Алекс Кош
Игра на маски (11)

Глава 9

РДВР „Битцевски парк“, посред нощ.

 

Странно, но Алекс за пръв път в живота си попадаше в полицейско управление. Е, с изключение на процедурата за получаване на паспорт, разбира се. Независимо от факта, че спецификата на неговите увлечения предполагаше постоянни конфликти с правоприлагащите органи, до този момент Алекс винаги беше успявал да офейка навреме. И най-обидно беше, че е тук не поради поредната лудория, а от глупава грешка.

Алекс от сърце удари със здравата си длан по стоманените пръчки.

А сега стои в предварителния арест. И то за какво?! Уж за нападение над свой приятел! Разбира се, Вася и спасеното момиче скоро ще се доберат до участъка и ще обяснят всичко, но родителите им вече са извикани! На Алекс ще му се наложи много дълго да обяснява какво прави насред парка в три часа през нощта.

— Хей, младеж, какво нервничиш?

Хрипливият насмешлив глас принадлежеше на космат, отвратително вонящ дебелак, безгрижно пльоснал се на единствената пейка.

— Не ми досаждай — кратко подхвърли Алекс.

Колкото и да е странно, съкилийникът наистина млъкна.

Селин криво се усмихна през решетката. Мда, май само по филмите героят попада в килия и веднага трябва да показва „твърдост“ пред местното съсловие. А Алекс се натъкна на само един скитник в ареста. Мъжът на неопределена възраст беше навлечен с нещо средно между планина от вонящи дрипи и… купчина много, много миризливи дрипи. От ужасната смрад в първия момент на Алекс дори очите му се насълзиха, а след това нищо, свикна. На Вася и Славик сега сигурно им е много по-тежко, онзи изрод добре ги подреди.

Селин силно сграбчи с две ръце стоманените пръти, получавайки извратено удоволствие от отрезвяващата болка.

Изгорената от плюнката на зеленоокия маниак ръка продължаваше да боли ужасно и при най-малкото движение на пръстите. Усещането беше като от най-обикновено изгаряне, само дето не се забелязваха никакви външни признаци — липсваше дори намек за зачервяване.

— Изрод! — изсъска през зъби Алекс. — Шибан мутант.

Тренираш и тренираш с всички сили, докарваш се до изнемога по пътя към съвършенството… А после срещаш на пътя си незнайно откъде взел се зеленоок маниак, насилник или крадец в цивилно костюмче, и осъзнаваш, че срещу тях ти си никой.

„Алекс, признай си: ти си пълно нищожество, неспособно да защити дори собствените си приятели! — той отново и отново възпроизвеждаше в паметта си странните събития от последните два дни. — Тези зеленооки… По дяволите! Що за очи имат? Може пък да са наркомани? Надрусали са се с някаква гадост, че и болка не усещат…“

— Какво, младеж, не ти ли харесва местната атмосфера? — хрипливо се засмя зад гърба му скитникът.

Алекс рязко се обърна.

— Затваряй си човката!

Дебелакът противно изгрухтя, надигна се от пейката и бавно измъкна от многобройните си дрипи някакво жалко подобие на нож.

— Малчо, ти… кхъ…

Преди да успее да направи и крачка, Алекс се завъртя и му нанесе бърз и точен удар с крак в главата. Гневът му най-накрая намери начин да се излее и мъжът рухна на пода.

В килията се възцари тишина.

— По-добре тук да имаше истински бандити, а не този боклук — процеди през зъби Алекс. — Макар че тогава като нищо щях да взема на някой душичката!

За щастие никой не чу думите му.

Алекс постоя в килията около час, преди пред вратата да се чуят стъпки и гръмки възгласи.

— Най-накрая! — без особено облекчение изръмжа той. — Е, сега ще се почне…

— Какъв кошмар! — възмутено извика Маргарита Селина още щом прекрачи прага на изолатора. — Никога не съм си и помисляла, че ще вземам собствения си син от милицията!

В главата на Алексей се мярна глупавата мисъл: „А чужд син, значи, да се вземе от милицията е лесно?“

— Ма…

— Мълчи! Двамата с теб ще имаме много сериозен разговор! — тя погледна към застаналия до тях милиционер и изразително добави: — В къщи.

Баща му стоеше мълчаливо встрани и погледът на обикновено меките му кафяви очи сега не предвещаваше нищо добро.

Алекс тежко въздъхна, вперил поглед в пода. Съдейки по настроението на родителите му, този път няма да се размине само с конско. Май ще се лиши от джобните или ще е под домашен арест… а може и дори нещо по-лошо, да му забранят компютъра например.

