Инджи Арал
Вярност (8)

8.

Не идеализирам миналото, хубаво беше по онова време.

Първите две години работихме до изнемога.

Ферда разшири бизнеса си, започна да изнася декоративни растения, а аз превърнах аптеката в най-представителната за нашия град.

Беше ни тясно да живеем с дъщеря ми в малката къща на Ферда. Първо ремонтирахме старата ми къща, която доста беше пострадала при поредното земетресение в залива, но оцеля.

Според Ферда направихме я удобна за живеене, като се постарахме да не нарушим оригиналността и атмосферата й.

Вълнението, с което заедно инвестирахме в бъдещето ни, стимулира нашата любов. Месеци наред се занимавахме с обзавеждането на новото ни гнездо. Често пътувахме до Истанбул, изпитвахме удоволствие заедно да избираме и да купуваме вещите за дома ни.

Едната от двете стаи на долния етаж присъединихме към хола. А другата голяма стая превърнахме в библиотека и кабинет. От входа се влизаше в обширно антре, което водеше към салона, кухнята и стълбата за горния етаж. Коридорът, който минаваше под стълбите, завършваше с баня и точно насреща й с малка стая за гладене, оттам можеше да се излезе в градината. На горния етаж имаше три спални, както и гардеробна с дрешник. А стаята за гости на таванския етаж гледаше към езерото.

Уморявахме се, но това беше сладка умора. Гордеехме се с къщата, която накрая успяхме да направим. Ферда беше доволен от оранжерията.

Но вече не бях сигурна, че иска да е независим от баща си. Използваше втория етаж от кантората му в Каракьой^[1] за офис на новата си фирма Green Time. Казваше, че му плащал наем, но мисля, че сумата беше символична. Явно Хашим бей беше видял, че новите занимания на сина му имат бъдеще, и отново бе отворил обятия за него. А той самият се беше отдал на политиката. Беше сред основателите на нова консервативна партия. Постоянно обикаляше с нейния лидер.

Не ни интересуваше какво прави. Политическата обстановка в страната, споровете и нападките бяха досадни. Всички се тревожеха, че заради следващите една след друга икономически кризи стремително летим надолу. Докато у някои новата партия не будеше никакви надежди, у други предизвикваше интерес. Ферда смяташе, че баща му е влязъл в политиката, за да оправи собственото си бъдеще.

Мисля, че Ферда се издигаше в бизнеса с тайната подкрепа на баща си. Теглеше кредити, сключваше договори с оранжериите в Ялова^[2], участваше в мащабни търгове за паркове и ландшафтен дизайн. Понякога го придружавах при пътуванията му в чужбина, но много малко време успявахме да бъдем заедно, тъй като той по цял ден препускаше насам-натам. Най-малко една седмица или десетина дни от месеца прекарвахме разделени. Бях се натоварила с всички грижи по къщата. Изпълнявах дори неговите задължения, тъй като той все закъсняваше. После спрях да го придружавам, тъй като ми беше трудно да оставям Мюге и аптеката.

Не съм сигурна кога започнах да усещам, че отношенията ни се променят, че постепенно се изолирам, а в живота ни се появи неопределена блудкавост, някаква липса, чието име не можех да назова. Когато беше в Саянджак, Ферда се прибираше вечер вкъщи, но в повечето случаи се затруднявахме да говорим за друго, освен за работата.

Започнах да изпитвам към него скрита обида. Измъчвах се, че когато отиде някъде, не ми се обажда, както и заради неговия егоцентризъм и безразличие. Нервираше ме, че се държи като господаря на дома. Дотогава не бях мислила, че въпроси от ежедневието, например да си вдигнеш чинията от масата или да изхвърлиш кофата с боклук, могат да бъдат важни за нас. Признавам, че отначало аз го привикнах към мързела, а после се опитвах да го превъзпитам. Но в онези дни изпитвах нужда да споделяме всичко, а не притежавах нищо, освен малки, незначителни козове. Понякога Ферда ме обвиняваше, че не знам какво искам, оплакваше се от нелогичните ми критики, но избягваше спора. Няма нужда, казваше в повечето случаи, няма нужда.

Бях любопитна дали има връзки с други жени, особено когато е в чужбина, но не се замислях сериозно, беше само любопитство, което не ме притесняваше. През първите няколко години вярвах, че ме обича. Защото бях пълна с доверие, с наивност.

