Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (30)

Улица „Сварваргатан“, 22,15

Часовникът на нощното шкафче показваше девет и петнайсет, когато телефонът звънна. Магнус отдавна вече леко похъркваше. Давид измъкна изтръпналата си ръка изпод тялото му и отиде в кухнята.

— Да, Давид е.

— Здравейте. Казвам се Густав Малер. Надявам се да не ви притеснявам твърде късно. Търсили сте ме.

— Не, няма… проблем. — Давид зърна бутилката и чашата и я напълни. — Честно казано… — изпи една голяма глътка — … не съм сигурен защо точно ви търсих.

— Разбирам — рече Малер. — Понякога се получава така. Наздраве.

В другия край на линията се чу леко почукване, Давид вдигна чашата си, повтори „Наздраве“ и отпи още една глътка.

Настъпи кратка тишина.

— Как сте? — попита Малер.

Давид му разказа. Дали заради виното, заради силния страх или пък заради някаква нотка в гласа на Малер, изведнъж всичките му задръжки паднаха. Без изобщо да го е грижа дали непознатият му събеседник се интересува от съдбата му, или не, Давид му разказа за инцидента, за възкръсването, за Магнус, за „Съдебна медицина“, за усещането му, че е напуснал света на живите, за любовта си към Ева. Не спря да говори в продължение на десет минути. Накрая направи кратка пауза само за да си накваси устата с вино. Докато си наливаше, Малер каза:

— Смъртта притежава странната черта да ни превръща в самотници.

— Да — съгласи се Давид. — Извинете ме, не знам защо… Не съм говорил с никого досега за…

Давид вдигна чашата към устните си, но се спря на половината път. Проряза го леден хлад и тръшна чашата на масата толкова силно, че половината й съдържание се изля. — Нали не смятате да пишете за това?

— Бих могъл да…

— Слушайте! Не можете да пишете за това, има сума ти хора…

Представи си ги всичките — майка му, бащата на Ева, колегите му, съучениците на Магнус, родителите им… Всички хора, които щяха да научат повече, отколкото му се искаше.

— Давид — рече Малер. — Обещавам ви да не напиша нито дума за всичко това без ваше съгласие.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Сега само си говорим. Или по-точно вие говорите, а аз ви слушам.

Давид се разсмя, отсечено и за кратко. Смехът му напомняше по-скоро сумтене, а носът му се напълни със секрет и възпирани сълзи. Прекара пръст през разлятото вино и нарисува въпросителен знак.

— Ами вие? — попита той. — Защо се интересувате от това? Като… журналист?

Събеседникът му замълча. Давид дори си помисли, че връзката се е разпаднала, когато Малер най-накрая му отговори:

— Не. Имам личен интерес.

Давид изчака и продължи да пие. Усети, че започва да се замайва. С облекчение почувства как действителността се размива, как мисълта му се забавя. Даде си сметка, че за първи път през този ден може да се отпусне. От другата страна на линията стоеше още едно човешко същество. Продължаваше да се носи по света, но вече не беше сам. Страхуваше се разговорът им да не приключи.

— Личен? — попита той.

— Да. Вие ми вярвате, затова и аз ще ви се доверя. Или… поне ще ви дам нещо, с което и вие ще можете да ме държите в шах. При мен е внукът ми… — Давид чу как Малер отпи глътка от алкохолната си напитка, каквото и да бе тя, — … който бе мъртъв до вчера вечерта. Мъртъв и погребан.

— Криете ли го?

— Да. Само вие и още двама души знаят за това. В много лошо състояние е. Обадих ви се най-вече с надеждата, че… знаете нещо.

— За… за какво?

Малер въздъхна.

— Ами, не знам. Все пак сте били с нея, когато се е събудила, и, не знам… Случи ли се нещо, което… може да ни помогне?

Давид се опита да си припомни случилото се в болницата. Наистина искаше да помогне на Малер.

— Тя заговори — рече той.

— Така ли? И какво каза?

— Ами, не каза нищо, което… Сякаш за първи път използваше думи, сякаш експериментираше. Беше… — Давид чу отново гласа на Ева, метален и дрезгав глас. — Беше доста ужасно.

— Да — рече Малер. — Ала как изглеждаше… Спомняше ли си нещо?

Съвсем несъзнателно Давид бе потиснал спомена за този миг в болницата. Отказваше да го допусне до съзнанието си и сега разбра защо.

— Не — рече Давид, а очите му се напълниха със сълзи. — Беше напълно… празна — додаде и се прокашля. — Мисля, че трябва…

— Разбирам — рече Малер. — Ще ви дам телефонния си номер, ако… ако искате да ми кажете още нещо.

С това сложиха край на разговора. Давид седна на кухненската маса, изпи остатъка от бутилката и посвети следващите двайсет минути на спомена за гласа и окото на Ева в болницата. Когато отиде да си легне, видя, че Магнус лежи с разперени ръце и крака. Избута го на едната страна на леглото, съблече се и се пъхна при него.

Бе толкова изтощен, че заспа на мига.