лейди Огъста изглеждаше така, както Карол я бе видяла за пръв път преди пет години и половина, когато работодателката й, макар и възрастна, все още бе здрава и жизнена. Сивата й коса, поразително гъста за жена, прехвърлила седемдесетте, бе както обикновено събрана на кок отзад на главата й. Беше облечена в светлолилава роба от шифон, която се полюляваше около нея, сякаш в стаята духаше силен вятър.

— Добър вечер, Карол. — Гласът на лейди Огъста беше същият, какъвто го помнеше Карол, но се усещаше малка разлика в тембъра. Липсваше обичайната остра и раздразнителна нотка.

— Какво правите тук? Предполага се, че сте мъртва! — Ръката на Карол се разтрепери и пилешкият бульон се разля по халата й. Супата вече беше напълно изстинала, за да се яде. Остави купата на подноса и погледна към мястото, откъдето се бе появила лейди Огъста. Тя все още беше там. — Не вярвам в духове — заяви Карол, като се стараеше гласът й да звучи твърдо и решително. — Махайте се!

— Щом като не вярваш в мен, значи аз не съм тук — отвърна лейди Огъста с неоспорима логика. — А след като не съм тук, не мога и да се махна.

— Добре, вие вероятно сте плод на въображението ми или сте някакво послание от подсъзнанието ми. Кажете ми каквото трябва да науча и се махайте оттук.

— Точно това възнамерявам да направя. — За още по-голямо изумление на Карол, лейди Огъста седна пред камината, въпреки че там нямаше стол. Светлолилавата роба се разстла елегантно край нея, като че ли тя се намираше в гостната си на долния етаж и се бе излегнала на тапицираната с коприна софа. Краищата на робата продължаваха да се полюляват от невидимия вятър, а тя се облегна назад на софата, която не съществуваше! Карол я гледаше като хипнотизирана.

— Какво… какво искате? — Гласът и не звучеше така уверено, както й се искаше. Тя преглътна и с усилие продължи: — Наистина ли сте дух, или аз сънувам?

— Опитай се да мислиш разумно, Карол. Аз плод на твоето въображение ли съм, или съм сън? Дали твоето подсъзнание се опитва да ти каже нещо? Дух ли съм? Или съм реална? Не мога да бъда всичко това едновременно. — Лейди Огъста наклони глава и зачака отговора на компаньонката си.

— Има и друга възможност. Внезапното ви появяване в спалнята ми може да е някаква лоша шега, която някой иска да ми изиграе.

— Кой ще го прави? — повдигна рамене лейди Огъста. — Слугите? Липсва им въображение, а освен това те те харесват, макар че не знам защо. Ти никога не си се държала приятелски с тях, както и аз. Не, Карол, дълбоко в сърцето си усещаш, че аз съм реална.

— Тогава наистина ли умряхте?

— О, да. — Възрастната дама се усмихна. Докато бе жива Карол никога не я бе виждала да се усмихва. Преди момичето да се съвземе от смайването си, лейди Огъста продължи: — Смъртта е изключително интересно усещане. В някои отношения е чудесна. Повече не чувствам физическа болка и това е голямо облекчение за мен.

— Радвам се да го чуя. Знам, че през последните дни страдахте ужасно.

— Има нещо много по-ужасно от физическата болка — каза лейди Огъста.

— Не мога да си представя какво би могло да бъде то — равнодушно отбеляза Карол. Една част от мозъка й се опитваше да разгадае присъствието на мъртвата й работодателка и се опитваше да обясни що за шега е това. Младата жена не можеше да разбере как би могло да се постигне подобно нещо, но тя не бе запозната с постиженията на съвременната електроника. Нито пък, както сама бе изтъкнала старата дама, можеше да си представи кой би й изиграл такава шега!

— Слушай ме внимателно, Карол. — Лейди Огъста рязко повиши глас и изтръгна Карол от мислите й. — Както вече ти казах, има нещо по-ужасно от физическата болка, и то е мисълта, че напразно си пропиляла живота си. Аз позволих на разочарованията от моята младост да вкоравят сърцето ми, затворих душата си за приятелството и любовта. Точно както постъпваш и ти.

— Вие не знаете нищо за мен! — извика Карол и се вкопчи в облегалките на креслото. — Никога не сте благоволили да попитате какъв е бил животът ми, преди да дойда да работя за вас. Искахте да имате компаньонка, която е съгласна да работи за вас срещу мизерна заплата и никога не сте си дали труда да се опитате да разберете що за човек съм аз. — Тя внезапно замълча. Искаше да й спомене за разочарованието си от начина, по който лейди Огъста бе показала колко малко е ценяла услугите й, след като не й бе завещала дори една малка сума, ала се спря.

