Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (7)

Глава седма

Студеният полъх я събуди. Карол видя, че седи в старото дълбоко кресло с облегалки, а в камината се виждаха изгаснали въглени. Тя се опита да си припомни къде се намира. Тялото й беше измръзнало и схванато, сякаш бе спала през цялата нощ в креслото без одеяло. Главата й бе замаяна, а мислите й бяха объркани.

Лека светлина се процеждаше през протритите завеси пред прозореца. Младата жена стана, отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна към малкия площад пред Марлоу Хаус. Мъглата се бе вдигнала, небето бе ясно и лъчите на слънцето блестяха и се отразяваха в малките цветни лампички, с които бе украсено коледното дърво, а клоните му се полюшваха от свежия утринен вятър. Неколцина ранобудни граждани се разхождаха по площада. Бяха облечени в дрехи от двадесети век.

— Какво се е случило? — Карол се извърна от прозореца и огледа мрачната, неприветлива стая. — Какво правя тук? Би трябвало да се намирам в красивата синя спалня до стаята на Пенелопи. Това вероятно е стая за прислугата, но какво правя аз тук?

Тя отвори вратата, излезе в коридора и се огледа. В дъното се виждаше стената, която след Втората световна война разделяше Марлоу Хаус на две по-малки къщи. Синята спалня на лейди Каролайн се намираше от другата страна на стената, един етаж по-надолу.

— Нима всичко е било само сън? Но как е възможно, след като продължи толкова дълго и бе така хубаво? — Смутена и объркана, Карол се върна в стаята си и затвори вратата. — Сигурно съм сънувала. Всичко друго би било невъзможно. Духът на лейди Огъста? Абсурд. Не вярвам в духове. Никой разумен човек не вярва. Може би съм яла развалена храна и стомахът ми се е разстроил. Това понякога предизвиква кошмари.

Полупразната купичка с пилешки бульон стоеше на масичката до креслото. Отгоре плуваше тънко резенче гъба. Карол повдигна металния капак на другото блюдо и видя непокътната порция изстинало пържено пиле и зеленчуци. Парчето ябълков пай бе недокоснато и вече не изглеждаше толкова съблазнително. Тя бързо захлупи капака.

— След като не съм изяла вечерята си, не бих могла да се натровя от развалена храна — каза си тя. — Не съм чувала празният стомах да причинява лоши сънища. По-скоро би трябвало да ме държи будна. Тогава какво се бе случило миналата нощ? И дали наистина беше миналата нощ? Или са минали няколко дни?

Тя бавно се отпусна в креслото и се опита да си представи всички подробности от пребиваването си в деветнадесети век. Трябваше да има някакво разумно обяснение.

Появата на духа на лейди Огъста… Пенелопи… Никълъс…

— Никълъс — прошепна тя, и мъка и безкрайна болка изпълниха сърцето й. Всичко бе толкова объркано и нереално, но Карол бе сигурна в едно — чувствата, които изпитваше към Никълъс, бяха напълно реални.

— Никълъс — отново прошепна тя. — О, моя любов, моя скъпа, завинаги изгубена любов. — Сълзите бавно потекоха по бузите й, но тя не им обърна внимание. Сви се в дълбокото кресло и се опита да намери успокоение за разбитото си сърце. Продължи да плаче, докато камериерката Нел не почука на вратата. Тя влезе, носейки поднос със закуската на Карол. Младата жена бързо избърса лицето си с ръкава на пеньоара, изправи се в креслото и се опита да изглежда спокойна.

— Вече сте станали? — изненадано попита Нел. Хвърли бърз поглед наоколо и добави: — О, вие не сте си лягали, така ли е, мис? Прекарали сте цялата дълга нощ в това старо кресло. О, мис, можете да хванете пневмония или дори нещо още по-лошо. Сигурно цялата сте измръзнала.

— Добре съм, не съм болна. Само малко ми е студено. — Не й се искаше да тревожи момичето. Нел винаги се бе отнасяла добре с нея и се бе старала да направи поносим живота й в Марлоу Хаус, а Карол невинаги й бе отговаряла със същото. Сега за пръв път почувства вина за високомерното си държание.

— Изпийте горещия чай и хапнете малко. Това ще ви даде сили и ще се почувствате по-добре — посъветва я Нел. — Може би не е зле да си вземете една гореща вана — добави тя, наля чаша чай и я подаде на Карол.

