Инджи Арал
Вярност (21)

21.

Ако успея да изляза оттук, ще изгоря тази тетрадка. Няма да позволя нито дъщеря ми, нито адвокатът ми да прочетат тези редове. Защото ми се струва, че когато попадне пред нечии очи, разказаното ще загуби своята чистота.

Докато пиша, понякога ме обхваща чувството, че съм се освободила от самата себе си, че не съм аз тази, която седи на масата. Тази килия, тези грозни неща, завеските, които разделят наровете се разкъсват и разпиляват. Мястото и времето се променят. Например, въпреки че не го искам, дни наред следя сенките от прах на Ферда и Алие. Виждам ги в кухнята, говорят си шепнешком и се смеят. Сутрин радостно отиват към колата… В миналото, когато обичах Алие и Ферда, не бих могла да си представя, че един ден ще си спомням с омраза за тях. Понякога, когато ме обхващаше подозрението, че съм пренебрегвала Ферда, че съм гледала високомерно на него, омеквах, но сестра ми ще бъде мой враг до смъртта ми. Така и аз не нарушавам правилото. Жените изпитват много повече омраза към жените, с които мъжете им са били, отколкото към мъжете, които са им изневерили. Изневярата на мъжа може да се прости, но на жената, протегнала ръка към онова свещено нещо, никога. Това е несправедливо. Но моето положение е различно. Онази жена е моята сестра.

 

 

Тази сутрин се видях с адвоката си. Каза, че заключението от аутопсията ще бъде готово до една седмица. Ако е благоприятно за нас, има голяма вероятност да не се явявам пред съда. Доста се потрудил, за да ускори заключението.

В килията пак има врява. Всеки говори нещо. Стават два месеца, откакто дойдох. Не можаха напълно да ме приобщят, но ме асимилираха, сложиха ме в ред. Ако изключим няколкото словесни свади, не бях имала други сблъсъци с жените, с които живеехме наблъскани като сардели. Не наруших правилата, не буйствах.

Това място не е приятно, но неизвестно защо, се чувствам по-уравновесена, по-спокойна. Спя добре. Снощи за пръв път откакто съм тук, сънувах Ферда. Още със събуждането си започнах да пиша:

 

 

Изкачвам се по дълга вита стълба нагоре. При всяка моя крачка дървените стъпала скърцат под краката ми. На края на стълбата тесничка площадка, която завършва с черна врата. Открехвам я, влизам в полутъмна стая, осветявана от слаб лъч, който влиза през едно малко прозорче с мръсно стъкло. Вътре мирише на дърво, ябълки и прах.

Изведнъж виждам Ферда. Седнал е на стол с висока облегалка пред купчина писма в гигантски пликове, която стига до кръста му. Върху пликовете е написано името му.

Издърпва един по един пликовете от купчината, отваря го, прочита наслука няколко реда, смачква го и го захвърля. Това са писмата, които аз му написах, но не изпратих. Значи по някакъв начин са попаднали в ръцете му.

После изведнъж поглежда към вратата. За миг погледите ни се срещат, скача, блъска стената зад себе си и избягва през отворилата се тайна врата.

Бързо слизам по стълбата, по която съм се качила, следвайки отдалечаващите се стъпки на Ферда. Стигам до едно подземие. Ферда го няма. Изведнъж виждам капак на пода и Алие до него. Искам да изтичам и да вдигна тежкия капак, но се блъсвам в Алие или тя се нахвърля върху мен. Падаме на земята и се сборичкваме. Тя ухапва ръката ми и я разкървавява, а аз й скубя косата. В един момент главата й остава гола. От ръката ми върху лицето й тече кръв.

 

 

Дали сънищата ми не се връщат обратно? Онези кошмари, които ме изяждаха и нощем, и денем.

Като се върна назад и погледна последните четири месеца, през които чаках Ферда, сега виждам една жена на границата на лудостта. В онзи период живеех в трескаво вълнение, разпалвано от скрити желания и омраза, в свят на халюцинации. И се страхувах да не полудея. На човек, който изпитва такъв страх, разсъдъкът му е на място. Не искам да ме освидетелстват, че не съм с всичкия си. Пак ще говоря с батко Ирфан.

