Алекс Кош
Игра на маски (28)

Глава 7

Два дни до боя. Клуб „Рижия дракон“

 

Днес Алекс крачеше за тренировката със смесени чувства. От една страна, не му излизаше от главата вчерашната загуба от приятелите на Ворон, а от друга беше неочакваният успех в спарингите срещу приятелите му, благодарение на използването на сатори.

Сега на Алекс му беше достатъчно само да се потопи в лек транс, и времето за него се забавяше. Това беше наистина невероятно, нали най-накрая беше усвоил съвсем автентична мистична техника! За съжаление, това изобщо не приличаше на някакъв фантастичен филм — той не се движеше като мълния, а просто по-добре контролираше случващото се благодарение на повишена концентрация. Макар Сенсеич да му обеща, че с времето ще успее да развие тази способност много по-добре, засега тя му даваше съвсем минимално предимство, освен това изискваше продължителна подготовка. В момента влизането в нужното състояние му отнемаше около пет минути.

Също така Алекс беше много изненадан от вчерашната реакция на Сенсеич към разказа за сблъсъка с „тигрите“. Беше очаквал всичко друго, но не и думите „е, като за първи сблъсък леко сте се отървали“. Звучеше не особено жизнеутвърждаващо…

Пред входа на залата се сблъска с Данил. Баскетболистът не изглеждаше толкова доволен от живота като Алекс, меко казано. Под дясното око на дългуча се мъдреше прясна синина, а ръкостискането му беше подозрително предпазливо.

— Как е? — попита Алекс.

— Не питай — мрачно отвърна Данил и продължи, без да каже нито дума повече.

„Изглежда днес ще е поредния нов етап от нашето обучение — въздъхна Алекс и прекрачи прага. — Чувствам, че Сенсеич ще е брутален…“

— Добро утро, Алекс — бодро поздрави учителят. Той лежеше в средата на залата със затворени очи, пъхнал ръце под главата си. — Готов ли си за прехода към следващото ниво тренировки?

С тази фраза Сенсеич ги посрещаше вече за пореден ден.

— Винаги готов — честно отвърна Алекс и се отправи към съблекалнята.

Днес той наистина чувстваше прилив на сили и беше готов за нови предизвикателства дори повече от обикновено. Първите успехи в опознаване тайните на бойните изкуства го бяха окрилили и го караха да вярва в себе си и в евентуалната победа в двубоя.

Вече преоблечен, Алекс влезе в залата, седна на пода и започна бързо потапяне в транс. Скоро почувства мускулите си достатъчно загрети и бодро скочи на крака. След като разкърши врата, тялото и ръцете, Алекс изстреля:

— Започваме ли?

Сенсеич бавно се изправи на крака.

— Влез в състояние сатори.

Алекс послушно затвори очи, представи си ясно синьо небе, успокои дишането… и получи удар в стомаха.

— Кха!

Той рухна на пода, конвулсивно гълтайки въздух с уста. Колкото и преси да си правил, на удара на Сенсеич дори боксов чувал не би издържал.

— Оставаше и в поза лотос да седнеш — подсмихна се Сенсеич. — По време на бой така ли ще затваряш очи?

Да, точно нещо подобно очакваше и Алекс. Той се научи да влиза в състояние на медитация във всеки един момент, но за достигане на сатори му трябваше известно време. Вчера учителят му позволи да се подготвя за всеки спаринг, за да може предварително да влезе в нужното състояние, но сега авантата приключи.

— Това е първият недостатък — с менторски тон каза Сенсеич и след като търпеливо изчака Алекс да дойде на себе си, добави: — Опитай още веднъж.

Алекс отново влезе в транс, очаквайки всеки момент да получи удар, но такъв не последва. Успя да достигне нужното състояние и отвори очи в съвършено нов свят, действащ по други закони. И самият Алекс вече беше друг. Всички емоции бяха останали някъде встрани. Не изчезнаха, не, просто вече не го вълнуваха.

Той атакува Сенсеич първи, логически разсъждавайки, че това е единственият му шанс да промени обичайния ход на боя.

Няколко удара с ръце в лицето бяха блокирани.

Удар с крак в пищяла попадна в нищото.

Уви, въпреки че премина към ново ниво на възприятия, не успя да реагира на атаката на Сенсеич. На практика Алекс дори не разбра какво се случи.

Прас!

И вече лежеше на татамито, гледайки изненадано в тавана. Разбира се, след такъв полет за никаква концентрация и дума не можеше да става — сатори изчезна още щом загуби контрол над себе си. Анализирайки усещанията си, той осъзна, че Сенсеич просто го беше блъснал с длан в гърдите. Очевидно движението му е било толкова бързо, че не го е забелязал.

— Втори недостатък — невъзмутимо съобщи Сенсеич. — Прекалено лесно е да те изкара човек от сатори. Продължаваме ли?

В продължение на два часа Сенсеич монотонно караше Алекс да влиза в сатори и веднага брутално го връщаше към нормалното му състояние. Скоро по тялото на младежа не остана здраво място.

— Може би има някаква тайна? — навъсено попита Алекс, докато за пореден път се изправяше на крака.

— Единствената тайна е пълният самоконтрол — разочарова го учителят. — Не очаквай, че ще ти разкрия някаква тайна. Просто продължавай да работиш над себе си.

— Продължавай да работиш над себе си — измърмори Алекс, докато разтриваше задника си. — Ако ще действам и занапред по същия начин, определено няма да доживея до боя с „рептилоида“.

— Не преувеличавай — подсмихна се Сенсеич. — От няколко синини още никой не е умрял. Влизай в сатори и да продължаваме.

Алекс вече инстинктивно потъна в транс и с огромни усилия отби първите две атаки. Затова пък следващият удар го изпрати в дълъг полет. Но някак успя да засече момента на попадението и като по чудо успя да запази концентрация.

„Най-накрая! — зарадва се той. — Издържах удара и запазих концентрация!“

Тялото му вече правеше невероятно салто, избягвайки доста небрежния, но въпреки това мълниеносен удар на Сенсеич. Едновременно с това изостреното внимание му позволи да чуе звука на отварящата се входна врата. Стъпвайки на крака, той се хвърли към Сенсеич в нелеп опит да го достигне в близък бой. Кратката размяна на удари с ръце беше прекъсната в най-неочаквания момент.

— Привет на всички — весело поздрави Тьома.

Гласът му послужи като своеобразна команда. Алекс застина в нелепа поза с усукани ръце, а Сенсеич многозначително държеше пред носа му юмрука на свободната си ръка.

— Край, приключихме. Ще се видим на общата тренировка.