Карол внимателно се взираше в момичето над издигащата се от чашата пара. То забележително приличаше на Ела, прислужницата, която се бе грижила за нея през последните няколко дни.

— Нел, какъв ден е днес?

— Днес е сряда, двадесет и втори декември. Остават още три дена до Коледа. Не се учудвам, че сте забравили кой ден сме след всички грижи по организиране погребението на лейди Огъста.

— Погребението — повтори Карол. — Нел, кажи ми, миналата нощ чула ли си някакви странни звуци из къщата?

— Какво искате да кажете с това „странни“?

— Просто необичайни звуци, или по-скоро гласове на хора, които не би трябвало да са тук.

— Като някой крадец например? — Не, Кремптън заключи вратата, след като гостите си отидоха, провери всички прозорци и включи алармената система. Вие знаете колко много държеше лейди Огъста всяка вечер да се включва тази система. Страхуваше се да не я ограбят или да не я убият в леглото й, и бе наредила на Кремптън всяка вечер да я включва. А Кремптън не е от тези, които за една вечер ще си променят навиците. — Нел замълча за миг и лицето й леко пребледня. — Защо ме питате, мис? Да не би да сте видели нещо? Моята стара баба ми казваше, че понякога духовете на хора, които току-що са починали, се връщат след погребението си. Те все още не са готови да отидат на небето или на друго място. Не бих казала, че трябва да ги обвиняваме за това. Сигурно за повечето хора, който са живели на земята, небето изглежда доста странно, а колкото до ада и пламъците… кой би искал да отиде там?

— Не съм сигурна дали съм чула или видяла нещо — рече Карол. — Може би е бил вятърът.

— Миналата нощ нямаше вятър, мис. Небето бе чисто и се виждаха няколко звезди. Ала когато целият град е осветен, едва ли могат да се видят повече звезди, нали?

— Сигурно съм сънувала — промърмори Карол. Не й се искаше да продължава разговора. Нел бе заявила, че вечерта била ясна, но Карол ясно си спомняше, че бе видяла гъста мъгла. И бе чула вятъра. — Бях толкова уморена, че дори не съм си лягала, както сама забеляза, и съм заспала в креслото.

— Това старо и неудобно кресло сигурно е причина за лошите ви сънища — съгласи се момичето. — Послушайте ме, мис, вземете си една гореща вана. Тя ще ви стопли и освежи.

— Така и ще направя — обеща Карол. — Смятам да изляза да се поразходя. Би ли казала на мисис Маркс, че няма да се върна за обед?

— Разбира се, мис. — Нел взе подноса с изстиналата вечеря и остави таблата с обичайната закуска на Карол — чай и препечени кифлички.

След като се нахрани и постоя по-дълго във ваната с топла вода, Карол се почувства много по-добре. Когато се върна от банята, тя се вгледа в стаята си, и сякаш за пръв път осъзна колко мрачна и потискаща е обстановката.

За краткия си престой в деветнадесети век се бе научила да се наслаждава на удобствата и приятната обстановка. След разоряването на баща й, и особено след самоубийството му, тя се бе отказала от елегантните мебели, хубавите дрехи в свежи цветове, цветята, музиката, театъра и от всички земни удоволствия. Беше се превърнала в нещо като отшелничка. Поведението й бе реакция на нещастната съдба на баща й и нелепата му смърт, сякаш единствено тя бе виновна за тях.

Но сега, след като бе живяла в удобния и приятен свят на лейди Каролайн, у нея се бе събудило желанието да внесе малко красота и в своя живот. Карол си припомни спалнята в синьо и бяло, красивите рокли на лейди Каролайн, парфюма й с аромат на рози, стройната фигура на Никълъс, облечена в безупречно ушит вечерен костюм, и въздъхна.

— Никълъс, присъствието ти в онзи, взет назаем, живот, бе най-голямото удоволствие. Ако, знаех, че ще ме боли толкова много при мисълта, че никога повече няма да те видя, може би нямаше да се откажа така лесно от теб, дори и за твое добро.

Леката миризма на плесен, която се носеше в стаята й и към която Карол бе толкова привикнала, че дори не забелязваше, сега внезапно я раздразни. Стори й се, че се задушава, и бързо отвори прозорците. В стаята нахлу студеният, освежаващ декемврийски въздух.

