Алекс Кош
Игра на маски (1)

Пролог

Късна вечер. Недалеч от метростанция „Паркът на културата“.

 

Тишината на пустата улица се разпадна на малки парченца с появата на тримата младежи, които крачеха с уверените крачки на господари на живота, разменяйки си груби шеги и кикотейки се с цяло гърло.

Има определен вид смях, най-често класифициран като „кикот“. От подобни звуци на психически здравите хора от всяка възраст и пол им става не просто неприятно, а направо отвратително. Във всеки случай, порядъчните момичета трябва да стоят настрана от такъв смях.

Настя тихо изруга.

Само това й трябваше! Дяволът я дръпна да мине точно по тази уличка. Цял живот е минавала по осветения и оживен булевард, а сега изведнъж реши да съкрати пътя. На герой ще се прави. Кой знае какво ще им мине през главите на такива недорасляци? Още повече, че беше облечена доста предизвикателно — къса пола, изрязано потниче, че и десетсантиметрови токчета. В клуба трябваше да позволи на онова мило момче с плитчиците да я изпрати с колата си, тогава нямаше да се натресе на тези изроди. Дори и да не изглеждаха кой знае колко пияни, в днешно време трезвата измет беше много по-опасна от пияната.

Младежите отдалеч забелязаха стройната фигура на момичето и бързо промениха пътя си, насочвайки се точно срещу нея.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Настя бързо се огледа за помощ. Пустата тъмна уличка беше като мъртва — нито един човек в полезрението, дори светещи прозорци нямаше. Ама че късмет!

Единствената оцеляла от местните хулигани улична лампа позволи на Настя да огледа приближаващата се тройка, и от слабата надежда не остана и следа. Един бегъл поглед беше достатъчен окончателно да развали настроението й. Всичко в тези момчета — и уличния стил на обличане, и клатещата се походка — навеждаха на мисъл за предстоящи проблеми.

„Е, получих си го — неочаквано се ядоса Настя. — Ако щат да ме убият, но няма да се дам! Главното е да не покажа страх… може би тогава ще се откажат?“

Междувременно младежите стигнаха до нея.

Настя неволно стисна очи… Сега някой от тях ще я хване за ръката и… Нищо? Нима й се размина?! Отминаха ли?

Настя облекчено въздъхна. През главата й мина какво ли не, а момчетата се оказаха нормални, не някаква измет.

И тогава зад гърба й се раздаде взрив от смях и нахален мъжки глас попита на висок глас:

— Девойче, девойче, накъде така бързате?

Майната ви! Все пак сте измет!

Настя веднага реагира и с всички сили побягна напред, без да чака момчетата да уточнят намеренията си. В главата й туптеше само една мисъл: „Няма да ме стигнат, няма да ме стигнат!…“

Зад гърба й се чуха учудени възклицания, а след това изсвирване и разпалена глъч. Хищниците надушиха своята плячка и нямаха намерение да я пускат просто така.

Настя бързо премина неосветения участък и изскочи на светло. Защо няма никакви коли!

Колкото и да се стараеше, с тези токчета нямаше как да избяга. Младежите настигнаха Настя точно когато пресече улицата и се канеше да се шмугне в най-близкия вход. Силна ръка я хвана за рамото и я дръпна с такава сила, че тя се завъртя на място и не можейки да се задържи на крака, рухна на асфалта.

— Оставете ме! — завика с всички сили Настя.

Хваналият я за рамото младеж, облечен в модна риза цвят каки и широки сини дънки, замахна и удари Настя през лицето. Физика за негодника природата и анаболите не бяха пестили, така че пред очите на момичето избухнаха безброй звездички и съзнанието й направи опит да отпътува по Млечния път.

— Я по-тихо!

Тримата наобиколиха Настя, но не бързаха да предприемат нещо.

— Ти какво хукна? — засмя се тарторът, без следа от неудобство, че е ударил беззащитно момиче. — Да не те е гнус от нас? Издокарана курва като теб сигурно обслужва само богатите!

Настя с усилие разбра, че говорят на нея. Възприемаше случващото се като през мъгла. В главата й кънтеше камбанен звън…

— Пуснете ме — прошепна тя. — Моля ви…

— Само ако се държиш добре.

По бузите на момичето потекоха сълзи.

— Виж, може би стига толкова, а? — колебливо попита едно от момчетата, очевидно съхранило някаква човечност. — Да я пуснем глупачката.

— Но първо да й вземем мобилния и парите — уточни третият. — А после да отива където си иска.