Алекс се запъти към съблекалнята заедно с доволно ухиления паркурист. Въпреки получената травма, Сенсеич не беше прекъснал тренировките си с него, макар че му забрани да участва в спаринги. Съдейки по думите на Тьома, учителят му помагаше да работи върху „желязната риза“, за да я издигне на следващото ниво. Тоест ни повече, ни по-малко от това да ускори регенерацията на тъкани и кости. Травмата беше дошла в много удобен момент, превръщайки се в отлично учебно пособие.

— Тренировката продуктивна ли беше? — попита Тьома.

— О, да! — изсумтя Алекс, загледан тъжно в огледалото. Синините изглежда бяха поне десетина, ако не и повече. „Продуктивността“ на тренировката можеше да се конкурира с неотдавнашния бой с „рептилоида“. — Слушай, само да приключим с тези боеве и ще се запиша ученик при теб. Стига съм ходил в синини…

Излизайки от залата, Алекс се отправи директно към тяхното кафене, очаквайки да види някой от приятелите си. Разбира се, очакванията му се оправдаха, Костя, Данил и Машка вече седяха там. Цялата маса пред тях беше отрупана с чинии с храна.

— Защо сте се събрали толкова рано? — изненада се Алекс.

— Пич, след два дни са боевете, забрави ли? — напомни Данил. — Ако не сме подготвени, едва ли ще се отървем цели. Някак си не ни е до почивка.

Да, Алекс отлично разбираше вълнението им. А на тях им предстояха стандартни боеве. Но по принцип всеки бой можеше да стане бой до смърт, нали винаги има вероятност за летален изход. Колко спортисти са умирали на татамито със счупен врат или спряло сърце? А и боеве с използване на мистични техники могат да бъдат много по-опасни.

— Ако искаш, седни да хапнеш — любезно предложи Данил. — Ние стигнахме до извода, че тези мистични тренировки буквално ни изпиват соковете.

— Аз за вчерашния ден съм свалила пет килограма — оплака се Машка, докато нагъваше порция спагети. — Прибрах се в къщи и се ужасих.

Алекс я погледна недоверчиво. Беше останал с впечатлението, че Сенсеич не я обучава на нищо особено, освен работа с игли и мечове. След като изгледаха видеозаписите на нейната противничка, те решиха да изберат схватка с хладно оръжие до първа кръв. Това беше стихията на Машка, тук можеше да покаже всичко, на което е способна.

— Какво се е показало тук? — попита Костя, прокара ръка по рамото й и отскочи, преди да го настигне наказанието.

— Кости? — предположи Данил. — Или сиво вещество…

Вилицата се заби в стената на сантиметър от ухото му.

— Машка, слънчице, аз се пошегувах! — извика със закъснение Данил.

„Хм, а аз бих я уловил тази вилица, ако бях в състояние на сатори — самодоволно си помисли Алекс. — Макар че за експерименти е прекалено рано…“

Той бързо си поръча любимите пилешки гърди и се присъедини към апетитно похапващите си приятели.

Машка приключи със спагетите и сръга Алекс в ребрата.

— Как са вашите тренировки за влизане в сатори? Сигурно Сенсеич те бие по главата дотогава, докато не достигнеш желаното ниво на просветление?

— Още по-лошо — въздъхна Алекс. — Вече се научих да влизам свободно в това състояние, но само за миг да загубя концентрация, и всичко изчезва. Така че сега ме кара да влизам в сатори, а след това ме пребива почти до безсъзнание…

— Страхотно! — възхити се Костя. — Жалко, че не мога да участвам в твоята тренировка.

— Хей, а как се научи да влизаш в сатори толкова бързо?

Алекс и сам не знаеше защо така и не разказа на приятелите си за пътуването до тайнствената къпалня. Вероятно по същата причина, поради която Тьома и Костя не се разпростираха особено за методиките на тренировките със Сенсеич. На всеки му се искаше да се похвали с резултати пред приятелите си, но подробностите за хода на тренировките предпочиташе да запази за себе си.

— Много е просто — усмихна се Алекс и протегна ръка напред. — Виждаш ли лъжицата? В действителност нея я няма.

Машка взе лъжицата и леко го чукна по челото.

— А, не, има я — потърка удареното място Алекс. — Добре поне, че не хвърли вилица.

— Говори ми още — изсумтя Машка. — Докато се занимаваш с просветление, аз денонощно тренирам с меч и игли. По мое мнение, вече съм на сто процента готова за боя.

— Блазе ти — въздъхна Алекс. — А аз освен сатори нищо друго не уча. Не съм сигурен, че това ми гарантира победата. Като цяло, пълно разочарование.

— Ти не разбираш истинския смисъл на тази дума — поучително заяви Костя. — Разочарованието — това всъщност е освобождаване от заблуда или илюзия. Ти просто най-накрая си се разделил с илюзиите и вече можеш честно да си кажеш: „аз съм неудачник“.

Алекс, който през целия монолог на приятеля си се бореше ожесточено с голямо парче пилешко, едва не се задави.

— О, я стига!

— Ти си дъвчи, дъвчи — ухили се Костя. — Събирай сили. Скоро е общата тренировка и ти предстои да си го получиш за пореден път. Ох, и колко ще те боли…

Тук Алекс беше съгласен с него. За някой със сигурност щеше да бъде болезнено, но за кого точно… Този въпрос все още предстоеше да се реши. Вчерашните спаринги с Костя завършиха „три на три“, победител нямаше. Днес Алекс се беше подготвил много внимателно и нямаше намерение да отстъпва.

Когато се върнаха в залата, Тьома вече го нямаше там. Явно си беше тръгнал за вкъщи, тъй като така или иначе не можеше да участва в спарингите.

Алекс свали обувките си и веднага се обърна към Сенсеич:

— Може ли да направим няколко спаринга с Костя?

— Разбира се — разреши им той. — Но без контузии. Контролирайте се.

Предупреждението на Сенсеич съвсем не беше случайно — в последно време техните спаринги наистина бяха станали прекалено яростни.

— Обичам да бия слабаци след обяд — насмешливо подхвърли Костя, докато слагаше предпазителите.

Алекс мълчаливо се подготви за двубоя, като добави няколко дребни щрихи към обичайната екипировка, за да усложни живота на Костя. И, разбира се, използва свободното време, за да влезе в сатори.

Тъй като вече бяха загрели, боят започна на максимална скорост. И въпреки че Алекс използваше сатори и сега превъзхождаше Костя в реакциите, това не бе достатъчно за победа. Все пак нивото му на владеене на сатори беше твърде ниско, за да даде сериозно предимство, но поне напълно заличаваше разликата в техниката. Както показваше практиката, те се биеха наравно до момента, когато Алекс излизаше от сатори или Костя използваше киай. Но този път Алекс се беше подготвил много внимателно.