— Как съм могла да живея по този начин? — промърмори тя. — След като започнах да работя за лейди Огъста, вече не бях толкова бедна. Можех да си купя поне няколко възглавнички или нова покривка за леглото, за да освежа стаята. Бих могла да си доставям по някое удоволствие, като например да си позволявам обяд в ресторант поне веднъж в месеца!

Слънцето грееше и денят обещаваше да бъде приятен. Карол извади старото си, непривлекателно, но топло, и удобно кафяво палто, хвърли последен поглед към стаята и излезе навън.

Мина покрай апартамента на лейди Огъста на долния етаж. Нел почистваше стаите и прозорците бяха широко отворени. До нея достигна слаб полъх на лавандула.

— Реших да почистя стаите на лейди Огъста — каза Нел, като я видя. — Когато пристигне племенникът на лейди Огъста, ще го настаним тук. Това са най-хубавите стаи в къщата. Лейди Огъста не проявяваше излишна разточителност, но се грижеше за удобствата си. Вървете, мис — подкани я Нел, щом видя, че Карол стои нерешително, — вие и без това толкова много се грижихте за лейди Огъста през последните седмици. Имате нужда от почивка. Излезте и се поразходете на чист въздух. Слънцето и дългата разходка ще ви помогнат да спите по-добре довечера.

— Предполагам, че си права.

Карол се отправи към извитата стълба. Спря за миг и се огледа. Подът на черно-бели квадрати в салона беше същият, но самият салон изглеждаше много по-малък. Само преди един ден тя и Пенелопи слизаха заедно по тези стълби, смееха се и планираха обиколката си из магазините, и всяка от тях тайно се надяваше да срещне любимия си по време на разходката по Бонд стрийт.

Карол потисна обзелото я желание да събори стената, която преграждаше салона. Имаше чувството, че ако премахне тази стена, зад нея ще открие отново хората, които бе обикнала през изминалите няколко дни.

— Всъщност не са дни — каза си Карол. — Само една нощ. Само една нощ от реалното време ми бе достатъчна да се влюбя.

Ала докато стоеше и гледаше стената, здравият разум постепенно надделя. В другата, част на Марлоу Хаус живееше бизнесмен с жена си и двете си деца. Нищо не я очакваше там. Нищо.

Тъй като Кремптън не се виждаше, Карол отвори тежката дъбова врата и излезе на стълбите. Постоя за миг, за да поеме дълбоко въздух и да успокои нервите си. Припомни си как Никълъс я бе съпроводил по тези стълби до къщата и колко изискано се бе държал пред иконома на лейди Огъста. А само допреди няколко минути той бе правил прекрасни неща с нея в тъмната карета.

С всички сили на волята си Карол си каза, че всичко това се е случило преди сто седемдесет и пет години. Ако въобще се е случило. А може би всичко е било само един сън?

— Не — високо рече тя и гласът и леко потрепери. — Знам, че всичко е било действителност. Нима бих могла да чувствам такава болка и любов, ако всичко е било само сън? Когато сънуваш, всичко се забравя няколко минути след като се събудиш. А тези спомени стават все по-силни и по-силни и аз все повече мисля за тях. Всичко това действително се е случило. Аз обичам Никълъс, но никога няма да го видя отново. Трябва да се примиря с това. Трябва да се науча да живея без него. Бедата е, че не съм сигурна, че ще успея.

 

 

Изпълнена със спомените за Никълъс, Карол прекара целия ден в разходки из улиците на Лондон. Веселата коледна украса по улиците и магазините я изпълваха с тъга и засилваха копнежа й по изгубения свят от времето на Регентството, свят, в който мечтаеше да се върне.

Докато вървеше по Бонд стрийт, си спомни за това, което се бе случило през онзи следобед в миналото, за решението си да отиде в дома на Никълъс. Сега беше много по-лесно да го осъществи — бе обута в удобни и топли обувки, а освен това не валеше сняг и улиците не бяха заледени. Лесно намери улицата, но къщата на Никълъс не беше там. Видя един възрастен, добре облечен джентълмен, и се приближи към него. Представи се за преподавателка в колеж, която прави изследвания за периода на Регентството, и го попита какво е станало с Монфор плейс.

