Алекс Кош
Игра на маски (5)

Глава 4

Градинката приличаше на разбунен мравуняк. Играта беше приключила! И сега всички участници не пестяха дъх и обсъждаха събитията от изключително натоварения ден. Спореха до пресипване, смееха се, прекъсваха се един друг и много енергично жестикулираха. Появиха се бутилки бира и минерална вода, чипс, а някои дори извадиха предварително приготвени сандвичи.

Алекс и Димон се върнаха последни, вече след официалния край на Играта. Дан очевидно искаше да им направи забележка, но когато видя синината на лицето на Алекс, реши да изчака. В крайна сметка четвърт час не решава нищо…

— Ние малко закъсняхме — не се извини, а по-скоро констатира Алекс.

Димон разпери ръце и поясни:

— Задръстване.

Известно време Дан хвърляше недоволни погледи на приятелите и едва след това забеляза, че знакът го няма на ръката на Алекс.

— Алекс е загубил?! — искрено се изненада той. — На кого да се запише този подвиг?

— А ти как мислиш — триумфално се ухили Димон. — Драконът е победен!

— Да живее Дракона — изсумтя Алекс. — Сега ти ще заемеш моето място. Ще станеш също толкова умен, красив и ловък като мен.

Димон замислено погледна към рамото му.

— А такава татуировка ще получа ли?

Алекс автоматично прокара ръка по сложната рисунка.

— Е, не. За да се получи такава татуировка… трябва да се направи нещо много по-голямо… — той хищно се усмихна. — На теб такова не ти е по силите…

И веднага млъкна, осъзнавайки, че дърдори прекалено много.

— Е, да върви по дяволите — махна с ръка Димон, чийто мисли отдавна бяха прескочили на съвсем различна тема. — Хайде вече да обобщим резултатите. Народът трябва да знае своите герои.

Единственото участващо в Играта момиче приближи Димон отзад и го сръга с лакът в ребрата.

— Ей, героят, а защо тогава на задника си имаш дупка?

Димон инстинктивно свали ръка и напипа огромна дупка, показваща на всеки поне малко любопитен изглед към бели слипове с весели дяволчета.

— И ти не каза нищо?! — обидено ревна Димон и удари Алекс по рамото с юмрук.

— Голяма работа. Нали днес не си си сложил любимите прашки — избухна в смях Алекс. — А и тези слипове изглеждат много добре.

— Ето къде значи изчезват бикините ми — плесна с ръце Даша. — Фетишист, мои са си.

Димон обидено се нацупи.

— Завистливци!

Даша го прегърна и отпусна глава на рамото му. Е, поне се опита, но стигна само до нивото на бицепса.

— Добре, добре, ти си ми най-добрият и най-силният — присви хитро очи и добави с нежно гласче: — Тарзанчик.

Хората около тях направо изпопадаха от смях. Алекс се кикотеше най-силно от всички.

— Ох, не мога… тарзанчик…

По време на пика на всеобщото веселие се раздаде гръмкият глас на Дан:

— Съобщаване на резултатите!

Всички замряха. Тишината се спусна толкова внезапно, че силният глас на един от по-неспокойните любители на екстремното прозвуча като Йерихонска тръба:

— Спомням си как на миналата Игра се запознах с една блондинка, а после…

— Вася, млъкни! — раздразнено извика Дан. — Ще позволиш ли набързо да обявя резултатите, а след това може подробно да ни разкажеш за своите сексуални похождения.

Високият младеж със затрогващ израз на лицето изобщо не се смути и с нежен глас провлачи:

— Убеди ме, противен.

— Пфу, ама че си — по навик махна с ръка Дан. — И така, победител е отборът…

Разбира се, той не можеше да мине без продължителна пауза.

— … на червените! С разлика от един знак!