Те си разменяха бързи удари, като периодически пробваха да направят захват или мълниеносна атака. В същото време Алекс трябваше да полага максимални усилия, за да не позволи на Костя да развали концентрацията му. Ако по време на бой и за миг загубеше сатори, после не успяваше да го възстанови. А загубата на сатори като правило водеше и до бърза загуба на схватката.

Най-накрая Алекс започна да притиска противника си и в момента, когато стигна до реална възможност за нанасяне на решителен удар, Костя за пореден път използва киай.

Острият вик преряза слуха на всички присъстващи в залата, но за Алекс ефекта на киай се сведе единствено до моментно вцепенение. Преди Костя да осъзнае, че техниката му не сработва, Алекс му нанесе решителен удар и го нокаутира.

— Ха! — доволно възкликна Алекс. — Получи си го!

Към него веднага се втурна Машка.

— Научил си се да устояваш на киай?!

— А? — Алекс извади тапите от ушите си. — Не, просто се подготвих подобаващо.

— Ама че изрод! — коментира Костя, докато се надигаше от пода. — Имаш късмет, че моят киай още не е достигнал нужното ниво и въздейства само в диапазона на чуваемите честоти. Работя усилено да постигна нужния ефект и без участието на звуковите вълни, и Сенсеич казва, че скоро ще го усвоя. Да видим тогава какво ще правиш.

— Не мрънкай — изхихика Машка. — Загуби, значи загуби.

Костя сви рамене.

— Добре, съгласих се. И какъв е резултатът? Хиляда на едно?

— Четири — навъсено отвърна Алекс. — Победих те четири пъти…

Целият вкус на победата мигновено се изпари.

— Добре, не се разстройвай — Машка му намигна. — Ще ти дам да победиш веднъж и с мечове.

„Така си е — раздразнено си помисли Алекс. — Въпреки сатори все още не мога да постигна някакво явно предимство пред приятелите си. Да не говоря за «рептилоида», с когото ще се бия.“

— Алекс! — извика му Сенсеич. — Сега ще поработиш с мен.

Машка съчувствено го потупа по рамото:

— Късмет.

В спарингите с учителя късметът не играеше. В последно време той беше станал още по-безпощаден, докарвайки учениците дори до загуба на съзнание. Разбира се, не им нанасяше сериозни травми, ограничаваше се до синини. В това отношение спарингите със Сенсеич бяха много по-безопасни от ученическите — той изцяло контролираше ситуацията и не допускаше наранявания.

Сенсеич както винаги даде време на Алекс да влезе в сатори и после го атакува, като постепенно увеличаваше скоростта. Алекс изцяло се фокусира върху движенията му, прекъсвайки всякаква връзка с реалността. Сега във вселената съществуваха само той и противникът.

— Стоп! — внезапно каза Сенсеич.

Алекс застина в нелепа поза, при която отбиваше удара с крак към слабините си и едновременно с това нанасяше удар в лицето.

— Нещо не е наред ли? — попита учудено.

— Да — Сенсеич кимна към другия край на залата. — Проблеми.

Данил и Костя нещо яростно се караха, като баскетболистът подозрително внимателно притискаше дясната си ръка.

— Травма? — обезпокоено попита учителят, пристъпвайки към Данил.

Баскетболистът ядосано кимна.

— Изкълчена е — той размърда леко китка и се намръщи от болка. — Костя, гадината, се увлече както обикновено…

Сенсеич внимателно огледа ръката му.

— Това не е изкълчване, а счупване.

— По дяволите! — изруга Данил. — Ами боя…

— Съжалявам, но ако не можеш да се биеш с пълна сила, по-добре дори не опитвай — сериозно каза Сенсеич. — Не и в този случай.

Данил изгледа вбесено Костя.

— Изрод, нарочно го направи!

— Сега пък аз съм виновен — Костя самодоволно се ухили и оправи косата си. — Трябваше повече да внимаваш за защитата си.

— Майната ти!

— На теб майната ти!

— Спокойно — намеси се Сенсеич. — Това е тренировка, тук всичко може да се случи. В края на краищата не тренирате балет. Въпреки че такава неочаквана травма, разбира се…

Той прокара ръка по плешивината си, както правеше винаги, когато се замисляше сериозно над нещо.

— Е, Тьома вече е контузен, а сега и ти… — Сенсеич въздъхна. — Изглежда, че ще трябва да пуснем Костя.

— Няма проблем — веднага откликна Костя.

— А нима може толкова лесно да се заменят бойци преди двубоя? — изненада се Алекс.

— Без проблем — потвърди подозренията му Сенсеич. — Но при едно условие: противниците също имат право да заменят своя представител.

— И ще трябва да се бия с незнайно кой — резюмира Костя. — Ех, Даня, и всичко това заради твоята небрежност…

Данил съвсем се вбеси.

— Ах, ти…

— Стига вече — прекъсна го Сенсеич. — Костя, направи компания на пострадалия и го закарай до спешна помощ — той погледна към Машка. — Ние с теб продължаваме с бой с мечове, а Алекс ще отиде в малката зала и ще работи над сатори.

— Добре — послушно каза Алекс.

Той и сам осъзнаваше, че в оставащите два дни няма да успее да подобри кой знае колко нивото си на владеене на бойни изкуства. Освен това учениците от „Рижия дракон“ прекалено се бяха изразходвали за тази седмица и спарингите ставаха все по-опасни и по-опасни. Затова пък работата със сатори напредваше доста бързо и безопасно и оставаше някаква, макар и малка, надежда за успешен изход от боя.

Алекс отиде в съседната стая, за да медитира далеч от звука от ударите на мечовете. Не че това наистина му пречеше, просто работата над себе си напредва много по-добре, когато си сам. Причината всъщност не беше в разсейващите звуци, а в усещането, че в помещението има и някой друг. Сенсеич го обясни с някакви резонанси на аурите и Алекс беше склонен да му вярва. Особено като се има предвид, че самият той неотдавна видя нещо подобно около учителя и Ворон. Между другото, Сенсеич обеща да научи учениците да виждат аурите на всички хора — по думите му това изобщо не било толкова сложно.

Работата над техниката вървеше по реда си. Алекс вече чувстваше, че може да влиза в сатори много по-бързо, но подготовката все още отнемаше няколко минути. Той специално ползваше хронометър, като измерваше и периода на слабост след излизане от сатори. В тези занимания прекара остатъка от деня.

— Как върви? — попита Сенсеич, когато надникна след известно време.

— Не много добре — честно си призна Алекс. — Успях да ускоря влизането в сатори двойно, но това не е достатъчно. И не мога да го задържа повече от три минути.

— Това е страхотен резултат — Сенсеич седна срещу него — но не е достатъчно, за да победиш „рептилоида“.