— Знам за коя къща ме питате — кимна мъжът. — Спомням си това място от моето детство. Тогава беше съвсем различно. Оригиналните сгради бяха разрушени по време на бомбардировките през Втората световна война. Сигурно сте разочарована, че не можете да откриете къщата, която търсите, но в Лондон има и други интересни сгради от този период.

Тя му поблагодари и той отмина надолу по улицата, като я остави загледана в модерната сграда, издигаща се на мястото на бялата къща, в която Никълъс се бе любил с нея.

— Всичко е било толкова отдавна — въздъхна Карол, — а за мен бе вчера. О, Никълъс, защо не мога да почувствам присъствието ти тук? Къде си сега? Предполагам, че си в някакъв друг свят… заедно с лейди Каролайн — тъжно добави тя. — Ти си мъртъв сега, вероятно си доживял до дълбока старост и си погребан преди повече от сто години. — При тази мисъл усети, че се задушава, и побърза да се отдалечи от улицата.

Късно следобед реши да се върне в Марлоу Хаус. По обратния път мина покрай малък цветарски магазин. Когато се приближи, вратата се отвори гостоприемно, за да посрещне клиентката. Ароматът на зеленина се смесваше с уханието на рози. Спомените отново я завладяха. Един ден преди Коледа гостната зала в Марлоу Хаус, преди много години, бе изпълнена със същите миризми.

— Може би все пак не е съвсем безсмислено да се дават пари за цветя — каза си Карол. — Колко много се радвах на букетите, които Никълъс ми изпращаше.

Множеството вази, пълни със свежи цветя и блестящото в зелено и бяло миниатюрно коледно дърво на витрината, я привлякоха неудържимо и Карол влезе в магазина. Купи няколко червени рози и три стръка вечнозелени растения. Огледа се, и водена от внезапен импулс, избра една купа от червено стъкло, в която бяха поставени напъпили снежнобели нарциси.

Когато приближи Марлоу Хаус, вече бе станало време за вечеря. Карол не използва предния вход. Вместо това тя бутна желязната врата на оградата пред къщата и слезе по външната стълба, която водеше към входа за слугите. Отвори старата врата, мина през тесен коридор, зави и влезе в кухнята. Готвачката изненадано я изгледа.

— Добър вечер, мисис Маркс — поздрави Карол. — Бихте и дали една малка ваза, за да натопя тези цветя? — Огледа се и видя, че мисис Маркс и помощничката й приготвяха празничната вечеря. Из въздуха се носеше уханието на сладкиш с мед, който се печеше във фурната, а в една тавичка се виждаха два чудесни бели хляба, оставени да втасват. В други две тавички бяха подредени курабийки, върху които в момента мисис Маркс поръсваше захар и счукани орехи. Помощничката й Хети режеше лук и целина.

— Предполагам, че ще намеря нещо подходящо. Хети, остави ножа, преди да си си отрязала някой пръст, и иди да потърсиш в килера.

Мисис Маркс, както винаги, се държеше с Карол учтиво, но хладно. Карол отдавна подозираше, че готвачката не я харесва. Досега това никога не я бе притеснявало, но тази вечер, поради някаква причина, я ядоса студения поглед, който възрастната жена хвърли към цветята.

— Всъщност — каза Карол, като сваляше хартията, с която бяха увити цветята, — аз ги купих за масата в кухнята. Нел ми каза, че ще организирате коледно празненство и аз си помислих, че няма да е зле да купя малко цветя за украса. — Докато бе купувала цветята, не й бе минавала подобна мисъл, напротив, бе ги купила за своята стая.

— О, нали са чудесни? — възкликна Хети, която влезе с ваза в ръка. — Толкова харесвам червени рози със зеленина. Много са подходящи за Коледа. Благодаря ви мис Саймънс. Ще изглеждат прекрасно върху коледната маса и всички ще можем да им се наслаждаваме.

— Празненството, което планираме — хладно изрече мисис Маркс, — ще бъде след два дена, а тези цветя ще увехнат дотогава.

— Ако увехнат, ще купя други — отвърна бързо Карол, като видя как лицето на Хети помръкна.

— Можете да вечеряте заедно с нас на Бъдни вечер — предложи момичето. Мисис Маркс неодобрително се намръщи. — Знам, че Нел вече ви е поканила.

— Съжалявам, но няма да мога. Имам планове за Бъдни вечер и за Коледа. Мои стари приятели от Америка са в Лондон и аз с нетърпение очаквам да ги видя отново. Хети, оставям ти цветята. Подреди ги както решиш. — Карол подаде букета на девойката и излезе от кухнята.