От страх да не загубя мъжа си, правех всичко по силите си да стоя далече от ревността. Така успявах да победя първичните си страхове, избягвах да ровичкам като крадец какво става в главата, в мечтите и фантазиите му, в тайните на душевния му свят, докато той не поискаше сам да ги сподели. Бях му обещала, щях да удържа думата си.

Първото съмнение, че ми изневерява, ме обхвана в началото на третата година от брака ни. Нямаше конкретен случай. Фирмата му беше регионален разпространител на внос от Холандия. Митническите формалности на ТИР-овете, които превозваха стоката, се оформяха в Истанбул и трябваше растенията, които пътуваха четири дни на тъмно, да бъдат разтоварени незабавно, за да не пострадат. Когато отиваше в Истанбул, за да уреди подобни формалности, Ферда оставаше няколко дни в апартамента в Каламъш. В банята на това жилище намерих женски чорап и един неразопакован лосион за бръснене, какъвто той не харесваше, в книжата му открих бордна карта за самолет с женско име.

Понякога Пелин остава тук, чорапът е неин.

А, онзи лосион го донесе един мой клиент. Знаеш, че не обичам такъв.

Бордна карта ли, че откъде да знам! А, в самолета помогнах на една възрастна жена да намери мястото си.

Притесняваше ме, че понякога, когато бях там, се въздържаше да говори по телефона и дори отнасяше мобилния си телефон в тоалетната, но и за това имаше обяснение. Търсеха го прекалено много хора и не искаше да ме безпокои.

Чашата преля, когато една вечер Ферда не ми се обади, че няма да се върне в Саянджак, и не ме потърси до късно през нощта. Мобилният му телефон беше изключен. Позвъних в Каламъш, телефонът дълго звъня. После превключи на телефонния секретар и през цялата нощ остана така. На следващия ден се обърках, когато Ферда с изключително самочувствие и неочаквана за мен реакция отговори на въпросите ми. Вечерта бил на бизнес вечеря в един хотел, изключил телефона си, пил много, домързяло го да отиде в Каламъш и останал в хотела.

— Какво толкова се е случило! Не мога да ти позволя да ми търсиш сметка за всяка минута, да контролираш всяка моя стъпка, Азра!

Това не беше защита, а ненужно нападение, което задълбочи съмнението ми, но го отминах. Надявах се да получа от тялото му отговора, който желаех. Не знам защо, вярвах, че едно хубаво любене е по-въздействащо от всякакви клетви и е противоотрова срещу ревността, но онази нощ, докато ме държеше в прегръдките си като малко дете, което се опитва да успокои, очите му се навлажниха.

— Де да можех да те обичам по начина, по който заслужаваш и желаеш — каза той.

Помислих си, че ние всъщност може би не заслужавахме нещата, които правят смислен и ценен живота ни. За себе си, разбира се.

— Правя, което е по силите ми, но не мога да се освободя от чувството, че не е достатъчно. Не ме обичай толкова, не ме обичай така, не съм спокоен.

В този миг се чувствах прекалено уверена в себе си.

— Не си ли ми изневерявал досега, кажи ми истината, хайде, разкажи, ако нещо се е случило — настоях аз.

— Защо питаш, нима не знаеш, че отговорът ми ще бъде „не“?

— Как да бъда сигурна дали това „не“ е истина, или е лъжа?

— Няма да си сигурна, докато не отхвърлиш съмнението в себе си и не ме приемеш такъв, какъвто съм.

Отдръпна ръката си от гърдите ми. Погледна ме с познатата си леко презрителна усмивка. Много си наивна, говореха очите му.

— Но ти не ми помагаш за това — възроптах аз.

— Понякога си мисля, че не си толкова умна. Защо се държиш като демодирана жена?

Опитах се да потисна желанието си да се разплача.

— Може би не забелязваш, Ферда, но се отдалечаваш от мен.

— Значи така се чувстваш… Откога?

— От месеци.

— Виждаш, имам много работа. Нямаше да ме обичаш, ако бях някой смотаняк. Аз не скрих от теб недостатъците си, но ме притеснява, че искаш все повече от мен, че виждам как с женски хитринки се опитваш да наместиш идеалния мъж в главата си върху контурите на нашия брак.

— Ти все ме обвиняваш, но отбягваш проблемите. Не искам да живея така.

— Азра, не мъчи и себе си, и мен, бъди разумна! Нямам време непрекъснато да се занимавам с твоите капризи.

