Алекс Кош
Игра на маски (8)

Глава 6

— Това е, тръгвам.

Алекс скочи от масата и се втурна към коридора.

— Ей, а закуската?! — извика баща му.

— Ще хапна в института! — отвърна, докато затваряше след себе си входната врата. — Вече закъснявам!

Между другото, на Алекс наистина не му се искаше да закъснява за първата лекция.

До метрото стигна за по-малко от пет минути. Като се има предвид, че разстоянието беше поне пет автобусни спирки, постижението съвсем не беше за подценяване. Това си е някъде около два километра тичане с всички сили — прекрасна тренировка и чудесен начин окончателно да се разсъни, нали днес така и не успя да се добере до душа.

В метрото цареше истинско стълпотворение. Алекс за пореден път си помисли колко е противно да се влачиш в монотонно движещия се поток хора. Чувстваш се като тъпо зомби, бутащо се на опашка за пресни мозъци…

В плейъра вървеше песен на група Харизма, вече доста популярна в средите на почитателите на руския метъл, и текстът като никога беше точно по темата:

Открий ме!

Намери ме в тълпата!

Сред тъпите гладни зомбита,

Нали съм жив, все още жив!^[1]

Някой го сръга с лакът в ребрата.

Друг го настъпи по крака.

Трети го забърса с ръба на дипломатическото си куфарче.

Просто море от удоволствия. След такава разходка се чувстваш като ученик от Шаолин, току-що преминал изпитанието с дървените хора. И защо не? Много са подобни. Бедните китайци е трябвало да преодоляват тесен коридор, от двете страни на който стояли дървени чучела, вършеещи във въздуха с всички възможни крайници. Но дори и отлично подготвен монах от манастира Шаолин, многократно преминал през дървените хора, ако попадне в московското метро, и то в час пик… като цяло, шансовете му да оцелее са много малки.

Разбира се, влакът се оказа претъпкан до пръсване. И дори обикновено спасителния вариант да скочи през прозореца в този случай нямаше да се получи. Оставаше му само едно.

Без дори да поглежда извилата се пред вратите опашка, Алекс се затича към влака и скочи в пространството между вагоните. В същия миг вратите се затвориха и влакът бързо започна да набира скорост. В израженията на стоящите на перона хора Алекс успя да види всичко, започвайки от весела изненада и завършвайки с пасивен ужас. Все пак отстрани това изглеждаше повече от опасно, но в действителност… елементарно. На първо място, разбира се, беше много страшно да се носиш през тунела от външната страна на вагона: грохот, звън, лашкане на вагоните наляво и надясно. В началото дори използваше малка застраховка — закачаше се с алпинистки автомати, за да не пропадне под колелата на летящия влак. Но това беше отдавна.

Алекс както винаги се облакъти на вратата, без да обръща никакво внимание на сочещите го с пръст хора, усили звука на плейъра и внимателно обмисли по-нататъшните си действия. По пътя към метрото той окончателно се беше убедил в правилността и простата гениалност на своята идея. Ще събере няколко души и всяка вечер ще прочистват парка. Разбира се, в различни смени — всеки има нужда от сън, а и мнозина могат да имат проблеми с родителите си, в това число и самият Алекс. Днес ще каже, че ще пренощува в Димон, а утре… ще измисли. Първо трябва да види кой ще се съгласи с тази на пръв поглед глупава идея. Димон със сигурност няма да дойде, ще каже, че има работа, а и въобще ще изсмуче от пръстите си някакви причини. Зайците определено няма да ги кани, ползата от тях ще е съмнителна, пък и с родителите им не може се оправи, а от по-старото поколение повечето са твърде трудни за размърдване… Но трима определено ще намери.

Този път Алекс стигна до своята станция без инциденти. Никой не се оплака на машиниста и никой не се обади в милицията. В час пик нямаше много желаещи да си губят излишно времето, а в останалите случаи Алекс се стараеше да пътува като всички нормални хора — във вагона.

Разбира се, на изхода на метрото трябваше да смъкне бейзболната си шапка ниско над очите и да стане невидим. За щастие, познатите му от вчерашната гонитба охранители с палки не се мяркаха никъде и това му позволи безпрепятствено да напусне опасната зона. Но мисълта да бъде по-внимателен на тази метростанция все още си оставаше — Алекс нямаше никакво желание да се разправя с глоби и прочее усложнения. И въобще, към представителите на закона алергията му беше постоянна.

