Алекс Кош
Игра на маски (22)

Глава 1

Някъде в района на метростанция „Ленински проспект“. Автобус №…

 

— Но защо? — с явно неразбиране попита Тьома.

Алекс по навик обходи с поглед автобуса, запомняйки лицата и облеклото на пътниците, като в същото време си събираше мислите. Да го направи след безсънната нощ не беше толкова лесно. А и как само разсейваше болката в натъртеното тяло…

— Какво „защо“?

— Защо ни е този техен Рейтинг? Съдейки по твоя разказ за срещата с така наречените „рептилоиди“, в него присъстват основно чудовища — Тьома раздразнено удари с юмрук по перилото. — Не можем да се бием с тях като с равни!

„Леле, колко е изнервен“ — изненада се Алекс.

— И дори ако по някакво чудо спечелим двубоите срещу най-левашкия им клуб, какво ни дава това? — продължи паркуристът.

Алекс съвсем подробно му беше разказал за събитията от изминалата нощ и всичко, което им каза Сенсеич. Всъщност, именно затова те отиваха заедно на тренировка — Тьома му се обади в къщи, за да разбере всички подробности от първа ръка. Алекс излъга родителите си, че днес няма лекции в института, и спа до обяд. Той не чувстваше в себе си физически и морални сили да се появи в института и да надене обичайната маска на „зубрач“. А и беше ли нужно? Сенсеич както обикновено не даде ясен отговор на този въпрос, но след разговора с него Алекс някак си беше сигурен: трябва да приключи с играта на характери. Особено сега, когато започват много по-интересни игри…

— Това е дълбоко философски въпрос — засмя се той. — И звучи малко по-различно: „Защо, по дяволите?“. Тьома, ти си като малко дете, ей богу! Защо се провеждат Олимпийски игри и други подобни състезания? Защо Костя обикаля школите по бойни изкуства и предизвиква на спаринг най-добрите ученици и треньори?

Алекс рязко замълча, плесна се по челото и се поправи:

— Не, Костя е неудачен пример — той просто получава удоволствие да пребива хората. Но разбра смисъла: това е нужно, за да се самоутвърждаваш, да доказваш на себе си и другите, че ти си най-добрият. Спортно съревнование.

— Има съществена разлика между спортните единоборства и бойните изкуства — припомни Тьома. — За да се самоусъвършенстваш, съвсем не е задължително да пребиваш всички наред.

— Това не го знам! — изсумтя Алекс. — Но нали неслучайно филмите от рода на „твоето кунгфу е по-лошо от моето“ са толкова популярни. Искаш да станеш най-добрия — тогава победи най-добрия!

— Това са филми за казуали^[1] — възрази Тьома. — В тях няма капка интелигентност, нито от истинския дух на ушу.

— Спокойно, скоро и по любимия ти паркур ще започнат да правят състезания от рода на „твоят паркур е по-лош от моя“ или нещо подобно.

Той много добре знаеше, че постепенната загуба на първоначалната идея на паркура е болна тема за Тьома. Просто настроението му беше толкова неразбираемо, че му се прииска да го подразни.

— Сега не се занимавам с паркур, а с фрийрън^[2] — изсумтя в отговор Тьома.

— Че каква е разликата? — прозя се Алекс. — Аз например и досега не знам какъв съм: паркурист, паркуровец, паркурщик, трейсър, фрийрънър… А и какво ми пука как изобщо се нарича? Тичам и скачам за собствено удоволствие и точка.

— Ама че си! — искрено се възмути Тьома. — Това са толкова прости неща, а ти… Ти също си фрийрънър, пич. Разбра ли?

Отсече, сякаш клеймо удари.

— Както кажеш — не се възпротиви Алекс. — А защо?

— Фрийрън означава свобода на движение, бягаш си и правиш каквото искаш. А паркурът все пак е изкуство на оптимално преодоляване на препятствия. Там, където ти скачаш салто с винт, един обикновен паркурист просто ще скочи и ще продължи нататък.

Алекс лукаво присви очи.

— А трейсърът какво прави?

— Трейсърът също е паркурист — намръщи се Тьома. — Просто някой решил да нарече паркуристите трейсъри — „проправящи път“. Не знам откъде се взе тази дума, но преди появата на едноименния паркур отбор никой не беше я чувал. Затова пък сега всяко хлапе ще ти каже, че само неудачниците наричат себе си паркуристи.

Е, нормална работа. На хората само им дай повод да плюят по другите.

— Добре — със съмнение в гласа каза Алекс. — Още една версия в сбирката ми — вече толкова много от този боклук съм чул. Каква е разликата? Правя това, което ми харесва, и изобщо не ми пука кой как ще го нарича.

— Ама че инат! — раздразнено каза Тьома и се обърна. — Благодарение на такива като теб в разни самозвани федерации се прави дявол знае какво.

Алекс сви рамене.

— Познавам хора, работещи в най-различни федерации и асоциации — страхотни хора, между другото.

— Помниш ли какво казваше Задорнов? „Поотделно те са прекрасни момчета, но когато се съберат заедно…“

Тьома демонстративно се обърна към прозореца.

Е, винаги има недоволни. Те са готови да критикуват наред и вярват в правилността на ненагледното си мнение. Но на Алекс и през ум не можеше да му мине, че обикновено спокойният Тьома ще приеме толкова сериозно закачката и ще започне да критикува всички и всичко.

— Вече сто пъти ти казах: не ми харесва това, което се случва с паркура — с неочакван плам продължи Тьома. — Всички тези участия в шоута, никнещите като гъби след дъжд школи, хвърлянето на „мангизи“ за дрешки и скъпи „майсторски класове“… Ти разбираш ли, че това убива цялата същност на паркура?

— Мисля, че преувеличаваш. Всъщност всичко е много по-просто: някой започнал да прескача парапети, добавил разни номера и го обособил като отделна дисциплина. Това е! Всякакви там философии са добавени след това, когато количеството получени травми вече не позволявало сериозни занимания с любимото хоби, а на човека му се е искало да е съпричастен с паркура

— Дори и така да е — неочаквано се съгласи Тьома. — Работата не е в това как се е появило философското допълнение. Важното е, че паркурът го носи в себе си.

— Значи искаш да ограничиш свободата на тези, които се занимават с паркур? — уточни Алекс. — Принуждаваш да приемат философията дори тези, на които тя изобщо не им е нужна? Тези, които искат просто да скачат и да се забавляват?

