Алекс Кош
Игра на маски (12)

Интерлюдия 2

Когато родителите й казаха, че отиват да вземат Алексей от милицията, първата мисъл на Аня беше: „Значи все пак са разбрали!“. Но не минаха и няколко секунди и тя отхвърли мисълта. Разбира се, това е невъзможно — дори и сега Аня не беше напълно сигурна в своите догадки, а единственият свидетел и същевременно непосредствено пострадал не си спомняше нищо… С брат си те никога не бяха обсъждали събитията от онзи ден, но оттогава Аня започна да се отнася към него малко по-различно. Не, външно нищо не се промени, но понякога, когато хващаше „такъв“ поглед на брат си, по гръбнака й пробягваха тръпки… Очи, пълни с безпощадна злоба и твърда увереност в собствените сили. За пръв път Аня го видя такъв в деня на не особено удачните мераци на приятеля й, а същият този поглед се появи и днес сутринта, когато чу по новините за изнасилвача.

Тя все още много добре помнеше предполагаемите последствия от такова състояние на брат си…

* * *

В деня след глупавия опит за изнасилване от страна на бившето й гадже тя отиде в института, сякаш нищо не се е случило. Весела, красива, уверена. Само някъде дълбоко навътре се появи малко червейче на страха и някакво детско неразбиране. Но Аня се постара да отхвърли тези чувства колкото е възможно по-далеч и да забрави… да забрави…

На първата лекция съседката й по чин загрижено прошепна:

— Чух какво се е случило с твоя приятел. Съчувствам ти…

Аня се намръщи.

— Той вече не ми е приятел.

— Е, все пак не сте непознати — отбеляза колежката й. — Как се чувства? Вярно ли е това, което говорят за инцидента?

— Нищо не знам — раздразнено отвърна Аня. — За какво изобщо става дума?

„Не, няма да ме оставят да забравя този боклук просто така“ — раздразнено си помисли тя.

— Наистина ли не си чула? — изненада се дружката й.

— Наистина — изсумтя Аня и неохотно помоли: — Добре, разказвай.

Момичето сякаш само това чакаше.

— Представяш ли си, намерили го в тоалетната на общежитието пребит до смърт! Който и да го е направил — бил е истински маниак!

Аня потръпна, но бързо се съвзе.

— Е, какво толкова, набили някого…

— Не просто набили! Съвсем целенасочено са счупили ръцете и краката му. И дори са му смазали… Ами, мъжкото достойнство.

Аня искаше да каже, че така му се полага, но навреме се опомни. Пред погледа й изплува погледът на брат й, когато изхвърча от апартамента. Дали е той?! Не, това е пълна глупост. Малкият не би могъл… Или пък може?

Всички останали часове Аня прекара в размишления. Кой е пребил Игор? Дали това наистина е отмъщение на малкия?! Много й се искаше да разбере от първа ръка какво всъщност се е случило. В крайна сметка стигна до единственото вярно решение: да събере сили и да навести бившия си ухажор след лекциите. Че е глупак, глупак е, но и той е човек…

След като позвъни на съучениците на Игор и разбра в коя точно болница се намира, Аня тръгна към нея.

Разбира се, основната причина, накарала я да отиде в болницата, съвсем не беше любопитството. Просто Аня оцени ситуацията от гледна точка на практически професионален адвокат и стигна до неприятния извод, че малкия могат да го осъдят за умишлено нападение! От друга страна, ако тя разкаже за опита за изнасилване, за Игор нещата могат да се обърнат и да му навлекат сериозни неприятности. Момичето вече преценяваше как по-сполучливо да сплаши Игор, така че той да не дава показания срещу Алексей…

За нея такава трогателна загриженост за по-малкият й брат беше абсолютно нехарактерна, но сега се чувстваше малко виновна. Ако не се беше разприказвала за глупавия инцидент… Въпреки че браво на Льошка — направо го е потрошил от бой! Само не й беше ясно как такъв слабак би могъл да направи подобно нещо?

Болницата я посрещна с противна миризма на лекарства и тежка атмосфера на болка и страх. Болни хора, уморени сестри и имитиращи бодрост лекари…

Стаята, в която лежеше Игор, се оказа изненадващо чиста и модерна. Както се изясни, това беше свързано не толкова с парите на родителите му, колкото с особено тежкото състояние на пациента.

Слабата жена с насълзени очи, седнала до леглото, по всяка вероятност беше майка му. Аня никога не се беше срещала с родителите на Игор — те излизаха отскоро — затова се представи като съученичка.

— Как е той? — попита с разтреперан глас Аня, пристъпвайки към болничното легло.

Това, което видя, едва напомняше на Игор. Цялото му лице представляваше огромна синина, а ръцете и краката му бяха увити целите с бинтове. Изглеждаше в безсъзнание.

— Лошо — с мъртвешки глас проговори жената. — Най-лошото са не фрактурите, а сътресението на мозъка… Все още не е идвал в съзнание, но лекарите се надяват… на подобрение… — тя изхлипа. — Какво чудовище може да направи такова нещо? Игор беше толкова кротко момче…

Аня няколко дълги мига замръзна вцепенена, опитвайки се да осъзнае чутото, а след това с бързи крачки напусна стаята.

— Какво чудовище може да направи такова нещо? — бавно повтори тя шепнешком. — Чудовище…

Нима чудовището е… той?!