Инджи Арал
Вярност (3)

3.

През следващите дни очаквах от него вест, телефон, бележка в пощенската кутия. При всяко излизане се надявах да го видя пред градинската врата. Тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Думите ще те потърся щяха да придобият някакъв смисъл, но не стана. В паметта ми остана един мъж в средата на трийсетте, събрал дългата си вълниста коса на врата, с приятно ухание; в дланта ми остана топлината на ръцете му, а върху устните ми — на устата му. Следа от мургава усмивка, светлина в погледа, ново вълнение и чувство за голяма загуба.

Ще те потърся. Беше го казал с уверен тон, сякаш даваше дума. Ще те потърся. От една страна, тези думи кънтяха в съзнанието ми, от друга — ядосвах се на себе си, че придавам толкова голямо значение на една среща. Обхвана ме странна мудност.

Оставаха четири месеца до края на стажа ми. След това щяхме да опразним жилището в Гьозтепе^[1], където живеех още от първия ми брак, и щяхме да се върнем в нашия град. Нямах възможности да отворя аптека в Истанбул. В Саянджак беше по-икономично, там имах повече шансове да се задържа. Когато се разведох, майка ми остави къщата, градината и приятелите си и дойде при мен, за да гледа дъщеря ми. Не беше добре със здравето, изморяваше се, очакваше ме с нетърпение. В онова малко градче, където всички се познават, аз нямаше да мога да се разпореждам със съдбата си. Искаше ми се да се омъжа за някого, когото харесвам, да отглеждам дъщеря си в нормална семейна среда, но в Саянджак възможността да срещна такъв мъж, беше ограничена. Като погледнех бъдещето си, изглеждаше, че пътят на моя живот щеше да бъде отиване и връщане между дома и аптеката. Една разведена жена, едно дете, депресиран сух живот. Не знаех дали ще имам шанса да променя тази линия. На заминаване очаквах чудо и с това вълнение бях пожелала да се хвана за Ферда, но той си беше заминал, без да се отбие на онази железопътна гара.

И беше прав за себе си. Нямаше да си губи времето с демодирани девически номера, с мъчителни приливи и отливи на една плесенясала чувствителност, я! В следващите дни картината в главата ми започна да ерозира, да се изтрива. Но в мен остана една неопределена тъга.

Дойде в аптеката три седмици по-късно.

За да купи кутия аспирин!

Затваряхме, вътре беше празно. Не повярвах, че наистина го виждам срещу себе си. Разменихме на крак няколко изречения. И двамата бяхме сдържани, развълнувани, нерешителни. Помощникът броеше парите на касата, движението по булеварда бе натоварено заради мача, беше шумно.

— Не можах да те потърся, бях в чужбина.

— Разбира се. Всъщност не очаквах.

— Много мислих за теб.

Бях готова да придам по-дълбок смисъл на всяка казана от него дума. Виждах върху тезгяха самотата на ръката му и снизходителната покана в мекия тон на гласа му, не можех да откъсна очите си от него. В бляскавата светлина на аптеката изглеждаше по-различен от онази вечер. Тъничките бръчки около устата и в края на очите му придаваха зрялост, като че ли бяха следи от търпение, примесено с лека тъга. Беше толкова хубаво отново да го намеря, че ме обхвана страх да не си тръгне, след като остави парите на тезгяха. Казах му, че ако ме почака няколко минути и няма друга работа, може да се поразходим заедно.

Изчака ме навън. Вървяхме в мъгливата ноемврийска вечер, в изпълнения с мирис на изгорели газове въздух, минавахме покрай осветените витрини. Влязохме в най-близкото кафене и си поръчахме чай. Обхвана ме ентусиазъм, който едва прикривах. А той се опитваше да изглежда весел, спокоен. Беше облякъл палто в пруско синьо и черен панталон. На лявото си ухо имаше малка сребърна халка. Слушаше ме и като че ли се подсмихваше. Пред широката витрина, гледаща към булеварда, бяха подредени пластмасови саксии с тъмносини хортензии. Лепнещата мъглива вечер давеше разноцветните светлини на булеварда. Говорехме за незначителни неща, без да споменаваме онази вечер.