Издрънчаха ключове и вратата на килията неохотно се отвори.

— Първо ще трябва да дадете показания — вяло съобщи милиционерът. — Следователят е в стая 23, това е на втория етаж, вляво от стълбите.

Маргарита Селина хвърли подозрителен поглед на неподвижно лежащия на пода дрипав бездомник.

— Да, да, да излизаме оттук.

— Какво, по дяволите, изобщо правихте в парка посред нощ? — твърдо попита баща му веднага щом излязоха от изолатора.

— Връщахме се от компютърния клуб — изтърси предварително подготвения отговор Алексей. — Нали ви казах, че отиваме за цяла нощ…

— Повече никакви компютърни клубове! — нервно го прекъсна майка му.

Алексей учудено погледна родителите си. Разбира се, не очакваше от тях да са спокойни, но чак толкова да са ядосани… Нали всъщност с момчетата в нищо не са виновни, тях ги нападнаха.

— Но ние нищо не сме…

— Нищо ли?! — изведнъж ревна баща му.

Алексей от изненада чак се препъна и едва не се блъсна в рамката на вратата. Обикновено спокоен като танк, сега баща му буквално кипеше от ярост.

За известно време всички крачеха мълчаливо.

— Славик е дошъл в съзнание и е обяснил какво се случи? — най-накрая попита Алексей.

Родителите му някак странно се спогледаха.

— Не съвсем — леко запъвайки се, отвърна баща му.

— Тогава сигурно Вася и спасеното момиче са се появили?

— Да — отвърна кратко баща му.

Алекс реши, че е най-добре да изчака с въпросите поне докато напуснат секцията. Родителите му наистина бяха в много лошо настроение. Естествено, донякъде той ги разбираше, но нали в действителност не беше извършил никакво престъпление! Просто толкова странно стечение на обстоятелствата…

Останалия път до кабинета на следователя преминаха в мълчание.

Зад врата номер 23 ги посрещна с нищо незабележим мъж на средна възраст. Но как ги посрещна… просто вдигна уморени очи към семейство Селин и тихо въздъхна.

— Влезте, сядайте.

Докато родителите му разменяха любезности с милиционера, Алексей се огледа любопитно. Кога друг път ще има възможност да посети кабинет на истински следовател. Той искрено се надяваше, че повече никога, и затова разглеждаше обстановката, а и следователя, с особен интерес.

Впрочем, нищо забележително нямаше нито в седящия пред него човек, нито в малката, оскъдно обзаведена стаичка, незнайно защо наречена кабинет. По-точно, нямаше да има, ако се разглеждаха поотделно. Заедно те представляваха доста странна двойка. Обстановката в кабинета беше съвсем типична: здрава стара маса, пълен с книги шкаф и нов, стоящ като натрапник в това царство на древността, лаптоп. Но седящият зад лаптопа мъж изглеждаше не на място и спрямо кабинета, и спрямо самото полицейско управление. Честно казано, според Алекс мястото му беше не тук, а в някоя от килиите на предварителния арест, при бездомниците: небръснат, късо подстриган, с нос, чупен на няколко места, и татуировка по цялата шия. Картинката допълваха блъскащите по клавиатурата пръсти, набиращи добрия стар код „iddqd“^[1], и отразяващият се в стъклата на шкафа екран с образа на ръка, стискаща бълващ огън РПГ. Интересно, но въпреки че говореше с родителите на Алексей, следователят продължаваше ожесточено да удря по клавишите.

— Капитан Уваров. Аз ще водя вашето дело.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Селин старши.

Капитанът неохотно сложи играта на пауза и стисна протегнатата ръка.

— Хайде да не лицемерничим — той мрачно се усмихна. — Не мисля, че ви е приятно да се запознаем, особено при тези обстоятелства. Седнете.

Семейство Селин се настани по столовете и дружно се стегна.

— Възможно е — не възрази Селин старши.

„Пак професионален подход — отбеляза Алекс. — Съгласявай се с всичко, не спори…“

— Доколко е сериозно всичко? — развълнувано попита майка му. — Синът ни нещо заплашва ли го?

— Мисля, че едно конско вкъщи е задължително — сви широките си рамене следователят. — Що се отнася до останалото… ще видим. Все пак това не е някакво си хулиганство, а убийство…

Алекс подскочи.

Убийство?!

— Но щом освобождавате Алексей, значи той е извън подозрение, нали?

— Пуснат е с подписка под гаранция — уточни капитан Уваров и внимателно погледна Алекс. — Но аз трябва сериозно да поговоря с теб и твоя приятел, за да си изясня случилото се.

