Алекс Кош
Игра на маски (30)

Глава 9

Първи трябваше да се проведе двубоят между Машка и Стела — така се казваше представителката на „хиените“. По-рано Алекс я беше кръстил „баскетболистката“, но сега беше готов да преразгледа мнението си: прекалено напомпани й бяха мускулите за баскетболистка. Изправила се в прилепнал потник и прозрачни лъскави шалвари, тя по-скоро приличаше на културистка.

Изглеждаха доста смешно, застанали на Арената: високата мускулеста „баскетболистка“ и дребната крехка Машка.

— Покажи й, Машка! — развълнувано извика Костя.

— Този терминатор само с бюста си ще смачка нашата Машка — нервно се засмя Данил.

— Нека опита — надигна се Костя. — При бой с хладни оръжия всичко се решава не от тъпите мускули, а от ловкостта и уменията. Освен това боят е до първа кръв, едва ли точно бюстът е подходящ за това… дори и да е толкова голям.

Алекс беше склонен да се съгласи с него. Разбира се, при определяне на условията на двубоя пред всички други възможности Машка избра да се бие с хладни оръжия. Неслучайно тя се считаше за най-добрия майстор на меча в „Рижия дракон“. По този начин свеждаше до нула единственото предимство на баскетболистката, и изобщо не ставаше дума за големите й гърди.

За двубоя Машка беше взела любимата си катана, докато „хиената“ беше предпочела двойка „ками“^[1]. Между другото, доста специфично оръжие, сложно за усвояване и създадено специално за противопоставяне на самурайски меч. Напразно изглежда се бяха надявали, че физически развитото момиче ще е пренебрегнало работата с хладно оръжие.

— Надявам се, че Машка няма да подцени противничката си — тихо каза Тьома. — Все пак в Рейтинга „хиените“ са на няколко места пред нас. Със сигурност тази културистка умее нещо по-така.

Костя лекомислено изсумтя.

— Срещу катана няма рецепта, ако няма друга катана. Нашата Машка владее меча на нивото на най-добрите източни майстори, тоест в Русия едва ли ще се намери и един майстор на нейното ниво.

— А може просто да не ги е срещала? — предположи Данил. — Сенсеич например е доста по-добър от нея. Знае ли се на кого може да попадне в този Рейтинг…

Тук, разбира се, беше прав, но пък не биваше да се забравя, че благодарение на вродения си талант, упоритостта и безкрайната любов към хладните оръжия, гимнастичката беше достигнала невероятни висоти във владеенето им. Дори Сенсеич невинаги успяваше да издържи на напора на мълниеносните й атаки. Но пък „хиените“ участваха в Рейтинга от доста дълго време и сигурно владееха някакви специални техники.

— Дракони! — внезапно извика Данил. — Напред!

— Дракони! — незабавно да подкрепиха Костя и Алекс.

Поне половината от публиката мигновено се обърна в тяхна посока.

— Ой — изненада се Данил. — Какво искат?

— Доскоро единственият клуб „дракони“ в московския Рейтинг е бил „Сребърния дракон“ — припомни Тьома. — И тъй като той е на първо място в Рейтинга, едва ли представител на този клуб очакват да видят в двубой от толкова нисък ранг.

— Сега се появиха нови „дракони“! — доволно заяви Костя. — Ще им покажем кои сме ние!

— Ако ще им показваш ти, едва ли ще успееш да им демонстрираш нещо, което си струва — ухили се Алекс.

В това време съдията обяви участниците в двубоя и извика пискливо:

— Начало!

Известно време противничките стояха неподвижно една срещу друга и дори не мигаха. Един от екраните показваше в едър план лицата им и публиката можеше да види, че те са се превърнали в неподвижни маски.

Първа мигна Стела. В същия миг Машка нападна с меча към рамото й, но баскетболистката с късо движение на „камите“ го парира. Последваха няколко бързи размени на удари, но бяха толкова светкавични, че зрителите ги видяха само благодарение на няколкото екрана, предаващи в режим на „забавен кадър“. Вярно, малко хора ги гледаха, предпочитайки да наблюдават схватката в реално време. „Камите“ в ръцете на „баскетболистката“ проблясваха, създавайки около тялото й смъртоносна бариера от стомана, която с лекота удържаше натиска на Машка.

— Бие се с половин сила — прошепна Тьома.

Сега и Алекс забеляза, че Машка се фехтува в съвсем елементарен стил, без използване на любимите си уловки и финтове. Просто упорито блъскаше напред, изпитвайки здравината на защитата на „хиената“.

— Не е зле — неочаквано се разнесе гласът на Машка от високоговорителите. — Но загрявката приключи.

Усещането беше, сякаш гимнастичката има микрофон, толкова ясно прозвуча гласът й.

— Ами давай, покажи какво можеш — напрегнато отвърна Стела.

И Машка показа.

Ударите се посипаха по мускулестата „хиена“ от всички страни и я принудиха да отстъпва все повече и повече, докато накрая не опря гръб в решетката. В следващия миг Машка изби от ръцете на „баскетболистката“ едната от „камите“ и нанесе плъзгащ удар през гърдите. Мечът мина от рамото до пъпа и разсече потника, оголвайки част от гърдите.

— Уау! — възхитено възкликна Костя. — Каква красота!

Някой от зрителите аплодира и веднага към него се присъедини почти цялата мъжка част на клуба.

— Сега Машка съвсем ще я съблече — не без гордост за приятелката си се усмихна Алекс. — Нивата им са съвсем различни.

Машка нанесе още няколко удара, превръщайки потника в дрипа и карайки мъжката половина от публиката да изпадне в екстаз.

— Няма да е зле да направят и нещо от рода на бой в кал — весело подхвърли един от стоящите до тях младежи.

— Аха, и да са по бански.

— Може и без тях…

Алекс очакваше, че боят ще завърши с първата кръв, но това не се случи. „Баскетболистката“ продължаваше не особено успешно да отблъсква атаките на Машка, но кръв все още нямаше. Изглежда гимнастичката не бързаше да приключва боя.

— Хей, тук нещо не е наред — намръщено отбеляза Алекс. — Машка не би си играла толкова дълго с нея.

И наистина, въпреки явното си превъзходство, Машка не изглеждаше особено уверена.