Отметна завивката, стана и излезе от стаята. Почувствах се отритната, после чух да затваря с трясък вратата на кабинета си на долния етаж.

Няколко дни бяхме сърдити. В главата ми непрекъснато се въртяха различни мисли. Наум отговарях на неговите обвинения. Наистина ли жена, която не може да си позволи да загуби любимия си мъж, се унижава в неговите очи? Не вика ли сама края на любовта една недоверчива съпруга, неумееща да замълчи, когато се налага?

Бързо преодоляхме кризата. Когато пожелаеше, знаеше как да ме утеши и макар да не го изразяваше открито, по различни начини показваше съжалението си. Всъщност и аз бързо му прощавах. Обичах дори напрежението, което се появяваше от време на време в погледа му, и малките му нескопосани лъжи, предпочитах да вярвам, че сме в бавно напредващ процес на взаимно разбиране. Всеки път, когато се прегръщахме, като че ли с магическа пръчка се помирявах с целия свят.

Когато забременях, Ферда отначало се зарадва. Едно дете щеше да внесе промяна и вълнение в любовта ни, която бележеше спад, а също и в инертния ни, досаден живот и ако не друго, поне щяхме да имаме цел да се възродим.

Бебето ми щеше да расте в мен като кълбо от светлина, с неговото присъствие на душата ми щеше да олекне.

После размисли, отметна се. Не знам как стана, какво или кой се намеси, но той се отдръпна от мен. Може би не искаше да стане баща, за да не се откъсне от предишния си живот. Или знаеше, че бракът ни ще приключи, внезапно го беше проумял. Отхвърли детето. Между нас не трябваше да има такава връзка. От страх, че ще омекне, отвръщаше лице от мен, погледът му се втвърди. После категорично заяви, че не иска да става баща, че трябва да го махна.

Една седмица не разговаряхме.

Беше третото ни лято. Не падна капка дъжд, лятото нямаше край, не свършваше, а нощем звуците на насекомите стържеха в ушите ми. Една нощ влязох в кабинета, в седалището му. Работеше на компютъра.

— Защо носиш тези работи вкъщи, остави другите да ги свършат. Имаш толкова служители.

— Не се бъркай в работата ми, Азра, какво има?

— Искам да родя това дете. Ти защо не го искаш, кажи ми поне една смислена причина.

— Не съм готов да стана баща, това е всичко. Ти трябва да бъдеш разумна. Роди Мюге въпреки несъгласието на мъжа си и какво се получи?

Изненадах се от неговата язвителност и се ядосах.

— Какво искаш от Мюге, добре, че я родих! — извиках.

— Виж, не искам, мен ме няма, ясно ли е.

Погледнах крещящата му уста и се стъписах. Не исках нищо друго, освен да го прегърна, обичах го. А беше срамно да го обичам, след като знаех, че той не обича мен и моето дете, собственото си дете дори не обича и няма да обикне.

— Моля те, помисли още веднъж. Да имаш дете, е много хубаво…

— Аз не обичам децата, не знаеш ли? Да си дете, е страшно! За последен път ти казвам, че ако чуя детски плач в този дом, ще избягам.

— Махай се, върви си, иначе някой ден ще те убия.

— Луда жена.

Прекъсването на бременността ми беше повратна точка в нашата връзка. По-късно имаше моменти, когато мислех, че не съм била достатъчно убедителна, за да му обясня колко много исках детето. Но всъщност важното беше, че значително по-късно разбрах, че Ферда е имал поразителна сила върху мен. Тази сила беше в повечето случаи безмълвна, не предявяваше към мен претенции какво да правя, каква да бъда. При повечето случаи, когато изглеждаше, че зависи от моята воля, ме направляваше някакво неопределено чувство на чиста негативност, което рикошираше в мен от него.

Видимо бях свободна, но прекалената обич, която изпитвах към съпруга си, сякаш ме спъваше. Макар и тайно, бях смазана от чувството за дълг, което сама си бях стоварила. Никога не успях да бъда сигурна, че съм направила правилния избор, за да доставя удоволствие на Ферда, постоянно се оказвах беззащитна пред него. От друга страна обаче, да живееш в очакване на неговите желания, да бъдеш избрана за неговото щастие и спокойствие, си имаше и позитивна страна. Подхранваше егото ми, помагаше ми да забравя разочарованията си.