Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (12)

Район Хеден, 03,48

Когато се настани в нощния автобус за Тенста, Флора прослуша гласовата си поща и видя, че Елви е звъняла пет пъти. Затова веднага й се обади.

— Здравей, аз съм…

Въздишката на облекчение от другия край на линията достигна със съскане до ухото на Флора.

— Детето ми, наред ли е всичко?

— Да. Защо?

— Ами, просто си помислих… Опитах се да ти се обадя.

— Накараха ме да изключа мобилния си телефон в линейката.

— Ама точно така. — Флора си представи как баба й се удря леко с ръка по челото. — Разбира се, колко съм глупава.

Настъпи кратка тишина. Пред прозореца на автобуса пробягваха редици от тъмни жилищни сгради.

— Бабо? Чу го, нали?

— Да.

— Свещеникът не забеляза нищо. А и дядо не показа нищо външно. Просто си лежеше там.

Отново тишина. Флора извади уокмена от чантата си. Беше толкова стар модел, че трябваше да извади касетата, за да я пусне от другата страна. Превъртя целия Holy Wood^[1] и избра да слуша Antichrist Superstar^[2]. След това зачака.

— Стори ми се, че видях нещо — рече Елви накрая.

— Какво?

Елви се поколеба две секунди, преди да отговори:

— Просто исках да знам как си. На автобус ли се возиш?

— Да.

Тъй като Флора не уточни нищо повече, Елви реши да не я разпитва. Взеха си довиждане, като си обещаха да се чуят отново на следващия ден. Флора се сгуши в ъгъла на седалката, пъхна слушалките в ушите си, натисна бутона play, опря глава на прозореца и затвори очи.

We hate love… we love hate… we hate love…^[3]

След като автобусът я остави в центъра на квартал Тенста, трябваше да измине още един километър пеша. Тръгна по улица „Акаластиген“, която я доведе почти до целта. Остана й само да прекоси полето на областта Нерва. Единствените пътища там обаче бяха оставените от багери и трактори следи отпреди десет години, които вече почти изцяло бяха прорасли с трева.

Стигна до едно леко възвишение и погледна надолу към район Хеден. Острите ръбове на сивите сгради изпъкваха на фона на розовеещото утринно небе. Това бе вторият път, когато идваше тук посред нощ. Първият бе тази пролет, но тогава сградите бяха потънали в непрогледен мрак. Можеше единствено да усети квартала като леко жужене в далечината.

Нямаше улично осветление, всички прозорци бяха тъмни. Нямаше прокарани електричество, вода или канализация. Така и не стигнаха до тук.

Докато Флора вървеше надолу по склона под звуците на Tourniquet, светлината на изгрева се изкачи нагоре по сградите и освети последните оцелели прозорци. Допреди няколко години местността бе оградена и поне на теория се водеше строителна площадка, но след като жителите й за стотен път направиха нови отвори, властимащите се предадоха. По-голямата част от металната ограда получи друго предназначение, а последните останали тук останки се въргаляха, захвърлени в тревата.

Дори любителите на графити се предадоха горе-долу по същото време, така че долните части на фасадите представляваха пандемониум на бодливата тел и декоративното изкуство. Съдебният спор относно това кой носи отговорността за събарянето на постройките в Хеден продължаваше вече пета година, а никой не искаше да я поеме, преди съдът да излезе с решение. Хеден бе срам за столицата — провален жилищен проект, белязан от редица смътни обрати, който сега приютяваше прокудените. От време на време полицията се отбиваше тук, за да разчисти терена, но тъй като не разполагаха с достатъчно ресурси, за да се погрижат за всички, които откриеха, предпочитаха да си затварят очите.

Скоро тревата свърши и Флора стъпи на асфалтиран участък. От близката улична табела разбра, че се намира на улица „Екваторвеген“. Изрисуван на стената гол хилещ се дявол с расти вместо коса и огромен полов орган държеше табелата в ръка.

Флора изключи уокмена си точно между песните Tourniquet и Angel with scabbed wings. За да събере целия албум на касетата, се видя принудена да изтрие няколко парчета, но изборът не бе никак труден. Извади слушалките от ушите си и позволи на изтръпналите си тъпанчета да се насладят на тишината. Ядоса се сама на себе си, че е позволила на стомаха си да се свие на буца от страх…

„Проклета разглезена снобка.“

Все пак единствените звуци, които достигаха до ушите й, идваха от хора. Никой не бе засадил дървета или храсти, затова нямаше птици и шумолене на листа. Единствено хора — гласове, викове. Флора с бързи крачки свърна по „Латитюдвеген“ и влезе в двора на Петер.