— Хм — измърмори мисис. Маркс, когато Карол затвори вратата. — Не знаех, че мис Саймънс има приятели.

— О, как може да кажете такова нещо! Всеки би трябвало да има приятели. Надявам се, че тя не е самотна — простодушно отвърна Хети. — Както и да е, цветята са много красиви.

Докато крачеше към стаята си, Карол беше ядосана на себе си. „Как можах да измисля толкова глупаво извинение? Сега ще трябва да изляза от къщата за Коледа, защото ако не го направя, те ще разберат, че съм излъгала, за да не вечерям с тях. Омръзна ми да се преструвам. През по-голямата част от живота си съм се преструвала и ми дойде до гуша от това! — Карол гневно разкъса хартията, с която бе обвита купата с нарцисите, наведе се и одобрително ги помириса. — Поне не миришат на лавандула.“

Тази мисъл я накара да застине на място, с купата в ръце. Последните думи на лейди Огъста, преди да отведе Карол от деветнадесети век, бяха, че предстоят още неща, а това означаваше, че вероятно привидението отново ще я посети. Младата жена не искаше отново да се среща с лейди Огъста. Искаше да забрави всичко, което се бе случило през изминалата нощ. Не мислеше, че някога ще бъде в състояние да забрави Никълъс, ала трябваше да остави необяснимите събития и спомени в миналото и здраво да залости вратата зад тях. Само така можеше да не полудее. Обаче трябваше да признае, че духът на лейди Огъста я привличаше.

— Мъртва тя е много по-интересна, отколкото бе като жива. Когато беше жива, тя бе просто една заядлива и неприятна старица. — Карол постави купата с нарцисите върху масичката до креслото и се отдалечи, за да види ефекта. — Не, тук не е подходящо място за тях. Може би е по-добре да ги сложа върху масичката до леглото. — Взе червената стъклена купа и се запъти към леглото.

— Мис Саймънс?

— За Бога, Нел, не ме стряскай така! — извика Карол. — Едва не изтървах купата. — Опита се да прикрие облекчението, което изпита — момичето не беше дух.

— О, ще бъдат много красиви, когато разцъфнат. — Нел одобрително погледна нарцисите. — Да, мястото им е до леглото. Така когато се събудите сутрин, те ще бъдат първото нещо, което ще видите. Хети ми каза, че сте й дали букет от червени рози. Тя каза, че никога не е получавала по-хубав подарък за Коледа.

— Не беше коледен подарък, просто исках да ви зарадвам.

— Не го казвайте на Хети, защото ще разбиете сърцето й. Тя мисли, че вие сте чудесна. — Нел остави таблата, която носеше. — Мисис Маркс каза, че няма да сте тук за Бъдни вечер и за Коледа, така че нямало да приготвя храна за вас.

— Вярно е — кимна Карол, и мислено се прокле за прибързаното извинение, което вече й създаваше неприятности. Не бе сигурна, че ресторантите ще работят по празниците, а дори и да намери някой, това ще означава, че трябва да плаща за храната, когато можеше да я получи безплатно в Марлоу Хаус.

— Ала тази вечер трябва да си изядете вечерята, а не като миналата вечер да я оставите недокосната — загрижено рече Нел. — Ето, погледнете какви вкусни неща има — добави тя и повдигна металния капак. Голямата сребърна чиния бе пълна със задушени в масло миди и раци, полети със сос от къри, панирана риба, ориз и грах. Десертът се състоеше от пресни круши и парче от сладкиша с мед.

— Чудесно мирише — рече Карол, — а освен това съм гладна. Ще донеса чаша вода за цветята, а след това ще изям всичко. Обещавам ти, Нел.

Но когато се върна от банята, младата жена забрави за вечерята. Закова се на място до вратата, стиснала здраво с две ръце чашата с вода, за да не я изтърве. Посетителят, който се бе навел над купата с цветята, се изправи и се обърна, когато Карол ритна вратата и тя се затвори с трясък. Светеше само лампата до креслото и стаята бе потънала в полумрак. Макар да не виждаше ясно фигурата, Карол много добре знаеше кой е посетителят й.

— Добър вечер, Карол — каза лейди Огъста. — Чаках те.