Алекс Кош
Игра на маски (13)

Глава 1

Дом, сладък дом…

 

Алексей целия ден спа като труп. Едва привечер се почувства в състояние да изпълзи изпод завивката и да се появи в кухнята. Майка му обезпокоено промърмори нещо за вечен домашен арест и бързо му сипа огромна порция пилаф. Или „пилави“, ако се обърнем към турския корен на думата? Както и да е, важното беше, че е вкусно!… Но Алексей само вяло ровеше в чинията, без да може да се застави да хапне дори малко.

— Малък, изглеждаш като труп — ехидно отбеляза сестра му, но Алексей бе изненадан да усети загриженост в гласа й.

„Сигурно наистина изглеждам зле, щом дори тази опърничавата се е загрижила — логично предположи той. — Едно ме успокоява, ръката спря да ме боли. Вече се притеснявах, че онази твар ме е отровила.“

За да се освежи поне малко преди поглъщането на храната, Алексей стана от масата, отиде в банята и бързо си наплиска лицето. Погледът му сам се вдигна към отражението в огледалото и това го накара да се отдръпне ужасен.

Уау!

Огромните синини под очите съвсем не бяха следствие на получените удари, не. Всичко беше от огромното психологическо напрежение и ужасните кошмари. Брр!… Цяла нощ в главата на Алексей спомените от вчерашния ден се смесваха със сюрреалистични видения. А и това лепкаво и потискащо чувство за вина…

Той положи длани върху слепоочията си и ги натисна така, че в очите му затанцуваха разноцветни звездички.

„Това е по моя вина! Глупавата ми идея струваше живота на Славик! Толкова съм нищожен, че не мога да се справя един на един с някакъв си психясал изнасилвач!“

Алексей внимателно погледна отражението си в очите и сричка по сричка изрече:

— Вината е моя!

Една и съща мисъл пулсираше в главата му и не му позволяваше да се върне в реалността. Алексей като в мъгла стигна до кухнята, без никакво удоволствие изяде пилафа и дори успя да проведе муден разговор с притеснената си майка, но мислено не беше тук.

Прибирайки се в стаята си, Алексей рухна на леглото и затвори очи. Сънят не идваше. Затова пък в главата му изплува неотдавнашният телефонен разговор с Вася. Селин му звънна след разговора с Машка, за да го попита как се чувства и да разбере подробности за онази част от среднощния инцидент, която беше останала извън неговото полезрение. Впрочем, както и предполагаше, при Вася всичко беше минало без инциденти.

Когато Алекс и Славик хукнали да гонят насилника, екстремалът се уверил, че момичето е живо, а след това се обадил в милицията и спешна помощ. Без да знае какво да прави, той намерил в джоба на пострадалата мобилен телефон и позвънил на контакта с име „Татко“. След като обяснил накратко ситуацията и уверил притеснения родител, че дъщеря му е добре, Вася зачакал връщането на приятелите си и пристигането на милицията.

Изглежда момичето живеело някъде близо до парка, защото баща й се появил след по-малко от половин час, изпреварвайки и линейката, и милицията. При това пристигнал не сам, а придружен от няколко бодигарда. Девойката вече била дошла на себе си и била напълно в състояние да се хвърли в обятията на баща си, което незабавно и направила. А Вася, въпреки вялата му съпротива, веднага го завели в луксозна частна болница за сметка на щастливия баща на спасеното момиче. За късмет на Алексей, Вася успял да даде показания преди да го измъкнат от парка, и именно благодарение на това Селин изкарал в изолатора само остатъка от нощта.

Е, наистина му беше приятно да разбере, че с Вася и момичето всичко е наред. В крайна сметка можеше поне да се успокои с глупавата мисъл, че Славик не е умрял напразно. Само дето това изобщо не го успокояваше, а по-скоро го вбесяваше…

След още няколко часа неспокоен сън, изпъстрен с безсмислени размишления, Алексей отвори очи с ясното съзнание какво трябва да прави оттук нататък. Не, не отмъщение. Както казваше Сенсеич, отмъщението опустошава. Пътят на отмъщението никого не е довел до нещо добро, и Алексей много добре знаеше това… Онзи единствен път, когато яростта му взе връх над здравия разум, той никога нямаше да го забрави. Точно тогава се състоя и паметният разговор с учителя за отмъщението и наказанието.

„Отмъщението те унищожава отвътре и те прави слаб, докато наказанието на палача е без чувства — не е за отмъщение, а просто защото този човек го заслужава. Присъдата се издава и се привежда в изпълнение, а увереността в правилността й само ти дава сила — небрежно казваше Сенсеич, докато чупеше ръката на онзи младеж. — Ти си прекалено млад, за да можеш да се отдръпваш и да раздаваш правосъдие, без да си навреждаш.“

Алексей и до сега не проумяваше как така Сенсеич успя да се появи точно там и точно тогава… Дали беше някакво невероятно съвпадение или интуиция свише, във всеки случай той успя да спре изпълнения с гняв студент и фундаментално да промени хода на събитията. Макар че не и най-важното — резултатът. Той си остана такъв, какъвто го планираше и Алексей.

