Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (14)

Квартал Велингбю, 08,00

Малер мислеше, че е спал само няколко минути, когато будилникът иззвъня, но осъзна, че е прекарал последните няколко часа в сън, седнал във фотьойла. Имаше чувството, че тялото му се е сляло с него и не може да го освободи. Елиас лежеше на дивана с глава до него. Малер протегна ръка и пъхна пръст в дланта на Елиас, който го стисна в отговор.

Спомни си, че през нощта бе написал статия за вестника и се изплаши. Дали не е споменал Елиас? Имаше бегъл спомен за това, но не знаеше как точно го е направил. Съчиняването на въпросния материал му отне точно четирийсет и пет минути на вдъхновение и цигарен дим. След това седна на фотьойла и заспа.

Стига за това. Имаше да мисли за още куп неща. Успя да се измъкне от фотьойла, излезе на балкона, запали цигара и се облегна на парапета. Каква прекрасна утрин. Хладна и лазурносиня. Лекият полъх на вятъра разпали цигарата му и го погали по гърдите. Цялото му тяло лепнеше от засъхналата пот, а ризата му бе мазна и твърда. Димът, който дробовете му поглъщаха, имаше вкус на мараня.

Погледна през двора, към прозореца на Ана.

„Трябва да й разкажа.“

В десет часа щеше да отиде на гроба и да види, че е отворен. Искаше да й спести този шок, но се страхуваше — не знаеше как ще реагира. След гибелта на Елиас само една тънка ципа я делеше от пагубния мрак. Ами ако тя се пръснеше сега? Имаше само една успокоителна подробност. Не искаше да го кремират. Искаше да може да си представя личицето му, кожата и тялото му, заровени в земята. Искаше да усеща присъствието му. Може би затова все още се държеше. Може би.

Малер загаси цигарата и си пое дълбоко въздух, толкова дълбоко, че трахеята му просвири. После влезе отново вътре.

Едва сега, след краткия миг навън на чист въздух, усети лошата миризма в стаята. На застоял цигарен дим, примесен с прах и силен мирис на…

„Как се казваше…“

Хаварти. Узряло сирене. Човек усещаше миризмата му по пръстите и в носа си часове наред, след като е отворил опаковката. Докато стоеше неподвижно в стаята и се опитваше да диша през носа, миризмата му се стори още по-силна и натрапчива. Коремът на Елиас приличаше на надут балон, още едно от копчетата на пижамата му се бе откопчало през нощта и сега тя се държеше само на най-горното, при врата.

„Не бива да го вижда така.“

Напълни ваната до половината с вода, занесе Елиас до банята и го съблече. Скоро щеше да свикне. Нямаше да има повече изненади.

Кожата на Елиас бе тъмнозелена, с цвят на маслини. Стори му се изтъняла — всички вени прозираха ясно под нея. По целия му корем имаше малки мехурчета с вода като при варицела. Само да можеше да изтегли газовете от подутия му корем. Тогава Елиас щеше да заприлича на нормално дете, човек дори можеше да реши, че е… пострадал при пожар или нещо подобно.

Лицето на Елиас не трепна, докато дядо му го събличаше. Малер не знаеше дали вижда нещо. Очичките му приличаха на две малки топчета засъхнала смола под затворените клепачи.

Постави го внимателно във ваната. Елиас не се съпротивляваше. Когато водата обгърна тялото му, от устните му се откъсна въздишка с дъх на застояло. Малер напълни чашата за четките за зъби с вода и я доближи до черните устни. Елиас не помръдна, затова Малер изсипа малко от течността в устата му, но тя веднага изтече навън.

Спомни си нещо. Нещо за Хаити — от какво имат нужда мъртвите, когато се събудят.

Едва успя да се удържи да не изтича до етажерката и да провери. Не смееше да остави Елиас сам във ваната. Внимателно изми цялото му тяло с гъба. Най-страшни му се сториха пръстите на ръцете и краката и пенисът му, които бяха синьо-черни, като гангренясали, и напълно безжизнени.

Накрая изми и косата на Елиас. Докато бавно втриваше шампоана в корените на косата му, затвори очи и за миг си представи, че внукът му е жив. Усещането бе същото като преди. Но когато отвори очи, за да я измие, видя, че по пръстите му имаше останали косми.