В парка се разнесе радостен рев. Най-силно от всички викаха вече познатите на Алекс Гном и Адидас. На раменете им се червенееха оцелелите им знаци, което със сигурност ги правеше не по-малко герои, отколкото Димон, който беше хванал Алекс. Разбира се, да победиш толкова известен в средите на паркуристите човек беше много почетно, но самият Димон също принадлежеше към числото на „старците“ — постоянни участници в Играта. Откакто Алекс за пръв път запозна приятеля си с паркура мина повече от година. Акробатът се вля в общността изключително хармонично, мигновено спечели уважението на момчетата благодарение на отличната си подготовка и почти пълната липса на инстинкт за самосъхранение… Ако Алекс беше хванат от някой от зайците, за последния това щеше да е истински подвиг. А така… приятелите постоянно се съревноваваха помежду си и успехът в това съревнование беше доста променливо нещо.

Алекс също изобрази нещо подобно на радост, нали отборът на червените спечели… но в действителност му беше все едно. Сега мислите му бяха заети със съвсем друг въпрос…

Как така?!

Чувстваше се измамен и опустошен. Не всеки ден имаш възможност да се почувстваш като пълно нищожество. Слабак. И това след цялата продължителна работа върху себе си, многобройните тренировки и ежедневното самоусъвършенстване!

Алекс удари силно с юмрук в дланта си.

Защо се оказа напълно безсилен в боя срещу непознатия?! Та този незнаен „Смит“ определено си играеше с него и дори не се биеше с пълна сила! Ех, къде ли е Сенсеич, когато е толкова нужен? Няколко ненатрапчиви съвета вероятно бързо щяха да сложат всичко на мястото му… Сенсеич никога не казваше открито какво трябва да се направи и не изразяваше мнението си в прав текст. Предпочиташе спокойна беседа, която обикновено изобщо не засягаше въпроса, и често дори след края на разговора Алекс не схващаше как всичко казано дотук може да е свързано с неговия проблем. Затова пък след известно време на размисъл… Не винаги, но достатъчно често го спохождаше озарение и той лесно намираше единственото правилно решение. Как така сега нямаше никой, с когото да обсъди събитията от днешния ден, а и от цялата последна година…

До Алекс приближиха Гном и Адидас.

— Поздравления — Алекс се постара да прикрие бликащите гняв и раздразнение колкото се може повече. — Виждам, че не са ви хванали.

— Разбира се — подсмихна се Гном. — В края на краищата една трета от синия отбор преследваха теб. И, както виждам, са те хванали.

В гласа му едва забележимо се прокраднаха ехидни нотки — ето на, хванали са великия Алекс, а те са се измъкнали от всички преследвачи, нищо, че не са били толкова много.

— Случва се — махна с ръка Алекс.

Те постояха още малко до него, но виждайки, че Алекс не е предразположен към разговор, се присъединиха към една от веселите шумни компании. Имаше още няколко опита от познати да завържат разговор с него, но нищо не се получи. Естествено, всички логично предположиха, че Алекс е ядосан заради поражението в Играта, въпреки че в действителност това сега го вълнуваше най-малко от всичко.

— Ей, а синината под окото кой ти я направи? — попита го някой от синия отбор. — Нали сбиванията са забранени в Играта. Или сам си се спънал?

Алекс изгледа нахалника с презрителен поглед, а ъглите на устните му неволно се извиха нагоре.

Подведеният младеж, вероятно студент, явно беше поредният новак, в противен случай не би се шегувал така с Алекс — за избухливостта му се носеха легенди, макар и както често се случва, малко преувеличени. Но съвсем, съвсем малко…

Ударът с отворена длан в лицето превърна носа на младежа, попаднал под горещата ръка на паркуриста, в подобие на „палачинка“. Удар от друг ъгъл, и хрущялът лесно би повредил мозъка, но той, разбира се, нямаше намерение да прави нищо подобно. Всъщност това не беше дори счупване, а леко изместване на преградите, което лесно се поправяше с едно движение на опитни ръце.

Алекс бавно се обърна, сложи ръце в джобовете и тръгна към лежащите встрани раници, гнусливо мръщейки се от блъсналия го в ушите вик:

— Той ми счупи носа!