— Не може да нанесе и една драскотина на „хиената“ — неочаквано констатира Тьома.

— Как така? — не разбра Данил.

— Сигурно „хиената“ използва нещо от рода на „желязна риза“ — предположи Тьома. — Но на съвсем различно ниво. Аз не бих могъл да поддържам концентрация за толкова дълго време, камо ли да се бия с такава скорост.

По дяволите!

Алекс неотлъчно следеше движенията на момичетата и сега можеше да види, че Машка изобщо не си играе с противничката си. Напротив, нанасяше посичащи и промушващи удари с всички сили, без да се сдържа, но „хиената“ си оставаше цяла-целеничка — на загорялата й кожа нямаше нито една драскотина. Затова пък дрехите й съвсем се бяха превърнали в дрипи, които едва прикриваха атлетичното тяло отдолу.

— Мисля, че сега разбирам защо е била измислена плетената ризница — ухили се Костя. — Точно за такива случаи…

Разбира се, той се притесняваше за Машка точно като всички останали, но не можеше да се въздържи от коментар.

И тогава „баскетболистката“ се извъртя и хвана меча на Машка с ръка, без изобщо да се притеснява от нараняване. В същия момент пусна „камата“ и удари с юмрук в основата на меча.

Дзън!

Острието отскочи настрани и звънко удари в пода, а в ръцете на Машка остана само безполезната дръжка.

— Сега вече ще поиграем — дрезгаво изхъхри Стела и нанесе съкрушителен удар в бъбреците на Машка.

От силата на удара крехкото момиче прелетя няколко метра и се претърколи на пода. „Хиената“ изчака, докато гимнастичката се изправи на крака, и отново се хвърли в атака.

Разбира се, Машка се биеше отлично и без оръжие, но да се противопоставя на такива мощни удари, при това да не усеща болката, тя не можеше. „Баскетболистката“ започна методично да я обработва, като с лекота избягваше нелепите в дадената ситуация контраатаки и пробиваше всички блокове на дребното момиче.

Алекс искаше да затвори очи и да не гледа, но не можеше.

— Кучка — през зъби процеди Костя. — Аз после ще я…

— Машка знаеше на какво се подлага — напомни Тьома, докато нервно стискаше и отпускаше юмруци.

„Хиената“ умело удряше противничката си по такъв начин, че да не нарани лицето и да не допусне появата на кръв.

— Трябва да прекратим това! — нервно извика Данил. — Тя ще убие Машка!

Те се измъкнаха от местата си и хукнаха към Планинеца.

— Прекратете боя!

— Какво сте се изнервили? — спокойно ги попита той. — Никой няма да спира боя просто ей така. Освен това, ако вашата приятелка наистина иска да се откаже, достатъчно е просто да не се изправя на крака и да се признае за победена, има го в правилата.

— Това никой не ни го е казвал! Боят продължава до първа кръв!

— Спокойно, аз инструктирах вашата приятелка преди боя, тя го знае много добре. Първа кръв — това е допълнително условие при боевете с хладни оръжия. Всички двубои, с изключение на тези до смърт, приключват при признаване на поражението.

Алекс погледна Планинеца, после един от мониторите, показващ най-пълно случващото се на Арената.

— Сигурен ли си, че тя знае тези правила?

— Разбира се — Планинеца се прозя. — Съчувствам на вашата приятелка, но изглежда гордостта не й позволява да се предаде.

В това можеше да се повярва. Машка вече на няколко пъти получаваше силни удари и падаше на пода, но отново се надигаше. Упоритото момиче наистина нямаше намерение да се отказва. Най-ужасното нещо беше, че техниката на хвърляне на игли, над която работеше през цялото това време, се оказа напълно безполезна срещу „желязната риза“.

— Време е да приключваме загрявката — твърдо каза „баскетболистката“.

Въпреки явното преимущество, Стела не губеше самообладание и оставаше напълно сериозна. Алекс за миг дори се възхити на противничката на Машка, но ненавистта бързо надделя.

— Не се предавай! — извика Алекс, макар че Машка едва ли би могла да го чуе при всичкия този шум.

Гимнастичката с усилие си пое дъх и самоувереността се върна на насиненото й лице. Тя упорито сви устни, затвори очи и направи странно движение с ръка, сякаш нанася удар с длан във въздуха.

— Какво прави тя?

— Опитва се да използва трика с иглите ли? — предположи Тьома. — Но това не действа на „хиената“.

— Странно — по инерция отвърна Алекс.

Той усещаше, че Машка е сериозна. Явно се подготвяше за нещо…

„Баскетболистката“ сякаш почувства нещо и бързо се хвърли в атака, но тук стана нещо невероятно. Машка отново замахна с ръка и „хиената“ изведнъж се препъна и рухна на пода.

— Видя ли това?! — извика Данил. — Направи го!

— Но как успя да нанесе този удар?! — озадачено попита Алекс. — Нали видяхме, че хладното оръжие не действа на „хиената“.

Стела се размърда и направи слаб опит да се изправи на крака, но не успя. Затова пък съвсем ясно се видя увеличаващото се червено петно под нея. Кръв!

— Има първа кръв! — прозвуча от всички страни гласът на съдията. — Боят приключи. Победата се присъжда на клуб „Рижия дракон“.

— Ура! — в хор извикаха приятелите, докато се тупаха един друг по гърбовете и почти се прегръщаха.

„Браво, Машка — облекчено въздъхна Алекс. — Не знам как, но ти го направи.“

Отвориха клетката и към победеното момиче веднага се втурнаха санитари. Във всеки случай, въпреки доста раздърпания стил на дрехите, в ръцете си стискаха носилка, а на ръкавите имаха ленти с червени кръстове. На пострадалото момиче веднага беше оказано нещо като първа помощ. Вярно, вместо да използват бинтове, плешив младеж в пъстра тениска кой знае защо започна да прокарва ръце над раната и да мърмори нещо като заклинание.

— Ама те сериозно ли? — невярващо се обърна Алекс към Планинеца.

— Обичайна практика — сви рамене той. — Във всеки клуб има специалисти по лечебни техники. В нашия бизнес без това не става.