Тук може да остана много дълго, но колкото и да продължи, ще чакам деня, в който ще изляза. Аз съм свикнала да чакам. Научих се да чакам, станах майстор.

Втората безумна фаза, през която чаках Ферда, продължи от края на декември до началото на април. Точно четири месеца. Четири дълги месеци, които ми се сториха като четири години.

 

 

После една привечер… Петък ли беше, когато дойде? Или четвъртък? Не, беше петък, сигурна съм. На връщане към къщи се бях отбила на пазара. В антрето още стояха торбите с плодове и зеленчуци. Пролетни зеленчуци, листа от прясна рукола, няколко ябълки, които се бяха търкулнали на пода.

Когато се позвъни на вратата, помислих, че е дошъл пазачът, чистачката или някой съсед. И пак по навик попитах — кой е? И тогава чух неговия глас. Аз съм, каза Ферда.

Тръгнах към вратата, сдържайки дъха си, като че ли невидима ръка ме беше стиснала за гърлото. Преди да отключа, се подпрях на закачалката в антрето. Бавно се обърнах и погледнах през шпионката, за да се уверя по-добре. Там стоеше в далечината някой с рибешки очички, мъничък, изкривен.

Когато открехнах вратата, го видях срещу себе си — уморен, като птица, която много дълго е летяла, оставяйки зад гърба си жълтеникавия сумрак на залеза. Гаменски беше поставил ръката си на касата на вратата, на лицето си беше лепнал горчива, но подигравателна усмивка. С преметнатото през рамо черно яке, сивия платнен панталон и тъмносиня риза беше, както винаги, привлекателен. Беше се попроменил, естествено, на лицето му се бяха появили бръчки, а върху устните си беше пуснал грозни отвратителни мустаци.

Бегло се спогледахме. Очите му бяха тъмни, нито интерес, нито копнеж, изплаших се. Заприлича ми на зловещ поп пика, изскочил от колода фалшиви карти, свих се, поколебах се дали да се дръпна назад и да го пусна да влезе. Дори се опитах да затворя вратата, но той като нахален търговски агент сложи крака си, при това крака с протезата, и с бастуна в ръката си леко ме блъсна и влезе вътре.

Ето така се завърна в живота ми, за да не го напусне повече. Завърна се след две години, когато бях повярвала, че съм се освободила и защитила от лъжите, обясненията, безразсъдните заминавания и връщания, от изневерите и маниите.

 

 

Не бях готова да се срещна с него.

Знаех, че ще дойде, но го очаквах някоя вечер след полунощ. Не и в тази обикновена вечер, когато животът от включените телевизионни екрани преливаше на улицата, виковете от детските игри нахлуваха в стаите, а първите щъркели тракаха с клюнове върху комините. Опирайки се на бастуна и леко накуцвайки, мина между разпилените ябълки по пода в антрето и равнодушно тръгна към хола, като че ли през тези две години нищо не се беше случило.

Още в онзи миг почувствах, че враждебността между нас продължава, че ще е достатъчен и най-малкият повод, за да приключим играта. Стъписах се. Докато го очаквах, като че ли напълно бях забравила що за човек е и сякаш с новата си представа за него го бях превърнала в друг човек. Ако на вратата се бяхме погледнали в очите и бяхме разменили няколко думички или лекичко се бяхме докоснали, щях да разбера, щях да си спомня — грубостта му, студенината в очите му. Те щяха да разсеят вълнението ми и да ми напомнят, че няма никаква база, за да се съберем отново.

Спря в средата на хола, в който се бяхме любили и карали пет години. Огледа се, може би търсеше какво се е променило. С привично движение захвърли якето си върху облегалката на един стол. После отиде пред широкия прозорец, който се отваряше към верандата, и погледна разцъфналата череша, като че ли тя му беше липсвала най-много.

Чувствах се като нападната. Облечена бях със стар пуловер и панталон, бях потна, неглиже. Замотах се малко, за да не отида веднага при него и да дойда на себе си. Взех пазарските торби и ги отнесох в кухнята, измих ябълките и ги подредих в чиния, поставих зеленчуците в хладилника. Ако беше видение, придобило плът и кости, ако беше сън, дадох му време да се оттегли.