— Ти си едно бедно и глупаво момиче — тъжно поклати глава лейди Огъста. — Разбира се, че знам всичко за миналото ти. Да не би да си мислила, че аз, с моя подозрителен характер, какъвто имах приживе, ще назнача за компаньонка някоя непозната, която би могла да ме ограби или да ме убие в леглото ми? Наистина, Карол, ти си безкрайно наивна, също като баща си, и също като него си неспособна да се бориш с неприятностите, които животът ни поднася.

— Не се осмелявайте да обиждате баща ми! Той беше честен човек!

— Разбира се, че беше такъв, и сега съжалява за гибелната си слабост.

— Сега ли казахте? Да не би да сте срещнали баща ми? В това… там… където и да сте сега?

— Там, където съм сега — бавно започна лейди Огъста, — всички мотиви са разбираеми и всички грешки са простени. Да, аз влязох в контакт с баща ти и знам всичко за младостта ти и за предишния ти живот. Иска ми се да не позволиш на онзи себелюбив млад човек да погуби чувствата и сърцето ти. Знаеш много добре, че той не те заслужава.

— Стига! Замълчете! — Карол скочи от креслото, и заплашително се надвеси над лейди Огъста. — Не желая да говоря за Робърт!

— Естествено, че не желаеш. Тъжният опит те научи каква грешка си направила, като си му позволила да завладее сърцето ти. Робърт Дръмонд никога не е харесвал теб, а само парите и силата на баща ти. Нито един мъж досега не те е обичал заради самата теб.

— Престанете с тези приказки! — Младата жена се разтрепери от гняв. Само споменаването на името на Робърт Дръмонд бе достатъчно, за да накара кръвта й да замръзне, сякаш сянката на бившия й годеник имаше силата да направи живота й още по-нещастен.

— Виждам, че те разстроих. Може би не биваше да повдигам този въпрос. Страхувам се, че част от предишната ми нетактичност е останала у мен. Трябва да се постарая да залича тази черта от характера си. Скъпо момиче, моля те, седни и престани да ме гледаш така, сякаш се каниш да ме убиеш. Нима наистина мислиш, че сега можеш да ме нараниш?

Все още ядосана, но в същото време смутена от необичайното извинение на бившата й работодателка, Карол протегна ръка, за да хване ръката на лейди Огъста. Ръката й премина през седналата фигура. Младата жена нададе ужасен вик и бързо се отдръпна. Изпита усещането, сякаш бе потопила ръката си в ледена вода.

— Вие не можете да сте истинска! — настоя Карол.

— Аз съм истинска — възрази привидението, — но по начин, който хората още дълго няма да могат да разберат. Седни, Карол, и ми позволи да ти обясня защо съм изпратена при теб.

— Изпратена ли сте? — изумено повтори Карол, без да сваля очи от лейди Огъста.

— Както, вече ти казах, аз пропилях живота си на земята в скъперничество и гнет, като упорито отказвах да разбера хората около себе си, близките си, прислужниците си. А трябвате да използвам богатството си, за да донеса щастие на другите.

— Сигурно е така — язвително отвърна Карол. — Знам всичко за това. Ако имаш пари и желание да ги харчиш, всички те обичат. Разбрах го, преди да навърша двадесет и една години. Но това не е истинска любов. Хората само се преструват, че те обичат, както правеше Робърт, защото се надяват да се доберат до парите ти. Аз се възхищавах от вас, лейди Огъста, защото вие никога не сте позволили на подобни паразити да се възползват от парите ви.

— Виждам, че трябва да научиш много неща — тъжно поклати глава лейди Огъста. — Не всички хора се интересуват само от пари. Трябва да научиш, че единствено сърцето и душата имат значение, а не земните блага. Карол, задавала ли си си някога въпроса, защо си толкова нещастна?

— Знам защо съм нещастна и след като претендирате, че знаете всичко за живота ми, няма защо да ви го обяснявам. Между другото, и вие имате дял в моето нещастие.

— Защото не ти оставих пари в завещанието си? — Привидението се усмихна със загадъчната си усмивка. — Да, в този документ проявих голямо скъперничество към всички, които бяха на служба при мен. Затова сега си плащам за грешките.

— Много добре — отвърна младата жена със злобна нотка в гласа. — Постъпихте изключително несправедливо към мен.

— Ще замълчиш ли за малко, за да ме изслушаш?

— Говорете. — Карол се опита да потисне гнева, който още бушуваше у нея й заплашваше всеки миг да избухне. — Казвайте каквото имате да казвате.

— Благодаря ти. — Лейди Огъста наклони глава с изящен маниер, достоен за херцогиня. — Тъй като пропилях живота си в скъперничество и злоба, сега съм обречена да бродя вечно на земята, да наблюдавам щастието, което никога не съм изпитала, и да бъда само безпомощен свидетел на болката и нещастието на хората.

— Докато бяхте жива, никога не сте се интересували от болките на останалите, нито пък сте се старали да ги облекчите — отбеляза Карол. — Не виждам защо сега това трябва да ви разстройва.