Алекс въздъхна.

— Срам ме е, че не мога да усвоя тази техника като хората…

— Спокойно — неочаквано го успокои учителят. — Аз изобщо и не разчитам, че ще можеш да го направиш. Мигновеното използване на сложни техники и работата с вътрешната енергия не се учат за няколко дни.

— Но тогава защо…

— Спомняш ли си за какво се използват „мудрите“ в йога? — прекъсна го Сенсеич.

Остава и да не помни.

— Това са фигури с пръсти — уверено отговори той. — Грубо казано, има определен набор от позиции, помагащи в определени житейски ситуации. Те някак заставят вътрешната енергия да потече в нужните направления и решават определени проблеми. Например, някои мудри лекуват болести, други помагат при безсъние или депресия.

Той сплете пръстите си в сложна фигура.

— Това е мудрата на живота, тя помага за възстановяване на зрението. И по-точно, тя отключва определени вътрешни механизми на организма, насочвайки енергията му върху самолечение на очите. Вие ми я показахте преди пет години, когато започнаха проблемите ми със зрението. А това — той сплете пръсти в друга фигура — го използваме, за да направим медитативна загрявка.

Сенсеич доволно кимна.

— Правилно.

— Сигурно има някаква мудра и за сатори? — досети се Алекс.

— Няма такава мудра. Или поне засега няма. Ти ще трябва да си създадеш собствена — Сенсеич за известно време замълча. — Познатите ти от множество легенди нинджи използват „кудзи-ин“, японският аналог на мудра, за да призоват определено вътрешно състояние, което предварително са запечатали в мозъка си. Тоест заключват в определена позиция на пръстите необходимите им способности.

— Аха. Значи трябва да се науча да влизам моментално в сатори, като направя определено сплитане — досети се Алекс. — Също както някои шамани използват песнопения и танци, за да достигнат определено състояние, само че аз ще трябва да го вкарам всичко това в кратък жест.

— Точно така.

— Не звучи кой знае колко сложно — усмихна се Алекс. — А фигурата с пръсти има ли значение каква ще бъде?

Той веднага си представи как показва на „рептилоида“ неприличен жест, влиза в състояние на сатори и му сритва задника.

— Няма — кимна Сенсеич. — Но имай предвид, че като продължаваш да научаваш нови техники, ще ти се наложи да използваш и нови сплитания. И ако те са твърде различни едно от друго, тогава противникът, който е проучвал записи с битките ти, ще бъде предупреден.

„О, това е толкова далече — помисли си Алекс. — Аз до следващата седмица да доживея…“

— Имай предвид, че ако решиш да променяш позицията след време, едва ли ще се получи. Трудно е почти толкова, колкото да се бориш с безусловните рефлекси. А точно на това ниво в твоя мозък трябва да се запечата връзката на сплитането на пръстите със сатори.

— Мисля, че разбрах какво се иска от мен — въздъхна Алекс, а за себе си добави: „Вярно, само в общи линии, но това е нормално. Сенсеич със сигурност не казва всичко. Той няма навика да дава нещата наготово, винаги ни дава шанс да си размърдаме мозъците.“

— Браво! — учителят го потупа по рамото. — Действай. Остава ти прекалено малко време, за да го губиш излишно.

Алекс го знаеше много добре. С всяка клетка на тялото си чувстваше как моментът „хикс“ приближава все повече и повече. Неслучайно казват, че очакването е най-лошото мъчение. Последните дни живееше от тренировка до тренировка, останалото време прекарваше като в мъгла. Дори не помнеше какво си е говорил вечерта с родителите си…

Същото беше и тази вечер. Той се прибра у дома, хапна набързо в кухнята и веднага влезе в стаята си да се заеме сериозно със сатори, започвайки с ровене из интернет. Много бързо намери описание на психотренинга на нинджите. Както и предполагаше, фигурите с пръсти бяха част от механизмите за хипноза при така наречената „котвена“ техника. Когато към дадено действие, дума или вътрешен образ се прикача определено внушение. Например на човек се внушава, че след като чуе думата „пиле“, той трябва да започне да кудкудяка. Алекс трябваше да направи приблизително същото, но само с помощта на самохипноза. През цялата тренировка той се потапяше в сатори и правеше опити да се настрои към фигурата на пръстите си, да фиксира това състояние към нея. Теоретично рано или късно трябваше да се получи, но това състояние на нещата не му допадаше. Оставаше твърде малко време.

Той така силно се увлече в своите изследвания, че не забеляза влизането на сестра си. Аня пристъпи зад гърба му и погледна в монитора.

— Нин-джу-цу — прочете на глас заглавието на страницата, карайки Алекс да подскочи от изненада. — Какво е това?

„Мамка му, съвсем съм се преуморил — раздразнено си помисли Алекс. — Дори не я чух да влиза.“

— Глупост някаква — Алекс бързо затвори страницата и се обърна в стола си. — Искаш ли нещо?

— Просто реших да попитам как си — веднага се нацупи сестра му. — Какво, не бива ли?

— Всичко е наред — малко омекна Алекс.

Аня погледна изразително към ръцете му.

— Новата татуировка не боли ли?

„Ох — опомни се Алекс. — Забравих да си сложа дълги ръкави…“

— Не си и помисляй да казваш на нашите! — каза предупредително.

— Мислиш, че не са забелязали татуировката? — насмешливо попита момичето. — Не бъди по-глупав, отколкото си. Просто татко както винаги реши да не ти се бърка, в крайна сметка когато решиш, тогава ще кажеш.

— Стига бе! — изненада се Алекс.

— Макар че след втората татуировка може и да не издържат. За какво са ти толкова много рисунки? Остава и на челото да си сложиш.

Алекс не можа да сдържи усмивката си.

— Може и да си сложа…

— Браво, давай — аплодира го Аня. — Ако не беше толкова фанатично отдаден на спорта, отдавна щяха да решат, че си наркоман. И щяха да те пратят в болница…

— За да заемеш моята стая? Не си и мечтай!

Сестра му не реагира на шегата, а изведнъж стана сериозна.

— Ти не се увличай прекалено… с каквото и да се занимаваш там. Мислиш, че никой не забелязва как постоянно се прибираш пребит и ужасно изтощен?

— Ъ-ъ… — Алекс трескаво мислеше какво да отговори. — Ами татко нали ме заведе в школа по карате.

— Да бе, направо ти повярвах — усмихна се сестра му. — Сякаш и преди не си се връщал в подобно състояние. В общи линии, бъди внимателен, братле — тя се намръщи. — Ти си ни ценен…

Аня бързо излезе, оставяйки Алекс в леко недоумение.

Какво й стана изведнъж?