Тьома поклати глава.

— Не, не! Просто ми се иска хората да се учат не само да скачат, но и да дават поне малко…

— И да не печелят мангизи с паркур — прекъсна го Алекс. — Някак не е философско да заработваш пари. А това, че абсолютно всички видове спорт могат да съществуват на прилично ниво единствено чрез федерации и спонсори…

— Паркурът не е спорт! — извика Тьома и веднага смутено добави: — Колко пъти да ти казвам…

— Аха, ако щеш и религия го наречи — изсумтя Алекс. — А ти ще си нашия проповедник… Не, по-добре аватар на новия бог.

Той не издържа и избухна в смях.

— Осъзнаваш ли, че това е глупав спор? — уморено попита Тьома.

— Разбира се — Алекс се потупа по джоба с плейъра. — Просто музиката ми спря и се развличам, докато вървим.

В действителност той наистина искаше да се разсее за малко от мислите за „рептилоидите“. За съжаление, това не беше толкова лесно поради неочаквано появилата се болка в улучената от Белега ръка.

— Ама че си подъл! — малко напрегнато се засмя Тьома. — Нали знаеш, че за мен това е важно.

— Знам — потвърди Алекс и веднага смени темата. — Така, ако се върнем към Рейтинга, днес Сенсеич обеща да ни организира достъп до базата данни на всички участващи в него клубове.

„Също така обеща да разреши по някакъв начин всичките ми проблеми — добави за себе си. — Много се надявам да успее…“

Очите на Тьома се разшириха.

— До базата данни?

Алекс се намръщи от усилилата се болка в ръката и твърде рязко попита:

— А ти да не си си мислил, че ги пазят на свитъци?

— До днес изобщо нищо не съм си мислил, дори не бях чувал за някакъв си Рейтинг — измърмори Тьома. — Дали нямат сайт или нещо подобно?

— Кой ги знае — откровено отвърна Алекс. — Сега всички имат сайтове… О, нашата спирка!

Автобусът спря недалеч от входа на клуба. Приятелите по стар навик отскочиха до шатрата и си купиха безалкохолно. Алекс взе любимото си „Пепси“, а Тьома, отричайки „всякаква химия“, предпочете минерална вода. Когато заобиколиха палатката и свърнаха към любимото мазе, се сблъскаха с бързащия за тренировка Костя.

— О, спасеният се появи! — каза вместо поздрав Костя. Днес той носеше широки модни дънки и тениска с изкуствени кристали.

— Точно така, спасителю! — настръхна Алекс. — Дойде и ти набиха канчето преди да успееш да покажеш своето „майсторство“.

Разбира се, последната дума я произнесе с подчертано саркастичен тон.

— А ти вече се беше показал в цялото си величие — Костя бутна с рамо входната врата. — Като се търкаляше по земята.

— Но пък издържах срещу тях повече от десет минути.

Фактът, че се би само с един от тримата „рептилоиди“, Алекс реши да не го споменава.

— Сигурно си молил за пощада, паднал на колене? — предположи Костя и веднага получи шут в задника от Тьома.

— Нещо си много приказлив днес.

— Да, аз… — Костя рязко прекъсна, сблъсквайки се лице в лице с немлад мъж в модерен черен костюм. — Ъ-ъ… здравейте.

— Приветствам ви — мъжът се наведе и изгледа момчетата над слънчевите си очила, — млади дракони!

В полумрака на късия коридор светнаха зелени очи.

— Ти! — Алекс закова поглед в „рептилоида“, без да може да мръдне. Това беше същият онзи „Смит“, който едва не го хвърли от покрива.

— По-скоро нека все пак да е „вие“ — поправи го мъжът.

Тьома веднага застана зад Костя и Алекс, закривайки изхода.

— Този ли те нападна?!

Докато Алекс се чудеше как да отговори на въпроса, Костя подозрително огледа госта.

— Не, онзи беше по-млад.

— С ваше позволение, време ми е да си ходя.

Преди някое от момчетата да успее да реагира, „рептилоидът“ отмина Алекс и Костя, с лекота избута от пътя си Тьома и излезе на улицата. Никой от тях не разбра добре какво се случи. За известно време ги бе обзела странна апатия, която не им позволи да спрат странния мъж.

— Какво, по дяволите?! — със закъснение избухна Костя.

Те изскочиха на улицата, но „Смит“ вече беше изчезнал. За всеки случай Алекс изтича до ъгъла, но човекът в черния костюм го нямаше. Болката в ръката му утихна така внезапно, както се беше и появила, карайки го да се замисли за нейния произход…

— Изчезна, гадината! — удивено констатира Тьома. — Изглежда някак ни хипнотизира.

— Едва ли — не се съгласи Алекс. — Това беше нещо друго. На хипнозата й трябва зрителен контакт, а и за толкова кратко време да хипнотизира и тримата…

Макар че какво би могъл да знае той за истинската хипноза? Това беше само предположение, основано на базата на откъслечни информации от най-обикновени книги.

— А какво правеше този тук?! — изведнъж се опомни Костя.

Тримата се втурнаха обратно в залата, но не намериха нищо подозрително, освен преливащия от енергия баскетболист. Данил подскачаше из цялата зала, удряйки по въздуха с ръце и крака, имитирайки „бой със сянка“. Отстрани изглеждаше съвсем обикновено, ако не обръщаш внимание на факта, че на ръцете и краката му бяха закрепени сериозни тежести.

— Привет, момчета! — бодро ги поздрави той и изтри потта от челото си. — Алекс, как е самочувствието след бурната нощ?

— Няма проблем — махна с ръка Селин. — Кой беше мъжът, излязъл току-що?!

Данил сви рамене.

— Странен тип. Със Сенсеич си говориха доста дълго време в треньорската стая.

— И стигнаха до взаимноизгодно споразумение — каза учителят, излизайки от треньорската стая. — Този човек е наставник на клуб „Нефритената жаба“. Точно с него си се сблъскал на покрива при една от техните… операции. А действията на Кирил Коробов — преследващият те „рептилоид“ — са определено самодейност, която не се одобрява от клуба.

— Не се одобрява?! — подскочи Алекс. — Та той е изнасилвач и убиец!

Сенсеич сви рамене.

— Е, това си е лично негова работа. Във всеки случай, ти ще решиш всички свои разногласия с Кирил в рамките на Рейтинга.

— Как така? — не разбра Алекс.