„Като жена, честна дума — раздразнено помисли Алекс. — Остава и да заплаче…“

Разбира се, той чу приближаващите се стъпки доста по-рано, но дори не се опита да избегне ръцете на преследвача. Вероятно с шесто, седмо или стотно чувство почувства, че никой няма намерение да го напада.

Димон сграбчи рамото на Алекс и рязко го обърна към себе си.

— Какво правиш?!

Алекс му отвърна с твърд поглед и след кратка пауза неохотно поясни:

— Не ми харесва, когато ми се подиграват… такива нещастници…

Сега, когато го каза на глас, причината за свадата вече не изглеждаше толкова непреодолима, и това още повече го ядоса.

— И всичко това заради загуба в Играта? Тогава удари мен, защо си го изкарваш на другите?! — неочаквано изрева Димон.

— Не ми пука за Играта! — избухна в отговор Алекс.

Сграбчи приятеля си за ръката, дръпна го настрана и яростно изсъска:

— Тези изроди в черни костюми ни унизиха, разбираш ли?! — и нататък сякаш се скъса язовирна стена: — Не мога да загубя от някакви си старчета!!! Толкова години в ежедневни тренировки и да бъда така позорно набит… Това е просто невъзможно! А после и онзи глупав скок…

Димон внимателно изслуша монолога на Алекс, после тихо каза:

— Слушай, преди не беше такъв… Там, на покрива, ти едва не се уби! Ако я нямаше онази строителна люлка…

— Хайде стига — раздразнено изсумтя Алекс. — Те са го направили, значи и аз трябваше да скоча… — той сви юмруци. — Трябваше…

Те замълчаха за кратко, всеки зает със свои си мисли, после Алекс въздъхна дълбоко, вдигна от земята раницата си и тръгна към изхода на градинката.

— Всички хора имат предел на възможностите си… — замислено каза Димон, гледайки в гърба на приятеля си.

Алекс рязко се обърна, скочи към акробата, сграбчи го за реверите и ядно изсъска:

— Запомни, аз не съм всички!

* * *

Близо до изхода на градинката стоеше малък микробус с изписано името на някакъв неизвестен телевизионен канал. Още щом Алекс излезе на пътя, от колата изскочиха миловидна дама и брадат оператор с огромна камера в готовност.

„Причакват — в движение определи Алекс. — И как винаги ни намират? Сигурно някой нещастник от зайците дрънка.“

Дамата беше поне на трийсет, макар да изглеждаше на двайсет и пет. Е, да, грим, фитнес, солариуми всякакви…

— Здравейте! Канал ЖТВ, програма „Животът в столицата“ — изстреля в движение тя. — Искаме да заснемем малък филм за… паркуристите.

— Питайте други — подсмихна се Алекс, заобикаляйки жената в широка дъга. Но това не го спаси от упоритите изрисувани нокти. Журналистката хвана младежа за ръката и леко угоднически го погледна в очите.

— Но ние искаме да снимаме точно вас, Алекс, толкова много са ни разказвали за вашите постижения…

„И кой досадник ме посочи? Ако разбера — ушите му ще откъсна!“ — раздразнено си помисли Алекс и леко се освободи от ръката на журналистката.

Разбира се, това не беше много прилично, но точно сега не му пукаше за добрите маниери. Срещата с крадците здраво изкара Алекс от релси, да не говорим за получената синина. Направо не знаеше как да обясни на родителите си, а и в института да се появява с ударено око…

— Съжалявам, но не проявявам интерес — малко по-остро, отколкото трябва, отвърна той.

Жената плесна с ръце, явно не очакваше подобна реакция. Разбира се, в представите й Алекс би трябвало да застане на задни лапи и да започне да „служи“ веднага щом чуе, че ще го показват по телевизията. Това е такава чест!

— Но как, това е толкова добра възможност да разкажете за себе си, за своите възгледи…

Да, бе, как не.

