Инджи Арал
Вярност (12)

12.

Вечерта, когато се прибрахме, в погледа на Алие към мен видях скрита подигравка и негодувание, което можеше да превърне връзката между нас в лудо съперничество. На този етап трябваше да извадя и да хвърля жилото вътре в мен, но нямах сила и смелост да продължа след това. Пак не успях да се отърва от нерешителността си по отношение на Алие и страха, който ме беше обзел. Съвземи се, внимавай в постъпките си!

Така и не дойде подходящото време.

Продължихме да вървим встрани от утъпкания път — там, където следите се смесваха една с друга. Временно охладняване на отношенията ни с Ферда, обиди. А след това… невероятни, изненадващи пламъци, дошли с лятото.

Отначало ми се стори странно вниманието му към мен. Като че ли изведнъж бе станал нов човек, беше възкръснал. Към Алие се отнасяше като сдържан глава на семейството, а към мен — сякаш съм единствената му любов. Обикновено вечеряхме навън, през уикендите правехме малки разходки из околността, заедно се забавлявахме.

Градини, бели цветя, жълти нарциси, бели нарциси. Гладиоли… Малки подаръци. Може би се мъчеше да накара Алие да ревнува? Вкопчих се в утешението, че на Ферда му е дошъл умът в главата. Изпитвах наслада от завистта в очите на Алие, които горяха като огън. Тя усещаше, че е излишна, и затова ме следваше по петите, страхувайки се да не я изгоним от къщи. Това бяха доказателствата, че надеждите й са били напразни.

 

 

В аптеката по цял ден мислех за Ферда, мечтаех си за нощта. Любехме се много по-често и дълго от обичайното и с много повече възбуда отпреди. Телата ни се вкопчваха едно в друго, устните ни се съединяваха. Отново обожавах любовта си, мечтата ми да живеем до края заедно се засилваше. До Ферда намирах мъжете, които лесно завоювах, за скучни. Изпитвах интерес не към онези, за които беше ясно какви са и докъде ще се стигне, а към изненадващите, които доставяха жестоко удоволствие. Ферда беше брилянтен пример за този тип и аз бях в състояние да го нося до безкрай.

Понякога и надеждата е трън в сърцето. Пази човека от вглеждане в собствените му очи, заблуждава го. Спасява го от грижата за „чупливите предмети“. Онези вълнения са били първите сцени в пиесата, в която щях да попадна. Не аз съм била жената, с която се е любел, разбрах го по-късно.

 

 

Една сутрин всички заедно излязохме от къщи. Те — за да отидат в оранжерията, а аз — в аптеката. Качих се в колата, запалих мотора. Алие и Ферда се качиха в колата на Ферда, но не тръгваха, бавеха се. Слязох в града, отидох в аптеката. Не знам какво бях видяла, защо бях неспокойна. Има моменти, в които наглед всичко е нормално, но все пак чувстваш, че не е. След два часа излязох и тръгнах за вкъщи. Колата беше пред вратата — там, където стоеше сутринта. Ферда паркираше винаги на едно и също място, значи или въобще не бяха ходили в оранжерията, или бяха отишли и се бяха върнали. Гневно минах през градината. Когато влязох в хола, Алие слизаше по стълбите от горния етаж. Като ме видя, щастливото й и доволно лице замръзна.

— Какво става, забрави ли нещо, че се върна вкъщи? — попитах студено. Беше с друга риза от тази, която беше облякла сутринта. Изплашено ме погледна и слизайки надолу по стълбите, за миг погледът й се плъзна към горния етаж.

— Разсипах кафето, батко ме доведе вкъщи да се преоблека. А ти, ти защо се върна?

На горния етаж се захлопна вратата на банята. Чух шума от водата, която течеше от сифона по тръбата в тоалетната на долния етаж. На стълбата видях Ферда. Опитваше се да напъха краищата на ризата в панталона си.

— Наложи ми се да взема една папка — отвърнах аз и се насочих към кабинета. — Снощи я донесох, останала е вкъщи.