„Не, не…“

Изми косата с помощта на едно канче, но не посмя да я изсуши от страх, че ще окапе още повече. Водата във ваната беше кафява. Малер извади запушалката и изплакна тялото на Елиас с хладка вода от душа.

„Коремът… този корем…“

Сложи ръка отгоре и натисна леко. Тъй като нищо не се случи, реши да натисне по-силно. Коремът поддаде. Чу се пръцкащ звук. Натисна още по-силно. Пръцкането продължи, все едно някой бавно изпускаше въздуха от надут балон. От ануса на детето изтече светлокафява течност, която веднага се насочи към сифона на ваната. В банята се разнесе такава миризма, че Малер се видя принуден да се извърти наполовина, да вдигне капака на тоалетната и да повърне.

„Добре… всичко ще се оправи…“

И наистина. Когато се обърна, констатира, че Елиас изглежда по-добре. Тялото му вече не приличаше на това на гладуващо дете, ала кожата…

Малер изплакна Елиас още веднъж, извади го от ваната, уви го в бяла хавлия, занесе го на леглото си, донесе тубичка с мехлем за кожа и го втри във всеки сантиметър от вкочаненото му тяло. За негова радост само след минута кожата отново бе суха. Значи мехлемът попиваше. Продължи да маже тялото му, докато тубата се изпразни.

Стисна леко ръката на Елиас между палеца и показалеца — кожата бе малко по-мека отпреди. Напомняше по-скоро на гума. Но все така суха. Трябваше да купи още мехлем.

Почувства облекчение. Това бе първото, което успя да стори за Елиас — да омекоти кожата му.

„Хаити…“

Нямаше нужда да чете. Спомняше си.

Отиде в кухнята и напълни една чаша до половината с вода, изсипа вътре чаена лъжичка сол и бърка водата, докато солта не се разтвори. Отпи. Твърде солено. Напълни чашата догоре, разбърка и отново отпи. Изля половината и я смени с прясна вода. Да. Вече имаше вкус на морска вода.

Поколеба се за миг, преди да влезе в спалнята с чашата в ръка. На тежко болните даваха глюкоза, захарен разтвор. Можеше да се опре единствено на митологията.

„Поне не може да му… навреди. Нали?“

Пламъчето на живота на Елиас гореше съвсем, съвсем слабо. Имаше чувството, че не му трябва много, за да угасне напълно. Но все пак ставаше дума за глътка солена вода…?

Остана да седи на края на леглото със стъклената чаша в ръка.

Хаити е единственото място в света, където вярата в зомбита е широко разпространена. А когато мъртвите се завърнат в света на живите, имат нужда от морска вода. Все пак всеки мит съдържаше частица истина, иначе нямаше как да просъществува толкова дълго. Така че…

Пъхна ръка зад вратлето на Елиас и по нея се стекоха капки от мократа коса на детето. Повдигна го до седнало положение, наведе го леко напред и изсипа няколко глътки в устата му. Гръклянът на Елиас подскочи сковано нагоре. А после се отпусна надолу. Преглътна.

Малер веднага остави чашата на масата и пое Елиас в ръцете си. Едва се въздържа да не го стисне силно в мечешка прегръдка, но се страхуваше да не нарани крехкото му тяло.

— Можеш, миличко. Можеш!

Елиас не се помръдна. Тялото му все още бе вцепенено като преди, но все пак извърши някакво действие. Пи вода.

Може би голяма част от щастието на Малер се дължеше не толкова на признаците на живот у Елиас, а на това, че успя да стори нещо за внука си. Не му се налагаше да стои като вкаменен страничен наблюдател. Можеше да намаже кожата му с крем, можеше да му даде да пие. Вероятно имаше още много неща, които да направи, но бъдещето щеше да покаже. Сега…

Развълнуван от успеха, Малер отново хвана чашата и я доближи до устата на Елиас. Този път обаче изля течността твърде бързо и тя изтече обратно от устата на момчето. Гръклянът му не помръдна.