— Двубой един на един. По правилата на Рейтинга всеки натиск върху участниците преди двубоя се наказва много строго, така че никой повече няма да заплашва теб и семейството ти.

Алекс не можеше да повярва на късмета си.

— Ще се бия с Белега?!

— Да — Сенсеич замислено изгледа своя ученик. — Това ще бъде битка до смърт.

„Вече го победих, така че ще го направя отново!“ — зарадва се Алекс, докато не осъзна целия смисъл на казаното.

— Аз… ще трябва да го убия?

Учителят въздъхна.

— Друг избор нямаш. Двубоят ще се състои след седмица.

Алекс изпадна в лек шок.

Не, той изобщо не се съмняваше, че Белега трябва да плати за смъртта на Славик. И въпреки всички закони, плащането можеше да е само едно. Но битка до смърт? Толкова странно звучи: „Участие в битка до смърт“. Леко плашещо и доста патетично.

— Днес тренировка няма да има — продължи Сенсеич. — Налага се да отида на една много важна среща. Може да се поразкършите малко и да се прибирате вкъщи. Съветвам ви да си починете добре, защото силите ще са ви нужни.

— Добре — вяло се съгласи Алекс.

След снощи той нямаше нито сили, нито желание да тренира, а новината за предстоящия двубой съвсем го изкара от релси.

— Мамино синче — изръмжа Костя, макар явно и самият той да нямаше нищо против да поотдъхне за ден-два. Все пак „рептилоидите“ и него го бяха подредили.

Данил пристъпи към „дървения човек“ и нанесе няколко прецизни удара-блокове. Дървото жално изскърца под отработените движения, намеквайки на момчетата какво мисли баскетболистът за отмяната на тренировката.

— Виктор Михайлович — бързо заговори Алекс. — Забелязах тук една интересна закономерност…

— Давай, но по-бързо — Сенсеич погледна часовника си и пресметна нещо наум. — Скоро ще тръгвам, а и трябва да ви запозная с Рейтинга.

Алекс и сам все още не знаеше за какво точно иска да разказва Сенсеич и формулира догадката си в движение.

— По време на боя в парка „рептилоидът“ се изплю върху ръката ми…

— Какъ-ъв ужас! — иронизира Костя.

— … зелена светеща слуз! — раздразнено поясни Алекс.

— Да, това е едно от свойствата на „рептилоидите“ — загрижено кимна Сенсеич. — Защо мълча досега? Покажи си ръката.

Алекс послушно протегна пострадалата ръка, но там отдавна нямаше и следа от зачервяване.

— Провървяло ти е — каза Сенсеич след внимателен оглед. — Ако отровата беше попаднала в лигавицата или някоя драскотина, най-вероятно щеше да умреш. А така, измий си ръката и забрави.

Алекс озадачено погледна ръката.

— Но тя ме боли… периодично.

Сенсеич вдигна вежди.

— Това е отрова, опасна е само ако попадне в кръвта.

— Но аз не си измислям — настоя Алекс. — Снощи си помислих, че направо ще откача от болка… Същото беше и след първата среща с Белега, после преди покушението в метрото и пред нощния клуб. Днес също ме боля няколко минути точно преди сблъсъка с „рептилоидите“.

И тогава всички факти се подредиха в едно.

— Може би отровената ми ръка реагира на „рептилоидите“? Все едно ме предупреждава за опасност?…

Сенсеич сви рамене.

— Винаги съм казвал, че не знаете всички възможности на своя организъм.

— Това звучи прекалено фантастично — отбеляза Данил.

Алекс известно време мълча, заслушан в себе си. Може би организмът му ще му подскаже нещо интересно. Уви, тялото не му подаваше никакви знаци, освен умората.

— По мое мнение, и това е вариант — заключи накрая. — Може да го приема като работна хипотеза и да заставам нащрек, ако ръката пак ме заболи.

— Браво!

Сенсеич одобрително потупа Алекс по рамото и се скри в стаята си. В същия момент в коридора се чуха бързи стъпки и входната врата се удари с трясък в стената.

— О, появи се — каза Данил. — Толкова мъничка, а колко шум вдига…

Машка влетя в залата като ураган, приближи бързо към Алекс и с все сила го зашлеви през лицето.

— За какво?! — изненада се Алекс и веднага получи тежък удар в стомаха.

— Щом бие, значи те обича — ухили се Костя.

Алекс си нямаше и идея за причините за яростта на приятелката си, но като знаеше нрава й, дори не се опита да се защити.

— Достатъчно вече! — извика раздразнено, когато получи изключително болезнен удар в ребрата. — И без това всичко ме боли!

— Не, не е достатъчно! — ядосано извика момичето. — Изобщо не е достатъчно!…

Очите й се напълниха със сълзи, но Машка се сдържа. Както винаги. Алекс никога не беше виждал гимнастичката да плаче. Вероятно това беше особеност на възпитанието на професионалната спортистка, свикнала да търпи болката, умората и прочие гадости на живота.

— Защо не звънна на мен, а на този изрод?! — тя посочи към Костя.

— Ей! — надигна глас „изродът“. — Бих помолил да се въздържаш от необосновани обиди!

— Маш, нали разбираш… — смутено измърмори Алекс. — Беше прекалено опасно…

Всъщност той не искаше да подлага на опасност момичето и в това нямаше нищо изненадващо.

— Да не си посмял да постъпваш повече така! — още повече се вбеси Машка, заставяйки Алекс неволно да отстъпи няколко крачки. Ами ако изведнъж, в пристъп на гняв, хване оръжието…

— Не го обвинявай — вяло помоли Костя. — Трябваше да видиш що за чудовища бяха. Ако Сенсеич не се беше появил навреме, щяха да ни разпарчатосат…

— А ти да мълчиш! — рязко се обърна към него Машка. — Можеше и на мен да звъннеш!

— Алекс ми забрани — сви рамене Костя.

— А, значи за пръв път в живота си реши да правиш това, което ти казват… Сетил се кога! Смяташ, че си по-силен от мен с твоето шибано айкидо? Ей сега грабвам катаната и да видим кой кого!

Не се знаеше докъде щеше да стигне Машка в яростта си, ако в последния момент не се беше намесил Сенсеич. Той винаги знаеше кога учениците му имаха нужда от него.

— Да, постъпиха неправилно — спокойно каза учителят. — Ти си също толкова боец, колкото и останалите. Честно казано, според мен ти си дори по-силна от тези четирима глупаци.

