Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (38)

Улица „Сварваргатан“, 11,15

Бяха измили волвото на Стюре, но вътре все още се усещаше миризмата на дърво и лак. Стюре беше дърводелец и живееше в шестоъгълна дървена хижа, която проектира и построи сам, най-вече за да може да приютява гостите си през лятото.

Магнус се сгуши на задната седалка, Давид му подаде клетката с Балтазар и се настани отпред. Стюре разтвори картата, която откъсна от телефонния указател, почеса се по главата и се опита да намери района.

— Хеден, Хеден…

— Не мисля, че изобщо е обозначен на картата — рече Давид. — Намира се при полето Йервафелтет. В посока към Акала.

— Акала…

— На северозапад.

Стюре поклати глава.

— Може би е най-добре ти да караш.

— Не мисля. Чувствам се… Не, не искам.

Стюре вдигна глава от картата. В ъгълчетата на устата му заигра лека усмивка, той се наведе напред и отвори жабката.

— Виж какво взех — Стюре подаде на Давид две дървени кукли, високи около петнайсетина сантиметра, и запали колата. — Тръгвам към шосе Е 20, пък после ще видим.

Куклите бяха съвсем гладки, сякаш много детски ръце бяха играли с тях. Представляваха момче и момиче. Давид знаеше отлично историята им.

Когато Ева била малка, Стюре работел като дърводелец на различни строежи в Норвегия. Прибирал се за по една седмица вкъщи, а през следващите две го нямало. Веднъж, докато бил със семейството си, издялкал куклите и ги подарил на шестгодишната си дъщеря. За негова най-голяма радост те се превърнали в любимите й играчки, нищо, че имала и Барби, и Кен, и дори кучето на Барби.

Най-странното е, че Ева кръстила куклите Ева и Давид. Ева му разказа за първи път историята няколко месеца след като се запознаха.

— Няма мърдане — каза му тя тогава. — Отредено ти е да ме получиш още когато бях на шест.

Давид затвори очи и прокара пръст по куклите.

— Знаеш ли защо ги измайсторих? — попита Стюре, без да откъсва очи от пътя.

— Не.

— За в случай, че загина. Работата ми никак не е безопасна. Така че си помислих… ако нещо се случи… ще й остане спомен от мен. — Стюре въздъхна. — Само че не аз загинах.

Произнесе последните думи с мъка в гласа. Майката на Ева бе починала от рак преди шест години. Още тогава Стюре казваше, че той е трябвало да си отиде, по-обикновеният от двама им. Той, а не тя.

Стюре погледна куклите.

— Не знам. Мисля си… че така може да си спомни за мен.

Давид кимна и се замисли какво щеше да остави след себе си за Магнус. Купища хартия. Видеокасети с представленията му. Не бе измайсторил нищо с двете си ръце. Нищо, което да си струва да съхрани.

Давид помагаше на Стюре да кара напред през града, поне доколкото можеше. На няколко пъти се чуха клаксони, защото тъстът му караше твърде бавно. Но най-накрая стигнаха. В дванайсет без десет паркираха на полето до една набързо поставена табела за паркинг. Тук вече имаше хиляди паркирани коли. Стюре загаси мотора, но решиха да останат в колата.

— Поне не събират такса — рече Давид.

Магнус отвори вратата си и изпълзя навън с клетката в ръка. Стюре все още държеше волана с ръце. Загледа се в огромната тълпа от хора, скупчила се пред вратите.

— Страх ме е — рече той.

— Да — добави Давид. — И мен.

Магнус почука по прозореца.

— Хайде де!

Преди да слезе от колата, Стюре взе куклите. Стискаше ги здраво в ръце, докато вървяха към Ева.

 

 

Районът бе обезопасен с нова ограда, с която ужасно напомняше на концентрационен лагер. На практика бе точно това. Нещо като събирателен пункт. Имаше само една съществена разлика — тук тълпата се бе събрала от външната страна на оградата. Вътре беше пусто. Виждаха се само разхвърляните сиви сгради.

