Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (9)

Болница „Дъндерид“, 00,34

— Как се чувствате сега?

Някой натика микрофон пред устата му и Давид инстинктивно посегна да го хване.

— Как се… чувствам ли?

— Да, как се чувствате?

Не можеше да разбере как го откри репортерът от ТВ 4. След като го изгониха от стаята на Ева, отиде да седне в чакалнята, а журналистът се появи петнайсет минути по-късно и го попита дали може да му зададе няколко въпроса. Бе мъж на неговата възраст, а очите му проблясваха — дали от умора, или пък от грима, а може би от превъзбуда?

Давид изкриви устни в усмивка, която обикновено излизаше ужасно на снимки, и му отвърна:

— Добре. Очаквам с нетърпение четвъртфинала.

— Моля?

— Четвъртфинала.

Репортерът погледна към оператора и двамата се разбраха без думи — трябваше да заснемат кадъра отново. Репортерът промени гласа си, сякаш изричаше въпросната реплика за първи път.

— Давид, вие сте единственият човек, който е присъствал по време на самото събуждане на мъртвец. Какво се случи?

— Аха — рече Давид. — След първия свободен удар усетих как топката литва напред…

Репортерът сбърчи чело, прибра микрофона, махна на оператора и се наведе към Давид.

— Извинете, разбирам, че ви е тежко, но преживяното от вас е важно за обществото… Нали разбирате. Куп хора биха искали да чуят разказа ви.

— Вървете си.

Репортерът махна с ръка.

— Разбирам ви. Смятате, че съм някакъв паразит, който иска единствено да извлече полза от скръбта ви и да я използва за забавление на хората. Знам, че се чувствате така, но…

Давид погледна репортера право в очите и избоботи:

— Мисля, че всичко е заради играчите, които обикновено не се прибират за подобни мачове, но днес играят. Не че отборът е слаб без тях, не искам да кажа това… Но когато футболист като Мелбю покрива Златан, който е в страхотна форма, като днес…

Давид се хвана за главата, хвърли се на дивана и се сви на кълбо. Затвори очи и продължи:

— … В такива случаи е невъзможно да спечелим, ама какви ги говоря, невъзможно е да не спечелим. Аз, разбира се, го усетих още когато футболистите ни излязоха на терена…

Репортерът се изправи и даде знак на оператора да снима Давид, който лежеше свит на кълбо в празната стая.

— … Казах на Кимпа^[1], че са ни в кърпа вързани, а той само кимна и аз си спомних как удари с глава топката към мен, а аз я подадох на Хенке…^[2]

Телевизионният екип се дръпна назад и операторът избра приближен кадър. Получи се добър материал.

Давид млъкна в същия миг, когато ги чу да затварят вратата с въздишка, но не помръдна от мястото си. Никога вече нямаше да се почувства като истински човек. Явно това бе лицето на мрака. Жертвите на глад, на мъчения, на масови убийства. Ежедневието в другия край на света, за който щастливите хора си мислеха с въздишка и гузна съвест, но не можеха да проумеят. Мракът, с който понякога и той самият флиртуваше в текстовете си. Без да го познава наистина.

Репортерът все още обитаваше света на светлината и следователно нямаше смисъл да разговаря с него. Нямаше думи, с които да му обясни. Давид притисна очите си с ръце, толкова силно, че видя искри. Най-ужасното бе, че и Магнус все още живееше в светлината. Спеше в дома на баба си, без дори да подозира какво се случва. След няколко часа Давид щеше да е принуден да отиде при него и да го предаде на мрака.

„Ева, какво да правя?“

Ако можеше да й зададе този единствен въпрос: как да каже на Магнус?

Но сега тя бе разпитвана от други. По други въпроси.

След като първата вълна на хаос в болницата отмина, лекарите проявиха невероятен интерес към факта, че Ева може да говори. Явно бе една от малцината. Може би защото бе починала малко преди отново да се пробуди, или нещо подобно.

Давид не се изненада особено, когато разбра за случващото се в моргата. Струваше му се също толкова противоестествено и невъзможно като всичко останало, но и логично. Целият свят потъна в мрак тази нощ, защо и мъртвите да не се събудят?

След почти цяла вечност се изправи, излезе в коридора, сви зад ъгъла и тръгна към стаята на Ева, но се спря. Пред затворената врата се бяха скупчили сума ти хора. Зърна камери и микрофони.

„Любима…“

Всеки път, когато видеше падаща звезда или играеше игра, по време на която трябваше да си пожелае нещо, винаги бе искал само едно: „Нека вечно да обичам Ева, нека любовта ми към нея никога да не угасне.“

Тя изпълваше цялата му вселена и правеше света по-добро място за живот. За хората в коридора бе просто предмет, новина, източник на информация. Сега тя беше в ръцете им. Ако се приближеше към стаята, щяха веднага да се нахвърлят и върху него.

Откри една чакалня малко по-надолу в коридора, седна там и се загледа в някакъв плакат на Хуан Миро, докато изобразените по него фигурки не се размърдаха. След това отиде при един лекар, който нищо не знаеше и не можа да му помогне. Каза му единствено, че всякакви посещения са немислими.

Върна се при Миро. Колкото повече се взираше във фигурите, толкова по-зли му се струваха. Затова отмести поглед към стената.