Машка мигновено се смути и се изчерви.

— Но… защо вие тогава не ми се обадихте? — попита плахо.

На лицето на Сенсеич не трепна нито един мускул.

— Забравих.

— Какво?!

Костя се приближи и прегърна момичето през раменете.

— Хайде стига…

След миг вече летеше към другия край на залата по доволно висока парабола.

Алекс и Данил се спогледаха. Костя постъпи като истински мъж. Пое удара върху себе си, провокирайки я да излее яростта си. Сега тя ще се успокои и дори ще се почувства виновна.

— Какво толкова го преживяваш? — меко попита Тьома. — На мен също не ми се обадиха.

— Защото изключваш мобилния, когато правиш тъпата си медитация! — дойде от другия край на залата.

Костя постепенно идваше на себе си.

— Да беше звъннал на домашния — озъби се Тьома.

— Звъннах. Мамичка каза, че синчето е уморено и спи като заклано — Костя неуверено разкърши наляво-надясно врат. — Като знам нрава на Олга Владимировна, не рискувах да я помоля да събуди малкия Тьомчо.

— Стига вече сте дъвкали вчерашната случка — намръщи се учителят. — Време е да се заемем с наистина сериозните въпроси.

Всички послушно замълчаха.

— След час имам среща със Съвета на Рейтинга. Това са представителите на осемнадесет от най-силните клубове — те вече потвърдиха заявката на нашия клуб за присъединяване към Рейтинга, и аз трябва да уточня някои формалности…

Машка озадачено погледна учителя.

— Със Съвета на Рейтинга?… За какво говорите?

— Ето — вдигна показалец Сенсеич. — Виждам, че скъпите ми ученици има какво да обсъдят в мое отсъствие. А и аз ще ви подхвърля още една тема за разговор.

Той подаде на Костя лист с отпечатан текст.

— Това е адресът на сайта на Рейтинга, както и име и парола за достъп. Можете да разгледате — Сенсеич се отправи към изхода. — Ще се видим утре по същото време.

Едва вратата се затвори след учителя и приятелите се скупчиха над разпечатката.

— Адресът е смешен — отбеляза Машка. — Какво е това „chi-rate.ru“?

— Как какво, това е „чи“ — плесна с ръце Алекс. — „Ци“, „ки“… Като цяло, псевдомерило на вътрешната енергия.

— Аха, и в какво се измерва тя?

— В джаули? — предположи Костя и се захили.

— Нося лаптоп, хайде да видим сайта — предложи Тьома.

— Хайде! — извикаха хорово всички.

Паркуристът скочи и изчезна в съблекалнята.

— А докато е за лаптопа, някой ще ми разкаже ли какво е станало снощи и за какво изобщо става дума? — жално помоли Машка.

Алекс послушно разказа на Машка, а и на всички останали, как беше започнало познанството му с „рептилоидите“. Разбира се, повечето неща вече ги знаеха, но имаше и някои моменти, които трябваше да се уточнят.

— В хубава каша си се забъркал — възхитено подсвирна Данил след края на разказа. — Щели са да те убият, ако не е бил Сенсеич, че и Костя покрай теб. Като нищо щеше да изчезнеш един прекрасен ден. Хоп, и край! И никой нямаше да разбере къде си заровен…

— Да — намръщи се Машка. — А сега ще го убият официално, в бой за някакъв си незнаен Рейтинг.

— Тук поне не намесват семейството и имам шанс за съпротива — неуверено отбеляза Алекс. Пред очите му премина неуспешното покушение в метрото. — По-добре така, отколкото да ме сгази влак или изведнъж да изчезна безследно.

Той превъртя в главата си сблъсъка със зеленоокия на покрива, после първата среща с Белега и накрая нощната схватка. По принцип имаше някакви шансове, все пак успя сериозно да срита „рептилоида“ в ребрата при последната среща.

„Въпреки че силите, разбира се, не са равни — призна Алекс след кратко размишление, докато гледаше как Тьома се приближава с лаптопа. — Машка е права: ще ме убият там.“

— Добре — Алекс опита да се вземе в ръце. — Сенсеич не би тръгнал да организира този двубой, ако нямах никакъв шанс.

— Звучи доста логично — съгласи се Костя. — Да се надявам ли, че това те успокоява?

Днес той изглеждаше още по-самодоволен от обикновено, но въпреки дразнещото му поведение, Алекс не можеше да му се сърди сериозно. Все пак Костя откликна на призива му, без да задава каквито и да са въпроси, и се втурна на помощ, зарязвайки всичко друго. Без значение колко се конкурираха и заяждаха помежду си, това си беше истинско приятелство.

— Е, Тьом, свърза ли се? — след кратка пауза попита Алекс, демонстративно игнорирайки закачката на Костя.

— Да, свързах се и отворих сайта.

Всичко любопитно се надвесиха над екрана.

— Не е много — резюмира Алекс, разглеждайки началната страница.

С изключение на полетата „потребителско име“, „парола“ и бутон „вход“ на нея нямаше абсолютно нищо друго.

— Да видим… — промълви Тьома, набирайки двайсетзнаковата парола на клавиатурата.

В следващия миг пред очите на младежите се отвори нова страница.

— Вижте какъв дълъг списък! — подсвирна от изненада Машка.

— Аха — Тьома бавно плъзна страницата надолу. — Погледнете само имената: „Стоманения тигър“, „Огнената богомолка“, „Черната хиена“… Жестоко!

Алекс сви рамене.

— Струва ми се, че „Рижия дракон“ се вписва нелошо в тази компания.

— Между другото, ето ни и нас! — въодушевено извика Маша.

— Ти какво се радваш? — недоволно попита Костя. — Ние сме на последно място. Рейтинг — нула.

— Вижте, тук нищо не разбирам — оплака се Данил, сочейки с пръст към странни символи срещу името на всеки клуб. — Що за странни завъртулки?

— Остави символите, ти виж новините!

— „Днес Съветът одобри молбата на клуб «Рижия дракон» за членство в Рейтинга. Благодарение протекцията на Храма на Дракона клубът зае своето място на опашката в Рейтинга, като прескочи всички предварителни изпитания. Това е първият случай на намеса на Храма на Дракона в работата на нашия Рейтинг…“.

— Това е за нас! — зарадва се Машка.

— Колко са организирани — отбеляза Тьома. — Доколкото разбирам, Сенсеич е регистрирал клуба едва днес.