Под краката й се чу прашене на счупено стъкло, чието ехо заподскача все по-силно между голите бетонни стени. Всички сгради наоколо бяха триетажни, а в градината помежду им се издигаше огромна постройка. Според Петер в нея трябвало да има помещения с перални машини, зали за събирания и банкети и стаи за разделно изхвърляне на боклука, които да обслужват целия квартал. Тук, разбира се, нямаше вода, с която да изпереш, нямаше боклуци, които да изхвърлиш, а и никой не искаше да се събира и празнува.

Флора прескочи внимателно множество найлонови торбички и разкъсани картони, но не можа да избегне стъклото. Някакъв човек, който досега стоеше облегнат на желязната врата на пералното помещение, се изправи и тръгна към нея. Флора продължи напред с още по-бързи крачки.

— Ей… момиче…

Мъжът застана пред нея на тясната улица. Флора бързо се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Мъжът, който бе с една глава по-висок от нея, говореше със силен фински акцент. От него се носеше странна миризма, която й бе трудно да разпознае. Когато мъжът вдигна ръка и Флора видя бутилката, веднага се досети на какво мирише — денатуриран спирт. Подаде й бутилката. Приличаше на шише за сок с парче хляб вместо запушалка.

— Ей, Пипи Дългото чорапче, искаш ли да си сръбнеш?

Флора поклати глава и отвърна:

— Не, благодаря.

Когато чу звънливия й глас, мъжът се замисли. Наведе се напред и се вгледа в лицето й. Флора стоеше напълно неподвижна.

— По дяволите… — рече той. — Та ти си… дете. Какво правиш тук?

— Дошла съм при един приятел.

— Аха.

Мъжът се олюля, замислен над думите й. Постави внимателно бутилката на земята до себе си. Флора следеше всяко негово движение, готова да се втурне напред, ако се наложи. Непознатият разтвори ръце.

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора не се помръдна. Вярно, че не изглеждаше лош, само опърпан, но злодеите се познаваха отдалеч единствено в детските филми. Най-долните копчета на ризата му бяха разкопчани или скъсани и се виждаше белият му корем. Главата му изглеждаше твърде малка на фона на подпухналото тяло и дори на тази слаба светлина си личеше, че носът и бузите му са покрити с множество спукани капиляри. Мъжът отпусна ръце.

— Имам дъщеря… имах дъщеря… жива е, но… Мисля, че е на твоите години. — Отново се замисли. — На тринайсет. Не съм я виждал от осем години. Кайса. Така се казва. — Посегна към джоба на панталоните си, но после махна с ръка, за да й покаже, че всъщност е празен. — Имах една снимка, но…

Сви рамене, а на Флора й се стори, че всеки миг ще се разплаче. Набързо го подмина, а той остана да стои на средата на улицата и да си говори тихо сам.

Прозорецът на Петер беше на нивото на земята — един от малкото здрави. Тъй като жилището му се помещаваше в подземието за съхранение на велосипеди, прозорецът бе снабден с армирано стъкло и се искаше доста сила, за да се счупи. Флора приклекна и почука.

В този миг чу как някой се приближава с провлачени стъпки зад гърба й, обърна се и видя финландеца да се извисява над нея. Отново с разтворени ръце. Заприлича й на герой от обложка на „Менсън“ — разпънат на кръст бройлер.

Непознатият издаде напред устни и промълви с детски глас:

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора се изправи и се измести настрани, така че да не може да я достигне. Финландецът остана като закован на мястото си с отворени ръце и кучешки поглед. Флора примижа и наклони глава на една страна.

— Не осъзнаваш ли колко си противен?

Зад прозореца светна фенерче и тя чу гласа на Петер:

— Кой е там?

Отговори му, без да сваля очи от чужденеца:

— Аз съм.