„Да, може би тогава не бях готов, но сега… Този, който направи това със Славик, трябва да бъде наказан! А наказанието за убийство може да бъде само едно — той седна на леглото в поза лотос и си пое дълбоко дъх. — На всяка цена трябва да докопам зеленооката гадина!“

След като прекара известно време в медитация, Алексей окончателно се съвзе и отново се почувства ужасно гладен. Всички спяха, така че той се промъкна на пръсти в кухнята и започна да унищожава хранителните запаси в хладилника.

Тъкмо затопли чайника и направи няколко сандвича, когато зад гърба му се раздаде едва доловимо скърцане.

— Не ти се спи ли? — тихо попита баща му.

В спортни гащета и модерна тениска „Адидас“, прилепнала по вече съвсем приличното „бирено коремче“, той изглеждаше доста смешно.

— Че колко може да спи човек? — вяло подхвърли Алексей и неочаквано за себе си се прозя.

— Очевидно, много — усмихна се в мустаците си Селин старши.

Алексей наля още една чаша чай за него и захапа сандвича.

— Притеснен ли си? — тихо попита баща му, седна срещу него и взе чашата.

Младежът за миг замълча, опитвайки се да овладее залелите го емоции, но накрая не издържа.

— А ти как мислиш?!

— Успокой се, просто попитах — меко произнесе баща му.

Алексей си пое дълбоко дъх и опита да се успокои. Що за реакция? Подобни изблици на ярост могат да са характерни за Алекс, но не и за примерния син Алексей.

— Извинявай — само това успя да каже.

— Това е нормално — сви рамене баща му. — Преживя толкова много…

Точно така, преживя! А някой не успя да го направи…

Алексей за пореден път се изненада, че не може да пророни ни една сълза. Това го убиваше. С разума си разбираше, че трябва да оплаче своя приятел, но нищо не се получаваше. През нощта той с всички сили стиска клепачи, но не можа да пророни нито капка. Чувстваше се като долен мръсник… и нищожество…

— Знаеш ли — баща му замислено прокара пръст по ръба на чашата. — Хората преживяват по различен начин загубата на близък човек. Първо минават през стадий на неверие, после не осъзнаване, и чак накрая на свикване…

„О, не, той пак започва професионалните си разговори — раздразнено си помисли Алексей. — Нима това наистина помага на пациентите му?“

— Но при мъжете има ред психологически особености, така че много често втория стадий се прескача. Свикваш с мисълта, че твоят приятел вече го няма, но нещо отвътре се противопоставя на това. Чувстваш се като безчувствен мръсник, който продължава да живее и да се наслаждава на обикновените неща, такива като храната например…

Алексей погледна с отвращение към сандвича в ръката си.

— … или общуването с приятели… Но това не променя факта, че човекът си е отишъл, а твоят живот продължава.

„Продължава…“

— Не веднага, разбира се, но ти ще го разбереш…

„Едно е да се примириш със загубата на приятел, а съвсем друго — да си простиш за смъртта му…“

— Знаеш ли, ще отида да спя — Алексей демонстративно се прозя.

— Да, разбира се — опомни се баща му. — Всъщност, исках да ти кажа нещо… във връзка с един наш предишен разговор.

Алексей се почеса по врата.

— Ъ-ъ…

— За клуба по бойни изкуства.

Алексей тъкмо се надигаше, но веднага падна назад в стола.

Какво?!

— О… спомням си, разбира се.

Баща му облекчено въздъхна.

— Чудесно. Тогава утре сутринта двамата ще отидем в залата на един мой познат.

В зала?! О, не!

— Но аз не съм сигурен, че съм готов… — опита да се измъкне Алексей.

— Всичко е наред — Селин старши го потупа по рамото. — Ти си в добра физическа форма, а и момчетата там са дружелюбни, ще ти помогнат да навлезеш бързо.

Алексей тъкмо щеше да напомни, че едва миналата нощ се е бил с престъпник и все още цялото му тяло е в синини, но навреме си прехапа езика. Нали за да не тревожи излишно родителите си и за да не дава твърде много информация на следователя, когато даваше показания, Селин умишлено беше пропуснал някои подробности от среднощния сблъсък.

— А ти откъде разбра за този клуб? — попита със закъснение.

— Треньор в този клуб е стар мой приятел. Аз вече му се обадих и се разбрахме, че утре ще те заведа при него в доджото^[1].

„Доджо?! Хм, нещо не ми харесва — намръщи се Алексей. — Някак си в нашата страна, ако започнат да демонстрират японски и китайски названия, нищо добро в школата по бойни изкуства няма да намериш. От друга страна, ако не са към някоя от федерациите, за какво изобщо може да се говори? Ех, как да разбера за какво точно бойно изкуство става дума? Най-вероятно японско, ако се съди по «доджото», но какво точно?“

— Ъ-ъ… а по-подробно може ли?