Алекс бързо плъзна поглед по всички новини:

„В двубой за правото да срещне корейската делегация от Храма на тигъра се срещнаха клубове «Алените тигри» и «Стоманените тигри»…“

„Съдът призна за виновен «рептилоида» от клуб «Изумрудения хамелеон» в неправомерно използване на секретни техники. В резултат на престъпната дейност не Сергей Белов от държавна банка е била открадната…“

„Най-добрите ученици от клуб «Нощна цикада» отидоха в Храма за извършване на ритуала за прощаване с Настоятеля. Припомняме ви, че Учителят Ли Цзъ стана жертва на покушение…“

„Във връзка със зачестилите случаи на използване на секретни техники на обществени места, клуб «Сребърния дракон» внесе за обсъждане в Съвета закон за увеличаване на наказанията…“

Алекс удивено възкликна.

— По дяволите, все едно четеш най-обикновена новинарска страница. Липсват само клюките от шоу бизнеса — кой, с кого и къде…

— Може би са по-нататък — изхихика Машка. — Тьом, плъзни надолу.

— Почакай — промърмори Тьома. — Искам да видя кой в момента е на върха на Рейтинга.

— „Сребърния дракон“ — прочете на глас Костя.

— Ей! — зарадва се Данил. — А те не се ли считат за наши роднини или нещо подобно? Нали сме от един Храм. Ще трябва да попитаме Сенсеич.

— Добави го към списъка с въпросите — въздъхна Алекс.

А колко вече им се бяха натрупали, свят да ти се завие.

Тьома продължи да рови в сайта, но нивото им на достъп явно не позволяваше да видят нищо друго освен новини и самия Рейтинг.

— Мисля, че по-добре да го разгледам у дома — прозя се Костя. — Щом няма да има тренировка, не виждам смисъл да се бавя тук.

— Винаги можем да потренираме сами — припомни Данил, завръщайки се към любимата си макивара.

— Не — едновременно реагираха Костя и Алекс.

— Слабаци! — изсумтя Машка.

— Здраво място нямам по себе си! — обиди се Костя. — А Льоха го бяха заудряли петнайсет минути преди да отида. Направо се чудя как изобщо ходи.

Алекс чак се обърка: дали да благодари на Костя за това, че застана на негова страна, или да се заяде за не много ласкателното описание на схватката с „рептилоидите“.

— Ей, просто се шегувам — веднага се смути Машка. — Прибирайте се и почивайте. Аз сега малко ще се поразтегна и също тръгвам…

— Ти пък закъде повече да се разтягаш?! — искрено се удиви Данил. — Аз цял живот да пробвам, шпагат няма да видя.

— „Разтягайки себе си — разтягаш живота си“ — отвърна с поредната китайска поговорка Машка. — Хайде аз да те поразтегна, дървеният ми той.

— О! — зарадва се Тьома и остави лаптопа. — Сега ще видим голямото реване!

— Но, моля те, нека е по-нежно! — помоли баскетболистът.

Алекс и Костя напуснаха залата точно в момента, когато Машка и Тьома се заеха сериозно с разтягането на своя приятел. От затворената врата се раздаде приглушения вик на Данил и не особено културна ругатня.

— Е, до утре, слабако — протегна ръка Костя веднага щом излязоха на улицата.

— До утре, хилав.

Алекс с всички сили стисна ръката му и известно време те мълчаливо се опитваха да смачкат пръстите на другия. Уви, силите им както винаги бяха равни.

Костя се отправи към метрото, а Алекс по стар навик избра да се прибере с автобуса.

Самотната спирка до парка, както обикновено, беше абсолютно безлюдна. Още от малък той предпочиташе да се връща от залата именно така, получавайки удоволствие от уединението и тишината. Какво друго ти трябва след тежка тренировка?

Алекс седна на скамейката, сложи раницата до себе си и с известно усилие изпъна крака. Пръстите сами направиха нужната „мудра“.

Уф, какво облекчение! Синините вече болят доста по-малко, но умората все още напомня за себе си… „Добре, постепенно се възстановявам — той се отпусна и даде воля на въображението си. — Ех, няма да е лошо, ако най-накрая ми се присъни този проклет дракон! Във връзка с предстоящия бой помощта на Духа пазител ще е много навременна. А ако той… Стоп, от къде на къде реших, че ще е от мъжки род? Ами ако се окаже момиче? Или може изобщо да нямат полове? Нищо няма да измисля за драконите… — Селин и сам не забеляза как мислите му окончателно се смесиха: — Но виж за университета трябва да взема решение. Как ли ще реагират колегите, ако сваля маската на «зубрач»? Какво ще каже Настя? До утре трябва да реша как все пак да се държа…“

Алекс скочи в потеглящия автобус, прескочи турникета и се пльосна на една от седалките. По принцип той избягваше да заема седящите места в обществения транспорт, но сега в автобуса почти нямаше хора и можеше да си позволи малко да се поглези.

„Да, това е най-страшно! — потръпна той. — Аз вече и сам не знам какъв трябва да бъда в действителност…“

* * *

Вечер. Метростанция „Проспект мира“, Олимпийски спортен комплекс.

 

Съдейки по всичко, днес в Олимпийския комплекс щеше да се проведе поредния поп концерт. Тълпи от хора се движеха от метрото към комплекса, без да създават задръствания, но и без да позволяват свободно придвижване напред. Виктор вървеше бавно с човешкия поток и се оглеждаше с жив интерес. Разбира се, той многократно е бил тук, както и всеки московчанин, но за годината, прекарана в Китай, Виктор успя да закопнее за този град. Всичко беше и родно, и непривично едновременно: хора, сгради, улици…

— … ей, ти, бързака, какво искаш?!

— Майната ти!

— Кучка…

Ама че език…

Виктор леко промени посоката си на движение и приближи до източника на шума. Слабичко момче стоеше между трескаво хванало се за ръката му момиче и активно жестикулиращ кавказец. Минаващите покрай тях хора старателно отместваха поглед и се преструваха, че нищо не се случва. Без да задълбава в същината на спора, Виктор просто мина покрай тях и с небрежно движение натисна кавказеца по определена точка в основата на врата. Онзи бавно седна на земята, без изобщо да разбере какво точно се случва с него.