— Но ме разстройва. Разбираш ли, преминаването отвъд границата на нормалния живот променя човека изцяло.

— Сигурно е така. — Младата жена се замисли как би се променила тя.

— Сърцето ми, което приживе бе студено и лишено от любов — започна лейди Огъста, — сега е изпълнено до болка с неизживяната любов, ала няма на кого да я дам. Виждам бедността и несправедливостта на земята, искам да облекча страданията на хората, но аз вече не принадлежа на тоя свят и не мога да използвам богатството си, за да помогна на нуждаещите се.

— Трябвало е да оставите парите си на благотворителни организации… и една част на служителите си — заяви Карол. — Това сигурно щеше да ви накара да се почувствате по-добре. Ала вече е твърде късно и не можете да промените завещанието си.

— Точно така — кимна в знак на съгласие привидението. — Радвам се, че ме разбираш. За мен вече е твърде късно, но не и за теб. Не бих искала и ти да страдаш така, както аз страдам сега. А освен това, скъпа Карол, ти си единствената ми надежда да получа вечно блаженство.

— Не разбирам за какво говорите.

— Аз съм изпратена при теб, за да ти помогна да отвориш сърцето си за любовта, красотата и щедростта и за кратък срок да те променя, да се превърнеш в нежна и великодушна личност, каквато аз никога не успях да стана. Ако успея, ще престана да скитам из земята и ще мога да заема мястото, което ми е отредено в другия живот.

— Почакайте! — внезапно извика Карол и вдигна ръка, за да спре потока от думи на лейди Огъста. — Виждала съм нещо подобно в един стар филм, а освен това съм чела за такава история в една коледна книга. Странно, кой ли е измислил всичко това?

— От кого, смяташ, са получили вдъхновение създателите на онези стари филми и книги? Не е ли това най-великият Създател? Тези приказки са дошли от сърцата и душите на хората, които са прозрели истинските ценности в живота. Това не е някаква игра, Карол, нито пък измама. Това, което ти казвам, е самата истина, ала ти упорито отказваш да я разбереш. Ще дойде време и ще признаеш, както сторих и аз, че любовта, щедростта и добротата към близките и приятелите е най-важното за всеки човек. Ала тогава може да е много късно, за да промениш живота си. Във всеки случай, няма да предотвратиш това, което ще се случи.

— Какво ще се случи? — отпаднало прошепна Карол. — Какво искате да кажете? Какво се каните да направите с мен?

— И така — продължи лейди Огъста, без да обръща внимание на думите на Карол, — даден ми е срок от двадесет и първи декември до вечерта на Богоявление да преправя същността ти, за да живееш по-добре и да си щастлива.

— Не ми харесва думата преправям.

— Думата няма значение. Можеш да го наречеш промяна, преобразуване, превръщане. За мен означава едно и също. Имаме три нощи до Бъдни вечер, когато ще започнем нашата работа.

— Искате да кажете вашата работа. Не вярвам, че очаквате да ви сътруднича в този налудничав проект. Не съм настроена благочестиво и душата ми не е завладяна от духа на Коледа.

— Ще бъдеш, когато свърша с теб. — Бледото лице на лейди Огъста придоби сериозно изражение. — Трябва да се промениш, Карол, заради бъдещето на толкова много хора. Предстои ти нелека борба, ала промяната в сърцето и душата ти ще има още по-голяма тежест за самата теб и за бъдещите поколения. В моя свят това, което се постига лесно, няма голяма стойност. — Лейди Огъста се изправи, полите на робата й се издуха, въпреки че Карол не усещаше никакъв вятър. Когато протегна едната си ръка, Карол се сви в креслото, сякаш да се предпази от привидението.

— Няма да отида никъде с вас — заяви младата жена.

— Не мога да те оставя да избираш, защото това е последната възможност за мен и за теб. Ти ще дойдеш с мен, Карол, и ще дадеш всичко от себе си — и сърцето, и душата си. Да започваме.

Лейди Огъста разтвори широко ръце. Краищата на робата й се увиха около Карол, която се бе вкопчила в облегалките на креслото. Младата жена усети силното ухание на лавандула, сетне креслото постепенно се обви в мъгла.

— Не! — извика Карол, като се опитваше да разсее мъглата. Помисли си ужасено, че ароматът на лавандула ще я задуши. — Спрете! Пуснете ме да си отида!

— Безсмислено е да се съпротивляваш — прошепна лейди Огъста и я обгърна с ръце. — Това, което трябва да се случи, ще се случи. Няма да те изоставя, ще бъда до теб и ще ти помогна.

— Не искам да ми помагате! Върнете се там, откъдето сте дошли! — разпищя се Карол, опитвайки се да се освободи от прегръдката на привидението. Не можеше да диша. Мирисът на лавандула я упояваше, а студената прегръдка на лейди Огъста почти накара сърцето й да спре от страх. Никога не бе усещала такъв студ. Приличаше на студенината на гроба. Тя започна да крещи…