Без да бързам, избърсах кухненския плот. Бях объркана. Силно исках да вярвам, че това е реалност, страхувах се посещението му да не се окаже сън като предишните.

Качих се на горния етаж, сресах косата си и я събрах. Избрах тъмносиня рокля от вълнен жоржет с дълбоко деколте, заради което се бяхме скарали, когато ме обичаше и ревнуваше. Каквото и да става, исках да изглеждам красива пред него. За да разбере, че моето самочувствие, красотата ми не са се повлияли от неговото отсъствие, и да изпита съжаление. И пак, без да знам защо, се страхувах, че като се върна в хола, няма да го заваря. Но нали все пак го бях видяла?! Халюцинация, мислех си.

 

 

Спомних си сутринта, когато ме напусна. Бях напрегната, ръката ми трепереше, наложи се два пъти да си оправя червилото, което се беше размазало, докато шофирах.

Последният му поглед към мен, ръката му, която размаха във въздуха, омразата в очите му, щъркеловото гнездо на покрива, не можех да намеря нищо общо между мен и чуждия човек долу.

Докато с треперещи пръсти си слагах обиците, които той ми беше подарил, единственото нещо, в което не се съмнявах, беше, че мъжът, с който смятах, че съм останала обвързана, независимо с какви чувства, няма нищо общо с мъжа, който влезе в хола.

Погледнах се в огледалото. Събух чехлите, които не подхождаха на роклята ми, и обух черните си обувки с нисък ток. За да изглеждам така, сякаш е дошъл чужд човек на гости, и за да стъпвам по-здраво на земята. Виеше ми се свят, когато тръгнах надолу по стъпалата. С цялото си сърце желаех да се е изпарил или да си е отишъл. Нали беше дошъл, това беше достатъчно, вече не го исках. Сянката му дори щеше да ме ядоса, ако още беше там.

Изведнъж се почувствах глупава, смешна. Защо се впускам в нови страдания! От какво да се страхувам? Бих могла да го отблъсна с доволна усмивка, да погледна в арогантните му очи със същата студенина. Като си тръгваше от къщи, повличайки се подир една жена — при това какво тръгване, го предупредих, че самотата, в която ме тласна, ще сполети и него по същия начин и дори някой ден да се върне, няма да можем да я преодолеем, защото вече ще бъдем различни хора.

Никога няма да има такъв ден!

Глупак! Ето че този ден е днес!

За миг спрях на прага на холната врата, беше там. Още стоеше, както го бях оставила, пред прозореца. Обърна се.

— Къде изчезна, ела при мен!

В гласа му се долавяше леко подигравателен тон. Нервна неестественост. Приближи се с накуцване, усетих студената му ръка в дланта си и бързо се дръпнах назад. Полуобърна лицето си към вечерната светлина. Засмя се. Посочи с глава градината.

— Черешата е напъпила. До ден-два ще сложи булчинската си премяна…

Баналност. Всяка година я казва. Напрегнат е, стои прав. Напомни ми за един висок мъж, леко побъркан, с опърпан вид, който от време на време идваше в аптеката да проси. Движенията му бяха схванати, боязливи.

— Много си отслабнал, променил си се, добре ли си?

— Уморих се, съсипах се — отвърна той. — Но ти си все същата.

— Защо не седнеш.

— Заради мен ли се разкраси, или очакваш някой друг?

Беше неговият глас, както винаги леко подигравателен, с отсянка на меланхолия, но все още непокорен. Направих се, че не съм чула въпроса му.

— Мислех, че повече няма да те видя — казах аз. — Дойде да си прибереш вещите ли?

— Всъщност, аз…

— Можеш да вземеш, каквото искаш. И бездруго съм отделила твоите. В таванската стая са.

За миг сянка падна върху лицето му. Като че ли искаше да прогони някаква срамна вина, размаха ръка, както се гони досадна муха.