В това време пуснаха Машка от клетката и тя доста пъргаво се затича към приятелите си.

— Спечелих! — изпищя момичето и се хвърли да ги прегръща.

— Изглежда, на победителите раните им наистина зарастват много бързо — ухили се Алекс. — Ох, изправи ни на нокти.

— Нормално — махна с ръка момичето.

— Но как спечели? — полюбопитства Данил. — Нейната „желязна риза“ беше непробиваема!

Машка доволно се ухили.

— През последната седмица усвоих онази техника, която преди се опитах да имитирам, това е цялото обяснение.

Тоест е успяла да се научи как да използва вътрешната си енергия за създаване на невидим меч?!

— Но кога? — Алекс не можеше да повярва на ушите си. — Тоест… ти дори не си споменавала.

— Всъщност вие, момчета, обичате да говорите за себе си — изкикоти се момичето. — А аз предпочитам повече да тренирам и по-малко да говоря — тя понижи глас: — Честно казано, помогна ми Лотта…

— Духът пазител? — удиви се Алекс.

— Аха — Машка намери огледало и ужасено огледа лицето си. — Ух, как ме е подредила тази „хиена“. Та за какво говорех?… А, да, Лотта идваше в сънищата ми и ми позволяваше да тренирам.

Приятелите се спогледаха.

— Как така?

— Ами нали помните, че когато Духовете пазители влизат в сънищата ни, те стават реални. Както при Кастанеда^[2]. Всичко става напълно реалистично и така мога да тренирам съзнателно цяла нощ, без да се напъвам и без да се притеснявам за травми.

— И не каза нищо?!

— Някак си не ми беше до това — смутено каза момичето.

Разбира се, че искаше да впечатли приятелите си с нови умения, а и възможно най-дълго да ги пази в тайна.

— Не е много мило от твоя страна — недоволно отбеляза Тьома.

В това време на арената започна следващият двубой и приятелите се залепиха на решетката в очакване на свръхестествено зрелище. Колкото и да беше странно, участниците се оказаха момче и момиче. На пръв поглед незабележима и доста пълничка брюнетка на около двадесет се биеше със синеок мускулест блондин. За немалка изненада на приятелите боят се провеждаше без никакви свръхестествени прийоми. Брюнетката с удивителна лекота надделяваше над младежа, подхвърляйки го из цялата Арена като някаква парцалена кукла.

— Кой е пуснал този нещастник да се бие? — обърна се Костя към Планинеца. — Та той нищо не може.

— Бих искал да видя теб — подсмихна се Планинеца. — Това момиче отделя специфични феромони, които замайват противника. Младежът е попаднал под влиянието им преди да успее да се защити по какъвто и да е начин.

— И това е позволено?!

— Забранени са само външни приспособления. И тъй като феромоните се отделят от тялото на представителката на клуб „Бялата орхидея“, всичко е в рамките на правилата.

Тьома щракна с пръсти.

— Значи затова той е толкова замаян!

— Типичен пример за това колко е опасно да не познаваш противника си — отбеляза Планинеца.

Всички едновременно погледнаха Костя.

— На мен не ми трябва да познавам противника си, за да го победя — веднага се наежи той.

— Глупаво изявление! — засмя се Планинеца. — Между другото, изключително в чест на запознанството ни мога да ти разкажа някои неща за твоя противник. Това едва ли наистина може да ти помогне, но все пак…

По думите на Планинеца, от всички възможни противници на Костя се беше паднал най-лекият. Представителят на клуб „Бронзовия рис“ досега не беше печелил нито една схватка. Впрочем, за уменията на този човек също не можеше да каже нищо конкретно. Прекалено отдавна се беше състояла последната му битка.

Следващата среща по програма беше тази на Костя и в мига, когато Планинеца приключи с краткия си разказ, противникът му вече го чакаше на Арената. Гладко избръснат, дебеличък, мечкоподобен мъж на около трийсет, който изглеждаше доста уверен, все пак това не беше първият му бой. От друга страна, беше загубил всички предишни битки…

— Не е точно така — неочаквано го поправи Планинеца и Алекс изненадано осъзна, че е казал последните думи на глас. — Просто всичките му двубои завършваха наравно.

— Как така? — изненада се Тьома.

— По мое мнение, винаги му се падаха прекалено силни противници — замислено каза Планинеца. — Но той винаги се бие до последно и дори полумъртъв причинява толкова много щети на противника си, че съдиите отсъждат равенство. Мисля, че неговият стил на водене на бой може да се охарактеризира като „бесен“.

Костя свали тениската си и прекрачи в Арената.

— И давай по-внимателно — загрижено каза Машка.

— Между другото, сега си спомних, че той някога е бил шампион по свободна борба — намръщи се Планинеца. — Е, поне докато не го изгонили за неспортменско поведение.

„Хм, подхождат си — отбеляза Алекс. — Костя също го дисквалифицират отвсякъде, откъдето е възможно.“

— Свободната борба е тъпотия! — демонстративно гръмко се засмя Костя. — Виж, ако беше шампион по несвободна борба, тогава щях да се замисля.

Здравенякът се намръщи, очевидно не разбра играта на думи. Странно. Обикновено борците, боксьорите и въобще професионалните спортисти съвсем не са толкова глупави, колкото ги изкарват във вицовете и филмите. Просто репортерите и журналистите обожават да ги интервюират веднага след мачовете им… За какво адекватно мислене може да става дума, когато си се раздал докрай и си изцеден като лимон? А ако си боксьор и си получил няколко нокдауна… На никой не му хрумва да прави интервю в дома им, в спокойна атмосфера. Тогава веднага ще откриете, че Майк Тайсън харесва не само да отхапва уши на ринга, но и да развъжда гълъби, например. Впрочем Железният Майк не беше най-добрия пример, особено като се имат предвид многобройните му проблеми със закона.

Във всеки случай, конкретният представител явно не се отличаваше с бързо мислене, което позволи на Костя да се развихри от сърце.

— Ей, дебелако, наближава лятото. Ще се потъркаляш ли на плажа за малко тен?

— Ама какъв е само… — изсъска Машка.