От шкафа извадих наслука една папка, малко се помотах. Не можех да реша какво да правя. Излязох от стаята. Ферда беше в кухнята. Спрях се на вратата и го погледнах. Отваряше бутилка газирана вода.

— Трябва да накараш работещите си да обличат престилки — казах.

— Не питай, твоето момиче се удави в кафето — отговори нагло. — Само тя не облича престилка.

— Не иска да закрива хубавото си дупе, затова…

Алие я нямаше наоколо. Вероятно беше излязла в градината.

— Какво ти е, болна ли си, цялата си пребледняла?

— Главата ме боли, ще си полегна.

— Ние тръгваме. Довечера може да закъснея. Не ме чакай, ще се срещам с кмета, ще вечеряме заедно.

Ние. Те. Аз.

Качих се на горния етаж. Спалнята беше, както я бях оставила. От прозореца проследих как се качиха на колата и тръгнаха. Леглото в таванската стая на Алие беше разхвърляно. Това не можеше да е доказателство. Често го оставяше така.

Потърсих по пода някаква вещ на Ферда, някакъв знак. Нямаше. Добре де, разляла кафето, но къде е ризата? Погледнах първо в душ-кабината на Алие и в коша за мръсни дрехи, нямаше нищо. После претърсих мястото за мръсни дрехи в шкафа в голямата баня. Ризата, която беше облякла сутринта, не беше и там. Лъжеха ме, заблуждаваха ме. При това в собствения ми дом!

Главата ми пулсираше, тялото ми беше празно, исках да се излегна на мястото, където се намирах, и да заплача. Тъкмо излизах от банята, когато забелязах в ъгъла синята кофа. Беше пълна с жълтеникава вода и ризата с петната от кафе бе вътре.

Но това не обясняваше нищо. Нищо!

 

 

Онова лято Мюге прекара на юг, с баща си, мащехата и малкото си братче. Усещах, че с тях имаше по-топла семейна атмосфера и споделяше повече обич, отколкото с нас, и се измъчвах. Когато Демир настойчиво я повика да завърши гимназия и да следва в Америка, в края на лятото изпратих Мюге при баща й, за да се спаси от задушаващата обстановка вкъщи. Оставането с нас щеше да й навреди. Бях толкова слаба, че ако не заминеше, по още по-непочтен начин щях да бъда победена от Ферда.

Не почувствах болка от раздялата ни. Защото бях насочила цялото си внимание към мъжа ми и сестра ми. Ферда се зае да учи Алие да шофира. В къщи шумът около шофирането не стихваше. Току скачаха и тръгваха. Намирисваше ми на вина. Исках каквото ще става, да стане колкото се може по-бързо.

Към края на септември внезапно, уж по някаква работа, отидоха заедно в Истанбул. Не знаех, че ще ходят, Ферда ми се обади надвечер по телефона.

— Може да закъснеем довечера — съобщи ми той. — Пристигна холандският производител. Трябва да решим някои проблеми с плащането.

— А защо Алие е с теб?

— Ще го заведа на вечеря. Присъствието на жена, която познава работата, ще разведри атмосферата.

— Че какво ще направи тя, не знае английски.

— Добре, душко, хайде, като дойда, ще ти разкажа.

Затворих телефона, без да отговоря.

Повече не се обади.

Върнаха се преди полунощ. Ферда беше в настроение, беше успял да отложи голяма част от плащанията. Лъжа е, казвах си, били са заедно в Истанбул. Рано се качих в стаята си. Отдолу известно време се чуваха музика и смях. Опитвах се да чета, но нищо не разбирах от прочетеното. Бях разбрала какво се мъчи да направи Ферда. Беше си подготвил пътя, държа се известно време мило с мен, а след това бе дал газ.

— Ти не си ли заспала още? — учуди се той, докато се събличаше.

— Влюбен ли си в нея?

Не беше необходимо да му задавам този въпрос, но повече не издържах.

— Какво! Не ставай луда, Азра — той протегна ръка към мен, но аз рязко го отблъснах. — Ти си се поболяла от ревност, тоест проблемът не е сестра ти, а ти. Обзета си от болезнени съмнения!

— Неприятно ми е, че работи с теб и живее с нас — избухнах аз и се надигнах. — Дай й пътя, да ходи, където иска!