— Не, благодаря, нищо не искам. Потърсила си ме, когато бях в болницата…

— И след това се обадих. Не можахме да говорим. Но за какво всъщност щяхме да говорим?

— Е, аз реших да се отбия, да ти благодаря.

За тези ли неща разговаряхме в първия момент? Какво му стана на моя мозък, които пази дори най-незначителните, най-безполезните подробности? Опитвайки се да уловя времето, ровя из мъртвите листа и се уморявам от спомени. Времето се разтяга като опънат ластик, огъва се, увива се и навява тъга.

Случилото се през онази вечер си спомням в умален вид. Като в картонените макети.

Седнали сме пред прозореца един срещу друг, далечни и несигурни и гледаме спускащата се вечер. На същото това място бяхме преживели безизходни ситуации, внезапни заминавания и завръщания, но в този момент, от страх, че ще излязат наяве взаимните ни грешки, се въздържахме да си ги припомняме. Освен това синьо-зеленият сумрак, идващ от градината, заради който все по-трудно различавахме лицата си, увеличаваше дистанцията между нас.

— Защо не телефонира, че ще дойдеш — казах. — Щях да се приготвя.

— Безпокоя ли те?

— Изненадах се. Не те очаквах. А и мина доста време.

— Какво мислиш за случилото се?

— Вече не мисля. Казвам си, такъв е животът.

— Какъв?

— Такъв, като нашия. Няма какво повече да се направи.

— Права си. Можеше и да съм мъртъв.

— Не умря. Уби едно дете.

— Беше катастрофа. Освен това не шофирах аз, а сестра ти.

— Как така й се довери да тръгнеш с нея на път?

— Бях пил. Тя беше взела книжка, добра беше. Излъга, разбира се, каза, че аз съм шофирал. Няма значение, има полицейски протокол. Значи й повярва?

— Не съм виждала никого, само каквото чух от тук от там.

— Де да не беше станало така. Човек не може да оцени навреме това, което притежава. — Млъкна, горчиво присви устни. И продължи: — Някои неща не можеш да ги прецениш от днешна гледна точка.

— Изглежда, си размислил, докато си лежал в болницата.

— Като се обърна и погледна назад, виждам, че в живота ми съм допуснал една-единствена безсмислена грешка.

— Коя е тя?

— Това, че те напуснах. Глупост беше, откровено ти го казвам.

— Според мен грешно беше мястото, където отиде. Ти избяга от обичта. Чувстваше нужда да бъдеш обичан, но не умееше да обичаш, страхуваше се.

— Изглежда, и ти си мислила за нас. Вероятно си забелязала, че се опитваше да господстваш над мен. Ти изживя любовта си като тирания.

— И преди съм чувала тези думи. Щом като си дошъл, кажи поне нещо ново.

— Загубих единия си крак, знаеш ли? — Поклатих глава. — Вече съм половин човек. Много е трудно да се съвзема.

— Човек може да живее и по този начин, ще свикнеш. Очакваш да те съжаля ли?

— Нищо не очаквам от теб. Ако искаш, веднага си тръгвам.

Млъкнах. Не исках да си тръгне. Трябваше да му бъда обидена, но не бях.

Преди малко бе стиснал ръката ми, задържайки я по-дълго, отколкото очаквах, а когато не отвърнах на опита му да ме прегърне, сведе глава. Може би затова ме обзе надеждата, че ще е искрен. Едновременно с това в мен имаше дълбоко недоверие и нежелание да говоря.

Толкова много пъти се бяхме заигравали на финалната линия, така се бяхме наранили и изтормозили, че беше по-добре да седим мълчаливо.

Сега и двамата изглеждахме невинни. Не беше останало нищо от предишната ни нападателност и амбиции. Отминалото време беше притъпило моите изисквания, неговата прекадена самонадеяност. Изчаквайки реакциите си, се гледахме един друг. Трупаните в отсъствието му думи се подреждаха, готови да излязат.

Запалих лампата на масичката до мен. Обходих с поглед хола. Всичко изглеждаше така, както преди той да дойде. Когато обърнах поглед към Ферда, очите ми запламтяха.