„Някои неща не се променят“ — помисли си Виктор и изведнъж се закова на място. Чувството за опасност го изпълни целия. Отпред се усещаше присъствието на множество враждебно настроени хора, притежаващи изненадващо висок енергиен потенциал. С други думи, Съвета на Рейтинга, съставен от представители на осемнайсетте най-силни клуба, беше в комплект. Влизането в Рейтинга не изискваше одобрението на Съвета, достатъчно беше официалното искане от Храма, така че сега на Виктор му предстоеше само да се представи на членовете на Съвета и да уреди една формалност.

Въпреки че беше леко оглушен от мощния силов фон, приближаването на човек зад гърба му не остана незабелязано.

— Извинете!

Виктор бавно се обърна.

— Слушам ви.

Разбира се, пред него стоеше същото онова слабичко момче, което спореше с кавказеца.

— Благодаря ви, че ни помогнахте. Онзи изрод опипа моето момиче и тъкмо го бях ударил по ръката…

Ударил по ръката? Явно младежът не е безнадежден. Обикновено мършак като него щеше да започне безполезна словесна престрелка или направо щеше да се престори, че нищо не е видял. Но пък ако удариш, не спирай с надеждата, че противникът ти ще се разкае.

— Ти си един парцал — спокойно каза Виктор, прекъсвайки словесния поток. — Не можеш да защитиш момичето от някакъв си боклук!

— Ъ-ъ… Какво? — изненада се младежът.

— И си тънък като клечка — продължи той. — Теб какво, не те ли хранят в къщи? Следващият път, когато някой обижда приятелката ти, ще можеш ли да дадеш отпор? Силно се съмнявам. Ще я изнасилят пред очите ти, а ти ще си безсилен да направиш каквото и да е.

— Майната ти!

Младежът рязко се обърна и бързо закрачи обратно към своята приятелка.

„Какво пък, може думите ми да вкарат младежа в правия път. А изпитаното унижение и гняв са най-добрият начин да не забравяш“ — отвлечено си помисли Виктор, докато крачеше към спортния комплекс. Вратата, която търсеше, се намираше между двата официални входа, в съседство с магазин за тийнейджърски дрехи. Съдейки по луксозната табела, явно беше някакъв скъп ресторант, но Виктор не прочете името на заведението. Не му трябваше да знае точния адрес, достатъчно беше да се заслуша в собствените си усещания.

Застаналите на входа охранители дори не го погледнаха, а продължиха да решават кръстословици. Виктор мина покрай тях, все едно го правеше всеки ден, качи се по стълбите на втория етаж, подминавайки основната зала, и уверено закрачи по дългия коридор. Най-обикновена врата… Но той беше сигурен, че трябва да влезе именно в нея. Усещането от присъствието на чужда сила донякъде напомняше на жуженето на високоволтови кабели или на припукването на статично електричество във въздуха. Разбира се, далеч не всеки можеше да усети подобни неща, но за света на Рейтинга това беше нещо съвсем нормално.

Виктор отвори вратата и спокойно прекрачи в ярко осветеното помещение. Само допреди секунда тук явно са се водели оживени разговори, звучал е сдържан и не толкова сдържан смях, чувал се е звън на чаши… Но сега всички като един бяха млъкнали и гледаха към госта. Трима мъже във военна униформа на бара, женска компания, насядала по диваните, още няколко компании по масите. Така наречената зала на Съвета приличаше повече на малък частен клуб за заможни господа и дами. Изящно украсено пространство: висок огледален таван, огромни полилеи, класически мебели, незабележими и вездесъщи сервитьори. Въпреки че далеч не всички посетители външно подхождаха на този статус: например младежът и девойката, седнали на една от масите, повече напомняха на класически миризливи пънкари.

Срещу Виктор изпърха миловидна крехка брюнетка.

— Добре дошли — топло се усмихна тя. — Виктор, ако не греша?

— Самият той — леко се поклони Виктор и въпросително я погледна в очите.

— Светлана — представи се жената. — „Диамантена котка“.

По маниерите и външния й вид Виктор и сам се досети, че тази жена принадлежи към някой от котешките кланове. Очи с котешка цепка, гъвкава фигура и удивителна плавност на движенията — направо ще измяука. Всеки глупак би се досетил.

— „Рижия дракон“ — представи се той, открито усмихнат. — Света, надявам се, че ще ме запознаете с обстановката?

— С удоволствие — измърка Светлана. — Особено като се има предвид, че това е първият и най-вероятно последен път, когато присъствате в тази зала.

Разнородните представители на най-силните клубове продължиха спокойно да си говорят, без да спират да поглеждат към Виктор със смес от отвращение и леко любопитство. Изглежда тук никой не го приемаше на сериозно, но и да го отхвърлят нямаха намерение.

— Защо решихте така? — попита той, докато внимателно разглеждаше присъстващите и по-важното, отчиташе реакциите им при своята поява.

— В Съвета се канят само най-добрите от най-добрите — красиво изви вежди жената. — Вашият клуб е на самото дъно на Рейтинга и едва ли ще се измъкне от там… в следващите няколко години.

Ако се съди по паузата, Светлана беше сигурна, че „Рижия дракон“ ще остане в последната десетка завинаги. От една страна това беше съвсем логично, защото те започваха като абсолютно неизвестни — никой нищо не знаеше за Виктор и неговите ученици. Е, или почти никой…

Виктор очакваше да види в залата човека, с когото някога се запозна в Храма на Дракона, но той не беше сред присъстващите. Въпреки че Сергей Музрутов оглавяваше клуба, намиращ се начело в Рейтинга — „Сребърния дракон“.

— Нека седнем на масата и аз ще ти разкажа за хората тук и за нашите правила.

Е, да, разбира се, едва ли някой от представителите на най-добрите клубове ще тръгне да общува с незнайно кой. Бяха определили Светлана да посрещне новия участник в Рейтинга, защото, както помнеше Виктор, нейният клуб се намираше на осемнайсето място. Накратко, „котката“ заработваше в Съвета като момиче за всичко.

Седнаха на масата и Виктор поръча на сервитьора две бири и порция сирене.

— По случай регистрацията на клуба — поясни той, а за себе си добави: „Защото всичко се случи толкова бързо и много по-рано от планираното…“

— Виж, не се напивай — изкиска се „котката“. — Ами ако изведнъж някой реши да се запознае с новия представител на Храма на Дракона… по-отблизо?

Нима на някой може да му хрумне да направи бой точно тук? Или при тях така е прието? Не, едва ли. Дори и седящият на съседната маса пънкар с доста странната прическа във вид на разноцветни рога демонстративно игнорираше присъствието на Виктор.

