Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (21)

Вилна зона Кохолма, 13,30

В мига, в който Малер изчезна в къщата, Ана свали чантите от багажника. Пренесе ги през двора, покрай елата с увитата около стъблото люлка на Елиас и покрай градинската маса, суха и напукана от изминалата зима. Спря до нея и остави куфарите на земята. Постоя така за малко и се замисли.

Как се стигна до тук? Как се превърна в един вид слугиня, която да се грижи за домакинството, докато баща й отглежда детето й?

Натежалата жега предвещаваше буря. Погледна към небето. Да. То бе покрито с тънък бял воал, но от вътрешността на страната към крайбрежието пълзяха черни облаци. Сякаш цялата природа тръпнеше в очакване. Корените на тревата си шепнеха неспирно, развълнувани от спасението, което скоро щеше да се изсипе над тях от небесата.

Почувства се замаяна, дори започна да й се повдига. Вече повече от месец живееше като във вакуум — ограничила делата и думите си до минимум, за да не позволи на живота да я достигне, да я сграбчи и разтърси. Вече повече от месец бе като мъртва.

Но какво се случи изведнъж — Елиас се върна, полицията взе да души наоколо, наложи им се да избягат, попадна във вихрушка от движения, думи и решения. Но не нейни, а на баща й. Тя просто го следваше. Безучастно.

Ана заряза чантите и се отправи към гората.

Ланшните изсъхнали листа хрущяха под краката й, плитките корени на елите издуваха пръстта. Боботенето от пристанището Капелшер прорязваше гората и я изпълваше с безпокойство. Тръгна наслуки надолу към блатистата местност близо до морето.

Когато достигна покритата с мъх поляна, усети киселия аромат на сварени от слънцето борови иглички и дълбока тиня. Дори мъхът, който обикновено се зеленееше над влажните блата, бе изсъхнал, просветлял и осеян с бежови петна. Имаше чувството, че върви по покрит с ледена коричка сняг, топките мъх проскърцваха под стъпките й, преди да се надигнат и да обгърнат краката й.

Продължи да шляпа напред към средата на поляната. Короните на широколистните дървета, които обграждаха блатото, се сключваха в купол, изпъстрен със слънчеви петна. Стигна до средата и легна. Мъхът я пое в прегръдката си. Ана впери поглед в лениво потръпващите листа и се унесе.

 

 

Колко време лежа така? Трийсет минути, един час?

Сигурно щеше още да остане тук, ако баща й не я бе повикал.

— Ана… Ааанаааа!

Освободи се от прегръдката на мъха, но не му се обади. Все още бе пленена от новите усещания, обладали тялото й, и най-вече кожата. Погледна към мястото, където бе лежала досега. Контурите на тялото й все още се очертаваха ясно в мъха, който с почти осезаем стон започна да възвръща старата си форма.

Сякаш бе сменила кожата си. Точно така се чувстваше. И търсеше с очи старата си кожа, сбръчкана и изморена, която трябваше да е останала в мъха.

Не я видя, но усещането бе толкова силно, че дори издърпа ръкава на тениската си, за да провери дали татуировката й все още си е на мястото.

И още как. „ROTTEN TO THE BONE“^[1]. Буквите все още си стояха изписани на дясното й рамо. Реши да я запази от чиста гордост, въпреки че още преди дванайсет години бе скъсала със света, към който принадлежеше татуировката.

— ААНАА!

Приближи се до края на блатистата местност и извика:

— Тук съм!

Малер спря при мъха, сякаш бе плаващ пясък. Застана там с ръце на кръста.

— Къде беше?

Ана посочи към средата на поляната.

— Там.

Малер сбърчи чело и погледна към хлътналия мъх.

— Прибрах всичко вътре — каза той.

— Добре — отвърна Ана, подмина го и тръгна към къщата.

Баща й я последва и започна да чисти гърба й с ръка.

— Ама как изглеждаш само — рече той.

Ана не отговори. Стъпваше леко върху корените, сякаш беше безтегловна. Имаше чувството, че в душата й се е зародило нещо крехко, нещо ценно, което ще се пръсне на парченца, ако проговори. Продължиха мълчаливо напред към къщата. Ана беше благодарна, че баща й не започва да анализира поведението й, както правеше преди. Че я оставя на мира.

 

 

На масата до леглото на Елиас имаше пакет с фруктоза, сол, кана с вода, мензура за половин литър и две спринцовки.

Ана не забеляза никаква промяна. Малер бе завил Елиас с чист чаршаф, а двете му съсухрени като на старец ръце лежаха прибрани до тялото и приличаха на птичи нокти. Сякаш гледаше труп. Трупа на сина си. Може би нещо щеше да се промени, ако отвореше очи и я погледнеше. Очите обаче надничаха изпод полуотворените клепачи, безжизнени и изкуствени, като изсъхнали контактни лещи. Празни.