— Какво да ти предложа? — Нарочно станах, за да попреча на сълзите ми да потекат. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да, с удоволствие. Знаеш ли, после много ми домъчня за теб, за първите ни дни. Имаше време, когато мислех да се върна, но не ми стигна смелост. Няколко пъти минах покрай вас, не посмях да позвъня.

Повдигна глава и ме погледна. Желанието ми се беше изпълнило, бяхме лице в лице. Един повей, една все още неоформена мисъл се прокрадна в съзнанието ми. Почувствах задоволство, което ми беше познато, но не можех да назова. Усетих, че нещо се е променило, че заедно с мъжа, който се беше завърнал, преминаваме от настоящето към друго време, към бъдещето.

Отидох в кухнята. Краката ми трепереха, извадих от хладилника лед и потърсих газирана вода. Беше дошъл след мен, застана на вратата, гледаше ме. Но на лицето му го нямаше онова лукаво изражение на самозащита, което така добре познавах. Следеше ме с равнодушна прямота. На бляскавата светлина забелязах следа от порязване при брадичката му. Горкичкият! Откъм кухненския прозорец за миг се дочу нежно, любопитно, трескаво шумолене. Лястовичките бяха свили гнездо на балкона. Успокоих се. Протегнах чашата си към него.

Устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо. Чашата натежа в ръката му. В уморения му поглед имаше такъв зов, че се усмихнах с достойното мълчание на победения към онзи, в чиято победа се бе прокраднало съмнение.

— Мустаците не ти отиват. Променят лицето ти.

— Ще ги обръсна.

— Не ги бръсни заради мен. Казах го ей така.

Още бяхме в кухнята. Изведнъж седна на масата. И аз се подпрях на плота. Не беше докоснал питието си. Опитваше се срамежливо да скрие надеждата си, че може да се върне обратно. Известно време постояхме в нерешително мълчание.

— Пак стигнахме до същата точка — каза най-после. — Хората или се развеждат, или продължават. Ние не можахме да направим нито едно от двете. А сега си много далече от мен. Не ми позволи дори да те прегърна.

Страхувах се, че ще се хвърли на врата ми и ще се разплаче. Щеше да ми е противно. Щях да го намразя заради слабостта му.

— Аз вече нямам нужда от твоята любов, Ферда.

Като че ли се просълзи. Отпи глътка от питието си.

— Друг ли има? Естествено, нова любов… Не мога да кажа, че не съм си го помислял.

Погледна ме за миг — разочарован, смачкан, обиден.

— Да не правим мелодрами — казах аз. — Не можеш да се държиш, сякаш нищо не е станало. Още не сме се разплатили.

— Добре, как искаш да се разплатим?

— Не знам. Мисля, че вече няма значение.

— Хайде, кажи? Как искаш да ми отмъстиш?

Гласът му беше и безмилостен, и прелъстителен.

— Най-добре е да дойде от само себе си. Ще останеш ли за вечеря?

Продължи да ме наблюдава, докато приготвях вечерята. Каза, че продал оранжерията в Ялова, мислел да се захване с друга работа. Например да напише книга за оранжерийното производство или… щял да помисли. Баща му купил едно място в Бебек^[1], за да влезе в ресторантьорския бизнес. Единият етаж ще бъде за риба, другият за месо. Можел да бъде управител. Мечтаеше. В главата му нямаше конкретна идея.

Имах желание вечерта да мине леко, приятно. Докато миех салатите, си спомних една лятна утрин, когато вървяхме под слънцето с кошници с цветя и се смеехме.

Краят на всеки сезон, който бяхме прекарали заедно.

Утрините, когато закусвахме в градината, опитвайки се да прогоним пчелите.

Вечерите на терасата в летните нощи.

Неделите, в които се разхождахме с лодка в езерото.

Мрачните ни и светли мигове, в които преминавахме бързо от едните в другите.

Лявата страна на леглото. Да можеш да разговаряш, докато сънят бавно те наляга.

Времето, когато под топлата му тежест свършвах и отмалявах от страст, а щом паднехме един до друг, плачех от силата на страстта ми.

Краката му, бедрата му.

