Алекс Кош
Игра на маски (17)

Интерлюдия 3

Преди година…

 

Алекс не можеше да изтрие спомена за онзи ден, дори и наистина много да го искаше. Такива дни не се забравят, те постоянно напомнят за себе си с най-различни незначителни неща, почукват по вратите и прозорците на паметта, а понякога просто се втурват като ураган, помитайки всичко по пътя си. Шега ли е, в един момент да се разделиш с познатия свят, подчинен на строгите закони на физиката и здравия разум. А може би наистина беше шега? Алекс си задаваше този въпрос в продължение на няколко месеца, а след това плю на всичко и… Не, не забрави, просто отложи своите съмнения до завръщането на Виктор Михайлович Тропов — Сенсеич.

А това се случи в последния ден преди заминаването на учителя. На предната тренировка той беше обещал някаква изненада, затова петимата ученика пристигнаха в залата по-рано, решени старателно да се подготвят и загреят. Като правило, изненадите на Сенсеич не обещаваха нищо добро. Или изпробваше някоя нова безмилостна методика за тренировки, или водеше в залата някой от безбройните си приятели — майстор на не знам си какво екзотично бойно изкуство. И в двата случая накрая петимата ученика бяха толкова изтощени, че допълзяваха до вкъщи единствено от самоуважение.

Но този път всичко беше различно.

— Как мислите, какво ли ни е подготвил този път? — замислено попита Данил.

Високият баскетболист седеше в непълен шпагат и изпъваше ръце ту към единия крак, ту към другия.

— Сигурно нещо от рода на изпитание? — предположи Алекс.

Той висеше на лоста, разтягайки гръбначния си стълб, и със завист наблюдаваше как Машка се изправя от мост и се премята. Алекс винаги беше завиждал на нейната гъвкавост и ловкост. От друга страна, разтягането и гъвкавостта в бойните изкуства далеч не бяха най-важни. Данил и до сега не можеше да прави напречен шпагат.

Русокосият Тьома мълчаливо правеше лицеви опори със свити юмруци в другия край на залата, принципно той не участваше в дискусията. Впрочем и да искаше, не можеше напълно да игнорира приятелите си — просто големината на залата не го позволяваше. Сутеренът под петнадесететажната сграда не можеше да се похвали с големи размери: площта на основната зала беше около триста квадратни метра. По принцип, не беше чак толкова малко — почти половината от залата в училище, но за петимата свръхактивни адепти на бойните изкуства явно недостатъчно.

От мъжката съблекалня бавно излезе Костя. Дългата му тъмна коса както винаги беше прибрана в опашка, а на загорялото му лице светеше никога неугасващата самодоволна усмивка.

— Надявам се, че пак ще ни доведе някой майстор по бойни изкуства. Последният път направихме добър спаринг.

— Направо прекрасен! — изкикоти се Машка. — Тогава двайсет минути лежа в безсъзнание.

— Опитът е безценен — безгрижно отвърна Костя. — А твоя любим Алекс го проснаха още на първата минута.

Селин се навъси сърдито.

— Онзи имаше шести дан по айкидо — застана в негова защита Данил. — При това не фалшив, а от истински по-истински.

На прага напълно безшумно се появи фигурата на учителя.

— Вече е седми — Сенсеич коригира баскетболиста и спря да си събуе обувките. — Миналата седмица Афанасий замина за Япония да защити следващата степен.

— Здравейте! — в хор поздравиха учениците.

Виктор Михайлович пристигна сам и съдейки по това, че не беше в любимия си екип, явно нямаше да участва в тренировката. Днес учителят беше облечен официално: елегантният черен костюм „тройка“ правеше здравата му фигура да изглежда дебела, но съвсем не и тромава, и дори познатата плешивина изглеждаше особено, някак джентълменска, както и обицата на ухото.

— Е, момчета — с доволна усмивка започна Сенсеич, когато всички седнаха на пода. — Виждам, че днес сте готови за всичко.

— Разбира се — леко напрегнато се усмихна Алекс. — Винаги готови, като пионери…

Подобно на останалите, и той очакваше някакъв номер.

— Но не и за това, което ще правим днес. Да… за това едва ли сте готови — повече на себе си, отколкото на учениците, произнесе учителят. — Помните ли, бях ви разказвал за висшите техники на школите по бойни изкуства на Изтока?

Машка и Алекс се спогледаха неразбиращо.

— За магия ли? — уточни Данил. — По мое мнение, това са глупости.

Високият баскетболист беше простоват и винаги открито казваше каквото мисли.

Сенсеич недоволно се намръщи.

— Разбира се, това може да се нарече и магия, но по-добре не. Искам предварително да се запознаете с висшите техники на работа с вътрешната енергия. И, повярвайте ми, никакви глупости няма в тях.