— Утре ще видиш — отвърна баща му. — Наспи се добре.

„Аха, да се наспя добре. Лесно е да се каже — раздразнено си помисли Алексей, докато се прибираше в стаята. — Как може да се заспи след такова изявление? Сега цяла нощ ще си блъскам главата да измислям как да се измъкна от тази ситуация. Как да се държа в тази школа? И какво ме чака там?!“

* * *

На следващия ден, метростанция „Третяковская“.

 

— Тате, а може би не си заслужава? — за кой ли път измрънка Алексей.

— На теб самият не ти ли писна постоянно да те бият? — уморено попита Селин старши. — А и последният инцидент показа, че в наше време без умения за самоотбрана не става… — той млъкна по средата на изречението, осъзнавайки, че не трябва да засяга тази тема.

Ама че психолог, дявол да го вземе!

Те се изкачиха по едва пъплещия ескалатор, разменяйки си лениви фрази. Въпреки че наближаваше обед, двамата представители на семейство Селин гледаха света с кървясали от недоспиване очи. Събитията от предната нощ си казваха своето, а и утрото се оказа не особено приятно. Маргарита Селина направо изпадна в истерия, като научи, че синът й ще се занимава с „мутробиене“. Баща му изгуби в спорове и уговорки не по-малко от два часа, но в крайна сметка постигна своето. Все пак да спориш с психолог си е загубена кауза.

— Ти самият винаги си казвал, че нищо не трябва да бъде решавано чрез сила — припомни Алексей.

— Да решиш — не, но да предотвратиш — напълно. И стига вече сме говорили за това!

Останалата част от пътя до тайнственото доджо изминаха в мълчание. Не знаеше за какво мисли баща му, но самият Алексей потъна в дълбок размисъл върху вечната тема „кой е виновен“. По всичко излизаше, че освен себе си няма кого друг да вини. И този факт определено не повдигаше настроението му.

Разбира се, сблъскал се още в юношеството си, с появата му в Русия, тогава СССР, с прочутото карате^[2], Селин старши беше решил да даде сина си именно на този вид бойно изкуство. Той все още помнеше времената, когато карате беше забранено и групата съмишленици се събираха по мазета, където изучаваха движенията по внесени от чужбина книжки и по много, много редките учебни видеокасети. Това беше всичко, което успя да измъкне Алексей от баща си, докато пътуваха.

— Ето го и „Стоманен юмрук“ — Селин старши гордо посочи към висящата табела с доста прилични размери, изпълнена в източен стил.

Алекс погледна тъжно към невисоката постройка, леко наподобяваща котелно или много голям гараж. Разбира се, сградата изглеждаше доста добре, а и огромната табела говореше сама по себе си — обикновено школите по бойни изкуства се приютяваха в училищни спортни зали или мазета, а тук цял палат. Всъщност, сега Алексей имаше само две предположения за този клуб: първото — че залата принадлежи на някоя от федерациите, а второто… ами, просто някой любител на карате е имал повечко пари за хубава тренировъчна база.

— „Стоманен юмрук“? Те какво, да не се бият с боксове? — вяло се пошегува Алексей.

— Ще видиш — отвърна баща му и отвори тежката входна врата, пропускайки сина си напред.

„Колко помпозно“ — веднага определи Алексей, още щом погледна към открилото се пред очите му помещение.

Не, това още не беше спортната зала, а само къс коридор с двойка остъклени шкафове от двете страни и паянтова врата в отсрещния край. Естествено, в шкафовете събираха прах множество купи и фигурки на спортисти, а стените бяха покрити с цветни флагчета и грамоти.

— Ковачница на шампиони! — тихо изсумтя Алексей.

— Точно така — не реагира на шегата баща му.

Алексей тежко въздъхна. Изглежда тате е настроен сериозно.

— Изчакай тук, докато поговоря с треньора — помоли баща му и влезе в залата.

През отворената врата Алексей успя да види покрит с татами под и трениращи хора. Съдейки по кройката на кимоната им, това наистина беше карате.

Като се възползва от свободното време, Алексей бързо застана пред шкафовете, разглеждайки наредените по рафтовете награди, после прочете няколко от висящите на стената грамоти. Текстовете на цветните бланки съобщаваха, че в тази школа се практикува сравнително рядък стил от карате-до — коно-дзюку. Нямаше представа в какво се изразява неговата особеност, но помнеше, че този стил беше възникнал сравнително скоро. Не че Алексей следеше развитието на всевъзможните бойни изкуства, просто редовно четеше новините по форумите и имаше добра памет.