На половината път до института Алекс свърна в така добре познатата му глуха уличка — пространството между голата стена на триетажен магазин и гаражите, и се преоблече: махна шапката, смени яркочервената фланелка със сива риза и издърпа дънките почти до гърдите. Очуканите очила без никакъв диоптър — от известно време Алекс нямаше никакви проблеми със зрението — прекрасно допълваха образа на типичния зубрач и начинаещ „задръстен“ програмист, а косата му след шапката навеждаше на мисълта, че се е събудил само преди минути. Е, Алексей, това е твоето време.

* * *

Неразделните приятелки Настя Корольова и Яна Семьонова влязоха в аудиторията едва ли не преди всички. И причината съвсем не беше в жаждата за знания, що за глупости, просто шофьорите на родителите им докарваха ненагледните съкровища до института с коли. След като заеха банката до прозореца, момичетата тихо си зашушукаха нещо по женски, окъпани от възхитените погледи на сънените си колеги и лъчите на утринното слънце, игриво надничащи в залата.

— Ужас, как може в такова време да се стои в института — измърка Яна и сладко се протегна с цяло тяло, изтръгвайки пресекливи въздишки от стоящите на задната банка момчета. Късата поличка и бялата, едва достигаща до средата на гърба блузка с дълбоко деколте правеха неизличимо впечатление дори на най-неподатливите преподаватели. Фигурата на загорялото червенокосо момиче беше крехка, но много стройна, а татуировката в долната част на гърба само й добавяше елегантност. Виж Настя за татуировка в къщи направо биха я разпнали — баща й я предупреди, че за нещо подобно ще я пребие на място.

Настя сви рамене.

— А къде да идем? Между другото, вчера не трябваше да пропускаш оценката по недвижими имоти, сега ще се мъчиш със зачота.

— При Зиков ли? — момичето прокара ръце по късата поличка. — Ще се разберем! Но виж с тази злобарка наистина ще е трудно, затова съм се довлякла тук преди съмване…

„Да бе, довлякла се, как не. Човек би си помислил, че е трябвало да се блъскаш в метрото или на бегом да скачаш в автобус.“

Настя няколко пъти седмично пътуваше до института с метрото и затова гледаше на своята приятелка малко от високо, сиреч, не познаваш истинския живот, принцесо.

— А домашната по статистика направи ли? — насмешливо попита Настя, искаше да подкачи прекалено самоуверената си приятелка. — Или пак ще хванеш някой зубрач?

Яна хвърли замислен поглед към първия ред. Разбира се, почти всички зубрачи бяха вече на местата си.

— Да, ще трябва… любезно да помоля Смирнов за помощ.

— А защо не Селин? — удивено вдигна тънките си вежди Настя. — Или не ти е по вкуса?

Червенокосото момиче се наведе към ухото на приятелката си и полушепнешком заяви:

— Той е някак странен.

— Наистина ли? — престорено се изненада Корольова.

За нея всеки младеж, облечен не по последна мода, изглеждаше, меко казано, странно.

— Точно така. Ти обърна ли внимание, че Селин винаги носи дрехи с дълъг ръкав?

Настя сви рамене.

— Забелязах, разбира се, но какво от това? В групата има и далеч по-трагични екземпляри…

— Разбира се — кимна бързо Яна. — Но аз знам какво крие под дрехите си!

Настя тихо прихна.

— Аз също знам, още от седем годишна, предполагам. Или още откакто за пръв път играхме на чичо доктор… в детската градина?

— Ама че си и ти — обиди се Яна. — Нищо няма да ти кажа.

— Окей, ще мълча и ще слушам — отстъпчиво каза Настя и се облегна на банката.

Яна се цупи още малко повече за приличие и продължи:

— Веднъж седях до него при едно упражнение. Е, той е зубрач — става за този случай. Така че реших да се възползвам от женския си чар и да го убедя да ми помогне с курсовата работа.

Настя се намръщи.

— И имаш желание да си губиш времето с такива загубеняци.

— Е, не на всеки му е така лесно с учението.

„Лесно, как не! Просто понякога трябва вместо в поредния клуб да поседиш час-два над учебниците“ — едва не прекъсна приятелката си Настя, но навреме се сдържа. Че съвсем ще се обиди и повече нищо няма да каже.

— Ти слушай по-нататък — продължи червенокосата. — В началото не поддаде, така че реших да прибягна до тежката артилерия — помолих го да ме изпрати до вкъщи. Той, разбира се, се смути до смърт, но се съгласи.

Аха, ами къде ще ходи? Яна и планина ще премести, ако си науми нещо — пробивна като многотомен железен таран. И не гледай, че е крехка и сладка — това е само прикритие, в главата на червенокосата сладурана стои най-малко Наполеон.