Беше агроинженер. От известно време търсел подходящо място да построи оранжерия близо до Истанбул, например в Силиври или Ялова. Изненадах се. Защото в Саянджак, близо до върха на хълма, притежавахме в наследство от дядо една изоставена ябълкова градина. Не мислехме да я продаваме, защото се надявахме, че ще поскъпне, тъй като заради близостта до Истанбул и природната красота градчето бе започнало да се превръща във важен туристически обект. Търсехме обаче наемател.

— Огледа ли Саянджак?

— Видях няколко места, но повечето са за продан. Засега възнамерявам само да наема. Имаш ли предвид някакъв терен?

По изкуствения тон, с който зададе въпроса, предположих, че е видял градината, но очаква аз да подхвана темата. Може би я е видял и се е залепил за мен, за да си гарантира работата. А може и да е сметнал, разбира се, че капарото и наемът, които искаме, са много високи, и иска да ги намали. Не, душко, каква връзка има, напразно си внушавам.

— Може да се намери, но трябва да се търси — казах равнодушно. Малко се бях разочаровала. Все пак щях да изчакам положението да се изясни.

При следващите срещи усетих, че съм се излъгала във впечатлението си, че не е достатъчно опитен. Защото виждах, че напрежението между нас се повишава и той майсторски го направлява. Един уикенд излязохме с колата извън града и закусихме в едно близко село. Времето беше хубаво, повървяхме малко. Попитах го намерил ли е подходящо място за оранжерията, но той прекъсна темата. Усетих, че се опитва да се представи пред мен като бохем, със свободен дух, любител на изкуството, че иска да ме впечатли. Тогава почувствах леко пренебрежение към него.

Макар и не толкова често, започнахме да се виждаме в обедните почивки или привечер. Обикновено разговаряхме за общи неща. Понякога ме обхващаше чувството, че трудно намираме теми за разговор. У него нямаше присъщата на първия стадий на любовта напористост да разказва за себе си. Напротив, много пъти отговаряше уклончиво на въпросите ми. Това положение, разбира се, възпираше и мен. Напредвахме бавно. И двамата не успявахме да бъдем напълно самите себе си. Не се притеснявах, нали отново ме бе намерил, по някакъв начин с течение на времето ще стане естествен, отношенията ни ще станат по-близки.

Полагах усилия да не изглеждам капризна и дребнава, да не го задушавам. Държах се като весела, приятна, доброжелателна приятелка, която действа успокояващо. Понякога, когато се правеше, че не разбира намеците ми, бях убедена, че си придава важност, но не го показвах. Между нас имаше едно противопоставяне, което отказвах да видя или пък още не беше излязло на повърхността. Неговата тайнственост и инертност ми дотягаха, но бях търпелива.

Имах нужда от пари, за да отворя аптека, но все още нямаше сериозна оферта за градината. Ако Ферда станеше наемател, щеше да реши проблема ми. Един уикенд, когато с майка ми отидохме в градчето, попитах пазача, който със семейството си се грижеше за нашата къща и живееше в пристройката, идвал ли е някой да оглежда ябълковата градина и дали е питал за мен. Да, преди около два месеца дошъл един млад, висок, приказлив мъж. Хасан го разходил из мястото и по време на разговора споменал за мен. Бил с дълга коса, носел обица на ухото си. Спомняше си, че мъжът се опитвал да откопчи нещо. Дал му телефонния номер на аптеката, където работех. Може и да е казал името ми.

Беше ясно, че срещата ни не е била случайна, но аз не се подразних. И в любовните филми хората се срещаха според предварително написан сценарий.

След около три седмици Ферда ме заведе на вечеря. Дотогава не бях го виждала толкова развълнуван и въодушевен. Беше внимателен, премерен и за пръв път не говореше отвлечено. Беше далече от познатото мъжко поведение, което правеше връзката поредна и примитивна. Каза, че ме харесва, че ще направи всичко по силите си, за да ме опознае по-добре и да продължи нашето приятелство.