Той сви рамене и се върна да търси информация по интересуващата го тема. Разбира се, на пръв поглед в общодостъпната литература нямаше смисъл да се търсят кой знае какви реални практически съвети, но Алекс все пак успя да изолира няколко интересни мисли от купищата безполезни приказки.

В частност, той напълно беше пропуснал другите две „котви“: вербалната и зрителната. Нинджите, например, използвали образи на митични животни, притежаващи необходимите им способности, или кратки словесни форми — заклинания „джумон“^[1]. Между другото, по същия начин те управлявали своите емоции и дори променяли собствената си личност.

Тази тематика беше особено близка на Алекс, затова той сериозно се увлече в проучване на раздела за превъплъщаването. Оказа се, че един от начините за постигане на невидимост, наред с използването на специални дрехи за нощни набези, е използването на превъплъщение за сливане с тълпата. През Средновековието се използвали седем личности: търговец, музикант, актьор, будистки монах, странстващ свещеник, ронин^[2] или слуга на самурай, и войнстващ аскет ямабуши^[3]. Самата техника на превъплъщаване имала двойна структура: хенсо-джуцу — изкуството на преобличането, промяната на външния вид и поведението, и гисо-джуцу — изкуството на превъплъщение в друг човек.

Алекс се облегна назад в стола и доволно се усмихна.

„Как съм могъл да пропусна толкова интересна информация? Всичко това наистина може да се използва на практика, особено ако го съвместя с моите изследвания. Но ще изисква доста по-щателно осмисляне, за което, за съжаление, в момента няма абсолютно никакво време. Затова ще се наложи да се върна към това по-късно, а сега да се заемам с по-належащия проблем. И така, явно трябва да си представя някакъв образ, свързан със сатори, и да го асоциирам със сплитането на пръстите. В краен случай може да се добави и някаква фраза. Ей! — той едва не падна от стола от изненада. — А преди се смеех на аниметата, когато героите преди магически атаки глупаво произнасят имената им. Например казват: «огнен вихър» и така нататък… А се оказва, че в това също има смисъл! Макар да се надявам, че ще успея да мина и без вербален образ…“

Останалата част от вечерта Алекс прекара в работа над „котвата“ за сатори. Със сплитането нещата вървяха добре, но все нещо не достигаше.

„Изглежда ще трябва да добавя още една «котва» — раздразнено си помисли Алекс. — Надявам се, че няма да се наложи да я произнасям на глас.“

Подходящата фраза сама изплува в съзнанието му. Тя удивително точно описваше усещанията по време на сатори.

„Няма болка, няма смърт. Има само този момент.“

Влизането в сатори значително се ускори. За съжаление, техниката все още отнемаше твърде много сили, а той просто нямаше физическото време да я усъвършенства с практика. Но прогресът беше просто поразителен. И всичко това благодарение на някаква проста фраза.

Вече заспивайки, Алекс внезапно си спомни как в разговора за нинджите Сенсеич кой знае защо използва сегашно, а не минало време. „Нинджите използват“ — точно така каза той. Грешка на езика, или загадъчните убийци-сенки наистина все още съществуват?

* * *

Един ден до боя. Метростанция „Соколники“, РГСУ.

 

На Алекс му оставаше още една недовършена работа. Изключително важна и дотолкова приоритетна, че да пропусне сутрешната тренировка само ден преди боя. Той твърдо беше решил да поговори с Настя Корольова: да признае чувствата си и да й каже как я спаси от онези мръсници. В крайна сметка, утре му предстоеше бой до смърт с рептилоиден мутант. Може ли в такава ситуация да го спрат евентуалните подигравки на съучениците му?

Затова той се обади на Сенсеич, че ще закъснее малко, и се отправи към университета. Алекс специално разчете времето така, че да хване групата си между първия и втория час. Това му даваше чудесна възможност да поговори с Настя.

„Е, ето го и самото то — откровението — Алекс спря пред вратата на аудиторията и облегна гръб на стената. — Какво му е толкова трудното? Заставам пред нея и казвам: «Здравей, Настя, обичам те». Аз постоянно рискувам здравето си, често застрашавам и живота си, а нямам куража да призная чувствата си пред едно момиче? Ама че парадокс!“

Той влезе в залата, все едно се гмурка във водовъртеж. Бързо намери с поглед Настя Корольова и с уверени крачки тръгна към нея. Момичето седеше както обикновено в далечния край на аудиторията и си бъбреше нещо с рижата си приятелка. Рогов и компания не се виждаха, което значително опростяваше задачата.

— О, Льоха, здравей! — втурна се насреща му Смирнов. — Оздравя ли вече?

— Не сега — кимна му Алекс и се отправи към двете момичета.

— Здравей, Настя.

Корольова го погледна изненадано.

— Здравей.

— Може ли за момент?

— Какво иска този странния от теб? — демонстративно гръмко попита приятелката й Яна.

Настя сбърчи нос.

— Нямам представа.

И точно в този момент в аудиторията влезе Стас Рогов.

— Я вижте кой се появи. Пуснаха ли те вече?

„Непременно трябваше точно сега да влезе — раздразнено си помисли Алекс, докато го гледаше как приближава. — От друга страна, поне няма да се наложи да го търся из целия университет. Едновременно ще приключа две важни неща.“

— Майната ти! — нагло се усмихна Алекс.

Рогов за миг замръзна от изненада, после присви очи и попита:

— Какво каза?

— Казах „майната ти“ — охотно повтори Алекс.

Стас го сграбчи за реверите и го дръпна към себе си.

— Сега вече наистина загази!

Както винаги се случва по време на подобни сблъсъци, цялата група старателно се престори, че нищо не забелязва. В същото време всички с любопитство хвърляха тайни погледи към тях.

— Стасик — Настя Корольова сложи ръка на рамото му. — Недей…

— Я го пусни!

Леко пискливият вик принадлежеше на Смирнов. За немалка изненада на Алекс дебелакът зае боксьорска стойка и явно се канеше да защити приятеля си.

— Ха! — изненада се Рогов. — И ти ли искаш да се биеш? Хайде, давай.

В следващия момент Стас отблъсна Алекс и тръгна към Смирнов. Разбира се, Алекс можеше да го извади от строя по всяко време, но вместо това просто му направи подложка. Стас загуби равновесие и полетя напред. Смирнов така се изплаши от стремителното му приближаване, че заудря с ръце пред себе си, стиснал ужасено очи.

Рогов попадна на юмрука на дебелака, като добави към силата на удара на начинаещия боксьор и инерцията на своето тяло.

Естествено, силата на удара беше такава, че Стас благополучно се срина в безсъзнание в краката на Смирнов.

— Това… аз ли го направих? — попита, след като отвори едва едното око и видя лежащия на пода Рогов.

