Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (33)

16 август

(Из пресконференцията на министър-председателя, 07,00)

МП: Тази нощ пробудените бяха преместени с помощта на армията. Тази стъпка бе неизбежна. С цел да се избегне…

Журналист: Къде са преместени?

(Пауза)

МП: Ако не изчакате с въпросите си до определеното за тях време, ще бъда принуден да ви помоля да напуснете залата. (Пауза) С цел да се избегне психическото натоварване на болничния персонал и да се осигурят най-добрите възможни грижи за пробудените, последните бяха преместени в сграда, където не се налага да бъдат скупчени на едно място. Първата ни мисъл бе да ги разпределим в отделни болници, но по този начин рискуваме да влошим качеството на медицинското обслужване в тези заведения. А и щеше да ни е далеч по-трудно да координираме действията си.

Решението, до което стигнахме, е най-доброто за момента. Пробудените бяха преместени в недовършения квартал Хеден в северозападната част на Стокхолм. На мястото е изпратен опитен персонал с единствената цел рехабилитацията да започне възможно най-скоро. Пробудените трябва да получат място в обществото. (Пауза) Въпроси?

Журналист: Възможно ли е да се грижите за тежко болни в един недовършен жилищен квартал?

МП: По последни данни медицинското състояние на пробудените е далеч по-добро от очакваното. Голяма част от първоначалните методи на лечение се оказаха напълно излишни.

Журналист: Как може да сте толкова сигурни?

МП: Всъщност Стен Бергвал, който отговаряше за преместването, би следвало да отговори на този въпрос. Но ви гарантирам, че информацията ни е напълно достоверна и сигурна.

Журналист: Вярно ли е, че Стен Бергвал се е самоубил?

МП: Няма смисъл от подобни спекулации. Така само бих опетнил честта му.

Журналист: Не смятате ли, че действията ви са израз на отчаяние?

МП: Аха, отново вие. Как всъщност очаквате да отговоря на този въпрос?

Журналист: Защо все още не пускате външни лица?

МП: Роднините на пробудените ще получат възможност да ги посетят в най-скоро време. Съжалявам, че това не можа да се случи по-рано.

Журналист: Бихме ли могли да тълкуваме действията ви като опит да избегнете вота на недоверие?

МП (с въздишка): Аз и правителството ми сме напълно способни да взимаме решения и без опити за оказване на почти мафиотски натиск върху нас. Нямаше реална възможност да позволим посещения на пробудените по-рано. Сега ситуацията е различна и това ще се случи.

(Съдържание на писмото, намерено в кабинета на Стен Бергвал)

С тъга констатирам, че всичко отиде по дяволите. Не мога да нося отговорност за решение, което с цялата си душа отхвърлям като напълно погрешно. Решение, което ще доведе до катастрофа.

Никога преди не съм изпитвал подобна умора. Ръката, с която държа писалката, трепери. Трудно ми е дори да мисля.

Бихме ли могли да постъпим другояче?

Отнасяме се към пробудените като към зеленчуци, като към безволеви същества, лишени от мисъл, а това е напълно погрешно. Те са като медузи. Поведението им е напълно подчинено на околната среда. Те имат воля. Волята на хората, които мислят за тях. Всички отказват да го приемат.

Трябва да ги изолираме от околния свят. Трябва да ги унищожим. Да ги изгорим. А вместо това ще ги пуснем на свобода. За да се сблъскат с неконтролируемите мисли на хората около тях. Това ще свърши зле. Не искам да съм част от предстоящите събития.

Дано краката ми ме удържат по пътя към метрото, накъдето поемам в този час.

(„Сутрешно ехо“, 12,30)

… пресаташето съобщи, че ситуацията в Хеден е под пълен контрол, а роднините на пробудените, които желаят да ги посетят, могат да го сторят утре, след дванайсет часа.

(Из „Бобърът Брюно търси и намира“ — работен вариант)

… с всеки следващ етаж на кулата, който Брюно градеше, луната се преместваше още по-надалеч. Той протегна лапа. Лапата му докосна луната. Опита се да усети дали повърхността й е грапава или гладка, но там имаше единствено въздух. Луната бе също толкова далеч, както когато започна да строи кулата.

(…)

Кулата вече имаше четиринайсет етажа и се извисяваше дори над най-високото дърво. От върха й Брюно можеше да види далечната планина. Нещо зашава под краката му. Ниско долу съзря Водния човек, който се плъзгаше около основите на кулата. Брюно дръпна краката си и затвори очи.

(…)

През нощта видя, че всъщност луните са две. Една на небето и една на водната повърхност. Не можеше да достигне тази във висините, а към другата не смееше да посегне. Тя принадлежеше на Водния човек.