— Почакай… почакай…

Малер изтича в кухнята, извади от аптечката спринцовка, която бе получил със сиропа алведон, когато Елиас веднъж имаше температура. Напълни я със солена вода от чашата и бавно избута десет милилитра между устните на Елиас. Той преглътна. Малер продължи, докато не изпразни спринцовката. След десет минути Елиас бе изпил цялата чаша и Малер отново положи мократа му главичка на възглавниците.

Не бе настъпила някаква осезаема външна промяна, но самият факт, че Елиас прояви воля или поне чисто инстинктивно прие нещо от външния свят…

Малер го зави и легна до него.

Все още миришеше, но водата бе отмила най-страшното. Освен това миризмата бе примесена с аромата на сапун и шампоан. Малер положи глава на възглавницата и замижа, опита се да си представи внучето си такова, каквото бе преди, но не можа. С тези изпъкнали скули, хлътнал нос и устни мекият му профил бе напълно променен.

„Не е мъртъв. Тук е. Всичко ще е наред…“

Малер заспа.

 

 

Часовникът на нощното шкафче показваше десет и половина, когато мобилният му телефон звънна и го събуди. Първата му мисъл беше: „Ана!“

Все още не бе говорил с нея, може би вече е била на гробищата. Хвърли бърз поглед към Елиас, който лежеше както го бе оставил, и грабна телефона си.

— Да, Малер на телефона.

— Аз съм, Ана.

По дяволите! Какъв е идиот само! Как можа да заспи? Ана говореше съвсем приглушено, гласът й трепереше. Значи е ходила на гробищата. Малер спусна крака на земята и седна в леглото.

— Здравей… Как си?

— Татко, Елиас го няма.

Малер си пое въздух, за да й разкаже, но Ана го изпревари.

— Двама мъже дойдоха преди малко и ме заразпитваха дали… Татко… тази нощ… много мъртъвци са се събудили из целия град.

— Какви бяха тези мъже?

— Татко, не чуваш ли какво ти говоря! Слушай! — Гласът й бе напълно истеричен, сякаш всеки момент щеше да му се развика. — Мъртвите са се събудили, а Елиас… Казаха, че гробът му…

— Ана, Ана, успокой се. Тук е.

Малер погледна към главата на Елиас, както лежеше върху възглавниците, и го погали по челото с ръка.

— Тук е. При мен. — В другия край на линията настъпи тишина. — Ана?

— Жив… ли е? Елиас? Това ли искаш да ми кажеш…?

— Да. Или…

В телефонната слушалка се чу пукот.

— Ана? Ана?

Чу я как отваря и затваря вратата в далечината.

„По дяволите…“

Изправи се сънено. Ана щеше да дойде всеки миг. Трябваше…

Какво трябваше?

„Трябва да го подготвя.“

Щорите в спалнята бяха спуснати, но въпреки това човек веднага забелязваше настъпилата у Елиас промяна. Малер набързо извади едно одеяло от гардероба и го метна през корниза на пердетата. Светлината се прокрадна отстрани, но въпреки това стаята бе значително по-мрачна.

„Дали да не запаля свещ? Не, съвсем ще заприлича на панихида.“

— Елиас? Елиас?

Не последва отговор. С треперещи ръце Малер напълни спринцовката с последните капки вода от чашата и я допря до устните на Елиас. Може би просто му се привидя, заради мрака, но му се стори, че Елиас не просто преглътна течността, а дори разтвори леко устни, за да поеме спринцовката.

Нямаше време да се замисля повече за това, защото чу как входната врата на сградата се отвори и излезе в коридора, за да посрещне Ана. След десет секунди, през които през съзнанието му прелетяха куп мисли, на вратата се позвъни. Малер си пое дълбоко въздух и отвори.

Ана бе само по тениска и бикини. Без обувки.

— Къде е той, къде е?

Вмъкна се в апартамента покрай баща си, но той успя да я хване и задържи.

— Ана, чуй… Ана.

Тялото й се заизвива в ръцете му.

Тя извика:

— Елиас!

Опита се да се освободи. Малер извика колкото му глас държи:

— АНА! МЪРТЪВ Е!

Ана спря да се бори и го погледна объркана. Клепачите и устните й трепереха.

— Мъртъв? Но… но… ти каза… те казаха…

— Ще ме изслушаш ли за секунда?