Така, значи или просто някой е решил да се изфука, избирайки малко познато име, или тук тренират наистина сериозни хора. Все пак да си единствен филиал на нов стил — това е голяма отговорност. Трябва не само бързо и грамотно да подготвяш новодошлите, но и да печелиш точки по състезания. Между другото, ако се съди по броя на грамотите, собствениците на залата се справяха блестящо с тази задача.

Алексей се усмихна: или просто тук сериозно се е развихрил мастиленоструйния принтер…

За по-подробно разглеждане на грамотите нямаше време. Вратата се отвори и в коридора се появи баща му в компанията на млад човек в бяло кимоно.

— Алекс, запознай се, това е Сергей.

„Хм, син колан — отбеляза Алексей, докато стискаше протегнатата му ръка. — Ако се съди по възрастта, едва ли този е приятелят на баща ми. По-скоро е някой старши ученик, водещ група начинаещи. Но телосложението му си го бива, човекът наистина е здравеняк. Само че в него няма това, което би позволило да го наречеш с такава тежка дума като «учител». Най-много младши треньор… Но това някак си не се съчетава особено с бойно изкуство. Не, той си е Сергей и само Сергей“.

Мъжът покровителствено се усмихна.

— Ще ти покажа всичко тук и ще ти разкажа за нашата школа.

Това можеше да бъде наистина интересно. И забавно. Главното е да не се правиш, че разбираш бойните изкуства повече от събеседника си.

— Ти остани тук, погледай как тренират — бащата потупа Алексей по рамото. — А аз, извинявай, но ще тръгвам. Канехме се днес да отскочим до дачата…

Разбира се, никои нормални родители не биха оставили сина си сам в къщи, ако наскоро са убили приятеля му. Но бащата-психолог сигурно е казал на жена си нещо от рода на „трябва да се държим така, сякаш нищо не се е случило, за да не изостряме вниманието му върху трагедията“, и ето че вече отиват да отдъхнат на дачата. Впрочем, това напълно устройваше Алексей — така можеше без никакви проблеми и излишни въпроси да се измъкне от къщи и да отиде в клуба.

— Разбира се — кимна с облекчение.

— Разбери графика на тренировките и всички останали подробности — кратко го инструктира Селин старши. — И след това непременно звънни на майка си, за да не се притеснява.

— Добре — сговорчиво отвърна Алексей и улови насмешливия поглед на Сергей.

В очите на треньора ясно се четеше превъзходство, смесено с презрение.

„Какво толкова да се обади човек на майка си — раздразнено си помисли Алексей. — Сякаш този младеж е толкова корав, че родителите вече не му се обаждат и похапва ръждиви пирони за закуска!“

— Е, да влезем в залата да видиш как протичат тренировките при нас — предложи Сергей, когато вратата се затвори зад Селин старши.

— Разбира се — кимна Алексей.

С тръгването на баща му на него веднага му стана много по-спокойно.

Доджо „Стоманен юмрук“ на практика представляваше най-обикновена спортна зала със старателно покрит с тепих под. Въпреки че какъв ти тепих? Разбира се, че е „татами“, това е доджо! Макар че едва ли е направено от традиционната за Япония оризова слама…

— Кийа!

Дружният вик принадлежеше на младите хора в кимона, отработващи някаква ката^[3].

Алексей се намръщи.

Хм, що за глупост е това „кийа“? Всъщност този вик трябва да звучи като киай и има дълбок вътрешен смисъл. Думата киай е съставена от два йероглифа: „ки“ и „ай“. Първият означава енергия, воля, а вторият — средоточие, обединение. Азиатците от древни времена са вярвали, че звукът обладава магическо действие. Уникалността на киай е не в звука като такъв, а в провеждането на енергията към предполагаемата цел чрез звук, посредством човешкия глас. Сенсеич веднъж дори демонстрира нещо подобно, спирайки атаката на Костя… Макар че пък Костя може и просто да се е уплашил от не особено силния вик?

Дали да не проведе разяснителна беседа с тези момчета? Не. Няма да разберат!…

Между другото, ако се съдеше по контингента ученици, Алексей беше попаднал на тренировката на основната група. Най-малкото възрастта на учениците варираше в пределите на двайсет — двайсет и пет години. Доколкото знаеше Селин, във всички нормални школи имаше няколко групи: детска, за възрастни и основна — младежка.

— Сядай — предложи Сергей и Алексей послушно седна на пейката до входа.

Да видим какво могат. Като правило, ако в някоя школа се появи нов, за него правят демонстративна, максимално тежка тренировка. За да може веднага да се разбере дали ще издържи на натоварванията. Но тъй като в този случай новодошлият не участваше в тренировката, сега би трябвало да направят най-обикновено „показно“. Такова, каквото обикновено демонстрират при публични изяви: организирани спаринги, чупене с глава на ненужни предмети и красиви, но на практика безполезни кати.

— Приключете катата и пристъпете към работа по двойки — нареди Сергей.