— Ти самият, кой друг да е — не по-малко изненадано отвърна Алекс.

Вярно, неговата изненада идваше не толкова от случайния нокаут, колкото от неумението на Рогов да издържа на удари. Разбира се, ударът се получи доста силен, но майстор на спорта по ръкопашен бой не би трябвало толкова лесно да бъде проснат.

— Стасик! — втурна се към лежащия на пода младеж Настя.

— Двама срещу един — изсумтя Яна, галейки успокояващо приятелката си по гърба. — Изроди!

Алекс с удоволствие би напомнил на рижото момиче как Рогов и приятелчетата му тримата заедно издевателстваха над него и Смирнов, но се въздържа.

— Настя, бих искал да поговоря с теб…

— Разкарай се, задник! — гневно извика момичето, докато придържаше главата на Стас и се опитваше да го свести.

Алекс отвори уста, канейки се да обясни на Корольова, че прави всичко заради нея. Че се е влюбил в нея още от първата им среща. Но я погледна в очите и неочаквано отчетливо разбра, че няма да го направи.

— По дяволите! — промърмори Алекс и изскочи от аудиторията.

— Льоха!

Разбира се, дебелакът го последва.

— Видя ли как го свалих! — изхриптя зад гърба му Смирнов, когато Алекс бързо закрачи по коридора към изхода.

— Браво — раздразнено отвърна Селин.

— Макар че сега ще ни го върнат тъпкано…

„Аха, ще ни го върнат, как не! — Алекс буквално кипеше от гняв. — Ако остана жив, непременно ще победя Стас публично. В спортния комплекс, на тренировката, за да видят всички. И най-вече Настя… — той рязко спря. — Защо тя закри Стас с тяло? Това не е ли в противоречие със собствените й думи, че мъжът трябва да може сам да се защитава?!“

Алекс въздъхна и продължи към изхода.

— Е, Игор, някак странно се получи, а?

Лицето на Смирнов светна.

— Нали и аз това казвам. Добре, че никой от преподавателите не видя, като нищо можеха да ме изключат за сбиване в института…

Едва сега Алекс забеляза, че Смирнов изглежда малко по-различно от обикновено. Вместо обичайните светлосиня риза и мърляв панталон, сега той носеше модни дънки и колоритна тениска.

— Хей, сменил си облеклото.

— Да… — дебелакът смутено сви рамене и почти дословно повтори думите на Алекс: — Реших, че е време да сменя имиджа.

Селин озадачено погледна приятеля си.

— Как така изведнъж?

Попита и веднага сам се досети за отговора.

— Мисля, че взех пример от теб — потвърди предположението му Смирнов.

— И правилно — усмихна се Алекс. — Докога ще се държим като последните загубеняци? Наскоро прочетох интересна мисъл: уважавай себе си, за да те уважават и другите.

— Всъщност тази мисъл звучи малко по-различно, неин автор е Балтазар Грасиан — поправи го дебелакът.

— Е, смисълът го разбра. Мисля, че все пак ти беше прав тогава… Време е да се научим да се защитаваме.

— Ще дойдеш с мен на бокс? — зарадва се Смирнов.

— Хм… Не, на бокс няма да отида — намръщи се Алекс и веднага го осени: — Но баща ми ме заведе в клуб по карате при негов стар приятел, така че и аз също ще се уча на самоотбрана. Слушай, трябва да тичам… На твое място бих забравил за останалите часове, Рогов и компания със сигурност ще искат отмъщение. Нека се опитаме да се справим с това заедно през следващата седмица.

„Ето че имам още една причина да остана жив — осъзна отчетливо той. — Не че нямам предостатъчно причини за това, но без моята подкрепа те окончателно ще пречупят Смирнов. Ще започнат да го бият всеки ден, докато накрая не го докарат до нервен срив. Не трябва да позволявам това да се случи.“

— Да, и аз реших да се прибера у дома — нервно се изкиска Смирнов. — Значи ще се видим следващата седмица?

— Аха.

Алекс стисна ръката на приятеля си и още известно време постоя, гледайки след него.

„Хм, и все пак имаше нещо странно в този сблъсък. Смирнов тренира бокс само от няколко дни, а ударът, с който нокаутира Стас, беше наистина силен и добре пласиран. Или дебелакът има вродена дарба за боксьор, или… Всъщност за това ще мисля по-късно, след като приключа с по-належащите проблеми — сам се прекъсна Алекс. — Време е да тръгвам.“

Беше се уговорил с Данил да се срещнат след института — баскетболистът обеща да го закара с неговото „момиче“. Тъй като не можеше да тренира заради вчерашната травма, имаше свободно време колкото си иска. Но за голяма изненада на Алекс Данил закъсня с половин час, при това пристигна с автобуса.

— Защо не си с колата? — учуди се Алекс.

— Няма да повярваш — съкрушено въздъхна баскетболистът. — Досега никога не бях пукал гума, а днес спуках. Сложих резервната — и тя се спука. Ох, днес не ми е ден…

— Ама че късмет — съчувствено каза Алекс. — Тогава трябва да хванем такси, иначе ще закъснеем за тренировката.

Те приближиха към първото от такситата на стоянката и казаха адреса на клуба, но шофьорът назова огромна сума. Същото се повтори и със следващите три таксита.

— Съвсем се оядохте! — възмути се Данил, когато и петият поред шофьор назова убийствена сума. — За няма и десет минути път!

— Какви десет?! — не остана длъжен пушещият до таксито шофьор — брадясал кавказец на около четиридесет. — Поне двайсет минути е, и то ако не попаднем в задръстване!

— Ако няма задръстване, може да се вземе и за осем! — съвсем се ядоса Данил.

— Глупости!

— Просто ти не можеш да караш, сигурно пъплиш като охлюв!

Алекс тихо стоеше настрана и не се бъркаше на Данил. Ако за Тьома болната тема беше паркурът, баскетболистът беше маниак на всичко, свързано с колите.

— Умник, ти изобщо книжка имаш ли? На мен ли ще обясняваш как се кара?!

Данил пристъпи плътно до шофьора и го погледна отгоре.

— Давай ключовете.

Мъжът се шашна от такава наглост.

— К-какво?

— Дай ми ключовете и сядай в колата — отчетливо произнесе Данил. — Сега ще засечем за колко време ще отида до там. Ако не успея за десет минути, ще ти платя двойна цена.

Ниският кавказец погледна жално към извисяващият се над него баскетболист, а после се огледа в търсене на някаква подкрепа. За негово нещастие, всички останали шофьори съвършено незабелязано се бяха изпарили. На помощ от милиция или минувач също не можеше да се надява. С тъжна въздишка кавказецът примирено подаде ключовете на Данил и бързо седна на седалката до шофьора. И къде се дяна прословутият буен нрав?

