Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (15)

Квартал Сулна, 08,45

Таксиметровият шофьор прекара цялата нощ в превоз на пациенти от „Дъндерид“ и сега не можеше да спре да обяснява колко са глупави хората. Страхуваха се от мъртвите като от призраци и привидения, а забравяха за същинския проблем. Бактериите.

Какво се случва, ако пуснеш труп на куче в кладенец? След три дни водата е толкова отровена, че човек рискува да умре, ако пие от нея. Или да вземем за пример гражданската война в Руанда — десетки хиляди загубиха живота си, да, но не това е най-голямата трагедия, а водата. Телата на убитите бяха захвърлени в реките и още толкова бяха умрели заради недостига на питейна вода или защото бяха консумирали наличната.

Бактериите, които мъртвите носеха със себе си. Ето къде се криеше истинската опасност.

Давид забеляза, че шофьорът държи картонена кутия с носни кърпички на таблото под брояча. Не знаеше дали в думите на мъжа има истина, но самият факт, че го вярваше…

Спря да го слуша, когато започна да му разказва за спорите от Марс, открити по падналата преди четири години комета. Очевидно страдаше от фикс идеи, а Давид нямаше никакво желание да чуе продължението на монолога му за тайните резултати от извършените изследвания.

„Дали смятат да й направят аутопсия? А може би вече са го сторили?“

Когато влязоха в района на болница „Каролинска инститютет“, шофьорът го помоли за точен адрес, а Давид му отвърна:

— Съдебна медицина.

Мъжът го погледна.

— Там ли работите?

— Не.

— Още по-добре.

— Защо?

Шофьорът поклати глава и му съобщи с потаен глас:

— Само едно ще ви кажа… Част от персонала там са напълно побъркани.

Когато Давид слезе от колата пред безличната тухлена сграда, шофьорът го погледна за последен път и му пожела успех, след което потегли напред.

Давид отиде на регистратурата и обясни защо е дошъл. Жената, която очевидно нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос, позвъни до няколко различни инстанции, докато открие точния човек, и помоли Давид да седне и да изчака.

В чакалнята имаше само няколко гумирани стола. Обстановката го изпълни с ужас и точно реши да излезе да чака на паркинга, когато стъклените врати към отделението се отвориха и отвътре излезе някакъв човек.

Давид осъзна, че е очаквал да види огромен мъж с опръскана с кръв престилка. Но към него вървеше жена. Бе на около петдесет години с посребрена къса коса и сини очи, скрити зад чифт огромни очила. По бялата й престилка не се виждаше нито капка кръв. Подаде му ръка.

— Здравейте. Казвам се Елизабет Симонсон.

Давид пое ръката й. Тя бе силна, но суха.

— Давид. Аз… Ева Зетерберг е моя съпруга.

— Разбирам. Моля приемете моите…

— Тук ли е?

— Да.

Въпреки че бе решен да стигне докрай, Давид се изнерви от изпитателния поглед, който жената впи в тялото му, сякаш се опитваше да открие дори и най-малкото доказателство за някакво престъпление. Скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да се защити от нея.

— Бих искал да я видя.

— Съжалявам. Знам как се чувствате, но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото в момента я… изследваме.

Давид се намръщи. Отлично чу кратката пауза преди думата „изследваме“. Нямаше да остави нещата така. Сви юмруци и продължи:

— Нямате право да постъпвате така!

Жената наклони леко глава на една страна.

— Какво имате предвид?

Давид посочи с ръка към вратата, през която току-що бе излязла и която водеше към залите за аутопсия.

— Не можете да извършите аутопсия на някого, който все още е жив, по дяволите!

Жената премига няколко пъти с очи, а последващата й реакция напълно стъписа Давид. Тя избухна в смях. Мрежа от трапчинки проряза за миг малкото й лице, но после бързо изчезнаха. Жената махна с ръка и добави:

— Извинете ме.

След това побутна очилата си назад и продължи:

— Разбирам, че сте… но няма смисъл да се притеснявате.

— Така ли? Какво правите тогава?

— Нали ви казах. Изследваме я.

— Но защо тук?

— Защото… Нека вземем мен за пример. Аз съм токсиколог, тоест специалността ми е да откривам чужди вещества в мъртви тела. Изследваме я, водени от предположението, че… в тялото й се е появило нещо, което не трябва да е там. Точно както постъпваме при убийство.

— Но обикновено… тук разрязвате хората.

Жената сбърчи нос при това описание на работното й място, но кимна и продължи:

— Да, така е. Налага ни се. Но в този случай… тук имаме достъп до уникално оборудване. Което можем да използваме и без… да разрязваме хората.

Давид седна на един от гумираните столове и склони глава в ръцете си. Чужди вещества… нещо в тялото й. Не разбираше какво търсят, но в едно бе напълно сигурен.

— Искам да я видя.

— Ако това ще ви успокои — продължи жената с поомекнал глас, — то всички пробудили се са поставени в изолация. Докато не разберем повече. Не сте само вие.

Устните на Давид се разтвориха в зловеща усмивка.

— Заради бактериите, нали?

— Не само, но и заради тях.

— Ами ако ви кажа, че не давам пет пари за бактериите? Ако ви кажа, че искам да видя съпругата си въпреки тях?

— Няма да промените нищо. А сега ви моля да ме извините. Разбирам, че…

— Не мисля, че разбирате каквото и да било.

Давид стана от стола и тръгна към вратата. Преди да излезе навън, се обърна и каза:

— Може и да греша, но не мисля, че имате право да постъпвате така. Възнамерявам… възнамерявам да направя нещо по въпроса.

Жената не му отговори. Просто го погледна с изпълнен със съчувствие поглед зад големите като очи на сова стъкла и така го вбеси още повече. Вратата се удари глухо в стопа за врата под тласъка на ръката му и той излезе на паркинга.