— В никакъв случай! — противопостави се здравенякът. — Тази кучка още не ме е помолила както трябва — той срита момичето в хълбока. — Нека застане на колене и да моли…

Изглежда не се притесняваше особено от факта, че тя и така лежи на земята.

Настя изхлипа слабо, но не помръдна. В нормалния живот силна и уверена в себе си, сега тя беше в шок и просто не разбираше какво искат от нея.

Двете момчета нетърпеливо запристъпваха от крак на крак и се заоглеждаха нервно. Ставащото явно вече не им харесваше.

— Серьога, да се махаме, а? Може някой да мине по улицата или да излезе от входа.

— Затваряй си устата!

Изведнъж някъде от покрива на съседната къща се разнесе ужасен грохот и веднага след това силен вик:

— Проклет да си! Какво правиш?! Гледай в краката си!

Младежите замръзнаха, сондирайки мрака с подозрителни погледи.

— Сам си гледай! — басово изръмжа втори глас. — Замъкна ме незнайно къде…

Раздаде се звук от счупено стъкло и ругатни:

— Горила тромава! Следващия път си носи прибор за нощно виждане!

— Следващия път? Мечтай си! Ах, твоята…

Разнесе се такъв трясък, сякаш някой беше изтървал пълен със стъкларии шкаф.

— Край, слизам долу, докато не си ме убил!

В следващия миг от ръба на сградата, висока около четири метра, се плъзна гъвкава фигура. Правейки сложен пирует във въздуха, бегло напомнящ салто, фигурата изненадващо леко се приземи на тротоара.

— Хайде слизай! И имай предвид, че няма да те чакам — ще се прибера сам!

Междувременно Настя, макар и все още в шок, усети с крайчеца на помътненото си съзнание появата на нови хора и събирайки последни сили, извика с пресекващ глас:

— Помогнете!

Фигурата моментално се обърна към притаилите се в сянката младежи и направи крачка напред в осветената част на улицата.

* * *

Алекс и сам не би могъл да каже защо избра точно този път. Той никога преди не беше идвал в района на „Парка на културата“, а и живееше доста далеч. Просто така се случи, че когато двамата с най-добрия си приятел Димон си тръгнаха от тренировката и Алекс за пореден път заподскача, изпълнявайки всевъзможни елементи от паркур^[1], Димон взе, че подхвърли: „Хайде да проверим стигнал ли си ме вече“. Такава възможност истинският паркурист не може да пропусне. Първо, да видиш двуметров атлет да скача като скакалец по покриви и огради — това си е зрелище. И второ, въпреки повече от впечатляващия ръст, майсторът на спорта по акробатика наистина трябва да скача не по-зле от споменатото насекомо.

Слизайки на първата спирка на метрото, младите хора бързо намериха подходяща група сгради. Не твърде високи, но не и типови пететажни блокове, красивите къщи на по три-четири етажа прекрасно подхождаха за такива дейности. Приятелите с наслада бягаха по покривите, не забравяйки да си разменят закачки, когато от мрака на една от уличките се раздаде женски вик.

Викът хвана още непривикналият със скоковете по тъмно Димон в нелепа поза: проснат с разперени ръце върху купчина кашони, пълни с най-различни неща. Затова пък Алекс се оказа в самия център на събитията.

— Какво става тук?

Очите не привикваха веднага към светлината и моментното объркване на Алекс беше напълно достатъчно на тримата младежи да вземат инициативата в свои ръце.

— Разкарай се от тук! — изръмжа единият с риза в цвят каки. — Това си е наша работа.

В гласа му нямаше и следа от страх или неувереност на човек, правещ нещо осъдително. А и появилият се от сенките човек не изглеждаше способен на сериозни подвизи. Наистина, Алекс не можеше да се похвали нито с висок ръст, нито с внушителна физика, излишна склонност към героизъм на с нищо незабележителното му лице също не се четеше. Въпреки това гласът на Алекс прозвуча изненадващо спокойно:

— Няма проблем. Само че тя идва с мен.

Лежащата на земята девойка изхлипа и се опита да стане, но веднага бе натисната обратно от тежка обувка.

— Долу!

Алекс се намръщи, едва сдържайки избухналата в гърдите му ярост. Всъщност… защо трябваше да я сдържа?

— Ей за това трябва да бъдеш наказан — с треперещ от гняв глас каза той и направи крачка напред. — Сериозно наказан.

— Майната ти!

Мускулестият младеж, явно имащ някакво отношение към спорта, остави момичето на мира, скочи напред и нанесе доста качествен прав удар с ръка.