Алекс изобщо не реагира на погледа на следователя, продължаваше да гледа пред себе си.

„Нима въпреки всичко са закъснели и онзи гад е убил момичето?! Но нали Славик извика, че тя е добре…“

— Момичето… какво стана с нея? — бавно произнесе той, гледайки в пода.

Капитанът неопределено изсумтя.

— Нищо особено. Няколко синини, и е изпла…

Селин подскочи.

— Значи е жива?!

Капитанът пробяга с пръсти по клавиатурата.

— Разбира се. И е преизпълнена с благодарности към вас… ако, естествено, има поне малко съвест.

Алекс въздъхна с облекчение, но веднага се намръщи.

— Но вие споменахте убийство…

Следователят внимателно погледна Селин старши.

— Не сте ли му казали?

Бащата погледна сина си.

— Нямаше подходяща възможност…

— Е, ще трябва аз да го направя — капитан Уваров погледна с копнеж към екрана на лаптопа. — Един от твоите приятели… Вячеслав Прохоров… е бил убит.

Що за глупости?!

Селин с огромно усилие размърда устни, изстисквайки от гърлото си свистящи звуци:

— Славик е умрял?

— Съжалявам — следователят отегчено разрови документите пред себе си, имитирайки активна дейност. — Видими поражения освен счупената ръка и синина на гърдите няма. Предварителната версия на съдебните лекари е смърт от сърдечен удар.

— Какво сърце, по дяволите?! — избухна Алекс. — Това е млад, здрав младеж, а не някоя стара развалина!

— Алексей! — предупредително изшътка майка му.

— Простете — тихо промълви Алекс.

В главата му отрезвяващо пробяга цял списък със скрити болести, на челно място беше порок на сърцето. Не. Няма здрави хора в днешно време!

— Момичето ни разказа, че се е връщала от дома на нейна приятелка. Вървейки през парка, Олга чула смях и видяла от разстояние четири пияни момчета. Уплашена, тя се скрила в храстите и изчакала да отминат, а когато се наканила да излезе обратно на пътя, някой я сграбчил. Следващият й спомен е как идва в съзнание в компанията на вашия приятел Василий Борисович Мойсеев.

Погледът на уморените очи на следователя се заби в лицето на Алекс.

— А сега бих искал да чуя вашата версия на случилото се.

Интересно, а чия ли версия е чул вече, щом Славик… Какъв ужас!… Не, не ужас, а безсмислица! Имаше чувството, че това е нечия зла шега.

— Връщахме се от компютърния клуб — с леко треперещ глас започна да разказва Алексей. — И тогава чухме женски писък. Е, хукнахме натам, разбира се…

— В колко часа беше това?

„Аха, точно преди да хукна да спасявам момиче съм длъжен да си погледна часовника — раздразнено си помисли Алекс. — По-добър въпрос не можа ли да измислиш, дебил? И въобще какво изобщо прави този следовател тук? Съдейки по сдържаните жестове, неувереното преглеждане на книжата и позата, това не е неговият кабинет!“

— Н-не знам — виновно проблея Алексей.

Следователят се намръщи.

— Продължавай.

— Ами, там имаше един мъж… В черни дрехи. Той държеше момичето и й запушваше устата.

„Няма ли да кажеш на следователя, че зеленоокият маниак просто държеше момичето за гърлото с протегната ръка и я разтърсваше като парцалена кукла. Веднага ще ме пратят на тест за алкохол или дори нещо по-лошо… Е, на теория физически добре развит човек би могъл да направи нещо подобно със слабичко момиче. Колко ли тежи тя? Петдесет килограма, не повече. Но ще има ли достатъчно сили за нещо подобно човек с такова хилаво телосложение, като този маниак? Едва ли. Да не забравяме, че зеленоокият успя да вдигне с изпъната ръка и самия мен! — Алекс неволно докосна болната си ръка. — А как плюеше онази гадост и скачаше напук на всички закони на физиката?! Това не беше човек, а чудовище някакво! Може би това обясняваше… С такава сила и обикновен удар в гърдите може да се окаже опасен за здравето и да убие Славик“.

В продължение на час и половина Селин отговаряше на всевъзможни въпроси на педантичния следовател, като старателно се бореше със сънливостта и внимателно прикриваше раздразнението си. Когато най-накрая ги пуснаха, той вече влачеше крака и се прозяваше толкова силно, че едва не откачи челюстта си.

— Съвсем те изтормозиха — съчувствено се обади майка му. — Но сам си си виновен… За какъв дявол сте хукнали да се разхождате из парка по това време?! Отговори ми, тебе питам…

Баща му я прегърна през раменете.