Алексей се усмихна: „Изглежда ще се окажа прав.“

Той се облегна назад и се приготви да гледа демонстративните двубои. Е, момчетата не го разочароваха. Първоначално учениците отработиха обичайните серии от удари един на друг, а след това надянаха шлемове и ръкавици. И тук започна истинската бъркотия. Последователите на бойните изкуства на мига забравиха движенията, които повтаряха едва до преди няколко минути, и започнаха взаимно да се налагат кой както свари. Смях, и то какъв!

Алексей честно се опита да сдържи ехидната си усмивка и дори първите пет минути се справи доста добре. Но когато в учебния спаринг се включи и самият Сергей — великият носител на син колан, той все пак се предаде. Стана прекалено глупаво да се гледат тези учебни битки — „няколко ученици срещу един учител“. Съвсем логичната разлика в нивата на владеене на бойното изкуство превръщаше учебния бой в банално избиване на невинни. И ако се съдеше по самодоволното изражение на лицето на Сергей, той явно получаваше удоволствие от процеса… А това вече определено беше отвратително зрелище.

Когато Сергей за пореден път разпръсна нападналите го ученици, Алекс стана от пейката и с крива усмивка заяви:

— Добре, благодаря за представлението, но аз ще тръгвам, извинявай…

Сергей свали шлема и изтри потта от лицето си.

— Представление?

— Е, тоест тренировка… — неохотно се поправи Алексей.

„И откога съм станал толкова тактичен?“

— Първо трябва да се запишеш — напомни Сергей.

— Защо? — искрено се изненада Алексей. — Аз нямам намерение да тренирам при вас.

— Не ти ли хареса?

От групата на учениците се разнесе вълна от насмешки, което го принуди да спре по средата на пътя към вратата, да се обърне и да произнесе сурова присъда:

— Тренировките тук са пълна загуба на време.

Сергей се намръщи.

— Да, тренировките са тежки, но пък в трудна ситуация ще можеш да защитиш себе си и своите близки.

Да защити?! С помощта на това?!

Алексей сви юмруци.

„Щом дори аз, след почти тринайсет години тренировки с наистина стойностен учител, не успях да защитя своя приятел… Къде сте тръгнали с вашето… бездарно карате?!“

— С такива умения вие никога няма да сте в състояние да защитите своите близки — отсече, по-скоро изплю, Алексей. — Няма на какво да ме научите.

Един от учениците направи крачка напред.

— Нещо не разбрах. Ти какво, да не смяташ, че си по-добър от нас?

Алексей се засмя.

— Разбира се. По-добър съм от всички ви заедно.

Сергей сложи ръка на рамото на ученика.

— Спокойно — и насмешливо изгледа Алексей. — Значи лесно можеш да ме победиш?

— Без да се напрягам.

Изглежда Сергей нямаше намерение да си губи времето в приказки. Той нападна уверено и спокойно, явно демонстрирайки своето превъзходство. Приближи бързо до Алексей и нанесе внимателно премерен удар, явно не искаше да нарани сериозно странния младеж.

Алексей си позволи да поеме удара, от което каратистът окончателно се успокои, и му нанесе къс удар с лакът в слепоочието. Учениците така и не разбраха какво се случи, но фактът си остана факт: техният учител лежеше в безсъзнание на пода, а нахалният гост ехидно се подсмихваше:

— Кой е следващият?

Всеки нормален учител по бойни изкуства ще ви каже: в случай на схватка с няколко противника оптималната тактика е да пробиеш най-слабото звено и да бягаш. Всичко друго е абсолютно излишно перчене и истински идиотизъм. В такава битка прекалено много остава на плещите на теорията на вероятностите. Един случайно пропуснат удар — и ще те направят на кайма…

На Алекс това беше добре известно, но тук случаят налагаше друг подход. Първо, самият той нападаше. Второ, съперниците не използваха никакви оръжия. И трето, това бяха хора, трениращи бойно изкуство. Всеки от тях вярваше в своята сила и превъзходство. Така че определено нямаше да атакуват по няколко наведнъж, а ако все пак опитат… Едва ли са ги учили на това, а дух на улични хищници в тези домашни паленца нямаше. Между другото, имаше и четвърто обстоятелство — нивото на подготовка на Алекс значително превъзхождаше дори и това на току-що поваления треньор.

Всичко се разви точно така, както предположи Алекс.

— Ах, ти…!

Със съвсем не японски вик го нападна един от най-младите ученици и Алекс веднага разбра, че е поласкал групата, наричайки я основна. Новобранци. За ниското ниво на обучение на нападателя говореше буквално всяко негово движение, а също и нелепият опит да се надъха с помощта на глупавото „кийа-а!“.