В оградата имаше две врати с по четирима пазачи. Въпреки че нямаха нито пистолети, нито палки, а разчитаха единствено на възпитанието на посетителите, на човек му бе трудно да повярва, че се намира в Швеция. За Давид най-мъчителни бяха не толкова оградата, тълпата и потискащата атмосфера, колкото усещането, че присъства на някакъв спектакъл. Че се намира сред запъхтяна публика, нетърпелива да види какво се крие зад завесите. Че самата Ева го очаква на сцената.

Някакъв млад мъж го приближи и пъхна лист хартия в ръцете му.

ИМАШ ЛИ СМЕЛОСТТА ДА ЖИВЕЕШ БЕЗ ВЯРА В БОГ?

КРАЯТ НА СВЕТА НАБЛИЖАВА.

ЧОВЕШКАТА РАСА ЩЕ ЗАГИНЕ.

МОЛЯ, МОЛЯ, МОЛЯ,

ПОТЪРСЕТЕ БОГ,

ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.

МОЖЕМ ДА ВИ ПОМОГНЕМ

Диплянката беше професионално изработена, като за фон на красиво изписания текст бе използвана икона на Дева Мария. Мъжът, който му я подаде, приличаше повече на агент за недвижимо имущество, отколкото на религиозен фанатик. Давид му кимна в знак на благодарност и продължи напред, хванал Магнус за ръка. Мъжът направи крачка встрани и застана пред тях.

— Това послание е напълно сериозно — каза им той. — Трудно е… — продължи непознатият, като посочи диплянката и сви рамене — за обяснение. Не сме представители нито на някое сдружение, нито на Църквата, но словото ни е праведно. Разбирате ли? Всичко това… — мъжът махна с ръка към оградата — … всичко това ще отиде по дяволите, ако не се обърнем към Бог.

В следващия миг човекът хвърли състрадателен поглед към Магнус и ако Давид само преди няколко секунди се бе възхитил от хубавите му думи и трикратното „моля“, то този поглед наклони везните в другата посока — мъжът може и да имаше право, но всъщност бе просто набожен гадняр.

— Извинете ни — рече му той и дръпна Магнус напред.

Непознатият не се опита да ги спре отново.

— Ненормалници — добави Стюре.

Давид пъхна листовката в джоба си и видя, че тревата наоколо е осеяна с много други като нея, смачкани и стъпкани. В този миг настроението на тълпата изведнъж се промени — всички сякаш застанаха нащрек, още по-концентрирани от преди. Чу се добре познато бучене. Някой изпробваше микрофоните.

— Едно, две…

Спряха се.

— Какво правят? — попита Стюре.

— Нямам представа — отвърна Давид. — Сигурно… Някой сигурно чака да се качи на подиума.

Усещането му, че е дошъл на някакво национално честване, все повече се засилваше. Всеки миг Тумас Ледин^[1] щеше да се качи на сцената и набързо да изпълни няколко номера. Стомахът на Давид се сви. Със страх си представи, че ще му се наложи да гледа шоуто на комик, който дори не може да те разсмее, който е забравил как се прави това.

Министърът на труда и социалните грижи застана пред микрофона. Разнесоха се отделни освирквания, но след това настъпи тишина. Давид се огледа. Въпреки че пробуждането на мъртъвците бе новина номер едно във всички вестници и телевизии през последните дни, той продължаваше да гледа на цялата тази драма като на лична и интимна трагедия. Сега обаче осъзна, че греши.

Няколко телевизионни камери се извисиха над множеството, други се скупчиха пред подиума, където министърът пооправи сакото си, наведе се леко напред, почука по микрофона и рече:

— Добре дошли. В ролята ми на представител на правителството бих искал първо да ви помоля за извинение. Това трябваше да се случи много по-рано. Затова ви благодаря за търпението. Както сами разбирате, настоящата ситуация ни свари напълно неподготвени и може би взехме решения, които днес ни се струват неправилни…

Магнус дръпна баща си за ръката и той се наведе към него.

— Да?

— Татко, защо този чичко говори?

— Иска да ни накара да го харесаме.

— Какво казва?

— Нищо особено. Да взема ли Балтазар?