— Е, тръгнахме с метрото — Яна високомерно изсумтя, — защото глупакът нямаше кола. А във вагона, когато влакът рязко спря, аз го хванах за ръкава и без да искам го дръпнах надолу.

— Какъв ужас — отново не можа да се сдържи да не се пошегува Настя. — И какво имаше под ръкава, люспи?

— Не, но цялата му ръка беше в синини!

— Е, паднал е някъде или някой го е набил на улицата. Нашият Стас честичко ги посритва тези смотаняци…

— А аз си мисля, че е жертва на домашно насилие — неочаквано сериозно заяви Яна. — Точно както учихме по психология. От това още в детска възраст психиката му е разбита и е станал наплашен и затворен.

— Е, ти си направо доктор Курпатов в пола — прихна Настя.

— И това не е всичко — продължи червенокосата. — Той има татуировка на ръката!

— Може сам да си си я нарисувал? — предположи Настя. — Нали знаеш как си играехме като деца — с мастило от писалка си рисувахме разни шарки, ставаха почти като истински.

Тя трудно можеше да си представи очилатият зубрач да влиза в студио за татуировки. Всъщност тя нямаше никакво желание да си представя зубрача за каквото и да е.

— Ти какво, да не мислиш, че не мога да различа истинска татуировка? — обиди се Яна. — Между другото, не беше тъмносиня като нормалните, а някаква оранжева.

— Оранжева татуировка? Може да е къна! — изведнъж се досети Настя. — Временна, изчезва за няколко седмици.

— Не знам — поколеба се момичето. — А ако е израснал по детски домове? Деца от социално слаби семейства често попадат там.

— Социално слабо семейство?!

Яна снижи глас.

— Ами да, и тогава го бият в дома. Сигурно родителите му са алкохолици…

— Това пък откъде си го измисли? — изведнъж се ядоса Настя. — Всякакви глупости ръсиш. Той си е задръстеняк, разбира се, но абсолютно безобиден.

— Между другото, точно такива затворени смотаняци стават серийни убийци. Нали чу за убиеца, който се появил в Битцевски парк?

— Май видях нещо по новините… Чакай, да не искаш да кажеш, че това е той?!

— А защо не? — сериозно отвърна Яна — Пребиват го в дома, а след това той отива в парка и си излива цялата злоба и комплекси на своите жертви. А и живее някъде съвсем наблизо…

— Ти съвсем взе да плещиш глупости с твоите конспирации.

В залата влязоха Стас и компания.

— Хей, момичета, какво си шушукате там?

Русокосият и мускулест представител на семейство Рогови приближи до Настя, сграбчи я в прегръдка и собственически я целуна по устните.

— Просто така — Настя изразително погледна към Яна, — глупости разни.

Няколко минути преди началото на лекцията в залата влетя Селин. И както обикновено, разчорлен, облечен в безвкусна намачкана риза и избелели дънки. Младеж като младеж. Задръстеняк, разбира се, но със сигурност не и маниак… Настя се загледа в лицето на зубрача и с изненада видя доста голяма синина под дясното му око. Нима вчера Стас с приятелчетата си са се престарали? Най-вероятно. Е, няма как налудничавата й червенокоса приятелка да е права относно побоища в пропаднало семейство… Това е просто глупост.

За момент в момичето се промъкна жалост към безпомощния младеж, но глупавото чувство моментално бе пресечено от мисълта: мъжът е длъжен да може да защитава себе си и своята приятелка! Пред очите на Настя се мярна онази ужасна нощ, но тя бързо се взе в ръце. Ето Стасик, той е силен, с него може да не се страхува от нищо…

Настя така се замисли, че не успя да отмести поглед, когато Алексей се обърна. Наложи се да го дари с високомерна усмивка.

* * *

Алексей влезе в залата минута преди преподавателя — едра дама, известна със своята неприязън към закъсненията. На лекциите на Евгения Степановна по-добре изобщо да не влизаш, отколкото да закъснееш дори за няколко секунди. Но всичко се размина и Алексей със спокойно сърце се потопи в света на маркетинга. Което не можеше да се каже за другите студенти…

От самото начало на лекцията Алексей усещаше на гърба си нечий поглед. Липсваше заплаха в този поглед, но въпреки това беше неприятно. На кого ли е привлякъл вниманието?

Селин сякаш случайно се обърна и успя да засече погледа на Корольова.

„Тази фльорца пък какво иска от мен?!“

Алексей се усмихна смутено, изчерви се и сведе поглед.

Платинената блондинка го дари с презрителен поглед, реши, че е недостоен за нейното внимание, и се извърна. Но защо изобщо се взираше в него?