Алекс измъчено се усмихна и бързо сви в най-близката пресечка. Там той хукна и пробяга поне два квартала, за да е сигурен, че се е отървал от досадните журналисти. И причината не беше само в лошото му настроение. Вече няколко пъти се натъкваше на подобни засади. Достатъчно. Първо те засипват с цял куп приказки и обещания, заснемат материал за поне час-два. Ти им скачаш, правиш разни фигури, разказваш им за своята житейска философия… А после? В най-добрия случай няколко секунди скокове и две кратки, нищо не значещи реплики — и това ти е цялата известност. А в най-лошия — обръщат всичко казано с главата надолу и си гледат собствения интерес. Ако щеш го харесвай, а времето ще е загубено напразно.

Алекс се покатери по корнизите на покрива на пететажна сграда и седна в края, като провеси крака надолу и подложи лице на вечерния ветрец.

А тъпите им въпроси?

Мислите ли за своите близки, когато скачате? Не ви ли е страх? Какво чувстваш, когато падаш или летиш и виждаш, че няма да стигнеш до отсрещния покрив? Да не сте наркоман и да зависите от адреналина?

И какво да им отговориш? Харесва ли ви или не, но паркуристите наистина постепенно се превръщат в самовлюбени егоисти, адреналинови наркомани, на туй отгоре и явно цапнати по главата. Дори нормалните момчета не могат да обяснят защо се занимават с това. Да мислят за близките си? Като всички млади хора, те за нищо не се замислят за дълго. Освен това, никой нормален човек не се замисля сериозно за смърт или сериозна травма. Всеки мисли, че това може да се случи на всеки друг, но не и на него. И с право, в противен случай животът би се превърнал в безкрайна фобия…

Алекс се изправи на крака и внимателно огледа съседния покрив. Преход по височина няма, така че спокойно може да скочи поне пет метра. И тъй като къщите, съвсем по руски, стоят леко странично, то най-близкото място ще е само на около четири метра. С резерв дори.

— А как определяте, че ето тук може да скочите, а ето там — не? — тихо имитира той една от предишните журналистки.

— Окомер и математика, мила — с нравоучителен тон, както понякога обичаше да говори Алексей Селин, каза той. — И още шесто чувство, трето око и чувствителна към падане пета точка. Ох… — той потърка натъртения си задник. — Нещо прекалено много падания за един ден…

Някъде в дъното на съзнанието му проблесна искрица страх — а ако и този път не успееш със скока и паднеш? Математиката веднъж вече сгреши…

— Аз съм най-добрият… — тихо прошепна Алекс под нос, заглушавайки вътрешния глас. — Най-добрият или мъртъв…

Той се затича и скочи към съседния покрив. Полет в стойка „дроп“^[1]. Миг на еуфория. Усещане, сякаш наистина можеш да летиш. След това бързо излизане от „дроп“, докосване на топлия покрив с всичките четири крайника, превъртане през глава — „рол“^[2] и закъснелият удар на адреналина.

— Крила, крила — весело изрецитира Алекс популярния анимационен филм. — Но най-важното е опашката!

* * *

Алексей Селин бавно се качваше към своя злополучен четвърти етаж и всичките му мисли имаха изключително негативен характер.

Защо не са помислили за асансьори в пететажните сгради? Колко хубаво би било точно сега да влезе в кабината, изписана с живопис от двайсет и първи век, и да натисне заветния разтопен бутон. А не да трябва да крачи нагоре…

Цялото тяло го болеше така, сякаш го бяха били няколко часа без прекъсване. В тишината се чуваше самотното скърцане на ударения глезен на десния крак и глухи ругатни:

— Не можа да скачаш по-внимателно — мърмореше под нос. — Великият паркурист, по дяволите…

Звънецът прозвуча приглушено и скоро се разнесе изщракването на бравата. На прага се появи бащата — тъмнокос, едър мъж в анцуг, с дълги гъсти мустаци, на които би завидял всеки кубански казак. Огледа скептично по-скоро свестния си, но все пак малко странен син, и спокойно попита:

— Какво куцаш, пак ли падна?