Слезе надолу по ниската стълба до рампата за велосипеди и застана пред заключена желязна врата, на която имаше изрисуван със спрей летен пейзаж. Това бе една от малкото врати с ключалки тук, най-вече защото Петер я бе монтирал сам. Тя изщрака и вратата се отвори. Петер придържаше с едната си ръка тънкия спален чувал, който обгръщаше тялото му, а с другата държеше фенер.

— Влизай.

Флора погледна за последен път финландеца, който все още се олюляваше от крак на крак, разтворил ръце, за да обгърне нощта и спомените си. Когато Петер затвори вратата зад гърба им и фенерчето му освети стаята, Флора си даде сметка, че нищо не я отличаваше от останалите подобни помещения в други квартали. Покрай дългата стена стояха колелета, наредени в спретната редица, а една от късите стени бе отделена за мотора с плосък багажник на Петер. Той самият тръгна към другия край на стаята, която сам бе преградил, и отвори замаскираната с боя врата. Досега никога не го бяха гонили — полицаите не успяваха да открият скривалището му при бързия си оглед.

Зад стената имаше миниатюрно помещение от шест квадратни метра, където се побираше само дюшекът, който Петер намери в някакъв контейнер за боклук и докара дотук на мотопеда си, стол и маса с хранителни продукти, газов котлон и туба с вода. На пода до леглото му имаше голям касетофон, свързан към акумулатор за кола. Сякаш напук на трудностите и мизерията Петер дори се бе снабдил с електрическа четка за зъби и апарат за бръснене, задвижвани от батерии. Имаше и електронна игра „Геймбой“, будилник и мобилен телефон. Без да забравяме и фенера, разбира се. Флора обикновено му носеше батерии като подарък.

Петер пусна резето на вратата, пъхна се в леглото, откопча ципа на спалния чувал и го разтвори като одеяло. Флора свали пуловера и панталоните си, пъхна се при него и положи глава на рамото му.

— Петер…

— Да?

— Знаеш ли какво се случи? Тази нощ?

— Не.

Разказа му цялата история. От момента на събуждането си в дома на баба си до пътуването в линейката. Когато приключи, Петер промълви:

— Странно.

След това обгърна главата й с ръка. Само след няколко секунди Флора позна по спокойното му дишане, че е заспал.

Изгревът вече къпеше в светлина единствения прозорец, а Флора толкова дълго се взира в него, че когато затвори очи, все още можеше да види светлосивия му правоъгълник.

Събуди се от някакво подрънкване в съседната стая и усети главата си натежала от недоспиване. Стана от леглото и погледна през шпионката. Някакъв твърде изискан за този район мъж от арабски произход се мъчеше да извади едно от колелетата. Флора не бе много сигурна, но й се стори, че го познава — обикновено разнасяше с един колега голям рекламен плакат по улица „Дротнинггатан“.

Мъжът извади колелото си и заключи след себе си. Петер бе раздал ключове само на хората, които му плащаха наем. Срещу двайсет крони на месец можеха да държат велосипедите си в заключената и охранявана стая. Наемът, разбира се, не даваше никакви гаранции, че полицията няма да ги конфискува при следващата си атака.

Флора отново си легна, но не можа да заспи. Погледът й се спираше ту на тавана, ту на огрятия от слънчева светлина прозорец, ту на пъпчивото лице на Петер върху възглавницата. След един час стана и сложи вода за чай на газовия котлон.

Шумоленето й го събуди. Той се изправи, погледна към прозореца, вместо към часовника, за да определи колко е часът, прецени, че е твърде рано, и се отпусна обратно на дюшека.

След като пакетчетата с чай престояха достатъчно дълго във врялата вода, Флора разпредели течността в две чаши, сложи по две лъжички захар във всяка от тях и ги занесе до леглото. Отпиха по няколко глътки, след което Петер каза:

— Това, което ми разказа, когато дойде…

— Да?

— Вярно ли е?

— Да.

Момчето кимна, запрехвърля чашата от ръка в ръка и каза:

— Добре.

После стана, сложи си още една лъжичка захар и се върна обратно в леглото. От време на време му се налагаше да живее само на чай със захар.

— Мислиш, че това е добре? — попита Флора.

— Разбира се.

— Защо?

— Не знам. Има ли още чай?

— Не. Водата свърши.

— После ще донесем.