— Никой от присъстващите не иска да показва интереса си явно — поясни „котката“, проследявайки погледа му. — Но само да излезеш от тук…

— Нека опитат — спокойно каза Виктор. В устата му това прозвуча не като самохвалство, а с лек, даже спокоен интерес. — Ти също ли искаш да ме изследваш?

Жената го изгледа с преценяващ поглед.

— Може и да опитам…

— Ясно — усмихна се Драконът. — Ти предпочиташ други начини… на изследване. Но нека бъдем сериозни.

— Ласкаеш се — оголи зъби в ехидна усмивка Светлана. — „Дракон“ или не, но на последния ред на Рейтинга… това са празни приказки — тя изфуча и в този момент още повече заприлича на високомерно котенце. — Между другото, ти нали си се обучавал в Храма на Дракона?

Очевидно по нейни сметки резкият преход от флирт към въпроси би трябвало да смути Виктор, но той не се поддаде на наивната уловка.

— Да.

Светлана очакваше пояснения, но Виктор мълчеше, продължавайки внимателно да разглежда околните.

— И явно всички наши правила са ти много добре известни — констатира жената.

— Безусловно — съгласи се Виктор. — Това, което бих искал да зная, има по-скоро неофициален характер.

— Информация за информация — веднага се ориентира „котката“.

Виктор отпи от бирата и замълча за известно време, преструвайки се, че размишлява.

— Съгласен — „реши“ най-накрая той. — Разкажи ми за това, какво го чака новия клуб. Как се държат клубовете от дъното на Рейтинга, спазват ли правилата?

По принцип Виктор знаеше много за Рейтинга и неговите гласни и негласни правила, но да събере информация за конкретни противници за толкова кратък период от време не беше възможно. А от първа ръка със сигурност можеше да се научи много повече.

— Тези, с които ще ви се наложи да се справяте на ниските нива на Рейтинга, са тийнейджърите. Неуправляеми, но безхитростни. Още от първия ден след регистрирането ви много клубове ще започнат да обикалят в търсене на ваши ученици, така че бих ги посъветвала на първо време имената им да не се качват на сайта, и най-вече да не се появяват на мероприятията на Рейтинга. Те са никой и затова са много лесна мишена. А като се има предвид и това към кой Храм принадлежи вашият клуб, направо ще започне лов за тях…

— Като говорим за мишени — Виктор бръкна в чантата си и извади няколко разпечатки. — Достатъчно подробно ли съм попълнил анкетите на учениците? Ако е възможно, бих искал да публикуват тази информация на сайта на Рейтинга още днес.

„Котката“ взе няколкото листа от ръцете на „дракона“, не забравяйки мимолетно да докосне ръката му с пръсти.

Колкото повече четеше, толкова повече очите й се разширяваха. Виктор много подробно беше описал биографиите на своите ученици, включително домашните адреси и имената на учебните заведения, в които учеха.

— Ти май не си чул нищо от това, което току-що казах?! Има много клубове, които се забавляват с пребиване на новобранците в Рейтинга…

— Колко мило — усмихна се Виктор. — Толкова си загрижена.

Светлана няколко секунди го гледа в очите, опитвайки се да разбере мотивацията на постъпката на „дракона“ или да види нещо друго.

— „Дракон“ — каза най-накрая тя. — Истински „дракон“.

За знаещия човек тези думи бяха достатъчни. Последователите на Храма на Дракона имаха много специфична репутация.

— Значи няма да имаш нищо против, ако по-късно имам въпроси и за някои от клубовете, които ще ни предизвикат?

— Какъв фин начин да получиш телефона на една дама — саркастично отбеляза „котката“, но все пак извади визитка от джоба си.

„Светлана Егорова. Юрист“.

— Имам още един въпрос — продължи Виктор, прибирайки визитката в джоба си. — Какво можеш да ми кажеш за „рептилоидите“?

„Котката“ се намръщи.

— За тези изроди? Непрекъснато нарушават правилата, въпреки специалния надзор на Съвета. Най-често използват способностите си за престъпни цели. За съжаление, тяхното племе е доста многобройно и удивително сплотено за такива неуравновесени маниаци.

— А какво знаеш за клуб „Нефритената жаба“?

— Клуб на средно ниво — Светлана сбърчи нос. — Твърди утайки на обществото, постоянно нарушават закона. Защо питаш, да не би да имаш някакви проблеми с тях?

— Те имат проблеми — не мигна Виктор. — Срещнах се с шефа им, изглежда напълно адекватен „рептилоид“. Учудващо е, че се е заобиколил с такива психари.

— Виждам, че не си много наясно с хората, „драконе“ — изхихика Светлана. — Всички „рептилоиди“ са психари, а тези, които изглеждат като адекватни хора, са най-опасните от тях.

— Е, може би — съгласи се Виктор. — Досега не съм имал възможност да общувам с „рептилоиди“. Между другото, как ще реагира Съвета, в случай че броят на „рептилоидите“ неочаквано се съкрати с няколко особи извън арената на Рейтинга?

— Мисля, че ще погледнем на това през пръсти — Светлана се наведе към Виктор и докосна с нокът брадичката му. — При това с немалък интерес…

„Драконът“ дори не трепна.

— Отлично! За момента научих всичко, което исках.

— Ако не възразяваш, моите въпроси ще ги задам в по-интимна обстановка — „котката“ прокара обърната длан по бузата на Виктор. — Сам разбираш, че тук има твърде много излишни уши.

Виктор кимна, прекрасно осъзнавайки, че всеки в тази зала така или иначе следи разговора им. Майсторите от това ниво при желание нямаха никакъв проблем да чуят разговор и на няколкостотин метра. Разбира се, ако друг Майстор не направи нещо, за да запази секретността.

Неочаквано Виктор почувства слабо ехо на силата. Отзвук на нещо много познато… Изглежда приближаващите хора старателно прикриваха истинската си сила, като сдържаха аурата си, но на близко разстояние никаква маскировка не можеше да скрие напълно цялата тази мощ.

В следващия миг вратата се отвори и в залата влязоха трима мъже. В скъпи и стилни костюми, гладко избръснати и старателно зализани. Най-високият от тях беше приблизително на същата възраст като Виктор. Измамно слабата му фигура само изглеждаше такава заради ръста. В действителност, както можеше да забележи всеки наблюдателен човек, на мускулите на четиридесетгодишния мъж би завидял всеки културист. Хладна сила извираше от всяко негово движение и не оставяше и най-малкото съмнение, че той е главата на клуб „Сребърния дракон“. Другите двама изглеждаха значително по-млади, но всяко тяхно движение също беше пропито с увереност и сила.