Магнус поклати глава и стисна по-силно клетката. Давид си помисли, че ръцете сигурно вече го болят, но не настоя. Видя, че тъстът му е застанал с ръце, скръстени на гърдите, и мръщи вежди. Може би страхът на Давид щеше да се окаже оправдан — това представление бе пълно фиаско. За щастие социалният министър се оказа достатъчно разумен и не след дълго отстъпи микрофона на някакъв мъж в светъл костюм, който се представи като главния лекар на отделението по неврология на болница „Дъндерид“.

Още от първите му думи стана ясно, че е против целия този цирк — нищо че го каза със заобикалки.

— А сега да пристъпим към същността. През последните дни станахме свидетели на различни слухове и спекулации, но истината е, че в присъствието на пробудените хората могат да четат мислите си. Нямам намерение да ви губя времето и да ви обяснявам как и колко дълго се опитвахме да докажем, че това не е вярно. Всичките ни опити се провалиха.

Мъжът махна с ръка към заградения район с театрален жест.

— Когато влезете зад тази ограда, ще можете да четете мислите на хората около вас. Все още не можем да обясним как е възможно това, но трябва да сте подготвени за едно доста неприятно преживяване.

Неврологът замлъкна за миг, сякаш за да позволи на събралите се да осмислят думите му. Може би очакваше, че мнозина ще се уплашат и веднага ще поемат обратно към къщи. Това не се случи. Давид, чиято работа малко или много го бе научила да усеща настроението на публиката, усети, че хората започват да губят търпение. Присъстващите запристъпяха от крак на крак, взеха да се чешат по ръцете и краката. Предупрежденията на лекаря бяха излишни — те просто искаха да се срещнат с мъртвите си сродници.

Неврологът не се предаде.

— Този феномен има далеч по-малък ефект, когато пробудените са разделени един от друг, както сега. Това е една от причините да изберем именно Хеден, но въпреки това искам да ви помоля… — мъжът наклони глава на една страна и продължи с леко шеговит тон — … да прогоните от главите си всички обидни и неприятни мисли.

Хората се огледаха, неколцина веднага се усмихнаха един на друг, сякаш за да покажат какви прекрасни мисли изпълват съзнанието им в този момент. Стомахът на Давид се сви още повече, а усещането, че ситуацията излиза от контрол, се засили. Болката бе толкова силна, че му се наложи да клекне и да се хване с ръце през гърдите.

— Това беше всичко — заключи неврологът. — При портите ще научите къде са настанени близките ви. Благодаря.

До ушите на Давид достигна силно шумолене на дрехи — тълпата се понесе напред. Ако се помръднеше, щеше да се изпусне в гащите.

— Татко, какво ти е?

— Просто малко ме боли коремът. След малко ще ми мине.

Така и стана. След малко спазъмът попремина и той успя да се изправи. Стюре каза скептично:

— При тази организация ще ни трябват часове, докато влезем.

„Ева, там ли си?“

Давид вложи цялата си енергия в тази мисъл с надеждата да успее да я изпрати до съпругата си, но не получи отговор. Къде точно започваше полето, за което говореха, и защо хората можеха да чуят мислите на останалите живи, но не и на пробудените?

Някакъв полицай, който обикаляше безцелно наоколо сред дисциплинираната тълпа, се приближи и ги поздрави. Те отвърнаха на поздрава му, а мъжът посочи коша в ръцете на Магнус.

— Какво носиш вътре?

— Балтазар — отвърна Магнус.

— Това е заекът му — обясни Давид. — Днес има рожден ден и…

След тези думи замлъкна, осъзнавайки, че всяко допълнително обяснение е напълно излишно.

Полицаят се усмихна.

— Ами тогава честит рожден ден. Смяташ ли да го внесеш вътре? Заека, имам предвид?

Магнус погледна към Давид.

— Така възнамеряваме — отвърна той.

Не смееше да излъже от страх, че Магнус по един или друг начин ще опровергае думите му.

— Едва ли е уместно.

Стюре пристъпи напред.

— Защо? — попита той. — Защо да не може да внесе зайчето си?

Полицаят разтвори ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да им каже, че само изпълнява заповеди.

— Не допускат никакви животни вътре. Само това знам. Съжалявам.