Петер стана, за да се изпишка. Ребрата му бяха съвсем изпъкнали, сякаш имаше много по-тънка кожа от останалите хора. Махна мокрия парцал от кофата, която ползваше вместо тоалетна, застана на колене и я наклони леко, за да не изцапа отстрани. Струйката затрополи леко по метала. Флора не можеше така. Когато идваше тук, обикновено ходеше по нужда в някоя от химическите тоалетни извън района. Въпреки че общината отказваше да признае съществуването на Хеден, преди няколко години поставиха тоалетни тук и дори ги изпразваха редовно. Най-вече защото установиха, че близката горичка мирише на фекалии и е пълна с използвана тоалетна хартия и изгорени от урина треви.

— Винаги е добре, когато полицията е заета с нещо — рече Петер. — А и е хубаво, когато се случват подобни неща. Дори трябва да е така.

— Но смяташ, че е странно, нали? — попита Флора.

— Смятам, че е странно, че се случва чак сега. Искаш ли да вземем вода?

Облякоха се и Петер извади мотора. Отне му половин година да реставрира и поправи металния скелет, който откри в гората, изоставен и разграбен. Само шасито и гумите бяха цели. Успя да открие достатъчно части, захвърлени на боклука или взети от други мотори, за да го приведе в движение. След което го напръска със сребрист спрей и написа с черни букви на резервоара „Сребърната стрела“. От всичко, което притежаваше, определено обичаше единствено него. Ако Петер бе Мумин^[4], то моторът бе неговата флейта.

Флора взе тубата за вода, седна на плоския багажник и потеглиха. Първо обиколиха района и взеха още три туби, оставени пред няколко входа. С това се изчерпваше целият бизнес на Петер — охраняваше колелета и снабдяваше жителите на Хеден с различни неща, включително вода. С припечелените около хиляда крони на месец пазаруваше храна в „Оверскотсбулагет“ и така успяваше да оцелее. Понякога търговците на пазара в „Ринкебю“^[5] му даваха по някой кашон с изостанали зеленчуци в края на работния ден.

Преминаха с друсане през полето, продължиха надолу по главния път за Акала и напълниха тубите на бензиностанция „Шел“. Наближаваше девет и първите страници на вестниците вече красяха рекламните табла.

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ

2000 ШВЕДИ СЕ ВЪРНАХА ОТ ОТВЪДНОТО

ТАЗИ НОЩ

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ

ОГРОМЕН РЕПОРТАЖ СЪС СНИМКИ

ОТ НОЩТА НА УЖАСИТЕ

На първа страница на вестника, обещаващ богат снимков материал, имаше фотос на някакъв ръкопашен бой. Хора в бели дрехи се бореха с голи старци сред стоманени маси. Другият вестник пък бе поместил фотография, която напомняше афиш на филм на ужасите — няколко старци в бели чаршафи обикаляха между надгробните плочи.

— Погледни — рече Флора.

— Ей сега — отвърна й Петер. — Ще ми помогнеш ли с тубите?

Натовариха заедно четирите двайсетлитрови туби, а Флора се огледа наоколо и остана силно разочарована. Всичко изглеждаше напълно нормално. Утринното слънце печеше лениво над главите на хората, които зареждаха колите си с бензин или се разхождаха по тротоарите. Влезе в бензиностанцията и купи и двата вестника. Продавачът прибра парите, без да промълви и дума. Когато отново излезе навън, видя как някакъв чичо бе клекнал до колата си и помпаше гумите.

„Сякаш нищо не се е…“

Петер запали мотора, Флора се качи на багажника му, за да придържа тубите, докато караха през неравното поле. По нищо не си личеше, че тази нощ светът се е преобърнал с главата надолу.

Бе гледала трилогията за зомбита на Ромеро^[6] и макар да не бе очаквала събитията от филмите да се случат в действителност, все пак си мислеше, че би трябвало да предизвикат далеч повече реакции от гръмките заглавия на вестниците. Петер нито я заразпитва, нито се притесни. Затова отиде при него. За да избяга от суетата. Но сега, докато седеше на подрусващия се багажник, прегърнала тубите, усети силно желание да се върне в града, в училището си и да се потопи в истеричната атмосфера, която вероятно цареше там.

„Ами ако това е всичко? Поредната новина, за която хората ще говорят около седмица и… край.“

Удари с юмрук по една от тубите и затвори очи, когато усети парещата болка на напиращите навън сълзи. После отново цапна тубата. Петер не я попита защо.