— Изрод — подсказа Алекс. — Самодоволен и арогантен. Но признай, че е наистина добър. Много грамотно изкарва противника си извън кожата…

— Да, това го умее — призна Данил. — Но дебелакът изобщо не реагира, погледнете. Нещо е прекалено тих за обезумял.

— Боят още не е започнал — напомни Планинеца. — Един от основните принципи за водене на бой е изненадата.

— Праволинейните действия водят към конфликт, а неочакваните — към…

Той замълча, внезапно почувствал слабо изтръпване по кожата на китката.

„Изглежда Белега е тук!“ — осъзна веднага.

— … победа — довърши вместо него Машка.

— Сун Дзъ — усмихна се Планинеца. — В тази зала няма да намерите нито един човек, който да не е чел неговите писания.

Алекс бързо пробяга с поглед над околните, но „рептилоидът“ не се виждаше. Но вече не му беше до него — боят на Костя започваше.

— Начало! — раздаде се от всички високоговорители викът на съдията.

В същия миг здравенякът се хвърли към Костя. Разбира се, първото, което се опита да направи, беше захват и преход в партер. Костя нямаше нищо против и прие поканата. Между двамата се завърза борба на ръце: здравенякът се опитваше да хване Костя, а той се съпротивляваше, опитвайки се да се изплъзне и да премине към по-болезнен захват. Впрочем, Алекс не беше сигурен, че Костя ще успее да се измъкне от огромните ръчища на противника си.

Най-накрая здравенякът успя да хване Костя за ръката и го придърпа към себе си. Но преди противникът му да го стисне, Костя използва цялата инерция за удар с лакът в гърлото. Въпреки удвоената сила на удара, здравенякът дори не трепна. Със следващото движение той сграбчи Костя и буквално го заби в пода.

— Ох, това сигурно боли! — подсмихна се Машка.

Костя се изви, претърколи се настрани и контраатакува с крак в главата. „Бесният“ се прикри с ръка и веднага нанесе удар в корпуса. Костя постави блок с две ръце, но въпреки това бе отхвърлен няколко метра назад.

„Леле, колко е здрав! — ужаси се Алекс. — С тези юмруци и стена сигурно може да пробие.“

Костя сви юмруци и се хвърли в атака. Нанасяше безразборни удари с ръце, за да повали противника си, накрая издебна подходящ момент и удари здравеняка в носа. Разбира се, веднага бликна кръв.

— Ох, това не трябваше да го прави! — възкликна Планинеца.

Алекс отлично разбираше тактиката на приятеля си. Кръвта трябваше да притесни противника. В допълнение, достатъчно силен удар с длан в носа, нанесен под подходящ ъгъл, лесно може да увреди мозъка. Алекс не беше сигурен, че самият той би нанесъл този удар с пълна сила. Все пак използването на смъртоносни удари изисква определена решителност.

И тогава „бесният“ изрева.

— Сега вече се започва — въздъхна Планинеца. — Съчувствам на вашия човек.

Да, за Костя наистина настъпиха трудни времена. Здравенякът се хвърли към него, зарязвайки всякаква предпазливост. Костя нанасяше удар след удар, но „бесният“ сякаш изобщо не ги забелязваше, принуждавайки „дракона“ да отстъпва все по-назад и по-назад. При това „бесният“ доста пъргаво не позволяваше на Костя да го заобиколи и съвсем скоро го притисна в ъгъла. Първият удар, въпреки направения блок, отхвърли Костя на решетката. По-нататък би трябвало да последва жесток побой, но Костя никога не се беше отличавал с търпение и веднага използва киай.

Резкият вик превърна здравеняка в замръзнала статуя и Костя веднага се отблъсна с крака от решетката и му нанесе тежък удар с лакът в главата. „Бесният“ се срина на пода, а Костя го надкрачи и го чукна с крак в лицето.

— Какво, това ли е всичко, което можеш? — попита насмешливо. — Ако ще продължаваш да действай като тъпа грамада мускули, ще избърша пода с теб.

„Бесният“ сграбчи Костя за крака, дръпна го към себе си и го събори.

— Глупак! — от сърце избухна Тьома. — Трябваше да го довърши, а не да се подиграва…

— Пада му се — злорадо каза Алекс, макар на практика да се притесняваше за приятеля си не по-малко от другите.

Здравенякът завъртя Костя под себе си и започна монотонно да го налага с огромните си юмруци, при това с удивителна скорост, доста нехарактерна за неговото телосложение. Цялото лице на „бесния“ беше покрито с кръв. Той я пръскаше наоколо, ревеше гневно и продължаваше безспирно да млати Костя.

Още един остър вик.

Костя отхвърли от себе си вцепененото тяло на „бесния“. Изправи се на крака, избърса кръвта от лицето си и веднага започна да го обработва с ритници, но „бесният“ този път се съвзе много по-бързо. Костя беше успял да му нанесе едва няколко удара, преди противникът му да се задейства. Здравенякът скочи върху Костя направо от легнало положение, ръмжейки като ранен звяр. По принцип той такъв си и беше.

Отстъпвайки под градушката от удари, Костя пак се накани да използва киай, но с постоянните удари по корпуса противникът просто не му даваше възможност да извика, накъсвайки дишането му.

— Здравенякът няма да му позволи да използва повече киай — уверено заяви Тьома.

„Точно затова подобни козове, като най-силните ти оръжия, се крият до последно в ръкава — раздразнено помисли Алекс. — За да ги използваш само веднъж, но когато противникът е напълно неподготвен. И този момент трябва да осигури края на битката. А Костя сам се прецака, като многократно използва техниката си и позволи на своя противник да адаптира стила си към нея. Сега за «бесния» киай не е никаква изненада.“

Неочаквано краката на Костя се подкосиха и той падна на колене. Изглежда, тежките удари по корпуса му най-накрая си казаха своето. „Бесният“ сякаш изобщо не забеляза това и продължи да нанася удар след удар. Костя още известно време продължаваше да блокира, после не издържа и рухна на пода.

И отново се раздаде вик киай.

Костя удари „бесния“ с ръка между краката, а след това пропълзя към него и натисна силно с палци в очите, за да го лиши от зрение. Преди здравенякът да излезе от вцепенението, „драконът“ отскочи встрани. Най-накрая получи възможност да си поеме дъх и да се съвземе, докато „бесният“ се търкаляше по пода и ревеше от болка.