Сенсеич, между другото, казваше, че този звук в подобно изпълнение принципно е неправилен. Във всички спортове учат, че издишването трябва да бъде свободно. Възпрепятстването на изкарването на въздуха от белите дробове чрез свиване на диафрагмата им вреди… Ето защо в китайските бойни практики често може да се чуе звука „хъ“ като най-близък до нормално издишване. И именно затова правилното киай толкова се различава от глупавото руско „кийа“…

Но всички тези мисли бяха на заден план, основната част от вниманието му бе насочено към следене на цялостната ситуация. Тялото му в същото време реагира напълно автоматично: твърд блок на правия удар с ръка и веднага след това удар под коляното, за да свали главата на противника на нивото на гърдите. Лакът в лицето и едва започналия бой приключи.

И отново, в идеалния случай, при бой с толкова много противници всяко движение трябва да бъде максимално ефективно. Един враг — един удар, който да го изпрати в небитието или поне в нокдаун. Алекс съвсем нерационално изразходва цели три движения, стараейки се да не осакати нападателя…

— Следващият? — попита спокойно, като направи крачка встрани от неподвижно лежащия нападател.

И започна изтребление. Няма как другояче да се нарече. Учениците нападаха сами, по двама, по трима. Пречеха си един на друг, преплитаха крака, помагайки по-скоро на своя противник. И Алекс успешно се възползва от това. Всъщност той се възползваше от всичко, от което можеше.

Няколко минути по-късно на пода се търкаляха най-малко десет човека, а останалите нерешително се бяха отдръпнали към стената, без да смеят да атакуват Алекс.

— Хайде — насмешливо предложи той. — Покажете ми своите умения. Как ще защитите своите близки?

Той стъпи на ръката на опитващия да се надигне от земята младеж, карайки го да изкрещи от болка.

— Не виждам предишната увереност. Ето я — вашата екстремна ситуация.

— Копеле! — извика един от учениците, но без да смее да нападне.

Алекс сви рамене.

— В реалния живот всички вие щяхте да сте мъртви.

— Ти също — раздаде се тих глас до самото ухо на Алекс.

Той рязко се обърна.

Невисокият набит мъж стоеше буквално на крачка от него и с интерес оглеждаше малкия погром, причинен от разгневения младеж. Това само по себе си беше много странно, защото Алекс можеше да се закълне, че чу гласа му съвсем до ухото си и дори усети дъха му. Още от пръв поглед Алекс разпозна в мъжа шефа на залата — дори под спортното яке отлично се долавяха чудовищни по размер гръдни мускули и дебели като клонове на вековен дъб ръчища. Суровото, сякаш издялано от същия дъб, лице, беше разсечено от изненадващо широка и добродушна усмивка.

— Явно ти си Селин младши?

Алекс мълчаливо кимна.

— И Виктор се оплаква, че те бият в училище?

Яростта му утихна, отстъпвайки място на осъзнаването.

Издъни се!

— Учителю, този психар ни нападна! — в нестроен хор проплакаха останалите на крака младежи. — Трябва да се обадим в милицията!

Мъжът обходи с поглед натъркаляните из цялата зала и в най-неочаквани пози ученици.

— Е, все някак ще се оправим и без милиция. Но що се отнася до теб… — той впи поглед в очите на Алекс.

Яростта си беше отишла и сега на Алекс много му се искаше да каже нещо като детското „те първи започнаха“, но все пак се въздържа.

— Какво за мен? — той разпери ръце. — Смятам, че първата тренировка мина дори много добре.

Учениците се втурнаха да вдигат приятелите си, явно се чувстваха в безопасност с пристигането на учителя.

— Несъмнено — подсмихна се мъжът, докато бавно развързваше маратонките си. — Само дето тя още не е приключила.

„Ако го победя сега, той просто ще се оплаче на баща ми“ — обречено си помисли Алекс, но каза нещо съвсем различно:

— Както желаете.

Разбира се, беше наясно, че пред него не е някакъв обикновен противник като псевдоучителя Сергей. Този мъж със сигурност ще покаже много по-високо ниво на владеене на карате. Но ще успее ли да се противопостави на човек, посветил се на бойните изкуства от най-ранно детство…?

Размишленията на Алекс бяха прекъснати по най-неочакван начин — с нокдаун. Изобщо не разбра как се случи. На учителя от „Стоманен юмрук“ беше нужна само част от секундата, за да преодолее краткото разстояние и да удари Алекс толкова бързо, че той дори не успя да реагира.

Глупост някаква!

Озова се седнал на петата точка, клатещ озадачено глава.

— Падна ли, бедничкият? — с насмешка попита мъжът.

Как успя толкова бързо?!

Алекс удари с юмрук по пода и скочи на крака. Леко се олюля, но остана прав.

— Използва, че за миг се разсеях.

— Разбира се — не тръгна да спори учителят. — То така си и беше.

— Ах, ти…!

Ударът на Алекс не беше неочакван. Искаше само да пробва противника си, но вместо това изненадващо лесно достигна целта си. Право в челюстта…

Остра болка прониза кокалчетата му, сякаш удари не човек, а бетонна стена. Въпреки всички уроци на Сенсеич Алекс отново си позволи миг на удивление… и това беше напълно достатъчно за противника му.