— Аха — усмихна се Машка. — Само че досега не съм видяла никакви чудеса.

Останалите мълчаливо кимнаха.

Въпреки че Сенсеич постоянно им разказваше най-различни истории за мистични техники и използване на вътрешна енергия, Алекс все още не вярваше в подобни неща. Същото се отнасяше и за останалите ученици. Но и учителят сякаш не беше подхващал сериозно тази тема… До този момент.

Сенсеич сви рамене и небрежно каза:

— Значи е дошло време да видите.

— Наистина ли? — ухили се Машка. — Ще има представление?

— Ще има — спокойно отвърна учителят и насмешливо ги изгледа. — Ако млъкнете поне за малко.

Учениците послушно млъкнаха, мигновено почувствали промяната в настроението на учителя. Сенсеич можеше да се шегува, да се ядосва, да се смее, казваха, че дори и да плаче (Машка го била виждала), но подобно умиротворено спокойствие говореше на учениците наистина много. Например за това, че е дошло време за поредния урок…

Виктор Михайлович постави ръце пред себе си и сплете сложна форма с пръсти, после още една… Хитроумните фигури следваха една след друга с изумителна скорост.

— Циркът си тръгна, клоуните останаха — не много тихо измърмори под нос Костя.

Въздухът пред Сенсеич затрептя и постепенно започна да придобива много добре познатите от фантастичните филми очертания.

— Какво е това?! — удивено извика Машка.

— Фокус, разбира се — тихо предположи Алекс.

Фокус не фокус, но пред ококорените погледи на петимата тийнейджъри във въздуха се появи светеща топка енергия!

— Ощипи ме… — сащиса се Костя и несъзнателно сложи ръка на рамото на Маша.

Дори в такава ситуация не пропусна да се възползва от момента.

— Искаш ли аз да те ощипя? — любезно предложи Алекс.

— Откачалки! — прошепна Данил. — Вие изобщо виждате ли какво се случва пред вас?!

Сенсеич направи движение с ръце и топката енергия с тихо жужене се понесе нагоре, удари тавана и със силен гръм се пръсна на хиляди искри. На бялата повърхност, сякаш като доказателство за реалността на случилото се, остана огромно черно петно. Замириса на изгоряло.

Костя се огледа, продължавайки да държи ръката си на рамото на Машка.

— Чудя се къде ли е скрит проектора?

— Пич, бъди реалист — спокойно каза русият Тьома, който беше буквално обсебен на тема технически новости. — Не са измислени още такива проектори. Е, по-точно не са пуснати в серийно производство. Във всеки случай, аз скоро ще повярвам в магия.

Сенсеич насмешливо гледаше учениците и не бързаше с обясненията.

— Това истина ли беше? — най-накрая плахо попита Машка. Изглежда тя наистина беше в шок, щом изобщо не реагира на попълзновенията на Костя.

— Разбира се — потвърди Виктор Михайлович.

И тогава заваляха въпросите:

— А ние можем ли да се научим на това?

— Какво още можете да правите?

Машка свали ръката на Костя и попита:

— Но защо точно сега, преди да заминете?

Сенсеич замислено гледаше в тавана.

— Май прекалих. Сега ще трябва да правим ремонт.

Мълчалият през цялото време Алекс също реши да зададе въпрос:

— Виктор Михайлович, как го направихте?

— Енергията „чи“ е не само вътре в нас, тя е и около нас — Сенсеич направи кръгово движение с ръце. — Ако се научите да черпите от нея, ще можете да постигнете наистина много.

— А огнените топки могат ли да се хвърлят? — делово попита Тьома.

— А да летят? — продължи Машка.

— А да се презареждат от контакта? — не остана по-назад Алекс.

— Май сте прекалили с идиотски книжки — подсмихна се Сенсеич. — Вероятно ще минат години, преди някой от вас да се научи дори само да чувства вътрешната си енергия, а пък да я управлява съзнателно…

Машка въздъхна разочаровано.

Костя веднага се възползва от ситуацията и отново я прегърна през раменете:

— Не се разстройвай. Аз самия имам някои свръхестествени способности. Ако искаш, готов съм дори да ти ги покажа. Индивидуално…

Машка лесно се измъкна от неловката прегръдка и хищно се усмихна:

— Ако една от тях не е много бърза регенерация, не бих те съветвала…

Сенсеич изучаващо изгледа учениците.

— Що се отнася до времето, по мое мнение вие още не сте достатъчно подготвени за прехода към следващото ниво на обучение.

— Как така неподготвени?! — хорово избухнаха всички. — От толкова много години тренираме…

— Но! — Сенсеич вдигна нагоре показалец. — Вие трябва да знаете за какво да се подготвяте в мое отсъствие.

Въпреки че учениците бяха силно зашеметени от неочакваната демонстрация, на ясното указание за действие реагираха мигновено.