Всички присъстващи веднага скочиха на крака и почтително сведоха глави. Без да раболепничат, просто признаваха силата на равен на тях. Светлана стана от масата, махайки с явна неохота ръката си от бузата на Виктор, а той, без изобщо да се смути, последва примера й.

— Здравейте — поздрави присъстващите Драконът.

„Изобщо не се е променил“ — отбеляза Виктор. Сергей изглеждаше по същия начин и преди двадесет години… когато се срещнаха за първи път в Храма на Дракона. Загоряло, леко издължено лице, остри скули и пронизващ поглед. Интересно, на колко ли години е всъщност?

Двамата млади „дракони“ отидоха на бара, а Сергей се отправи право към масата на Виктор и Светлана.

— Е, здравей, новия.

Драконът не направи ни едно излишно движение на мускулите на лицето, подобно на маска от тъмно дърво. Само в очите му проблесна едва забележима усмивка.

— Здравей… учителю — открито се усмихна Виктор.

Светлана се престори, че внимателно преглежда маникюра си, макар да беше ясно, че попива всяка дума, интонация и жестове на „драконите“.

— Как е Син Ту Лон?

— Все така се оплаква от болки в гърба.

Отстрани можеше да изглежда, като че ли разговарят двама добри приятели, но възникналото между „драконите“ напрежение можеше да усети дори човек, който няма изострени сетива.

— Настоятелят се жалва от това вече няколко века — усмихна се с крайчеца на устните си Сергей, но погледът му остана студен. — А казва ли нещо за любимия си ученик?

— Син Ту Лон казва, че няма любим ученик — сви рамене, сякаш се извиняваше, Виктор.

Разбира се, на Виктор изобщо не му пукаше за чувствата на стоящия пред него човек, но всяка игра си има своите правила.

— Няма любим ученик — повтори като ехо Сергей. — Е, това можеше да се очаква… — той сви устни. — Дай да се заемем с работата, трябва да уредим всички формалности.

Той погледна към един от сервитьорите и онзи бързо пристъпи към масата.

— Рейтинга — кратко каза Сергей.

Младежът на около двадесет кимна и едва ли не презглава хукна нанякъде. Не мина и минута и той отново застана пред Дракона, като услужливо подаде положен на червена възглавничка свитък. Разбира се, той не беше просто някакъв си там пергамент, а изработен от скъпа хартия с много високо качество. Драконът внимателно го взе в ръце и го разгъна на масата, без да се притеснява за чистотата й. Дългият лист беше изписан с разноцветни надписи с имената на клубовете. Общо бяха двеста и тринадесет.

— Моля.

Сергей завъртя свитъка към Виктор.

— Благодаря — кимна Рижия дракон, нави ръкав и протегна ръка пред себе си.

„Гаар“ — повика го мислено той и сключи палци в мудрата на призоваването.

На бицепса му можеше да се види част от татуировка на дракон и на Виктор не му трябваше да извръща глава, за да види как тя започва да се движи. Нарисуваният дракон сякаш се претърколи, събуждайки се от сън. Подобно на стичаща се боя, татуировката се плъзна по ръката, слизайки все по-надолу и по-надолу…

Всички присъстващи продължиха с разговорите, но гръмките гласове от само себе си утихнаха. Сергей гледаше случващото се с безразличие, но „котката“ почти навря носа си в списъка.

В мига, когато татуировката на Виктор достигна кокалчетата на пръстите му, два от разноцветните надписи върху свитъка плавно размениха местата си.

— Ох — тихо каза „котката“. — Така си и мислех, че „Златните цикади“ ще успеят да надделеят над…

Тя рязко млъкна под студения поглед на Сергей.

Виктор съсредоточено наблюдаваше как изображението на дракона продължава движението си. Ето че минава по пръстите, стига до самите върхове…

Той докосна свитъка в долната част на списъка и бавно прокара пръсти от ляво на дясно. На хартията от само себе си започнаха да се появяват букви, изписвайки името на клуба. Скоро на хартията се появи нов, мръсно-оранжев надпис „Рижия дракон“.

— Е, това е всичко — невъзмутимо каза Виктор, връщайки ръкава на мястото му. — Да пийнем бира?

— Съжалявам, но нямам абсолютно никакво време — с каменно изражение отвърна главата на „Сребърния дракон“ и стана от масата. — С интерес ще следя успехите на твоя клуб.

— Не се и съмнявай.

Виктор цял сияеше от самодоволство, макар в действителност да беше напрегнат до краен предел в опити да различи и най-малкия признак, който да му подскаже за какво мисли старият му приятел. В същото време не забравяше да следи и за реакциите на околните към собствената му персона, за да засече отрано потенциални врагове и приятели. Засега картинката се очертаваше не особено приятна: болшинството присъстващи продължаваха да гледат на него с леко гнуслив интерес, нищо повече. Само малкото, късо подстригано хлапе във военна униформа на бара бързо пишеше SMS на мобилния си, като периодически поглеждаше към Виктор. Изглежда замисляше нещо…

„Ще трябва да попитам «котката» от кой клуб е“ — помисли си Виктор и премести поглед към крачещия към вратата Сергей.

— Ей, Дракон, длъжник си ми!

Онзи кимна едва забележимо в движение и излезе от залата.

— За какво говориш? — веднага се заинтересува „котката“. — Какво ти дължи?

Виктор весело се усмихна:

— Просто… живот.

* * *

Виктор излезе от Олимпийския център и с бавна крачка се отправи към паркираната кола. Разбира се, усещаше, че го следят. Трима мъже крачеха от противоположната страна на сградата така, че да го пресрещнат на половината път към колата. „Драконът“ не виждаше потенциалните врагове, но отлично усещаше присъствието на агресивна аура. След като реши да ускори събитията, той рязко свърна на другата страна и се спусна под главните стълби, за да не привлича излишно внимание.

Облегнат на стената, той извади мобилния си телефон и избра от менюто „хронометър“. След по-малко от минута от двете страни на стълбите едновременно се появиха тъмните фигури на преследвачите.

— Чаках ви — доволно се усмихна „драконът“, натисна бутон „старт“ и прибра телефона в джоба си. — Да видим колко ще издържите…