Погледът на баща му се спря за миг на отеклото око и веднага се плъзна встрани. Селин старши никога и по никакъв начин не натякваше на децата си, предпочитайки да води спокойни разяснителни разговори с тях. Какво да се прави, професията на психолога си даваше своя отпечатък. Понякога на Алексей му се искаше баща му да се разкрещи или поне сериозно да се ядоса. Но в очите на Селин старши винаги светеше тихо професионално разбиране и търпелива увереност, от което Алексей често по време на разговори се чувстваше така, сякаш е на преглед при баща си в медицинския център.

— Аха — тъжно потвърди Алекс, като внимателно прикри с ръка прясната синина под окото. — Нали знаеш, акробатиката е много травматичен спорт.

Влезе в коридора, бързо си свали обувките и забърза към стаята си.

Преценяващият поглед на баща му, съпроводил Алексей, допускаше всяка възможност за травма: от бой с хулигани до пиянска свада в местната кръчма, само не и случайно падане при тренировка по акробатика. Разбира се, той никога нямаше да тръгне да притиска сина си или да измъква подробности за премеждията му. Важното беше да покаже, че винаги е готов да изслуша и да даде съвет…

Затваряйки вратата на стаята, Алексей хвърли раницата на пода и се срина в креслото.

Блаженство!

Майка му както обикновено се беше забавила на работа, така че поне ахкания и въздишки по повод синината днес не се предвиждаха, но…

Вратата леко се открехна и в отвора се появи доволната муцунка на по-голямата му сестра.

— О! Появи се, малък. Пак ли са ти насинили окото?

— Излез — вяло отвърна Алексей. — И без теб ми е гадно.

— Без мен наистина е гадно — кимна Аня. — Затова пък с мен всичко е просто перфектно. А ти очаквай поредната таткова лекция на тема безконфликтност и любов към ближния.

„Което си е вярно, вярно е — неохотно се съгласи Алексей. — Е, какво пък, ще трябва да се запася с търпение и да измисля някое абсолютно идиотско оправдание за новия ужасно непохватен партньор. Който някак си е успял да го удари с лакът в окото… Най-интересното е, че баща ми много добре знае, че лъжа. И аз знам, че той знае… но въпреки това ще продължим да играем ролите си.“

Алексей едва успя да се преоблече и откъм вратата се разнесе тихо почукване.

— Може ли?

— Разбира се — отвърна Алексей, седна обратно в креслото и прие най-невинен вид.

Баща му влезе в стаята и внимателно затвори вратата.

— Синко.

Алексей скромно сведе поглед.

— Да, татко.

— Искам да поговоря с теб сериозно.

„Е, започва се!“ — мислено изстена Алексей.

— Виж, разбира се, обикновено казват, че насилието не е решение… — баща му смутено се изкашля. — Но ако те бият в института, понякога си струва да отвърнеш на удара.

Алексей за миг замря, асимилирайки чутото, и с усилие сдържа усмивката си: „Ето значи какво си е помислил! Какво пък, съвсем логично, нали няма как такъв кротушко като Алексей да тръгне да се бие.“

— Като дете те записахме в школа по бойни изкуства — припомни бащата. — На нищо ли не се научи там?

— За месец? — Алексей се усмихна тъжно. — После я закриха и аз тръгнах на акробатика. И за нищо, между другото, не съжалявам. Знаеш, че не обичам насилието.

Баща му го погледна замислено и леко преценяващо.

— Да. Между другото, акробатиката се отразява много добре на телосложението и физическата ти форма. Мисля, че ако си по-уверен в себе си… — той се оживи. — Да! Мисля, че няколко урока по ръкопашен бой може много да ти помогнат. Трябва да добиеш увереност в собствените си сили.

Алексей отново едва сдържа смеха си. Виж ти. Яростен пацифист, който по принцип не признава насилието, да го праща да учи бойни изкуства. Накъде върви светът?