— Да се подготвяме?

— Точно така. За да станете пълноправни ученици на клуб „Рижия дракон“, ще трябва да ми докажете, че сте достойни за тези знания и умения. Имате точно една година.

— Година?

Виктор Михайлович се намръщи, пресмятайки нещо на ум.

— Е, не точно… плюс-минус няколко месеца.

— И какво трябва да правим? — делово попита Машка.

— Е, ТОВА вече ще го решавате самите вие.

На усмивката на Сенсеич можеше да завиди и Чеширската котка^[1].

— Но поне малко ни подскажете… — безпомощно разпери ръце Машка.

— Не си й мечтайте — самодоволно отвърна Виктор Михайлович. — Всичко зависи единствено от вас. Ако след завръщането си видя, че сте успели да достигнете определени успехи, чак тогава ще се заемем с истинското обучение.

Алекс размени удивени погледи с Машка.

— С истинското?

— Във всеки от вас има някакви недостатъци — продължи учителят. — Това е нормално. Но някои от тях пречат на оформянето ви като бойци и пълноправни ученици на нашия клуб.

— Например? — намръщи се Данил.

— Е, какво пък, да започнем с теб — Сенсеич изгледа навъсено баскетболиста. — Ти си прекалено висок. Ръстът влияе много силно на скоростните качества. А ти и по принцип си прекалено бавен и мек — това е един много сериозен недостатък.

Алекс мислено се съгласи със Сенсеич. Той самият често в спарингите се възползваше от прекалената мудност на приятеля си, но Данил имаше и силни страни: например все още никой от момчетата не го беше побеждавал в партер. Баскетболистът се бореше като истински демон — липсата на бързина се компенсираше с лихвите от силата на мускулите и малцина можеха да се измъкнат от желязната му хватка.

Междувременно Сенсеич премина към следващия ученик.

— Тьома. Ти лесно изпадаш в ярост и не знаеш кога да спреш, това не е много добро качество за един боец. Също така прекалено се увличаш по физиката: натрупал си повече мускулна маса, отколкото трябва. Нямаш достатъчно гъвкавост и пъргавина.

И тук Алекс беше напълно съгласен с учителя. Тьома тренираше прекалено много и често се докарваше до състояние на пълно изтощение. Всички отдавна бяха свикнали да тренират по два или три пъти на ден, но русокосият паркурист ги надминаваше. Той буквално нощуваше в спортните зали и това започваше да прилича на някаква мания.

— Мария. Е, с теб всичко е пределно ясно. Ниският ръст и крехкото женско телосложение са довели до това, че си започнала прекалено да разчиташ на оръжията. И въпреки че сега си достигнала много високо ниво на майсторство, това явно не е достатъчно. Както казва легендарният Миямото Мусаши: „Трудно е да постигнеш истинския Път, занимавайки се само с фехтовка; познайте малкото и голямото, повърхностното и дълбокото“.

— Аз се занимавам не само с фехтовка — обидено промърмори Машка. — Също с хвърляне, използване на подръчни предмети…

Сенсеич укорително погледна момичето и тя веднага утихна.

Машка, Машка!… Колко време загуби Сенсеич, опитвайки се да накара момчетата да работят с нея с пълна сила. Но никой от четиримата не можа да тренира с крехкото момиче така, както правеха спаринг един с друг. Това стана и една от причините за явното изоставане на Машка в изкуството на водене на бой без оръжие. Приятелските спаринги с момичета от други школи по бойни изкуства явно не й бяха достатъчни, затова тя се отдаде на кендо^[2], иайдо^[3] и прочие техники за работа с оръжие. И тук вече никой не я подценяваше…

— Костя. Към теб особени забележки нямам. Освен едно — престани да се мяташ между различните стилове. Концентрирай се върху един.

„А-ха — Алекс недоволно погледна към вечния съперник. — И още да изтрие тази самодоволна усмивка от лицето си. Ама че мачо…“

— Алексей.

Селин моментално се стегна и наостри уши.

— Имам усещането, че сякаш вътре в теб живеят два напълно различни човека. Внезапните изблици на гняв и пристъпите на апатия говорят за някакви вътрешни противоречия. Ако ти не се разбереш със себе си, рано или късно това ще те разкъса отвътре — Сенсеич смутено се покашля. — Да не го ударих прекалено на психология?

Алекс озадачено се почеса по врата.

— А практически насоки няма ли да има? Например, ей, ти там, поработи по техниката си на хвърляне или нещо подобно?

— Казах ви всичко, което трябваше да чуете — отвърна с усмивка Виктор Михайлович. — А сега трябва да тръгвам за летището. Надявам се, че днешното занятие ще бъде от полза за всички вас.

— Ще скучаем… — тъжно въздъхна Машка, опитвайки се напразно да скрие избилите в очите й сълзи.