— Ти я повика, ти я изгони, моето момиче. Но дори и да си отиде, тя пак ще работи с мен! Тя е добър служител.

— Служител ли! Защо е толкова незаменима за теб?

— Ти си пристрастна…

— Предупреждавам те — прекъснах го аз. — Съвземи се, иначе поведението ти ще коства скъпо на всички ни.

— Стига, Азра, изтормози ни.

От тази вечер с Ферда отново се отдалечихме.

 

 

Отричаше.

Упорито.

Но се разбираше от погледа му, от усмивката му, от нерешителното размахване на ръката, от гласа му, който внушаваше чувството, че идва някъде отдалече.

От безнадеждността, от апатията, от това, че намрази нещата, които обичаше, от маската на лицето му.

От студените му устните, когато по навик отговаряше на целувките ми.

От нетърпеливите му, сопнати отговори и на най-обикновените ми въпроси.

От затварянето му в себе си и непрекъснатата му замисленост.

Връщаше се вкъщи колкото се може по-късно, затваряше се в кабинета, прекарваше времето си в интернет, уж работеше. Дори когато понякога идваше в леглото, пак лежахме на известно разстояние с гръб един към друг.

Но нека не бъда несправедлива, понякога, особено когато бях на ръба на нервна криза, той ме галеше по косата и ме успокояваше, притискаше ме до гърдите си. Ласките му ме разколебаваха, печелеха време за него. Може би намираше някаква обединителна страна във взаимната ни ревност с Алие. Плашеше го, че накрая сърдечността и обичта между две сестри, между две жени може да надделее. Може би се тревожеше, че ще стане прицел на враждебността и на двете ни, нещо повече — ще бъде изоставен.

А Алие почти не излизаше от стаята си. Беше станала далечна, недостижима. С мълчанието си ме притесняваше, вменявайки ми чувство за вина, и ме провокираше. Обземаше ме лудост от нейното безцелно обикаляне из къщи, като че ли това, което ставаше, не я засягаше.

— Мислиш, че си намерила силен покровител, но си се качила на грешния кон — казах й един ден в кухнята.

— Че какво ти преча аз? Защо се държиш враждебно?

— Трябва да се държиш по-скромно със зет си.

Седна на най-близкия стол и започна да се оплаква.

— Батко е единственият човек досега, който се отнася човешки към мен. Не разбирам защо това те безпокои. Не искам да те огорчавам, но обичам работата си.

— Играеш опасна игра, Алие. Не се прави, че не разбираш. Намери си някой друг, с когото да флиртуваш!

— Аз искам само да си устроя нов живот, да взема сина си при себе си. Каква сестра си ти! Вместо да ми помагаш, ме спъваш!

— Не го прави за моя сметка! И остави тази приказка за сестрата, мога да стана страшна, разбра ли ме, ще ти издера очите.

 

 

Бях решена. Тъй като държах да браня правата си дори пред хората, които обичам, повече нямаше да се поддавам на нейните предизвикателства. Беше отслабила чувството ми за самозащита. Нямаше право с младостта си, с предателството и самодоволството си да ме обижда, да ме игнорира в собствения ми дом.

Мисълта ми се концентрираше около това, как мога да отстраня Алие от живота ни. По цяла нощ преценявах възможностите. Да отдалеча Алие, беше лесно, можех да й връча куфара и да я изгоня, но как да я откъсна от Ферда?

Можех да й наема къща в центъра на града, който беше на един час път. Можех да прибавям всеки месец известна сума към сирашката пенсия, която получаваше от баща ми, но при условие че напусне оранжерията. Можех да й помогна да си намери друга работа.

Напразни илюзии. Алие нямаше да се съгласи да напусне работата си, а Ферда със сигурност щеше да застане зад нея. Нямах възможност да реша проблема, докато те не поискат. Форсирайки нещата, щях да се окажа несправедлива. Можех да изгоня и двамата от къщата, но това означаваше доброволно да й оставя Ферда.