— Ей, успокой се малко. Той и така едва се държи на краката си. Освен това, ако не са били те, момичето можеше да е мъртво…

Алекс спря да ги слуша и потъна в спасително вцепенение. Не искаше да мисли за нищо… просто да се прибере у дома, да се просне в леглото и да заспи мъртвешки сън.

В къщи пристигнаха около десет часа сутринта. Докато родителите му прибираха колата в гаража, Алекс се добра до апартамента. Вратата отвори сънената му сестра и тъкмо щеше да се заяде с братчето си, но го погледна и благоразумно реши да запази мълчание.

Алекс мълчаливо събу обувките си и се затътри към стаята си. Минута по-късно вече спеше дълбоко, проснат напряко на леглото направо с дрехите.

* * *

Събуди се само няколко часа по-късно от телефонен звън. Мобилният му се дереше с мелодия от филма „Предградие 13“, безмилостно прогонвайки едва встъпилия в правата си сън.

„Димон“ — весело примигваше дисплея.

— Да… — раздразнено измърмори Алекс в микрофона.

— Как си? — умишлено бодро попита приятеля му. — Вася ми разказа всичко за вашите приключения. Как изобщо може да се случи такова нещо? Теб сигурно цяла нощ са те разпитвали в милицията?

— Аха — прозя се Алекс. — И още как. Слушай, нека да говорим по-късно, а?

— И по-късно непременно ще поговорим — уверено заяви неудържимият акробат. — Слушай, ти ми обясни как този психар ви е надвил и тримата? Ти се биеш на нивото на черен колан, че дори и по-добре. А и Вася и Славик са подготвени момчета… Какво всъщност се случи там?

Раздразнението буквално заля Алекс и той, с усилие изплувайки от него, колкото се може по-меко попита:

— Ти не си ли чувал, че има едно такова физическо явление, нарича се умора на желязото.

— Ъ-ъ… Не. В каква връзка го казваш?

— Връзката е, че дори и желязото от време на време се уморява! — изкрещя Алекс. — Какво да кажем за такова крехко същество като мен?

Димон се засмя в телефона, както му се стори на Селин, малко смутено.

— Хайде, крехкия… — и веднага стана сериозен. — Я по-добре кажи как това копеле… Славик.

— Стига, сега спя — твърдо каза Алекс, затвори телефона и падна на възглавницата.

Но, както обикновено става, спасителният сън отказваше да дойде. Прекалено много не особено приятни мисли се блъскаха в главата му.

Какво се случи със Славик?… Той… него… го няма вече! Колкото и вулгарно и банално да звучи. Оня никаквец го уби с един удар!… Мозъкът отказваше да възприеме този факт. Излиза, че са спасили момичето с цената на живота на приятеля си. Равностойна размяна… А дали е равностойна?

Алексей дълго се въртя в леглото, измъчван от внезапно върналата се пулсираща болка в ръката и болезнените спомени. Срещата със странните „Смитовци“ и нощния лов на маниака… А и тези ужасни, светещи в зелено очи. Всичко това явно е някак свързано помежду си. Свързано!…

От телефона се разнесе мелодия, този път от сериала „Досиетата Х“, точно в момента, когато Алекс най-накрая започна да потъва в дългоочаквания сън. Аха, размечтал се!

„Неизвестен номер“. Странно, но както и да е.

— Да?

— Здравей, Алекс.

— Машка! — веднага позна мекото женско гласче Алекс. — Как си?

Тих смях.

— По-добре от теб.

— Откъде знаеш? — попита по инерция Алекс.

— Ами… предположих.

Това щуро момиче!

— При мен всичко е наред — сухо отвърна той.

— Вярвам ти — лесно се съгласи момичето. — Обаждам ти се… Сенсеич се върна!

Ура!

— Най-после! — искрено се зарадва Алекс. — Кога?

— Снощи кацна със самолета.

— Супер — нетърпеливо я прекъсна той. — Кога е срещата?

— А ти така и не се научи на добри маниери — ехидно изсумтя Машка. — В понеделник вечер. По-рано не може, имал някаква работа…

Алекс едва се сдържа да не заподскача от радост.

— В клуба?

— Не, в сауната с момичета — пошегува се тя. — Разбира се, че в клуба.

— Отлично. Тогава до утре?

— Аха. Целувам те по нослето.

„Изобщо не се е променила — отбеляза си Алекс и изключи телефона, така че никой вече да не го безпокои. — Но колко е хубаво пак да се съберем старата компания! Мина почти година и ето че клубът по бойни изкуства «Рижия дракон» отново започва своята работа!…“