Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (48)

Кафе-театър „Нора Брюн“, 21,00

Давид остави Стюре да го убеди да отиде на работа и вече съжаляваше. Лео наистина бе махнал номера му от програмата и дори му бе оставил съобщение на телефонния секретар, но Давид не го прослуша. Взе си една бира и се присъедини към останалите в кухнята. Засипаха го със съболезнования. Смехът и шегите стихнаха веднага щом влезе при колегите си.

Тук нямаше форум за сериозни разговори. Без шеги настъпваше мълчание. Поотделно комиците изпитваха и радост, и скръб — като всички останали нормални хора, но заедно се превръщаха във весела тайфа, неспособна да загърби сатирата и иронията.

Точно преди представлението да започне, Бени Мелин се приближи до него и му каза:

— Виж, надявам се да не ме разбереш криво… но съм подготвил няколко номера с пробудените.

— Спокойно — отвърна му Давид. — Давай по план.

— Добре — зарадва се Бени, а лицето му светна. — Това е един вид новина номер едно и няма как да я пропусна.

— Разбирам.

Давид усети, че на Бени му се иска да изпробва някои от шегите си върху него, затова вдигна чашата си, пожела му късмет и се отдръпна. Колегата му се нацупи. И двамата много добре знаеха, че тази реплика е табу. Вместо късмет си пожелаваха да си счупят някой крак или друг крайник. Всичко друго граничеше с лична обида.

Давид седна на бара. Барманът му кимна, но никой не дойде да си побъбрят. Давид свали чашата си и помоли Лео да я напълни за втори път.

— Как си? — попита го Лео, докато натискаше крана.

— Справям се някак — отвърна му Давид.

Лео остави халбата на плота. Знаеше, че няма да получи по-изчерпателен отговор, затова избърса ръце в една кърпа и каза:

— Прати й много поздрави, когато се оправи.

— Непременно.

Давид усети, че всеки миг ще се разплаче, обърна се с гръб към бара и с лице към сцената и изпи жадно половината халба. Стана му по-добре. Накрая остана сам, без някой да се преструва, че се опитва да го разбере.

„Смъртта ни отчуждава един от друг.“

Сценичното осветление светна, Лео поздрави всички с добре дошли и ги подкани да се обърнат към сцената и да посрещнат с ръкопляскане конферансието Бени Мелин.

Заведението бе пълно, а овациите, които съпроводиха Бени до сцената, събудиха у Давид желанието да се върне в този така реален нереален свят.

Бени се поклони леко и в залата настъпи тишина. Нагласи статива на микрофона, първо леко нагоре, после леко надолу, за да го върне най-накрая в първоначалната му позиция, и започна:

— Не знам какво мислите по този въпрос, но аз лично леко се притеснявам за Хеден. Цял квартал, пълен с мъртъвци.

Тишина, изпълнена с напрегнато очакване. Всички бяха притеснени от случващото се в Хеден и сега се уплашиха, че може би ще научат някой нов, невероятен факт, за който не бяха чували.

Бени сбърчи чело, сякаш разсъждаваше над изключително сложен проблем.

— Ако трябва да съм честен, има само едно нещо, което искам да знам.

Изкуствена пауза.

— Дали сладоледаджията^[1] ще се отбие при тях с камиона си, или не?

Облекчен смях. Без аплодисменти — шегата не беше достатъчно добра.

— А ако реши да ги посети, дали ще успее да продаде нещо?

— А ако продаде, то какво ли ще е то?

Бени махна с ръка и изрисува във въздуха контурите на филмово платно, което привлече всички погледи.

— Представете си. Стотици мъртъвци, подмамени навън от домовете си, от… — Бени засвири позната мелодия, която известяваше пристигането на сладоледената кола, а в следващия миг се превърна в клатушкащо се напред зомби. Хората се разсмяха, когато Бени изстена: — „Пигелиииин, пигелиииин.“^[2]

Залата експлодира от аплодисменти.

Давид изпразни чашата си и изчезна зад бара. Нямаше сили да изгледа представлението. Знаеше, че Бени и публиката бяха в пълното си право да се смеят над новините на деня, но никой не можеше да го накара да участва в шоуто им. След миг вече беше на улицата. Зад гърба му отекна нова вълна от аплодисменти и той забърза, нетърпелив да се махне надалеч оттук.

Шегите сами по себе си не бяха толкова мъчителни. Животът има нужда от тях, за да продължи напред. Но всичко се разви толкова бързо. След потъването на ферибота „Естония“ трябваше да измине половин година, преди някой дори да посмее да спомене думите „буксир“ и „ферибот“ в подобен контекст. След атентата срещу Световния търговски център минаха само няколко дни, преди да пуснат шегата за новата нискобюджетна компания „Талибан еъруейс“. На всичкото отгоре хората я приеха със смях. Беше толкова далеч от тях, че им бе трудно да го повярват.

Очевидно пробудените се числяха към същата категория. Бяха толкова нереални, че нямаше нужда да се отнасят с уважение и почит към тях. Затова Давид смути комиците с присъствието си. Върна ги към реалността. Истината обаче бе една. За незасегнатите пробудените бяха една голяма шега.

Мина покрай спрените нагъсто коли на улица „Сюрбрюнсгатан“ и отново си представи обезглавеното тяло на Балтазар в скута на Ева. Зачуди се дали някога отново ще може да се пошегува с каквото и да било.

Разходката от „Нора Брюн“ до къщи изпи и последната капка от силите му. Бирата къркореше в корема му, а с всяка стъпка сякаш бележеше победа над себе си. Искаше му се да свие в най-близкия вход и да проспи последните остатъци от този ужасен ден.

Наложи му се да се подпре на стената на стълбището и да си почине няколко минути, преди да продължи нагоре. Не искаше Стюре да се притесни, като види в какво състояние е, и да реши да пренощува при тях. От все сърце желаеше да остане сам.

За късмет Стюре не каза нищо. Съобщи му, че Магнус все още спи и че той самият смята да се прибира вкъщи.

— Добре — отвърна му Давид. — Благодаря за всичко.

Стюре го погледна изпитателно.

— Ще се справиш ли?

— Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Давид бе толкова уморен, че говорът му заприлича на Евиния — можеше единствено да повтаря думите на Стюре като папагал. Прегърнаха се за довиждане. Този път Давид пое инициативата и за няколко секунди подпря глава на гърдите на Стюре.

Изпрати тъста си и се върна обратно в кухнята. Погледна към бутилката с вино, но си каза, че е твърде уморен, за да пие. Отиде да види Магнус и се загледа в телцето на спящото дете — синът му не се бе помръднал и на милиметър, откакто го остави. Продължаваше да спи с ръка под главата, а очите му се движеха бързо под тънките клепачи.

Давид се пъхна внимателно в леглото и се намести някак в малкото останало свободно пространство между стената и Магнус. Мислеше да полежи така само няколко секунди, загледан в тънкото рамо, което стърчеше над завивките, но затвори очи, замисли се и… заспа.