Алекс Кош
Игра на маски (7)

Интерлюдия 1

Преди известно време…

 

Алекс отлично помнеше онази вечер. Сестра му влетя в апартамента цялата в сълзи, хвърли малката си розова чантичка на тоалетката и стремително влезе в своята стая.

— Ей, какво тръшкаш вратите?! — попита Алексей, без да откъсва очи от монитора.

— Майната ти! — гневно извика Аня и едва след това, сякаш с чувство на изпълнен дълг, зарови разплакано лице във възглавницата.

Алексей неохотно се откъсна от поредното ниво на „Диабло 2“ и отиде в стаята на сестра си.

— Ей, какво става? Не плачи!

Риданията станаха още по-истерични.

Алексей, чувствайки се много неуверен, седна на края на леглото и нежно сложи ръка на рамото й.

— Аз…

— Не ме докосвай!

С внезапна ярост Аня блъсна ръката му, опита се да скочи на крака и отново рухна на мекото легло.

— Хайде стига — без все още да разбира за какво всъщност става дума, той само изненадано премигваше с очи и ту отваряше, ту затваряше уста.

Едва сега Алексей забеляза, че дрехите на сестра му са разкъсани и целите покрити с мръсотия.

— Къде си се търкаляла така? — разля се в усмивка той.

И веднага си изпроси юмрук в окото.

— Махай се от мен!

Момичето се измъкна от ръцете му и се втурна към банята.

Алексей не й попречи.

Раздаде се звук от завъртане на кранче, после отново конвулсивни ридания.

Алексей най-накрая започна да проумява, че това не е просто момичешка истерия за поредната несподелена любов.

Яростните струи вода мигновено заглушиха плача на сестра му, но Алексей въпреки това го чуваше съвсем ясно. В главата си. Трябваше спешно да направи нещо с него. Изруга силно и плъзна юмруци по вратата до мястото, където се намираше желязното резе.

С вяло хряс вратата поддаде и Алексей я задържа, после внимателно надникна в банята.

— Предварително ме извини, ако си гола — каза без особено да се притеснява той. — По-добре ми кажи какво е станало, за да можем заедно да намерим изход…

Сестра му стоеше пред огледалото и напразно се опитваше да се измие. В резултат на това само още по-силно размазваше грима и сълзите по цялото си лице.

— Късно е вече! — закрещя Аня, преминавайки в писък. — Късно!

Алекс сграбчи ръцете на по-голямата си сестра с една ръка и я прегърна през раменете с другата.

— Хайде, успокой се. Разкажи какво се случи…

Стараеше се да говори колкото се може по-меко, въпреки надигащото се в него раздразнение. Е, ако се окаже, че реве заради някоя тъпа глупост…

— Аз… той…

Мда… изглежда в това състояние нищо няма да разбере от нея. Ще се наложи да я накара да дойде на себе си. Е, във филмите това вършеше работа.

Той внимателно повдигна сестра си, сложи я във ваната и пусна студения душ. Последва такъв писък, че огледалото на стената само като по чудо не се напука. Ушите му така писнаха, сякаш е застанал до двигателя на излитащ самолет.

След известно време крясъците на Аня добиха по-смислен вид.

— Спри, идиот такъв!

„Е, сега вече наистина дойде на себе си“ — реши Алексей.

— Оправи се, аз ще изчакам в стаята — каза на глас и излезе от банята.

Какво ли може да й се е случило? Разбира се, Аня и преди е изпадала в истерии по най-различни глупави причини, но такава силна Алексей не можеше да си спомни. Той седна в креслото, за да държи под око вратата на банята, и зачака.

Мина поне половин час, преди Аня да напусне банята и да влезе в стаята. Непривично тиха, със зачервени очи и плътно стиснати устни.

— Това е по-добре — пресилено весело каза Алексей. — Какво ти се е случило?

— Нищо.

Кратък отговор през стиснати зъби.

— Аха. Сигурно аз допреди малко съм ридал горчиво и размазвал скъпа козметика по лицето си — той демонстративно се замисли. — Не-е. Та аз не ползвам козметика… значи ще да е бил някой друг от семейство Селин.