След тези думи униформеният мъж се отдалечи, а Магнус седна на земята с клетката в скута си.

— Тогава няма да дойда.

Стюре и Давид се спогледаха. Никой от тях не искаше да остане отвън с Магнус, а детето никога нямаше да се съгласи да оставят заека в колата. Давид погледна злобно след полицая, който продължи да се разхожда наоколо, и му се прииска да може да го убие с поглед.

— Хайде да се отдалечим малко — предложи Стюре.

Излязоха от тълпата и се озоваха пред малка горичка, където Давид с облекчение забеляза няколко химически тоалетни. Извини се на тъста и сина си, че ще ги остави за миг, влезе в кабината с най-малко графити и се облекчи. Когато приключи, забеляза, че няма хартия. Опита се да използва брошурата, която бе получил преди малко, но гланцираната й повърхност само размаза всичко още повече. Тогава свали чорапите си, използва ги, за да се избърше, и ги хвърли в дупката.

„Така… ами сега…“

Почувства се по-добре. Всичко щеше да се оправи. Завърза обувките си на бос крак и излезе. По лицата на Стюре и Магнус бе изписано тайнствено изражение.

— Какво сте намислили? — попита Давид.

Стюре разтвори леко сакото си като търговец на черно и показа вътрешния си джоб, откъдето стърчеше главичката на Балтазар. Магнус се разсмя, а Стюре вдигна рамене: „Така няма да ни хванат.“ Давид не възрази. Чувстваше се чист отвътре, облекчен. От тежките мисли нямаше и следа. Точно както бе наредил неврологът.

Върнаха се при портите. Стюре се оплака, че Балтазар гризка ризата му, а Магнус отново се разсмя. Давид погледна към Стюре, който дърпаше закачливо сакото си, и сърцето му се изпълни с искрена благодарност. Без него нямаше да се справят. Освен това Магнус така се развълнува около тайното вмъкване на Балтазар, че забрави за предстоящата среща. Стигнаха до портите точно преди поредната сценична изява. Тълпата вече се бе стопила значително, така че охраната едва ли влагаше особено старание при проверката на личните документи на роднините на пробудените. Точно когато се наредиха на опашката, подиумът отново привлече вниманието им.

Две възрастни жени се качиха на сцената и високоговорителите изпращяха. Преди някой да успее да реагира, едната от тях застана пред микрофона.

— Ехо? — извика тя, но в следващия миг отстъпи крачка назад, уплашена от силата на собствения си глас.

Другата дама бързо запуши едното си ухо с ръка. Приятелката й отново събра смелост, пристъпи напред и заговори:

— Здравейте! Бих искала да ви кажа, че всичко това е грешка. Мъртвите се пробудиха, защото душите им се върнаха. А сега ние, живите, трябва да се погрижим за нашите души. Загубени сме, ако…

Жената така и не успя да довърши изречението си. Високоговорителите замлъкнаха, така че само хората на първия ред чуха края на магическата й формула за спасение. Някакъв едър мъж с костюм, вероятно част от охраната, се качи на подиума, дръпна непоколебимо дамата от микрофона и я свали от сцената. Другата жена ги последва.

— Татко — промълви Магнус. — Какво е душата?

— Някои хора вярват, че тя е част от нас, че живее вътре, в тялото ни.

Магнус се заопипва с ръце.

— Къде по-точно се намира?

— Няма определено място. Тя е като малко невидимо призраче, което поражда всичките ни мисли и чувства. Някои хора вярват, че след като си отидем от този свят, то напуска телата ни.

Магнус кимна.

— И аз си мисля, че е така.

— Добре — продължи Давид. — А аз не вярвам.

Магнус се обърна към Стюре, който се държеше за гърдите, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Дядо? Вярваш ли в душата?

— Да — отвърна му Стюре. — Напълно съм убеден, че тя съществува. Освен това си мисля, че скоро в ризата ми ще се появи дупка. Хайде да продължим напред.

Застанаха на опашката. Пред тях все още имаше около стотина души, но всичко вървеше много бързо. След десетина минути щяха да могат да влязат вътре.