Бях толкова щастлива, че към края на вечерята не се стърпях и заговаряйки за градината, го попитах дали я е видял. За момент се поколеба, а после като че ли не знаеше за връзката с мен, леко объркан каза, че може и да я е видял. Изкуствеността в държанието му, зачервяването на лицето му предизвикаха у мен чувството, че не се лъжа в съмненията си. Не знаех защо трябва да се чувствам така, но беше сигурно, че съм в сценария. Предложението дойде от него — може ли през някой уикенд да отидем в Саянджак, за да погледне пак и заедно да преценим?

През онази неделя отидохме в градчето с неговата кола, като взехме майка ми и дъщеря ми. През целия път ни говори за проектите си. Гледах решителните му ръце, лицето, силните му крака. Намирах го съвършен във всичко. Исках да го обичам и да го скрия от света. Близостта, сърдечността, уважението, което проявяваше към майка ми, пробуждаше у мен нови надежди.

Подсвирна от възхищение, като видя къщата. Семейната къща, която в продължение на години устояваше на северните ветрове, се намираше на около километър от центъра на града, в подножието на стръмен хълм. Той съжали, че е незаслужено изоставена. Беше прав, но последните десет години бяха преминали толкова трудно заради заредилите се едно след друго нещастия и семейни неприятности, че не можахме да отделим пари, за да я поддържаме.

Отидохме в ябълковата градина. Естествено, и преди това я беше виждал, но се беше поколебал заради наклонения терен. Несъмнено можеше да се разкопае, да се направят няколко насипа и да се пригоди за целта, но това означаваше допълнителни разходи. Спестяванията му бяха доста ограничени като за начало.

Казах, че няма да има проблем, при това теренът ще бъде приведен в по-използваем вид. Неусетно виждах, че установяването му тук и устройването му с работата е необходимо за продължаване на нашата връзка, и макар и с нежелание, възприех едно не много приятно настоятелно поведение. По-късно усетих, че това съзнателно е било разпалвано от него.

После влязохме в малката стара барака в края на градината. Казах, че тя може да бъде съборена. Той не се съгласи, според него ставала за работен офис. Зарадвах се, с всеки негов положителен знак растеше и надеждата ми. Защото, ако излезеше от живота ми и си тръгнеше, щях да се сгромолясам в празнотата. Умът ми, опитвайки се да ме предпази от капана на измамата, ми казваше да съм предпазлива, но сърцето ме тласкаше към патова ситуация.

Стояхме един до друг. Между нас имаше притегляне, което в този ден напълно си пролича. Но и двамата бяхме потънали в сериозността на положението. Всичко беше толкова красиво по един жив, напрегнат, болезнен начин, че изведнъж почувствах — преди да мине много време, този мъж изцяло ще ми принадлежи.

Когато излязохме навън, внезапно се обърна. Затвори вратата с крак и ме прегърна, обхващайки кръста ми с ръце под палтото. Каза, че заедно с градината иска и мен. Много си сладка, неустоима. Повдигнах се на пръсти и впих уста в устните му. Осветихме този миг с целувки.

Когато се върнахме вкъщи, майка ми, която беше наредила да запалят огъня и да приготвят чай, ни очакваше. От дълго време не бях виждала дъщеря ми толкова щастлива. Влачеше старите играчки, които бе намерила в къщата, радостно тичаше, изпълни атмосферата с веселие. А аз бездруго тук винаги се чувствах свързана към това място с корените, миналото и бъдещето си, чувствах се избрана. Пак бях изпълнена със същите чувства и въпреки че по устните ми пареше огънят на целувките, не можех да се сдържа да не гледам отвисоко на Ферда.

Паметта ми е запечатала подробностите от онзи хубав следобед преди осем години, горящата камина, предметите върху покритата с бяла покривка маса за чай и всички онези незначителни късчета, които съставляват миналото. Бледото есенно слънце влизаше през високите прозорци и блестеше върху многоцветните килими. Потъмнелите греди на тавана придаваха топлина на хола, задавяше ни силната миризма на ябълки. Виждах съзаклятнически пламъчета да светват и угасват в очите на Ферда. Той често поглеждаше към мен, малките искрици от огъня на камината се отразяваха в блестящата му черна коса, чувствах се като в приказен свят.