Захват. Късо движение с китката, и Алекс беше принуден да се претърколи, за да спаси ръката си.

— Възползва се от слабостта ми след падането — извика ядосано и отново атакува.

— Разбира се — отново се съгласи учителят. — А сега…

Той с лекота се изплъзна от удара, прихвана за пореден път ръката на Алекс и рязко изви китката. Тихо изхрущяване оповести на всички зрители и на учителя, че е получил сериозна травма.

Как ли пък не!

Сенсеич винаги беше подчертавал, че още на тренировките трябва да си минал през тези ставни счупвания, за да не ти ги чупи противникът по-късно. Така че това изхрущяване изразяваше по-скоро протеста на ставата от лошото отношение, и дума не можеше да става за някаква травма.

Като не усети очакваното въздействие върху сухожилието, учителят усили натиска, но Алекс успя да контраатакува и се измъкна от здравата хватка. Това обаче му костваше удар с крак, който дойде точно отгоре и попадна право в темето му.

— Сега аз се възползвах от твоята небрежност. Следващият път ще се възползвам от още някой пропуск. На това се изгражда тактиката на боя. Нима не са те учили на това?

„Учили са ме, умнико! — раздразнено си помисли Алекс. — На нас тази тактика постоянно ни я набиват в главите. Докато в нормалните школи по бойни изкуства учат удари и техники, нас ни карат да медитираме и да слушаме многобройни лекции «за всичко и за нищо», с вмъкнати цитати от «Изкуството на войната» от Сун Дзъ и редица по-малко известни, но не по-малко полезни книги. Но поне с физическа подготовка винаги сериозно се занимаваме… И въобще как смее да намеква, че Сенсеич не става за учител?“

— Майната ти! — ядосано извика Алекс.

Пристъпи напред с намерението да размаже на тънък слой по татамито този здравеняк, но навреме се спря. Гневът не беше особено добър съветник при бой с толкова опасен противник. По-добре да си припомни Сун Дзъ: „Цялата война се основава на заблудата“. Така че ще трябва да го заблуди…

Алекс нападна съвсем открито, като старателно се преструваше на заслепен от ярост. В действителност само чакаше подходящ момент да нанесе един-единствен точен удар. Трябваше много да внимава за себе си, за да не позволи на противника да се възползва по-сериозно от мнимия пристъп на ярост. И най-малкото забавяне щеше да му коства поредното нараняване, което може да сложи край на двубоя с някоя изкълчена става, че дори и със счупване.

Но по някаква странна причина съперникът не се поддаде на провокацията и продължи да действа с бавна и грациозна точност. Нито едно излишно движение, нито една слабост. В Алекс възникна странното усещане, че нивото му на владеене на бойни изкуства е близко до това на Сенсеич.

Следващите няколко секунди преминаха в бърза размяна на удари, но Алекс не издържа дълго. Концентрацията му отслабна само за миг и това беше повече от достатъчно за учителя по карате, за да нанесе един-единствен точен удар.

На Алекс му се искаше да вярва, че това е заради умората, а не поради силата на получения удар.

Да загуби съзнание… какъв позор!

Точно за това си мислеше, когато отвори очи и видя зеления таван.

— Събуди ли се?

— Аха — измърмори Алекс и внимателно се надигна на лакът.

Колкото и да е странно, движенията му се отдадоха съвсем лесно. Дори се изправи на крака, без да му се завие свят.

Залата беше абсолютно празна.

— Ъ-ъ… а къде са всички? — леко се изненада Алекс.

— Прибраха си по домовете — сви рамене учителят по карате.

Алекс погледна напълно спокойния мъж и логично предположи, че боят няма да продължи.

— И дълго ли бях в безсъзнание?

— Полежа към половин час, почина си.

— А… ами да…

Проточи се неловка пауза.

— Хм… — смутено се изкашля Алекс. — Е, аз да тръгвам?

— Да разбирам ли, че нямаш намерение да се извиняваш — усмихна се мъжът.

— За какво? — учуди се Алекс. — Дойдох на тренировка… — той потърка врата си. — И доста добре се разкърших дори.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Изглежда Витя не знае за изключителните способности на сина си в областта на бойните изкуства. Иначе защо му е да те води тук?

„Да бе, изключителни — раздразнено си помисли Алекс. — За пореден ден ме отупват където ме хванат! Започва да се очертава като не особено приятна традиция.“

И какво да отговори на това?

— Не знае… Защо да тревожа родителите си?

— Така е — лесно се съгласи мъжът. — Когато ние с баща ти започнахме да се занимаваме с карате…

— С баща ми?! — искрено се изненада Алекс. — Той е тренирал карате?

— Какво ще кажеш да пийнеш един зелен чай с човека, току-що изпратил те в нокаут? — отговори на въпроса с въпрос учителят по карате.