Пред Ферда имаше два пътя. Да направи избора си, да вземе Алие и да си тръгне. Или да отпрати Алие и да я остави на съдбата й. Нямаше сърце да се откаже нито от мен и живота ни, нито от нея. Но може би обмисляше идеята да наеме къща, където да живеят заедно, или да наеме къща отделно за Алие и да води двойствен живот.

Не искаше нито да почувства, нито да види търпението ми. Намираше за обикновени моите малки радости и моментни надежди. Не разбираше, че някои неща, които в определени условия изглеждат прости, съвсем не са прости. Или не искаше да разбере, защото не му изнасяше. Беше заслепен от огъня на тялото й, който го изгаряше отвътре.

Тежки думи ми идваха на върха на езика, горчиви думи, готови да се разплетат като кълбо, но не продумвах. По-добре беше да говоря малко, многото приказки можеха да ми отворят рани.

Имаше моменти, в които безмълвно се бунтувах, проявявах и крайности. Приемам. Естествено, бранех брака си, както би постъпила всяка влюбена жена. Защото беше много трудно да приема, че не съм обичана, че подло съм измамена от хората, които обичам.

Късно една вечер отидох при Ферда. Той гледаше телевизия в хола. Седнах до него.

— Предлагам да поговорим открито.

Той не отговори, сякаш цялото му внимание бе ангажирано от глупавото спортно предаване.

— Би ли изключил телевизора, моля те.

Намали звука, но не го изключи.

— Да поговорим за Алие, но открито, спокойно.

Помълча известно време. Прокара пръсти по бутоните на дистанционното, смени бързо няколко канала, после изключи телевизора и се обърна към мен.

— Изпитвам известна слабост към нея, това е всичко. Не е проблем, ще мине…

— Значи трябва да седим и да чакаме да отмине, така ли?

— Нищо друго не може да се направи… според теб какво да правим?

— Не отговаряй на всеки мой въпрос с въпрос, Ферда! Какво представлява Алие за теб?

— Да кажем, че ми е приятно с нея… сладко момиче, весела, забавна… Когато съм с нея, не скучая.

— Омръзнах ти, така ли? Ти знаеш ли как се живее с мъж, който обича друга жена?

— Съвсем преувеличи нещата. Тя е една клетница, няма да тръгна да променям живота си заради нея. Подкрепям я, за да я защитя от теб, това е всичко.

— Главата ти съвсем се е объркала! Аз съм тази, която страда. Това, което не споделяш с мен, споделяш с нея. Какви са ти намеренията?

— Тази твоя безсмислена ревност и фантазиите ти ще ни изядат главите.

— Не ме прави на луда, знам много добре, че ми изневеряваш.

— Никога не съм ти изневерявал.

— Лъжеш… аз не съм сляпа.

— Не наливай масло в огъня. Сто пъти говорихме, защо искаш ти да направляваш, да поправяш, да контролираш чувствата ми, дори мислите в главата ми?

— Каква воля, каква решителност има у теб! Станал си като замаяна патица!

— Така ли? Остави ме тогава да дойда на себе си, да порасна, да стана човек.

— Ферда — едва не проплаках аз, — какво искаш да направя?

— Ти си силна, не изпитвай силата си върху мен…

Млъкна.

Смяташе, че не се нуждая от него. А Алие беше слаба, хрисима, от жените, които караха мъжете да се чувстват мъже. Леконравна, весела, лесна за обичане, жена, която възвръщаше силата и волята на потиснатия мъж.

— Защо, вместо да унижаваш и мен, и себе си, не я вземеш и не си отидете от тази къща?

— Азра, прекаляваш! Какво говориш!

— Тогава я остави да си ходи…

— Да си иде, мен какво ме засяга! Изхвърли я на улицата!

За миг стана сериозен. На лицето му се изписа страх. Беше принуден да се защити.

— Добре. Ще поговоря с един мой познат, който има оранжерия в Ялова, ще й намеря работа, да си наеме жилище, ще й помогнем…

— Всичко си обмислил!

— В края на месеца ще й изплатя заплатата. Остави ме вече на мира, разбра ли?