— Аз дали да не взема автобус? — попита със съмнение Алекс.

Изобщо не му се нравеше да участва в поредната гонка на Данил — всеки път след пътуване с него Алекс сериозно се замисляше дали да не отиде на църква.

— Сядай, че вече закъсняваме — напомни му Данил.

Алекс седна на задната седалка и трескаво започна да търси колана.

— Леле, каква гробница — възкликна баскетболистът и натисна газта. — Да се надяваме, че няма да се разпадне на пътя…

— Не разбрах?!

На Алекс му оставаше само да се вкопчи в предната седалка и да започне да се моли. Изпреварване отляво и отдясно, свирене на гуми… пътуването се превърна в истинско състезание за оцеляване.

Когато колата спря пред клуба, Алекс излезе от задната врата и се свлече на земята.

— Благодаря ти, господи, благодаря ти. Жив съм!

— Естествено — Данил удари по гумата и веднага с тихо скърцане предната броня се откачи. — Добре се търкаля този дребосък. Дойдохме за осем минути, както казах.

Кавказецът излезе от колата и с не особено сигурна походка заобиколи към мястото на водача, като дори не забеляза загубата на една от частите.

— Ако бях на твое място, щях да сменя съединителя — подхвърли му Данил.

Шофьорът автоматично кимна, седна мълчаливо зад волана и съвсем плавно потегли.

— Да, с такава скорост и за час нямаше да ни докара — усмихна се Данил и едва тогава забеляза Алекс: — Какво правиш?

— Радвам се — отвърна му той, докато си изтупваше дънките. — Целият ми живот мина пред очите ми.

— Хайде, стига — махна с ръка Данил. — Да вървим на тренировка.

Алекс го последва с леко треперещи колене. За щастие или за съжаление, глупавите инциденти не свършиха до тук. Въпреки че Алекс и Данил закъсняха, Тьома закъсня още повече. По принцип той можеше изобщо да не идва, но, подобно на Данил, беше решил да подкрепи приятелите си в последния ден преди боевете.

— А защо моят дракон е момиче?! — проплака още от вратата Тьома. — Ето на Данил и Костя са момчета, Алекс пък е с дракон и тигър… Като и двата, моля забележете, са от мъжки пол! А аз какво, недостоен ли съм?!

Ако се съди по подпухналите му очи, паркуристът едва ли беше спал повече от няколко часа. Алекс не можеше да си спомни кога за последно е виждал Тьома толкова ядосан. Може би никога.

— Хайде, стига! — избухна в смях Костя.

Към смеха му веднага се присъединиха и останалите.

— А ти сигурен ли си? — през смях каза Алекс. — Провери ли първичните полови белези?

— Ти това пред нея го повтори — изръмжа Тьома. — Жив ще те изгори. Не, за какво ми е да го правя?!

— Какво ни се оплакваш? — все още смеейки се, попита Машка. — Сенсеич така или иначе го няма, а пред нас да предявяваш претенции няма смисъл. Между другото, аз например се радвам, че моята Лотта ще си има приятелка.

— Приятелка?! — избухна Тьома. — Аз… аз…

Известно време той само отваряше и затваряше уста, опитвайки се да каже нещо, но в крайна сметка само разсмя още по-силно приятелите си.

— Какво се забавлявате? — попита Сенсеич, влизайки в залата.

Тьома веднага се окопити и вече значително по-спокойно повтори:

— Моят дракон е женски!

— Случва се — сви рамене Сенсеич. — Да не мислиш, че си избират подопечните по полов признак?

— Ами… — неопределено отговори паркуристът.

— Как мина запознанството?

— Ами никак — отново започна да се ядосва Тьома. — Появи се, накара ми се, нарече ме невежа, бездарник и още сума ти обиди, и се скри в татуировката.

— Каза ли си името?

— Разбира се. Госпожа Ал-Машкал. Госпожа! — изсумтя той. — На мен…

Сенсеич замислено потърка брадичката си.

— Ал е приставка за знатен род. Дракон с кралска кръв, а и от женски пол… Дръж се, Тьома, няма да ти е лесно да намериш общ език с нея.

— Но защо аз…

— Днес ще правите спаринг само с мен — продължи Сенсеич, игнорирайки мрънкането на Тьома.

Учениците се спогледаха разбиращо. Изглежда това щеше да бъде финалният им изпит.

Алекс, Костя и Машка трябваше да покажат на учителя колко добре са се подготвили за изминалата седмица.

— Дамите първи! — веднага каза Костя.

Машка изсумтя.

— Няма проблем.

Свали меча от стената и застана в класическа позиция „сейган-но камае“: левият крак напред — раменете изравнени, ръцете отпуснати, острието на меча насочено точно в лицето на Сенсеич.

Учителят бавно свали своята катана от специалната стойка.

— Започваме?

Леко кимване на момичето… и Сенсеич светкавично се озова до нея, нанасяйки й пробождащ удар в гърдите. Машка с късо движение на китката отклони острието встрани и веднага нанесе контраудар. Скоро ударите на мечовете се сляха в равномерен ритъм, а приятелите не успяваха да проследят всички движения на остриетата.

Между другото, първоначално самурайските мечове не били разчетени за продължителни боеве. За разлика от европейските мечове, те били направени от доста по-некачествена стомана, а японската фехтовална школа се базирала на принципа на „един удар“. В двубоите само големите майстори успявали да си нанесат по пет-шест и повече удари, останалите дуели завършвали много по-бързо.

— Машка се държи добре — отбеляза Тьома.

Да, тя наистина даваше максимума от себе си. Според Алекс Сенсеич все още не беше успял да й нанесе нито един удар. Обикновено боевете с него продължаваха около пет минути, през които Сенсеич методично им посочваше пропуските с леки драскотини. И само при двубой с учителя се използваха истински мечове. Помежду си учениците се биеха основно с текстолитови оръжия. Макар че понякога им се позволяваше да използват истински ножове в схватките до първа кръв, това ставаше само под внимателното наблюдение на учителя.

Неочаквано Сенсеич изби меча от ръцете на Машка, но гимнастичката веднага отскочи встрани и с едва забележимо движение на китките му метна игли. Учителят ги отби с меча и отново я атакува, но тя с лекота поддържаше дистанция, продължавайки да го атакува с невидимите за очите игли. Но изглежда за Сенсеич мълниеносните атаки съвсем не бяха чак толкова мълниеностни…

— Това ли е? — попита той, притискайки я в ъгъла на залата.

— Ето ти още — озъби се Машка.

Кратко движение на китката… и по някакъв невероятен начин иглата с едва забележимата нишка хвана лежащия на пода меч и го притегли в ръката на гимнастичката.