„От сега нататък ще се държа по-предпазливо — реши Алексей, докато непохватно наместваше очилата си. — Една от групата вече успя да види част от татуировката, а сега тази ме гледа някак странно.“

Мда… С татуировката тогава наистина се получи недобре. И защо изобщо се съгласи да изпраща онази рижа глупачка? Пределно ясно беше, че се опитва да го използва… От друга страна, наивният Алексей по принцип не можеше да постъпи по друг начин. Не му върви с момичетата, все се проваля. Дори Алекс в ролята на спасител не може да получи желаното…

Алексей опита да се концентрира върху лекцията, но мислите му не искаха да текат в нужната посока, а постоянно се връщаха към онази нощ. Можеше ли да счита за късмет, че Настя не го позна? Дали пък тя от благодарност… Не, благодарността не е много добра основа за една връзка. Връзка? Ха-ха! Между тази красавица и зубрача Алексей? Глупости. Оставаше му само да съжалява, че съвсем случайно попадна в един и същ институт с нея и сега трябва почти всеки ден да вижда прекрасното й лице, насмешливите изумрудени очи, меките къдрави кичури…

Алексей дори нямаше нужда да се обръща. Достатъчно беше да затвори очи и нейният образ моментално изплуваше до най-малките подробности…

От най-далечните дълбини на съзнанието му се надигна вълна… не, истинско цунами от раздразнение.

Случайно са попаднали в един и същ институт с нея? Да бе, как пък не! Първоначално родителите му го пратиха в МГППУ, Алексей дори изкара там подготвителните курсове и се записа във Факултета по психология. Не беше трудно, защото той винаги се е интересувал от философия и психология и изборът на този факултет съвсем не беше случаен. И ето че по времето, когато учеше във втори курс, съдбата за пръв път го срещна с Настя. Същата вечер Алекс тъкмо запознаваше новия си приятел Димон с паркура и се натъкнаха на трима младежи, нападнали бедното момиче… Това Алекс не можеше да понесе. След като разпръсна хулиганите, той изпрати момичето до вкъщи… и избяга. Именно избяга. Въпреки смачкания си вид, Настя Корольова му хареса от пръв поглед. Миг по-късно той осъзна, че просто се е влюбил. А също така Алекс разбра, че се чувства пълен идиот, не знае какво да каже и въобще коленете му някак странно са омекнали…

Страх.

Объркване.

Загуба в пространството.

Той не беше готов за това и затова позорно избяга. После беше лятната ваканция, море, слънце… и паметта услужливо скри разплаканото женско лице в един от многото си сандъци. Но това не можеше да свърши толкова просто. Животът обича да си прави шеги. В един прекрасен, или не, ден Алекс срещна Настя в метрото и на пълен автомат, като някакво зомби, я последва до самия институт. Разбира се, тя не позна своя спасител, но това, което ставаше в душата на Алекс, друго освен ядрен взрив не можеше да се нарече. Като показа завидно майсторство, той издири факултета, в който учеше прекрасната непозната, и хоп, Алексей Селин се прехвърли в най-престижния факултет „Световна икономика“. Родителите му бяха повече от щастливи — все пак това е икономика, не ти е онази непонятна психология, а престижна специалност, обещаваща добре платена работа и светло бъдеще… А Алекс усилено събираше пари да плати обучението, защото дори с неговия отличен успех прехвърлянето на такова скъпо място, при това без да загуби първата година, не му беше по възможностите. Разбира се, да събере толкова голяма сума за кратко време съвсем не беше лесно, но той намери изход… Заради това, да бъде близо до НЕЯ, Алекс беше готов на всичко, дори на престъпление… Впрочем не му се наложи да престъпва закона, всичко се размина с няколко не особено приятни мероприятия… И ето сега Алекс учи в една група с Настя и все още се занимава със самоанализ. Не можеше да проумее какво точно го накара да тръгне след това момиче. Разбира се, съществуваше едно просто и най-точно обяснение. Беше повече от очевидно. Но какво се надяваше да постигне Алекс, преследвайки стройната блондинка? Запознанство? Хм, едва ли. „Здравейте, спомняте ли си, аз една вечер ви спасих от насилници, да пийнем нещо заедно“. Аха. И тя от благодарност ще хукне на среща с него… От благодарност! Не, това точно определено не го искаше. Но някъде дълбоко, дълбоко беше заседнала една предателска мисъл… ако тя е с него, какво значение има каква е причината?

Алекс се стараеше да не мисли за това. Никога. Но това „никога“ не продължаваше много дълго. Ден-два… през уикенда, когато не ходеше в института и не виждаше… Настя Корольова.