— Зловещо — хлъцна Машка.

Но след това стана още по-зловещо. Костя се възползва напълно от предимството си и започна да обработва „бесния“ по пълна програма. Скачаше около мечкоподобния мъж и го млатеше като круша до момента, докато той не рухна на пода.

— Пфу! — Планинеца се извърна. — Колко неестетично.

Костя приближи, обърна с крак пребития си противник по гръб и стъпи на гърдите му.

— Е, нали ти казах — изръмжа насмешливо.

— Мечтай си! — неочаквано изхриптя „бесният“, пое си въздух и издиша… огън!

В следващия миг пламъкът обхвана Костя. Той нададе ужасен вик, падна на земята и започна да се търкаля, опитвайки се да изгаси дрехите си.

На приятелите им секна дъха. Не можеха да повярват на случващото се.

— Уау, отново го направи! — сякаш в мъгла чу Алекс гласа на Планинеца.

— Как така отново?! — изрева Алекс. — Той е използвал тази техника и преди, а ти не ни предупреди?!

— След използването на „огнен дъх“ този тлъст „рис“ постоянно губи съзнание от слабост, и съдиите отсъждат равенство. Така завършват всичките му битки — Планинеца вдигна ръце в защитен жест, когато Данил пристъпи към него с явното намерение да го удари в лицето. — Момчета, бъдете реалисти, днес ви виждам за пръв път. Защо трябва да ви разкривам тайните на другите клубове?

Машка и Алекс бързо се спогледаха и извикаха:

— Боят трябва да се спре!

— Спрете боя! — веднага се присъединиха и другите „дракони“.

Двубоят бе спрян още с първия вик. На Арената веднага изскочиха вече познатите им „санитари“ с пожарогасители и носилки. Костя веднага го угасиха, но той остана да лежи неподвижен. Докато го поставяха на носилката, Алекс и момчетата хукнаха към изхода на Арената, за да научат повече за състоянието му.

— Костя!

Алекс пръв стигна до носилката и с ужас видя покритото с изгаряния лице на Костя.

— О, Господи! — изхлипа Машка и бързо се извърна.

Гледката не беше за хора със слаби сърца.

— Мамка му! — изруга Тьома.

Един от „санитарите“ избута Тьома от пътя си и понесе носилката някъде навътре в помещението.

— Къде го носите? — нервно попита Алекс. — Трябва да извикаме линейка!

— Успокой се — Планинеца го хвана за лакътя и го дръпна встрани. — Нашите специалисти ще го лекуват много по-добре от кой да е лекар. А на теб ти е време за боя.

— Но аз трябва да разбера как е Костя! — възрази Алекс.

Пред погледа му още стоеше горящата фигура на приятеля му, а в главата му кънтеше дивият му вик. Направо не му се вярваше, че това се случва.

— Ще разбереш след боя — спокойно му отвърна Планинеца. — Нашите специалисти ще се погрижат за него. Хайде, върви, зрителите се умориха да чакат! Show must go on!

„Майната му на шоуто и на зрителите!“ — искаше да му извика в лицето Алекс, но все пак се сдържа. Това не е игра, двубоят вече беше назначен и трябва да мине по график.

Той с усилие се взе в ръце и се отправи към входа на Арената.

— Къде тръгна? — попита Планинеца, задържайки го за рамото.

— Нали сам каза, че сега е моят ред.

— Да, но двубоите до смърт не се провеждат на обичайната Арена.

Алекс усети, че нещо не е наред.

— А къде?

Планинеца кимна към самотната стоманена врата, която малко преди това беше привлякла вниманието на Алекс.

— Влизаш ето тук, изкачваш се по стълбите и излизаш на покрива. След теб люкът се затваря и ще се върне само един от вас.

— Ще остане само един^[3] — нервно се усмихна Алекс. — Забавно е да го чуеш от човек с прякор Планинеца.

— Картината от няколко камери ще се прожектира на екраните, така че няма да присъства никой — не обърна никакво внимание на шегата му „богомолката“. После отвори вратата, пристъпи напред и махна на „дракона“ да го последва.

Алекс мина през металната врата след дългокосия и се озова в неголяма стая с вертикална стоманена стълба, очевидно водеща до покрива.

— Е, късмет — усмихна се Планинеца. — Без него обратно няма да се върнеш.

Алекс дари младежа с гневен поглед, изкачи се по стоманената стълба и излезе на покрива.

„Рептилоидът“ вече го чакаше. На лицето му нямаше и следа от обичайната самодоволна усмивка, само пълна концентрация пред двубоя.

„Да, пред двубоя… — отвлечено си помисли Алекс, за миг се обърна и видя как Планинеца затваря люка зад себе си. — Най-интересното е, че в никой от нас няма дори и капка съмнение. Да се биеш с противници, владеещи тайни мистични техники? Проста работа! Защо? Този въпрос го зададе само педантичния Тьома, но бързо се предаде под напора на невероятните събития.“

Той стисна юмруци.

Каква абсолютна глупост!

— Този път никой няма да ти помогне — леко философски подхвърли „рептилоидът“.

— А ти пък няма къде да бягаш — парира Алекс.

И точно след тези думи осъзна, че и той няма къде да бяга. Това не беше просто приятелски спаринг, а бой на живот и смърт. Или ти, или теб. Единственият път към познатия свят току-що затвори новият му познат, наричан Планинеца.

Не беше толкова лесно да се отпусне напълно преди боя на живот и смърт. Не му добавяше увереност и усещането, че всяко тяхно движение се наблюдава от десетки хора. Случващото се му изглеждаше по-скоро като смес от сюрреалистичен сън и пошъл американски екшън, и определено не като част от реалния живот.

„Така, стига вече! — надъха се Алекс. — Не с такава настройка трябва да встъпвам в схватката. Определено не с такава. Струва ми се, че Сенсеич направи грешка, като забрани игрите с раздвоение на личността — действаше или не, но тогава определено не изпитвах страх.“

Той се взе в ръце и напълно се отпусна.

— Забавно се получава — замислено проговори Белега. — Случайна среща на улицата, и ето че след няколко седмици вече се бием на живот и смърт — той демонстративно разкърши врат. — Съдба?