Нощите, в които копнеех да умра или да се превърна в дърво.

Сънотворните ми хапчета, сънищата.

 

 

Спрях и погледнах към Ферда. Спомените ми изведнъж се изтриха. Видях човека, скрил се под повърхността. Беше наранен, неуверен, подозрителен. Нямаше нищо, което да излъчва светлина. Да му дам надежда, означаваше да се хвърля в тъмното в басейн без вода.

Набързо приготвих нещо леко. Салата, картофи, по едно парче месо. Когато затварях вратата на кухненския балкон, хвърлих поглед навън.

Беше необичайно красива априлска вечер. Във въздуха се усещаше мирис на пролет, а върху тъмносинята черта на хоризонта се виждаха малки светлинки, които се пречупваха в красивата червенина на залеза. Колко подходящо беше това място, за да се раззеленят у човека детинските мечти да живееш и да бъдеш щастлив. Колко бе хубав светът. Колко щастливи щяха да бъдат хората, ако не съществуваше любовта, мечтата да обичаш някого до смъртта си. Това невъзможно, лудо желание.

— Дойдох с влака, мириша на пот, мога ли да се преоблека?

— Всичко, което си оставил, е горе, в твоя гардероб.

Погледнах след него. Беше му трудно да се изкачва по стъпалата. Спря на площадката, посочи крака си и се усмихна.

— Не съм зле, нали? След време ще захвърля бастуна, тогава ще бъде още по-добре!

Когато слезе долу, се огледа, сякаш му беше домъчняло за пердетата, шкафовете, масата.

— Всичко е както преди. Дори телевизорът е на същото място. Знаеш, че обичам тази къща още от деня, когато я видях за пръв път.

— Колко жалко, че не успя да обикнеш стопанката — пошегувах се аз.

Той тъжно се засмя. Погледът му се спря върху малкия стъклен бюст на бюфета. Отиде и го взе, погали го.

— Памет! Къде го намери, бях го загубил.

— Там, където го беше захвърлил.

Седнахме на масата. Нямаше апетит, повече пиеше, вместо да яде. Като че някаква неизвестна болест го беше поразила отвътре, насилваше се да изглежда добре, но беше предпазлив, неестествен. Не можеше обаче да се откаже да иска по свой си начин нещо, което не може да притежава.

Искаше да се върне в къщи, посвоему.

Обичаше ме, посвоему.

Беше прав, посвоему.

Вероятно заради трудните дни, които беше преживял, от време на време ме гледаше, като че ли не ме познава, фиксираше ме. Нямаше значение. Не ме интересуваше какво ще разкаже или няма да разкаже. Знаех какво е преживял, знаех за разочарованията и разрухата, с които се беше сблъскал, не исках да споменавам името на Алие. Студенината, строгата премереност при посрещането ми бяха достатъчни, нямаше нужда да го измъчвам повече в тази първа вечер от завръщането му. А и не бях напълно сигурна, че се е върнал по собствено желание.

Междувременно се оплака, че е в дупка.

— Ако не беше толкова категорична, нямаше да затворя оранжерията. Работата беше уредена, имах опитни хора и щях да я възстановя.

— Ако беше поговорил с адвоката ми, можехме да се разберем.

— Не си справедлива, Азра. Не ти ли трепна сърцето?

— Мислиш само за себе си, както винаги не те интересува какво чувствам аз.

— Признавам, че като идвах насам, си мислех дали бих могъл да те спечеля и да възстановя оранжерията. Исках да видя дали е възможно, или не.

— И какво видя?

— Прекърши ми надеждата. В теб са се на трупали чувства, които не трябва да се появят на дневна светлина.

— И какви са те?

— Не знам дали забелязваш, но в сърцето ти има враждебност, достатъчна да унищожи и двама ни.

За момент ми се стори, че ще припадна, но нямах намерение да отстъпя.

— Ти направи това, ти я сложи там.

Заех се да прибирам масата. Очите му угаснаха, лицето му потъмня, уморено от играта, която играеше.

— Добре, сега печелиш, едно на нула — въздъхна той. — Какво ще кажеш да се бием до последния рунд, докато единият от нас падне! Тази игра ще ти хареса, нали?