„Вече всеки в този чалнат град се смята за майстор по бойни изкуства — тъжно си помисли Алекс, докато с лекота избягваше удара. — С каквато и отрепка да се сблъскаш, или ще е кандидат-майстор на спорта по бокс, или доморасъл каратист“.

И той толкова ловко удари отрепката с кокалчетата на пръстите си в лакътя, че ръката на нападателя веднага се парализира.

— Кажи благодаря, че използвам местна упойка преди трошенето — небрежно подхвърли Алекс и стисна ръката на хулигана в захват.

Здравенякът изненадано изцъкли очи и трескаво опита да се освободи. Алекс направи бързо движение… чу се тихо изхрущяване и ръката на нещастника увисна под неестествен ъгъл. Той изкрещя диво по-скоро от изненада, отколкото от болка, но Алекс бързо го накара да млъкне с не много силен удар в главата. Младежът веднага се отпусна и се свлече в безсъзнание на асфалта.

Двете му другарчета се спогледаха и хукнаха да бягат.

„Съвсем в най-добрите традиции на американския екшън — вътрешно се усмихна Алекс. — Дали да не ги догоня и да им счупя ръцете, за урок?… О, майната им, нека бягат! Във всеки случай им запомних лицата. Да даде бог, пак ще се срещнем. Кой каквото ще да казва, но Москва си е едно голямо село и в нея са възможни най-неочаквани срещи и съвпадения.“

Бедната Настя седеше на асфалта и продължаваше конвулсивно да хлипа.

Алекс бързо пристъпи към нея, внимателно я обгърна през раменете и нежно я повдигна.

— Хайде, стани — помоли нежно. — Всичко вече свърши, нека те изпратя у дома.

Момичето послушно, като кукла, се изправи на крака. Вярно, по-голямата част от тежестта на тялото й в този момент все още лежеше на любезно предоставеното рамо на Алекс.

— Така вече е по-добре — меко се усмихна младежът, стараейки се да прикрие лекото смущение. — Къде живееш?

Настя кимна към мержелеещите се в далечината пететажни постройки.

— Ще те изпратя — увери я Алекс. После се обърна към котелното помещение и се провикна:

— Димон! Излизай вече, какво се спотайваш?

От тъмнината се раздаде насмешлив басов глас.

— Уплаших се, затова се скрих за всеки случай. Ами ако тези хулигани ме бяха набили?

— Мен също, храбрецо — ухили се Алекс. — Да вървим да изпратим момичето до тях…

Под светлината на лампата се появи висок, почти двуметров атлет с къса подстрижка, пресечена от множество бръснати ивици. Огледа лениво наоколо, после спря поглед на Настя и направи недоволна гримаса.

— Все е по-добре от този твой глупав паркур…

— Ти си глупав, това е градска акробатика! — изръмжа Алекс. — Свобода на движение…

— Нека по-късно поговорим за това — безгрижно подхвърли здравенякът. — Сега свободата на нашето движение ни насочва към дома на това мило момиче.

Всъщност да наречеш ужасената Настя мила точно в този момент можеше само човек с много извратен вкус или с много богато въображение: в мръсни и омачкани дрехи, с огромна синина на половината лице, с размазан грим и напълно отсъстващ поглед тя едва ли отговаряше на съвременните канони за красота.

Приятелите изпратиха момичето до тях, като усърдно се опитваха да я включат в разговор. В крайна сметка говореха само те, а Настя почти не ги слушаше, но тихите уверени гласове на младите хора й действаха успокояващо.

— Тук ли живееш? — попита Алекс, когато приближиха блока.

Настя слабо кимна.

— Е, ние сме до тук — нетърпеливо каза Димон, после се обърна към Алекс и добави по-тихо: — Скоро затварят метрото, няма да успееш да се прибереш.

— Да, да вървим — съгласи се Алекс и се обърна към момичето: — Нататък ще можеш и сама.

Димон огледа оценяващо спасената и като бутна приятеля си в гърба, с усмивка прошепна:

— Ей, няма ли поне телефона да й поискаш?

— Стига и ти — също така тихо отвърна Алекс, опитвайки се да прикрие смущението си. — Тя сега не е в състояние. А и закъсняваме вече…

Младите хора се обърнаха и бавно тръгнаха обратно към метрото.

— Благодаря — тихо каза Настя, но те вече не я чуваха.

Десетина крачки по-късно, след като се убедиха, че момичето е влязло във входа, младежите се втурнаха с все сили към станцията на метрото, като не пропускаха да прескачат всичко, което им се изпречи на пътя. Приятелите и в най-кошмарния си сън не биха могли да си представят докъде щеше да ги доведе тази малка игра на герои.