Удар…

— Никак не е зле — доволно каза Сенсеич, докато разтриваше одрасканата си буза. — Успя едновременно да използваш и двете оръжия.

Въпреки че той с лекота блокира удара с меч, втората ръка на Машка успя да метне една игла.

Машка се поклони на учителя и уморено се отпусна на пода. Едва сега Алекс забеляза, че всичките й дрехи буквално бяха пропити с пот, въпреки че двубоят беше продължил не повече от пет минути.

— Имайте предвид, че при боевете на Рейтинга вие може да се биете с всеки. Не е нужно винаги да сте подготвени на сто процента. Аз само се надявам, че сега сте на върха на формата си.

За разлика от Машка, Сенсеич дори не се беше задъхал.

— Костя — извика го той, връщайки меча на поставката му.

— Идвам! — той протегна тяло и разкърши врат. — Ще бъде забавно.

Знаейки силата на Сенсеич, Костя използва киай още в началото на боя. Бяха разменили едва няколко удара, когато се разнесе стържещият по нервите крясък.

Както учениците вече бяха успели да се убедят, Сенсеич можеше да се движи без проблем под въздействието на тази техника, но по време на спарингите много рядко прилагаше това си умение.

Костя полетя към учителя и го удари в лицето, но не успя да му нанесе никакви поражения. Сенсеич използва „желязна риза“, тъй като вцепенението касаеше само тялото, а не вътрешната енергия.

— Така не е честно! — възкликна Костя.

— Длъжен си да отчиташ, че противникът ти може да използва атакуващи техники и докато е под въздействието на киай — напомни Сенсеич и премина в атака.

Костя беше принуден да отстъпи под натиска на учителя, едва успявайки да отбива ударите му. Това не беше типично за свирепо атакуващия стил на Костя. Изглежда Сенсеич не му даваше да си поеме дъх, унищожавайки в зародиш всичките му опити да вземе инициативата. Получаваше се усещането, че сякаш е решил да избие прекомерната самоувереност на ученика.

И отново Костя беше принуден да прибегне до киай.

Но този път Сенсеич не трепна и спокойно продължи боя. Костя не очакваше подобно нещо и веднага бе съборен в нокдаун.

— Не се отпускай и не разчитай прекалено на киай — спокойно каза Сенсеич и изчака Костя да дойде на себе си и да се изправи на крака. — Приключих с теб.

— Но аз мога да продължа! — не се съгласи Костя.

Сенсеич се намръщи.

— Казах, че приключихме.

Костя сви устни недоволно, но отстъпи.

Алекс скочи на крака, знаейки много добре чий ред е сега.

— Имай предвид, че няма да ти дам време за влизане в сатори — предупреди Сенсеич.

— Знам — спокойно отвърна младежът.

Сенсеич кимна и Алекс веднага сплете проста фигура с пръсти, като едновременно с това мислено произнесе наскоро измислената фраза: „Няма болка, няма смърт. Има само този момент“.

Времето мигновено забави ход точно толкова, че да успее да блокира удара на Сенсеич и да отстъпи. Концентрирайки се постепенно върху сатори, Алекс първи нападна учителя, за да не му позволи да вземе инициативата. Без да рискува влизане в близък бой, той нанасяше удари с крака в долната част на тялото и много рядко включваше ръцете. При това действаше достатъчно предпазливо, за да не „остави“ някой крайник в обхвата на учителя, знаейки любимата му тактика на „приклещване“ на противника в близък бой.

Алекс беше готов за неочакваното, така че когато Сенсеич с неуловимо движение извади гумен нож от джоба, той успя да реагира на удара.

Отдръпване.

И веднага контраатака.

Разбира се, Сенсеич имаше и метателни ножове, което още повече усложни живота на Алекс. Сега трябваше да се притеснява и да не получи гумен нож в окото. Впрочем, това му се получаваше доста добре.

Алекс беше сигурен, че учителят може да се движи много по-бързо. Но тъй като това беше само тренировъчен бой, той умишлено бавно увеличаваше темпото, докато накрая доведе Алекс до предела.

Те скачаха из цялата зала, разменяха си удари, и с всяка минута Алекс чувстваше все по-голям прилив на сили. С всеки блокиран удар увереността в собствените му сили нарастваше. Той напълно се съсредоточи върху боя и в един момент се разтвори в него, изгубвайки собственото си „аз“.

След известно време дойде на себе си проснат на пода. Потърси с поглед Сенсеич и с изненада и лека гордост забеляза зачервената му скула. Изглежда беше успял да го закачи!…

— Не е зле — даде оценката си учителят. — Е, приятели, сега мога с гордост да заявя, че моите ученици са се превърнали в истински бойци. Каквито и да бъдат резултатите от двубоите, ще покажете всичко, на което сте способни, и ще се раздадете докрай. Надявам се, че и вие вярвате в себе си така, както аз във вас!

Алекс се досещаше защо Сенсеич всъщност проведе тези двубои. Със сигурност беше забелязал, че след срещата с „тигрите“ бойният дух на учениците не е особено висок. Все пак увереността в собствените им сили беше сериозно разклатена… Е, по-точно неговата и на Машка. Тази на Костя нищо не можеше да я разклати, а и не се беше срещал с „тигрите“. Явно учителят беше решил да помогне на Алекс и Машка да възвърнат вярата в себе си и затова в тези двубои малко им се даваше. Въпреки, че… Много му се искаше да вярва, че това не е така. Наистина много.

Половин час по-късно петимата ученици седяха на възглавниците, пиеха зелен чай с учителя и спокойно обсъждаха предстоящите двубои.

— И къде ще се състоят нашите двубои? — попита Алекс.

— На някоя от Арените в предградията. Инструкциите ще ви бъдат изпратени на „лични съобщения“ на сайта на Рейтинга в деня преди двубоя.

— Колко тайнствено — изкиска се Машка. — Тогава къде да се срещнем утре?

Сенсеич поклати глава.

— Вие си решете. На двубоите ще отидете без мен.

— Как така? — изненада се Алекс.

Той си мислеше, че учителят ще е с тях. Ще им подсказва, ще ги подкрепя, ако е необходимо. Ще им обяснява кое какво, в крайна сметка.

— Не е прието главата на клуба да ходи на незначителните боеве на учениците си. Не — предупредително вдигна ръка, преди да го залеят възмутените викове, — наясно съм, че тези боеве са много важни за нас. Но изобщо не е задължително другите клубове да знаят за това. В момента всички членове на Рейтинга ни наблюдават много внимателно…

— Ясно — въздъхна Машка. — Да държим марката.

— Може и така да се каже — кимна Сенсеич. — Въпреки че аз бих казал „да държите маската“…