Алекс замълча, предпочете внимателно да се огледа, за да подготви предварително план за схватката. Покривът на корпуса беше ограден с бетонов перваз, висок не повече от метър. В допълнение, в центъра му стърчеше скелет на триетажна сграда с останки от ръждясало скеле около нея. Незнайно на кого му е хрумнало да изгражда нещо подобно, но, съдейки по качеството на строителството, го бяха поставили значително по-късно от целия комплекс. Може би това чудо го бяха вдигнали специално за боевете, за да стане всичко по-зрелищно.

„Какво пък, ако нещо се обърка, поне ще има къде да бягам“ — предположи логично.

— Всъщност трябваше да те убия още там, в парка — продължи Белега. — Толкова проблеми ми създаде. Както и да е, тук всичко ще приключи.

— Да — съгласи се Алекс. — Всичко ще приключи тук.

Той не изчака атаката на „рептилоида“ и взе инициативата в свои ръце. Тактиката и силата на Белега вече ги знаеше, планът за действие беше разработен, оставаше му само да действа.

„Няма болка, няма смърт. Има само този момент.“

Усети как възприятията му се ускоряват. Зоната на контрол веднага се разшири, а чувствата му се изостриха. Алекс приближи към „рептилоида“ толкова бързо, че онзи изобщо не успя да реагира. Ударът в лицето се получи изненадващо чист. Алекс дори се поколеба за част от секундата и това му костваше инициативата. „Рептилоидът“ блокира следващия удар, доказвайки веднага, че може да се движи със същата скорост. Очевидно беше пропуснал първия удар просто защото не е очаквал такава пъргавина от противника си.

Алекс нанесе още няколко удара с ръце, но нито един не достигна целта си. В същото време той с лекота избягваше ответните атаки на „рептилоида“, подкрепени с плюене на отровна слюнка. Поредната плюнка го принуди да прикрие лицето с ръка и даде възможност на Белега да нанесе удар през сляпото петно, намиращо се под вдигнатата длан на Алекс — точно в брадичката.

Отскочи бързо назад, изплю станалата солена от кръвта слюнка и избърса уста с ръка. На ръкава на тениската остана червена ивица.

„Сцепи ми устните — някак отвлечено си помисли той, докато отново се хвърляше към «рептилоида». — Но не трябва да минавам в защита, само атака.“

Алекс блокира няколко бързи удара с ръце и после рухна по гръб като подкосен, за да избегне поредната плюнка. Ако тази зелена гадост попадне в лицето… от раната веднага ще влезе в кръвта… И край, считай се за труп.

„Рептилоидът“ скочи отгоре му, възнамерявайки да го притисне с тежестта си и тогава най-накрая да го улучи с поредната порция отрова, но Алекс го посрещна с двата крака и бързо го отхвърли от себе си.

— Ще ти из-звия ш-шията! — изсъска Белега, докато се изправяше на крака.

Странно, на Алекс за миг му се стори, че кожата на Белега леко позеленя. В този момент той съвсем заприлича на гущер.

„Игра на светлината“ — логично предположи той и отговори с обичайната си злоба:

— Ами опитай!

„Не, така не става — веднага се опомни Алекс. — Трябва да се контролирам. Няма болка, няма смърт. Има само този момент!“

„Рептилоидът“ премина в нападение. Алекс с лекота блокираше ударите му, но сега това се оказа изненадващо болезнено.

„Какво, по дяволите?! — изненада се Алекс, докато продължаваше да се бие. — Той да не си е сложил стоманени пластини под кожата?!“

Ударите на Белега ставаха все по-болезнени и въпреки че Алекс можеше да се бие с него равностойно, всеки блок му се удаваше все по-трудно от предишния. Повишеното внимание позволи на Алекс да забележи неочакван и много неприятен факт — ръцете на Белега наистина позеленяха. А в следващия миг „рептилоидът“ се извърна и небрежно прокара ръка по гърдите му.

Какво, по дяволите?!

Алекс отскочи и почувства как на гърдите му се разлива топло петно. Бърз поглед към „рептилоида“ потвърди догадката — ръцете му не просто бяха позеленели, а се бяха покрили с твърди люспи. Пръстите му пък завършваха с плашещо дълги жълти нокти.

— Какво става? — саркастично попита Белега. — Одраска ли с-се?

Той поднесе лапа към лицето си и прекара раздвоен език по нокътя на палеца, облизвайки кръвта.

„Не, така няма да го победя — съвсем ясно осъзна Алекс. — Мръсен мутант! Ще трябва да мина на резервния план…“

Той се обърна и хукна към двуетажния строеж.

— Реши да бягаш ли? — чу зад себе си.

Алекс премълча, за да пести сили. А и не считаше това за бягство — просто маневра. Както казва Сун Дзъ, „този, който прибягва до маневри, е безграничен като небето и земята“. Като цяло, той съвсем логично считаше, че правилната тактика определено увеличава шансовете му за победа.

Бързо притича през покрива, чувствайки, че „рептилоидът“ го следва. Но вместо да се оглежда за преследвача, той внимателно прецени изграденото около постройката скеле. Една от тръбите беше на височина малко над два метра и Алекс не пропусна да се възползва. Ускори и скочи към нея, хвана се с ръце и направи мах с крака, за да се завърти в „слънце“. Благодарение на сатори инерцията му беше достатъчна и като се завъртя около тръбата, Алекс пусна ръце в подходящия момент. „Рептилоидът“ не очакваше подобна маневра и двата крака на Алекс се стовариха с чудовищна сила в гърдите му, вследствие на което той отхвърча на няколко метра и се плъзна по повърхността на покрива.

Алекс бързо се изправи на крака, но вместо да продължи с атаката, се закатери нагоре по скелето.

„Какъвто и мутант да си, това е моя територия! — помисли си той. — Както обича да казва Сенсеич, «тренировката никога няма да те предаде». А да скачам аз наистина умея.“

Белега учудващо бързо се беше съвзел от удара и вече го следваше, но сега Алекс не се страхуваше от ноктите му. Той скачаше между стоманените тръби като пощуряла маймуна. Завърташе се около тях, добавяйки инерция към ударите, после се криеше, за да избегне чудовищно силните удари на „рептилоида“. Някак подсъзнателно отбеляза, че след всеки удар на Белега по тръбите оставаха сериозни вдлъбнатини. Ако не бяха усилените му от сатори реакции, дори и един пропуснат удар можеше да му коства счупена кост. Изглежда люспите на „рептилоида“ станаха все по-твърди, докато в същото време Алекс постепенно губеше концентрацията, нужна му за сатори. Трябваше да измисли нещо, преди да е станало прекалено късно.