 

 

Явно се бяха подготвили за подобен вариант. Бяха изчакали да се разбунтувам, за да продължат по-свободно и по-сигурно връзката си. Включи отново телевизора, разговорът ни беше приключил. Пак успя да ме накара да изчистя мръсотията му. Нямаше какво да се промени. Очакваше ме още по-безпощадна война.

— Спахте ли? — попитах го внезапно.

— Виж какво, откажи се от тази роля на любовна надзирателка. Иначе ще избухна! За мен сексът не е толкова проста работа!

— Не е проста, но е много важно с кого се прави.

Скочи от мястото си и отиде в кабинета, блъсна вратата, за да я затвори. Тогава разбрах, че дори и да не бяха го направили, щеше да се случи много скоро, днес или утре.

Отидох и си легнах. Онеправдана, надзирателка… Искаше да каже, че им преча. Алие беше онеправданата, а аз жестоката надзирателка. Ами Ферда? Той беше и режисьорът на нашия конфликт, и негов зрител. Ние бяхме страни в конфликта. Заедно затънахме в една война без победители.

 

 

Една сутрин, когато вкъщи нямаше никой, претърсих стаята на Алие и зад шишенцата в шкафа в банята намерих онова, което търсех. Противозачатъчни хапчета. Алие не можеше да има връзка с друг мъж.

Ако и това не приемех за доказателство, бях глупачка. А може би нарочно беше сложила кутията там. За да демонстрира силата си, да ме накара да се гърча от съмнения и да заздрави собствените си позиции.

Макар да се опитвах да не забелязвам, че тя не отговаря на въпросите ми, че се усмихва с досада на всяка моя дума, сякаш съм казала нещо не на място, все пак беше сигурно, че Ферда е победен от красотата на Алие, от младостта й, от ободряващата сила на тайната връзка.

По това време отидох в Истанбул за погребението на майката на една моя приятелка. След церемонията възнамерявах да направя някои покупки, да остана вечерта в Каламъш и да се върна на следващата сутрин. Вечерта около десет часа Ферда ме потърси по телефона. Стори ми се, че иска да провери дали съм в Каламъш, за да е сигурен, че няма да се върна вкъщи. Казах, че съм уморена и ще остана там, както сме се разбрали. Той знаеше, че толкова късно няма да тръгна на път, защото се въздържах да шофирам нощем.

С нетърпение изчаках да стане полунощ. Карах бавно, за около два часа изминах пътя, който беше час и половина. Когато пристигнах, паркирах колата не на мястото й в градината, а две улици по-надолу.

Къщата беше тъмна, лампата в кабинета не светеше. Светеше единствено на тавана, в стаята на Алие. Минах през градината, кучето поръмжа малко, но ме позна по стъпките и се успокои. Тихичко отворих вратата. Качих се в нашата стая на горния етаж. Беше празна, леглото не беше докоснато. После се качих по стълбата до тавана, на площадката си поех дъх и отворих вратата на Алие.

Ферда се хвърли към мен като пришпорен кон. Думите, с които може да бъде описан този момент, са много грозни. Няма да ги разказвам.

Не знаех, че имам уста без глас. Колко хищно беше мълчанието ми. Онзи глас не беше моят. Не бях аз тази, която говореше. Онези извисяващи се и снишаващи се викове, които се въртяха като вихър и търсеха изход, не можеше да бъдат моите.

Думите се търкулваха и падаха на земята и аз не можах да разбера как се получи така, че всички заедно падахме с главата надолу, надолу, надолу.

Не знаех на кой свят се намирам.

Блъсках вратата с омраза, от която ми се гадеше, исках със собствените си ръце да ги удуша, да ги убия.

Така разбрах, че верността се състои само от оптимизъм и надежда.

След онзи момент започнах да изпитвам съмнение във всичко, с което бях свързана.

Всичко, което обичах, ми стана чуждо и до каквото и да се докоснех, то цапаше ръцете ми като лепкава, черна мазнина.

Не излязох от стаята си. От прозореца, зад тюленото перде проследих как Ферда слага куфара на Алие в колата. Той беше съсипан. А Алие се опитваше да държи изправена русата си глава. Мръсен, коварен дъжд валеше над тях, като че ли ги плюеше.