Може би имаше начин да го върнат. Поне баща й го вярваше. Но в такъв случай пътят бе толкова дълъг, че тя не можеше да си представи началото му, камо ли края. Елиас бе мъртъв. На леглото пред тях лежеше черупка, която по никакъв начин не напомняше за любимото й дете. Така силно искаше да запази спомена за живия Елиас.

Малер влезе в стаята и застана до нея.

— Дадох му захар със спринцовката и той пи.

Ана кимна и се отпусна на колене до леглото.

— Елиас? Елиас? Мама е тук.

Елиас не помръдна нито на милиметър. По нищо не личеше да я е чул. Нежната нотка в гласа й потръпна и черната скръб отново се разля в гърдите й. Ана бързо се изправи и излезе от стаята. Ароматът на прясно кафе в кухнята я поуспокои.

Щеше да се грижи за него. Щеше да стори всичко по силите си. Но нито за миг нямаше да си позволи да повярва, че може да върне момченцето си, че то е погребано някъде дълбоко навътре в тази малка черна мумия и сега се мъчи да достигне повърхността. Иначе щеше да се пречупи. Болката щеше да я съсипе.

Напълни две чаши с кафе и ги остави на масата. Вече бе по-спокойна. През прозореца видя как воалът на небето започва да посивява. Листата потръпнаха под полъха на лекия бриз. Погледна баща си.

Изглеждаше уморен. Торбичките под очите му бяха по-тъмни от обикновено, сякаш земната гравитация всмукваше лицето му и теглеше набръчканата му кожа надолу към земята.

— Татко? Защо не си починеш малко?

Малер поклати глава, така че торбестите му бузи се разтресоха.

— Нямам време. Обадих се в редакцията и разбрах, че са ме търсили. Съпругът на онази жена, която… Както и да е, искат да напиша още нещо, но да видим… А трябва да купя и храна и разни други продукти…

Вдигна рамене и въздъхна. Ана отпи няколко глътки от кафето — бе твърде силно за вкуса й, както обикновено, когато баща й го приготвяше. Обърна се към него.

— Върви. Аз съм тук.

Малер я погледна. Очите му бяха малки и кървясали, почти се губеха в подпухналото му лице.

— Ще се справиш ли?

— Да. Ще се справя.

— Сигурна ли си?

Ана остави чашата на масата с рязко движение.

— Нямаш ми доверие. Знам. Нито пък аз на теб. Това е вкоренено дълбоко в мен. Не знам какво всъщност искаш.

Стана от масата и отиде при хладилника, за да извади малко мляко за кафето. Той беше празен, разбира се. Когато се върна на масата, видя, че баща й се е свил още повече на стола.

— Искам само всичко да е наред.

Ана кимна.

— Вярвам ти. Само че искаш всичко да стане по твоя начин. Както ти си планирал. Рационално. Тръгвай. Ще се справя.

Направиха списък с всички необходими продукти, предвидиха огромни количества, сякаш се готвеха за обсада.

Когато Малер тръгна, Ана отиде да нагледа Елиас, след това обиколи къщата, изтупа килимите, изчисти мъртвите мухи от первазите на прозорците и пусна прахосмукачка. Докато бършеше кухненския плот, забеляза двете неразопаковани бебешки шишета. Прибра прахосмукачката и се върна при Елиас. Натроши малко фруктоза в едното шише, напълни го с вода, зави биберона и го разклати, за да се разтвори захарта. След това седна до Елиас с шишето в ръка и го погледна.

Усещането от шишето в ръката й пробуди спомените й. Елиас искаше да пие бебешко мляко преди заспиване чак докато навърши четири години. Не използваше биберон залъгалка, нито пък си смучеше палеца, но държеше на шишето.

Не можеше да преброи колко пъти бе седяла в края на леглото му, за да го приспи. Беше го целувала, пожелавала му бе лека нощ и му бе подавала шишето. Спомни си с какво доволство малките му ръчички поемаха шишето, как устните му обгръщаха биберона и погледът му се зарейваше нанякъде. Пиеше съвсем сам.

— Ето, Елиас…

Приближи биберона към устата му. Малер й каза, че трябва да изчакат, че Елиас все още не може да суче сам, но тя искаше да опита. Сухият биберон докосна устните му, но той не ги помръдна. Ана внимателно го напъха в устата му.

В този момент нещо се случи. В първия миг реши, че някое насекомо я е полазило по корема и погледна надолу. Пръстът на Елиас се движеше. Вдървено и бавно, но все пак се движеше.

Когато отново погледна към лицето му, устните му вече стискаха биберона. Сучеше. Пресъхналата му кожа леко потрепваше, а един мускул на гърлото му бавно се движеше.

Шишето се разклати в едната й ръка, а тя се удари толкова силно с другата по устата, че усети метален вкус върху езика си.

Елиас сучеше от шишето.

Усещаше толкова силна болка, че не можеше да диша. Когато първият пристъп на надежда отмина, протегна ръка и го погали по бузата, докато все още сучеше. След това се наведе над главата му и прошепна:

— Момченцето ми… милото ми детенце…