Алекс сви рамене.

— Защо пък не.

* * *

Треньорската стая приличаше по-скоро на малък килер, по-голямата част от който беше заета от разтворени кашони с най-различно снаряжение за двубои: ръкавици, каски, „лапи“ за отработване на ударите, гумени ножове и увити в мека тъкан палки. За Алекс просто не можеше да има по-уютна обстановка от тази.

Неголямата масичка в средата на помещението беше отрупана с малки глинени чашки от типичен комплект за чайна церемония. Изглежда пиенето на зелен чай след тренировка се практикуваше не само в клуб „Рижия дракон“.

Алекс се пльосна в най-близкия стол, а Александър, така се представи учителят по карате, включи електрическия чайник и седна срещу него.

— И така, къде се научи да се биеш толкова сносно?

„Сносно?! — Алекс тихо скръцна със зъби. — Ако ми го беше казал преди пет дни, щях да ти се изсмея в лицето!“

До тази седмица той искрено вярваше, че владее бойните изкуства на достатъчно високо ниво. Участие в многобройни спаринги, улични свади и дори няколко мача в MMA потвърждаваха увереността му с множество победи. А и как да не бъде уверен в собствените си сили, когато зад гърба му са толкова години занимания със Сенсеич?

— Ту тук, ту там… школата на живота, така да се каже — отвърна уклончиво.

— Технична ти е твоята школа на живота — отбеляза Александър. — Е, добре. Щом не искаш, не казвай…

Алекс въздъхна с облекчение и смени темата:

— Спомена, че баща ми също е тренирал карате.

— Разбира се. Като се замисля, всъщност той ме въвлече във всичко това още в института. А след това неочаквано заряза тренировките. Отдавна беше това… преди двадесет и пет години.

— Уау… — проточи Алекс.

Въпреки че какво е толкова изненадващо? На колко е бил тогава баща му? На толкова, на колкото е сега Алекс? На тази възраст бъдещият психолог едва ли е бил такъв пацифист като сега.

— И какъв беше тогава?

— Разбира се, на теб ще ти е трудно да повярваш, но като млад този добродушен мустакат дебелак кипеше от енергия.

— Трудно е за вярване — съгласи се Алекс.

За известно време поседяха в мълчание, слушайки шума на завиращия чайник.

Алекс усещаше, че учителят по карате иска да го пита нещо, но не можеше да разбере какво точно. Дали все още се надяваше да получи отговор на предишния въпрос — къде тренира Алекс? Щеше да е безполезно, така или иначе нямаше да му каже нищо.

В това време чайникът кипна.

Александър реши да не тормози госта с малките декоративни чашки и измъкна от шкафа до него две по руски големи чаши.

— И така, какво ще правим с теб?

— Не знам за вас, но аз ще си изпия чая и ще се прибера вкъщи.

Алекс умишлено се престори, че не разбира въпроса, изчаквайки какво ще предложи Александър.

— И, разбира се, искаш всичко случило се да си остане между нас — подсмихна се учителят по карате.

— Точно така.

— Добре — неочаквано за Алекс се съгласи учителят. — Но нали Витя те доведе в клуба, значи ще трябва да тренираш тук.

Самият Сенсеич не забраняваше на своите ученици да тренират в други клубове, напротив, дори го насърчаваше. Казваше, че само практика и работа с различни стилове ще им помогне да изградят свой собствен, най-подходящ за водене на бой стил. Всъщност той не учеше момчетата на някакво специално бойно изкуство, а по-скоро на общите принципи: физиология, психология и тактика.

— Благодаря, разбира се, но ще трябва да откажа — произнесе след дълга пауза Алекс и се изправи от масата.

Той и сам не можеше точно да формулира своето усещане, но определено не искаше да тренира в тази школа.

Александър внимателно го погледна в очите.

— Значи вече си имаш учител.

— Може и така да се каже — не тръгна да спори Алекс.

— Какво пък, това си е твоя работа — сви рамене мъжът и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем.

— И на мен — почти без да си криви душата каза Алекс. — Всичко добро.

Той вече излизаше от залата, когато зад гърба му прозвуча гласът на Александър.

— А, да, още един въпрос: участваш ли в Рейтинга?

— В какъв Рейтинг? — озадачено се обърна Алекс.

— Не… Няма значение. Довиждане.

По обратния път Алекс дълго размишлява над странния въпрос. За съжаление, нищо свястно не му дойде на ум. Никога не беше чувал за някакъв си Рейтинг. В допълнение, мисленият анализ на неуспешния двубой с Александър доведе до разочароващо заключение — нивото на подготовка на този здравеняк беше много високо. Може би, само може би, той дори би могъл да се конкурира със Сенсеич. Селин погледна към часовника и всичките му абстрактни мисли сякаш вятър ги издуха:

— Трябва да се прибера в къщи преди изпълнението на Драконите в нощния клуб!