По време на разговора майка ми не се намеси. И макар че показваше нерешителност, поглеждайки често към мен, като че иска да разбере какво мисля, отдавна се беше съгласила да даде градината на Ферда. Беше се съсипала, когато преди седем години загубихме брат ми, и оттогава не можа да се съвземе. Може би се надяваше, че в семейството отново ще влезе сериозен мъж и ще поеме нещата.

Не забравям старанието, което Ферда полагаше, за да ни покаже колко е работлив, способен, предприемчив, човек, който знае стойността на нещата. Допреди няколко месеца работел като ръководител във фабриката за текстилно боядисване на баща си в Бурса, но преди две години банковата криза им се отразила зле. В действителност новите технологии изискваха модернизиране на машините, но инвестицията не си заслужавала. Текстилът се изплъзваше към страните с евтина работна ръка, печалбите падаха. Баща му беше индустриалец с добър нюх. Решил да продаде съоръженията, за кратко време намерил и клиент.

Според разказа му дотогава Ферда придобил и добър, и лош опит и в личния си живот, и в бизнеса, имал и провали, и временни възходи, но се уморил да работи под ръководството на баща си. Бяха от различни светове, баща му бил материалист, реалист, суров човек. Той — точно обратното. Обичал природата, животните, музиката, не искал да се чувства като машина. Искаше да си устрои собствен бизнес, да започне живота си отново и да се занимава с оранжерийство. Саянджак беше удобно място както от гледна точка на климата, така и на транспортните възможности. Освен това имаше пазар и той постоянно нарастваше. Целта на Ферда беше не само да произвежда, но и да се занимава с дизайна на новите хотели, да участва в общинските търгове за паркове и градини. Миналия месец проучил пазарите в чужбина. Решен беше да играе на едро, планираше да се занимава с внос и износ на декоративни растения. Имаше опит в това отношение.

Докато пиехме чая си, изглеждахме като щастливо семейство. Ферда направи на Мюге лястовица от хартия, обеща да й донесе едно малко котенце. Когато се отклонявахме от пазарлъка, полагах усилия да се върнем към въпроса. Харесваше ми как Ферда кротко и премерено отговаря на моята сериозност. Неопределената му оптимистична усмивка, сговорчивото навеждане на главата, всичко беше толкова привлекателно, че сгря сърцето ми. Бях сигурна, това беше любов. Успяваше да ме разсмее, да ме увлече.

Разбрахме се да направим четиригодишен договор. Той каза, че няма да остане през нощта, защото има работа и ще се върне в Истанбул. А ние щяхме да се върнем на следващия ден. Докато го изпращах към градинската врата, телефонен звън ме върна вкъщи. Обаждаше се сестра ми Алие, която преди няколко години се беше омъжила и беше заминала за Бурса, а сега отново ридаеше в слушалката, че отношенията с мъжа й пак не били добри. Както винаги, спешно се нуждаеха от пари…

Когато отново излязох в градината, бях напрегната. Успокоих се, че Ферда ме чака до градинската порта, за да се сбогуваме. Гледаше ме с възхитен поглед, докато слизам по няколкото стъпала на стълбата. Когато застанахме един срещу друг, видях в неговите блестящи, големи черни очи собственото си отражение, крехкото си лице, уязвимостта си. Вътрешно потреперих за миг. Гледаше ме радостно, като че ли бях неизвестна, предстояща да бъде открита територия… Предадох се на мечтата, че от този миг той ще ме гледа все така и любовта ни ще ни пази от всякакви нещастия. Ще стане добър съпруг, пламенен любовник и баща на дъщеря ми. Вероятно затова изведнъж почувствах, че съм готова да тръгна след него и ако трябва, да изпитам болка.

Онази вечер закопнях за Ферда. На следващата сутрин се събудих в мрачна самота. Нощта утаи силната ми възбуда, но онзи луд копнеж остана с цялата си сила в мен.