„Лицето му не е покрито с люспи — отбеляза Алекс. — Значи може и останалата част от тялото му също да не е. Трябва да се възползвам от това…“

Той се прикри с ръка от поредната плюнка на „рептилоида“, завъртя се около една вертикална тръба и нанесе удар в лицето му. Белега блокира с лакът, бързо се отблъсна от стената и скочи върху Алекс, насочил нокти към шията му. Но този път Алекс не се отдръпна, а сграбчи лапата на „рептилоида“ и силно я дръпна към себе си. „Рептилоидът“ панически сграбчи тръбата, за да не излети от скелето, и тогава самият Алекс скочи върху противника си. Предварително набелязал стърчащата десетина сантиметра тръба, той беше разчел всичко така, че противникът му да се наниже на нея.

И се получи!

Тръбата влезе в гърба на „рептилоида“ и той изрева от болка. Алекс се хвана с ръце за тръбите и блъсна Белега от скелето. Разбира се, падане от височина няколко метра не му причини съществени наранявания, което не можеше да се каже за раната в гърба.

„Рептилоидът“ се изправи на крака и изрева от ярост. Въпреки получените рани, енергията му изобщо не беше намаляла.

„По дяволите, какво да го правя?! — ядосано си помисли Алекс. — Трябва да измъкна някоя от тези тръби, без оръжие не става.“

Но преди да го направи, Белега удари силно в основата на стоманената конструкция. Алекс усети с цяло тяло как скелето се разтресе. Следващият удар го накара бързо да скочи на покрива на пристройката, за да не бъде погребан под тръбите. А после цялата тръбна конструкция със зловещ грохот се срина в безформена купчина.

— Да те видим с-сега как ще с-скачаш! — злобно изсъска Белега.

„Скапан мутант! — уморено си помисли Алекс, и изведнъж погледът му попадна на останала горе самотна тръба. — А ето го и оръжието!“

Вдигна я и след като я претегли на ръка, се усмихна със задоволство.

„Е, сега ми падна. Съвсем бавно ще ти натроша всички кокали — за Славик!“

— Хайде, ела ми тука!

„Рептилоидът“ подскочи към пристройката и пъргаво се заизкачва по стената, като просто забиваше нокти в бетона.

Алекс изчака, докато „рептилоидът“ преодолее две трети от пътя, застана на ръба с гръб към него и направи салто назад, извивайки цялото си тяло. Стиснал тръбата с две ръце, той използва максимално инерцията и нанесе силен удар по главата на противника си. В последния момент Белега успя да реагира и леко се наклони встрани. Ударът попадна в рамото. Разнесе се звучно хрус и „рептилоидът“ буквално се свлече долу. Алекс се приземи до него и веднага нанесе още няколко удара с тръбата, но противникът му успя да се предпази със здравата си ръка. Покрита с люспи, тя явно не изпитваше проблеми от ударите със стоманената тръба.

Алекс отстъпи няколко крачки да си поеме дъх.

„Дали печеля?! — помисли си трескаво. — Не, да се отпускам е още ра…“

Изведнъж пред очите му притъмня. С усилие запази равновесие, опирайки се на тръбата, и се опита да възстанови зрението си.

„Да не би да излязох от сатори?! Не, определено се контролирам!… Няма болка, няма смърт…“

— Какво ти с-става? — сякаш през мъгла чу той гласа на Белега.

Алекс с омекнали колена направи няколко стъпки назад, надявайки се да избегне атаките на „рептилоида“, но онзи не мислеше за атака.

— Притъмня ли ти? — продължи „рептилоидът“. — Това означава, че моята отрова вече е попаднала в кръвта ти и с-сега ще с-се разнес-се по цялото тяло. Нали знаеш, дос-статъчна е с-само една драс-скотина…

Алекс със закъснение разбра какво има предвид „рептилоида“. Ами да, разбира се! Невинаги успяваше да избегне плюнките, затова се предпазваше с ръка или друга част на тялото. И това не беше проблем, поне докато „рептилоидът:“ не го беше одраскал с нокти.

„По дяволите! Нима загубих и ще умра от отравяне?!“ — помисли ужасено Алекс.

— Гадина!

Той се хвърли напред, преодолявайки слабостта в краката, но направи само крачка и замръзна от изумление. Между него и „рептилоида“ се появи… Славик. Изглеждаше точно както в злополучната нощ.

— Славик?!

— Привет! — младежът пристъпи към него и протегна ръка, за да му помогне да се изправи на крака.

Алекс внимателно го докосна, опасявайки се, че ръката му ще премине през призрака, но нищо подобно не се случи.

Дръпване, и той вече стоеше на краката си.

— Ти… жив ли си? — съвсем се обърка Алекс.

— Не, разбира се — Славик кимна към „рептилоида“. — Той ме уби, забрави ли?

Едва сега Алекс забеляза, че противникът му е застинал като статуя.

— Какво изобщо става тук?!

Славик пристъпи плътно до Белега и се взря в лицето му.

— Ето този изрод ме уби, а сега, като гледам, ще убие и теб. Това става.

— Значи ти си халюцинация — досети се Алекс.

Младежът се обърна и намигна.

— Аха.

„Значи явно скоро ще умра — тъжно си помисли Алекс. Апатията го заля на вълни и всяка следваща беше по-силна от предишната. — Сигурно тялото ми вече лежи някъде там на покрива…“

— Ей, я веднага престани! — Славик се оказа до него и му удари звучна плесница. — Тръгнал да умира тука. А за мен кой ще отмъсти?

— Наистина, какво правя?! — Алекс се почувства значително по-бодър. — Дори и да умирам от отравяне, защо да не го взема със себе си?