— Е, не знам…

— Ти просто ми обещай да си помислиш за това.

— Обещавам — Алексей си позволи да се усмихне. — Непременно ще помисля.

Баща му тръгна да излиза, но на вратата се обърна.

— А, и по-добре да не казваме на майка ти, тя сега много работи… защо да я разстройваме?

Алексей изразително посочи към вече започналия да посинява оток.

— Ти просто се дръж нормално и се опитай да не се мотаеш много пред очите й. Може и да не забележи — усмихна се в мустаците си баща му.

Алекс кимна. И наистина, когато я връхлетят поредните проблеми в работата й, майка му не забелязваше нищо около себе си. Веднъж сестра му замина на почивка за седмица, а майка им забеляза отсъствието й чак след пет дни. И то само защото компанията й претърпя някакъв сериозен неуспех и тя нямаше на кого да се оплаче. Съпругът й не ставаше за тази важна работа, тъй като професионалният му подход на лекар-психолог дразнеше не само Алексей, а синът много рядко беше у дома, прибираше се по-скоро към полунощ.

Алексей се тръшна в креслото и замислено се почеса по главата.

Дали да не му каже за занятията по ушу в института? Макар че той едва ли ще го приеме за бойно изкуство… Повечето хора смятаха ушу за оздравителна гимнастика, без дори да подозират истинския смисъл на тази дума. Всъщност в института тренировките наистина носеха не боен, а по-скоро хореографичен характер. И едва ли някой осъзнаваше колко ефективни могат да бъдат тези движения при правилно изпълнение. Но пък за изработване на правилна техника бяха нужни много повече от една или дори три години. Без да се броят, разбира се, тясно специализираните стилове и направления. И макар самоусъвършенстването да продължаваше цял живот, занимавалите се три години с „чин-на“^[3] или „уин-чун“^[4] без проблем можеха да потрошат ръцете на двама-трима нехранимайковци. Въпреки че, разбира се, много зависи и от самия човек — неговите способности, бързината на реакция в екстремна ситуация, прага му на болка… Накратко, какъвто ти е късметът, но пък е казано — „под лежащ камък вода не тече“, така че трябва постоянно да работиш върху себе си…

Алексей се изправи с охкане, отиде до бюрото и натисна дръжката на една от кутиите. Заключено. Подсмихна се — отлично, така и трябваше да бъде — и извади от джоба връзка ключове, с които отвори най-малката от тях. Сред купчината листа, бележници и тетрадки, запълнени с акуратния му почерк, лежеше сива книга в изтъркана от времето подвързия. Тежка, пълна със знания и усещане за „автентичност“… Не електронен файл и не гланцирано книжле с ярка обложка, а хубав старомоден справочник.

Изпъшка доволно, докато се настаняваше във фотьойла, и започна бавно да прелиства страниците. Добрата стара човешка психология се променяше от поколение на поколение, от година на година… но някои нейни аспекти оставаха и щяха да останат неизменни в продължение на много дълго време.

В стаята тихо влезе Аня. Огледа придирчиво изрядната обстановка и спря поглед на седящия в креслото брат:

— Какво четеш, малък?

— А? — Алекс неохотно вдигна поглед от книгата и погледна сестра си. — О, взех я от библиотеката преди няколко дни… Това е медицина, ти такова не четеш.

Момичето пристъпи към брат си и нетърпеливо дръпна книгата, но не успя да я измъкне от ръцете му.

— Дай да видя!

Алексей с въздишка я вдигна, за да може сестра му да прочете корицата.

— Наистина е медицински справочник — удиви се тя. — За какво ти е?

Алекс сви рамене.

— За обща култура.

Сестра му завъртя очи, изразявайки по този начин цялото си отношение към общата култура на по-малкия си брат, и гордо се оттегли в своята стая.