Обикнах го, защото беше човек, който не можеше да бъде оприличен на никого, поне аз си мислех така. Но пък в този момент го намирах за доста елементарен и обикновен. Не бях с каменно сърце, за да не виждам, че с всичките му достойнства и недостатъци този мъж, с когото споделих част от живота си, бе отворил пред мен, добри или лоши, но съвсем нови прозорци. Но в същото време нямаше съмнение, че е нетърпим.

— Времето, което си прекарал с Алие, ти се е отразило зле — казах ядосано. — Останал си без достойнство! Не биваше да идваш.

— Ти сляпа ли си, не виждаш ли колко много се нуждая от твоята помощ? Ти си ми жена!

С мек глас ми разказа, че иска да се измъкне от дупката, в която е паднал, че копнее за подреден живот.

— Естествено без теб, без твоята подкрепа няма да успея — едва не проплака той.

— Аз не съм толкова силна, Ферда. А и е трудно, много трудно.

Опитах се да се успокоя, като се помотах в кухнята. Не можеше, не, не биваше. Беше ме използвал егоистично, беше ме сдъвкал и изплюл. Всъщност аз бях тази, която имаше нужда от помощ, от обич, от някого, който да ме хване за ръката.

Какво очакваше той от мен?

Да изплатя задълженията му по кредитите, да възродя оранжерията, да превържа раните му и да го успокоя в прегръдките си? При това в думите му, в държанието му нямаше дори мъничко копнеж, трошица обич, истинско разкаяние, което да ми даде сили. Не изпитваше дори нужда да ме попита какво съм правила аз две години, как съм живяла. Това бе пресметнато идване. Работата му беше опряла до съпружеската връзка, от която се беше отрекъл.

Когато се върнах, той се беше подпрял на канапето, беше напрегнат, сякаш се готвеше да си тръгне, пушеше цигара. Усетих, че се опитва да ме заплаши, че си тръгва. Знаеше колко съм слаба, но методът му беше погрешен. Стегнах се, седнах изправена във фотьойла срещу него. Известно време постояхме мълчаливо, без да се поглеждаме.

— Ако си подадем ръка, ще успеем — промълви той. — По-рано го направихме. Пак ще го направим.

— Вече не, Ферда — казах аз. — Няма я онази любов. Ние не сме вече ние.

— Кой е? — попита внезапно.

— За какво говориш?

— За любовника ти.

В погледа му към мен долових омраза, за миг се поколебах.

— Не го познаваш, не си го виждал.

— От колко време продължава?

— Откакто те заварих да се любиш с Алие в таванската стая.

— Око за око, зъб за зъб!

— Можеше да бъде всеки друг, освен теб — казах аз, редейки бързо и гневно една след друга думите. — Ти беше от едната страна, а от другата — всички мъже.

— Това ли е тайната, която щеше да ми разкриеш онази нощ, но след това се отказа?

— Остави тези неща, Ферда.

— Добре, щом си щастлива, няма проблем.

— Щастлива ли? От две години те чакам. Ти си кръгъл глупак.

Спрях. Този глас, който беше моят, бе изпълнен с мъка, която нямаше връзка с мен.

— И аз чаках — каза той. — В болницата дни наред чаках да дойдеш. Бях съсипан, надявах се, че като моя съпруга ще се заинтересуваш от мен, но ти дори не си направи труда да дойдеш!

— Не дойдох, защото исках да умреш. За да свърши мъката, която ме изгаряше — извиках аз.

И заплаках.

Стана, като се опираше на облегалката на фотьойла.

Гласът бе неговият, очите бяха неговите, но лицето му беше лице на съсипан човек.

— Изпитваш удоволствие от тази болка. Изпитваш мазохистично удоволствие, затова изпаднахме в това положение. Тази е причината да не ти съчувствам! Да беше ме убила онази вечер. Извади нож, не си забравила, нали, да бях се оставил да ми прережеш гърлото. И двамата щяхме да се отървем.

Изведнъж стана от масата и без бастун, накуцвайки, излезе на терасата.