Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (17)

Глава седемнадесета

— Внимавай — предупреди я лейди Огъста, — иначе ще се спънеш и ще паднеш.

— Къде?… Какво? — Карол се втренчи в гъстата мъгла. Около уличните лампи се бяха образували бледи ореоли, а цветните лампички по коледното дърво излъчваха меко призрачно сияние. — Все още съм на площада. Но е толкова тихо. Какво стана с войниците, които стреляха? Къде всички останали?

— Твоите предишни спътници останаха в своето собствено време. — Думите долетяха от мрака. Карол едва различаваше фигурата на лейди Огъста в призрачната мъгла.

— Ник! — извика тя. — Пен. Другите. Какво се е случило с тях? — Започна да разбира, че не е мъртва, въпреки че доброволно бе пожертвала живота си. Вместо това се бе върнала в света, на който принадлежеше. Промяната бе толкова рязка, че тя не можеше да спре да мисли за тези, които бяха останали зад нея. Или по-скоро пред нея? Беше твърде объркана, за да си отговори на този въпрос, а думите лейди Огъста само увеличаваха смътната й тревога.

— Искаш да кажеш какво се случи с тях? Сигурна ли си, че наистина искаш да знаеш?

— Разбира се, че искам да знам! Аз ги обичам! Престанете да си играете тези игрички с мен и веднага ми кажете!

— Ако желаеш, мога да ти покажа какво ще бъде тяхното бъдеще.

— Да. Покажете ми. — Карол притисна ръка до гърдите си, където я бе улучил куршумът на командира Дръм. Там нямаше рана, нито кръв. Мушамата й бе непокътната. Ала сърцето й тревожно биеше, а мъчителната болка от загубата бе стегнала гърдите й.

— След като го желаеш толкова силно, ще ти покажа какво ще се случи с твоите приятели. Приготви се, Карол.

В този миг мъглата изчезна и Карол още веднъж пропадна в гъст, непрогледен мрак. Сега не беше сама. Усещаше присъствието на лейди Огъста, въпреки че не виждаше привидението.

— Къде съм? — попита тя.

— Гледай. — Безплътният глас на лейди Огъста долетя като че ли някъде отдалеч. — Гледай и научи последния урок.

В тъмнината пред нея бавно се оформи светлинен кръг. Карол можеше да гледа през него като през обратната страна на телескоп. Всичко, което виждаше, беше много далеч, ала тя различи сива стена, три дървени кола пред нея и десетина мъже в кафявите униформи на цивилната охрана. Командирът Дръм стоеше най-отпред и чакаше да настъпи сивото и студено утро.

Докато Карол гледаше, се появиха още пазачи, които влачеха три вързопа от дрипи. Вързопите се движеха бавно и се олюляваха на всяка крачка. В този миг Карол осъзна, че това са хора — или по-точно това, което бе останало от тях след нечовешките мъчения. Разбра и предназначението на дървените колове. Нещастните създания най-сетне бяха довлечени до тях и стражите започнаха да ги завързват с въжета.

— Защо ми показвате всичко това? — рязко запита Карол.

— Ти сама настоя да го видиш. Това е последното действие, последната сцена, която ще видиш — дойде тъжният отговор.

Младата жена гледаше с нарастващ ужас стражите, подредени в редица. Командирът Дръм пристъпи напред.

— Не желая да привързвате очите ми — долетя измъчен шепот от човека, привързан към средния кол.

— Ник! — изпищя Карол. — Не, това не може да се случи!

— Не. — Фигурата до Ник също поклати глава, също като брат си отказа да привържат очите й.

— Пен! Лейди Огъста, спрете това! Накарайте командира Дръм да престане!

— Аз не мога да го променя — каза лейди Огъста. — Ако нищо не се промени в настоящето, то бъдещето ще бъде такова и това ще бъде тяхната съдба. Само ти можеш да го промениш, Карол.

— Предполагам, че и ти ще искаш да посрещнеш смъртта с отворени очи? — подигравателно се обърна командирът Дръм към последния човек от дясната страна на Ник. Той помръдна леко и от устните му се отрони само:

— Б-ез… превръзка… — Звукът бе хриптящ и накъсан и Карол предположи, че са премазали гръкляна му. Ала, подобно на приятелите си, и той се опита да се изправи и тя видя ужасните рани по тялото му.

— Бас! — простена младата жена и заплака от мъка. Бас се бе опитал да я спаси, когато командирът Дръм стреля в нея и тя бе сигурна, че това чудовище го бе накарало да плати за смелостта да стреля с газовия пистолет във водача на цивилната охрана.

— Няма нужда да държите прощални речи — рязко рече командирът Дръм, отдръпна се от затворниците и се приближи до войниците. — Никой, освен мен, няма да ви чуе, а аз не се интересувам от брътвежите ви.

Ник се изправи и повдигна глава. Въпреки студените, безизразни очи на командира, втренчени в него, той заговори с такава дързост, каквато никой не би очаквал от този смазан от мъчения мъж.

— Ние няма да умрем — заяви Ник, дишайки тежко. — Ние сме любовта… ние сме надеждата… ние сме мечтата за по-добър свят. Ние ще живеем вечно.

— Забележителна теория — подигравателно се изсмя Дръм, — ала се страхувам, че е лишена от логика. Когато те убием, това ще бъде твоят край.

— Не… — Ник се задави и мъчително преглътна. — Не… няма да е краят…

— О, Господи! — изкрещя Карол. — Помогнете им! Моля ви, нека някой да им помогне!

— Войници, насочете оръжията! — невъзмутимо нареди командирът. — Прицели се! Огън!

— Не! Спрете! — Отчаяните викове на Карол не трогнаха никого. Чу се залп, фигурите потръпнаха за последен път и сетне се отпуснаха.

— Видя това, което искаше да видиш. — Гласът на лейди Огъста бе тих, но след ужасната сцена на екзекуцията звучеше непоносимо спокойно. — Запомни го добре, Карол.

Светлинният кръг пред очите на Карол започна да се смалява, докато накрая изчезна и отново настъпи непрогледен мрак…

Карол стоеше изправена, с ръка върху гърдите, там, където някога бе кървящата рана. Сега нямаше рана и кръв, ала мъчителна и остра болка пронизваше гърдите й, сякаш сърцето й бе разкъсано на хиляди малки късчета…