— Дребосък — изсумтя Алексей и се върна към четенето на главата с не особено оптимистичното заглавие „Шизофренията: видове и особености на протичането“. Впрочем, оттук вече нищо ново не можеше да почерпи. Вяло мина с поглед по основните пунктове, затвори книгата и седна пред компютъра. Сега не го интересуваха нито новините от френд-лентата на LiveJournal, нито пристигналите в пощата му писма. Цялото внимание на Алексей се насочи изключително върху отворения документ от защитената с парола папка „Mask“. Погледът му по навик се заби в първия абзац, забелязвайки поредните безсмислици. Поне сто пъти беше редактирал текста, но въпреки това намираше недостатъци…

„Някои хора само за миг са способни да направят определено впечатление, при това без да произнесат нито дума. Ето минава човек покрай теб и ти веднага разбираш, че това е програмист с море от комплекси. А ето този човек с уверената поклащаща се походка с удоволствие ще се сбие, само повод му дай. Да… походката говори много. Също и жестовете, изражението на лицето, гласа, определени маниери, навици. Макар и да не им обръщаме специално внимание, мозъкът автоматично интерпретира всичко това във впечатление «от пръв поглед». Как хищникът открива своята жертва? Като усеща страха. Човекът също е хищник. Въпреки че не може толкова лесно и най-важното, осъзнато, да усети настроението, както животните, но е способен с периферията на съзнанието си да забележи всички дреболии, оформящи образа на дадена личност. Хулиганите по улиците безпогрешно подбират за своя цел именно този, който се плаши и притесни и ще даде всичко, което му поискат. Дори децата в училище безпогрешно определят жертвата, която да тормозят. Впрочем тук действа не само принципът хищник-жертва, но и редица други. Да тормозиш тези, които не се противопоставят не е интересно, затова като правило избират някой слаб, но все още непречупен. Такъв, който напразно ще се съпротивлява, но ще забавлява мъчителите си.

Но всички жестове и навици са нищо в сравнение с погледа. Очите — това е огледалото на душата. Ако знаете как да четете по тях. Но дори абсолютно невнимателен човек може да различи погледа на уверен в себе си човек от стотици други. И това невинаги е добре. Съперничеството кара мнозина да реагират на увереността в очите на другия още по-агресивно. Едва ли преподавателят в института ще ви даде зачота, ако ще се оправдавате за закъснението със същия уверен и пресметлив поглед, с който вчера сте посрещнали двойката побойници в тъмната пресечка. Може би дори самият той няма да осъзнае защо ви пише «не», но призивът в очите ви ще свърши своята работа. Затова трябва да знаете къде и как да проявявате всички тези незабележими на пръв поглед навици. Но ако дори малко изучите влиянието на едни или други жестове върху хората, ще можете да манипулирате доста добре отношението на хората към вас, възприемането на думите ви от вашия събеседник и така нататък. Разбира се, това не е толкова просто и изисква определена подготовка и изследвания…“

Алексей няколко пъти препрочете откъса, внесе поправки на няколко места и затвори документа. Изключи компютъра, мина през банята, после бързо се съблече и рухна в леглото. Време беше за вечерната медитация.

Вдишване-издишване.

Затвори очи и си представи океан. Топлият прибой започна да го плиска по краката, като постепенно се качваше все по-високо и по-високо. Постепенно престана да чувства тялото си. Останаха само мислите.

Колко отдавна започна своето малко изследване в областта на психологията? Преди почти година? Тогава не знаеше още нищо за невролингвистичното програмиране, за автохипнозата и много други неща. И колко огромна по обем работа беше свършена за постигането на определени резултати. Може би някой ден ще получи невероятно престижна награда в областта на психологията… или ще се окаже между стените на някоя психиатрична болница. Все пак историята на д-р Джекил и мистър Хайд също започва с просто теоретично изследване, а приключва с… Разбира се, Алексей по-скоро се шегуваше, отколкото сериозно да предполага подобно развитие на събитията, но животът ни учи, че понякога дори най-неочакваните предположения се сбъдват.