Ана изведнъж се отпусна, вероятно щеше да се строполи на пода, ако Малер не бе успял да я хване и да я сложи да седне на стола до телефона. Главата й се въртеше отляво надясно и обратно като под действието на някаква невидима сила. Малер застана пред нея и блокира пътя към спалнята. После се наведе напред и хвана ръката й в своята.

— Ана. Чуй сега. Елиас е жив… но всъщност е мъртъв.

Ана поклати глава и притисна ръце към слепоочията си.

— Не разбирам, не разбирам какво искаш да ми кажеш…

Малер пое главата й с ръце и почти насила я накара да го погледне в очите.

— Лежал е в земята цял месец. Променен е. Изглежда… ужасно.

— Но как е възможно… трябва да е…

— Ана, нищо не знам. Никой нищо не знае. Не говори. Не се движи. Елиас е и не е жив. И е много променен. Прилича на… мъртвец. Сигурно има някакъв начин да му помогнем, но…

— Искам да го видя.

Малер кимна.

— Знам, че искаш, но трябва да си готова… Опитай се да се подготвиш…

„За какво? Как може човек да очаква подобно нещо?“

Малер пристъпи назад. Ана остана на стола.

— Къде е той?

— В спалнята.

Ана стисна устни и се наведе леко напред, за да може да види вратата на спалнята. Вече беше далеч по-спокойна. Дори му се стори по-скоро уплашена. Посочи с ръка натам и попита:

— Наранен ли е?

Очите й погледнаха умолително Малер. Той поклати глава.

— Не, но тялото му е… сухо. Черно…

Ана стисна ръце в скута си.

— Ти ли…

— Да.

Кимна му и рече тихо:

— Те ме попитаха.

После се изправи и тръгна към спалнята. Малер я последва, буквално по петите. Опита се да си спомни какво имаше в аптечката. Дали щеше да се намери някое успокоително, в случай че Ана… Не. Нямаше успокоителни. Можеше да се осланя единствено на думите и двете си ръце. Дано това да беше достатъчно.

 

 

Ана не загуби самообладание. Не се разкрещя. Приближи се бавно до леглото, погледна към детето, което лежеше там, и седна до него. След като го съзерцава мълчаливо в продължение на около минута, се обърна към баща си и го помоли:

— Би ли излязъл за малко от стаята?

Малер пристъпи назад и затвори вратата след себе си. Остана отвън и се заслуша. След няколко секунди отвътре долетя някакъв звук, като зов на ранено животно. Протяжно, монотонно виене. Малер впи зъби в стиснатия си юмрук, но не отвори вратата.

Ана излезе навън след около пет минути. Очите й бяха зачервени, но изглеждаше спокойна. Малер обаче се притесни. Не бе очаквал подобна реакция. Ана седна на дивана, а баща й я последва, настани се до нея и я хвана за ръката.

— Как си?

Ана погледна към тъмния екран на телевизора. Погледът й бе напълно безизразен.

— Това не е Елиас.

Малер не й отговори. Усети как бодящата в областта на сърцето му болка постепенно плъзна нагоре към рамото, а после и по ръката му. Облегна се назад и се опита да успокои пулса си. Лицето му се изкриви в грозна гримаса — имаше чувството, че някаква палеща ръка е стиснала силно сърцето му за миг, преди да го пусне отново. То заби с нормалното си темпо. Ана не забеляза нищо. Вместо това му каза:

— Елиас го няма вече.

Малер изпъхтя.

— Ана… аз…

Ана кимна, сякаш за да затвърди още повече думите си, и добави:

— Елиас е мъртъв.

— Ана, сигурен съм, че…

— Не ме разбра. Знам, че това е тялото на Елиас, но самият него вече го няма.

Малер не знаеше какво да каже. Бодящата болка изчезна, остави тялото му да се наслади на спокойствието след поредната битка. Малер затвори очи и я попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Да се грижа за него, разбира се. Но за мен Елиас вече го няма. Носим го жив единствено в спомените си. И трябва да остане единствено там. Никъде другаде.

Малер кимна и се съгласи.

— Добре.

Всъщност не вложи никакъв смисъл в думите си.