Изведнъж с околния свят започна да се случва нещо странно: Алекс го виждаше ту в червени, ту в сини краски. А после небето започна да прелива във всички цветове на дъгата. Славик и „рептилоида“ изчезнаха, а пред Алекс се появи червен дракон.

— Помниш ли ме? Аз съм Рон-Тиан.

— И още пак — удивено отвърна Алекс. — Но… какво правиш тук?

— Реших да се намеся, когато усетих как жизнената сила изтича от теб, и те изтеглих тук.

Алекс се огледа, но сега около тях имаше само пустота.

— Къде тук?

— Вече беше тук при предната ни среща. Вие го наричате астрал — поясни драконът. — Не се притеснявай, тук времето тече по-бавно. В реалния свят ще минат едва няколко секунди, преди да се върнеш.

„По-добре късно, отколкото никога“ — помисли Алекс, все още чувствайки се не съвсем спокоен.

— Значи Славик наистина е само халюцинация — констатира огорчено. — Но ти откъде знаеш за него?!

— Извлякох спомените от главата ти — спокойно отвърна драконът. — Аз съм Дух пазител, в края на краищата.

— Но защо?!

— Реших да ти напомня за какво се биеш тук. Смърт за смърт — това е правилото на драконите.

— Да — Алекс сви устни. — Но сега съм отровен и едва ли ще бъда в състояние да направя нещо…

— Това не е проблем. Ще ти дам малко от силата си, тя ще изгори отровата. Но не гарантирам какви ще са последствията. Нашата сила влияе много специфично върху хората.

— Чудесно!

— Имам нужда от твоето съгласие — повтори драконът. — Сигурен ли си, че си готов за това?

— Да! — бързо каза Алекс. — Съгласен съм!

— Отлично — удовлетворено каза Духът пазител. — Протегни ръка.

Алекс протегна ръка и драконът веднага се отпусна на нея, впил нокти в кожата. Болката прониза ръката му и постепенно се разпространи по цялото тяло… Около него затанцува огън, но преди Алекс да бъде изцяло погълнат от него, някъде на границата на зрението му се появи черен тигър.

— Спри! — избоботи той. — Не го прави! Извършваш огромна грешка!

А в следващия миг Алекс беше погълнат от пламъците…

Той отвори очи и срещна погледа на „рептилоида“. Белега издишваше в лицето му кисела миризма на отрова и бавно прокарваше нокти по бузата му, оставяйки плитки драскотини.

— Нас-стана време да умреш-ш — изсъска „рептилоидът“.

Алекс не чувстваше болка от порязванията. Цялото му тяло гореше в агония, погълнато от огъня на драконовата сила. Беше нещо средно между чудовищна мъка и прогарящ екстаз. Загуби концентрация и излезе от сатори, но сега можеше да мине и без тази техника.

— Ей! — неочаквано се намръщи „рептилоидът“. — Защо очите ти станаха червени?

Алекс бавно прокара език по острия ръб на нокътя, оставяйки кървава следа по него, и зловещо се усмихна:

— Това е огън…

„Рептилоидът“ застина, вперил изумен поглед в очите му.

Алекс много добре знаеше какво вижда Белега в тях. Самият той усещаше обхващащото разума му…

Безумие?…

— Кръв! — Алекс сладко примлясна. — При вас също е червена, нали? Или е зелена? Да можеше да погледнем… Нали нямаш нищо против?

Ръката на „рептилоида“ рязко се дръпна, оставяйки дълбока драскотина по бузата, и по шията на Алекс плъзна кръв.

— Млъкни!

— Не мога — малко виновно измърка Алекс. — Толкова дълго мълчах. Но се събудих и сега започвам да изследвам света…

Той закачливо обхвана с устни люспестия пръст и рязко стисна челюсти.

— А-а-а!

Ревът на „рептилоида“ повече приличаше на писък.

— Не е вкусно — направи обидена муцуна „драконът“ и изплю отхапания пръст. — Уау, наистина е червена!

Белега ужасено го отблъсна от себе си, но Алекс дори не мръдна, оставайки на мястото си.

— Не се плаши — ухили се той. — Нашият урок по биология току-що започна. Предстои ми още много да науча за теб.

„Рептилоидът“ изрева и се хвърли към него, опитвайки се да го удари с нокти в лицето, но Алекс хвана ръката му и веднага нанесе удар в основата на лакътя, счупвайки я болезнено.

Белега се изплю в лицето му, но Алекс бързо се извърна и със силен ритник отхвърли „рептилоида“ от себе си.

— Извинявай, време е да приключваме — усмихна се Алекс, но успя да направи само една крачка. Усещането за сила изведнъж изчезна, оставяйки след себе си единствено слабост и празнота.

„Ох! — хвана се за главата «драконът». — Какво беше това? Сякаш съм препил. Макар че чак толкова никога не съм се напивал.“

Алекс погледна към застаналия пред него „рептилоид“. Двете ръце на Белега бяха сериозно пострадали и той почти не можеше да ги движи, но въпреки това „рептилоидът“ отново атакува, веднага усетил слабостта на противника си. Ударите бяха толкова бързи, че Алекс не успяваше да реагира и заотстъпва крачка по крачка. Пренебрегнал болката, Белега се биеше с пълна сила, използвайки като камшик безконтролно клатещата се ръка.

По дяволите, спешно трябва да възстановя сатори!

Алекс отскочи настрана и бързо сплете пръсти в нужната фигура.

„Няма болка, няма смърт. Има само този момент.“

Сега вече Алекс можеше да реагира на движенията на „рептилоида“. Докато с лекота избягваше ударите с крака и плюнките му, той избра подходящ момент и нанесе серия от болезнени удари по раните му. Веднага след това го събори с подсечка и мигновено скочи отгоре му, обхващайки главата с ръце.

Рязко завъртане… и „рептилоидът“ се отпусна на покрива със счупен врат.

— За Славик… — тихо каза Алекс и уморено се отпусна на колене.

Надяваше се счупеният врат да е достатъчно условие за победата.

— Победата се присъжда на клуб „Рижия дракон“! — чу той вика на съдиите, явно от някакви високоговорители на покрива.

„Трябва колкото се може по-бързо да разбера как е Костя — помисли си той, докато чакаше да отворят люка. — И добре да обмисля всичко, което се случи…“