През главата му мина глупава мисъл: да ридаеш горчиво? Странно някак звучи…

— Стига се прави на клоун — ядосано отвърна Аня. — И да не си посмял да кажеш на родителите ни за това.

Алекс завъртя очи към тавана и въздъхна.

— Е, не. Нямам желание да играя глупавите ти игри — той се изправи, хвана сестра си за раменете и я завъртя на своето място. — Сядай!

Направи го толкова бързо, че Аня изобщо не успя да реагира.

— А сега, без никакви увъртания кратко и ясно ми кажи какво се е случило!

— Малък, остави ме…

— Чу ли какво казах?

Необичайната твърдост в гласа на по-малкия й брат толкова много изненада Аня, че тя просто не намери какво да отговори.

— Ти… — тя конвулсивно изхлипа. — Няма да разбереш…

О, не, сега пак ще започне да хленчи!

Алексей клекна пред сестра си и внимателно я погледна в очите.

— Стига вече! Просто кажи истината.

— Момчето, с което се срещам… Игор… той…

А, онзи несигурен в себе си върлинест идиот. Алексей и до сега не разбираше какво толкова намира в него сестра му? Тя е ефектно момиче, защо й е такъв изрод и глист? Да, красиви песни пее с китара, чувал го е, но се страхува дори от собствената си сянка! Единственият очевиден плюс — живее наблизо, но това е удобно по-скоро за него, за да не изпраща момичето до другия край на Москва.

— И какво направи този глист? Обеси се заради несподелена любов към теб?

Въпреки шока, Аня неволно се удиви от странния изказ на брат си. Никога преди не е имало такива нарцистично-подигравателни нотки в гласа му.

— Де да беше — ядно процеди тя. — Той… той ме насили…

Алекс за миг опита да си представи гротескния младеж, натрапващ се на момиче, и се усмихна.

— Тази откачалка? Да го…

После погледна в очите на сестра си и разбра, че тя не се шегува. Погледът му се плъзна надолу и попадна на синините, покриващи китките й. Гърлото му пресъхна и Алексей тихо изхриптя:

— Колко… много си е позволил?

Аня сведе поглед.

— Повече от достатъчно…

Алексей рязко се изправи на крака и се втурна в коридора.

— Ей, къде отиваш?

— Ще се върна скоро! — извика той, докато си завързваше връзките на обувките. — Този твой приятел, как само ще го… Витя в студентското общежитие живееше, нали?

Аня се показа от стаята и подозрително изгледа брат си.

— Да… Какво се каниш да правиш?

— Ще отида да се поразходя. Как каза, че е фамилията му?

Аня отново подсмръкна.

— Не съм казвала…

— Тогава кажи!

— Но… ти нали няма…

„М-да, днес е особено красноречива“ — мислено въздъхна Алексей.

— Просто ми отговори на въпроса.

Тя се замисли за момент, сякаш за да реши нещо за себе си.

— Щом е просто, стая триста и шест в първи корпус на общежитията, фамилията му е Яров.

Алексей още веднъж внимателно погледна сестра си, запечатвайки в паметта си зачервените й очи, треперещите устни и синините по китките. В следващия миг вече тичаше надолу по стълбите, прескачайки по стълбите. Вътре в него всичко буквално клокочеше.

„Значи този недорасъл глист се е опитал да изнасили сестра ми? Стоп. Само се е опитал или… По-добре да не мисля за това. Наказанието и в единия, и в другия случай ще бъде максимално жестоко.“

Алексей прецени разстоянието до общежитията на Московския държавен университет и се затича с темпо, позволяващо му да стигне за около петнадесет минути. И да вървят по дяволите автобусите!

По пътя Алексей се зае да обмисли следващите си действия. Всъщност нямаше какво толкова да се мисли — влиза в общежитието, намира онзи изрод и му потрошава всички кости. От друга страна, това си е углавно престъпление… Така че ще трябва да измисли друг начин. Да го причака някъде близо до изхода? Съмнително. Но какво му оставаше тогава?

Скоро той премина към бързи крачки, а после спря и приседна на близката пейка. Преди да започне да действа, ще трябва много внимателно да обмисли всичко…