Инджи Арал
Вярност (11)

11.

В деня, в който забелязах, че между мъжа ми и сестра ми има нещо тайно, разбрах, че месеци наред съм занимавала съзнанието си с незначителни неща.

Как стана така, че не бях усетила?

При такива ситуации човек не може да разпознае същински важното, но тези неща, както и да е, излизат от вакуума, в който се намират, полека се разпростират и в последната фаза стават понятни.

Много се насилвах да повярвам, че съм се излъгала.

Виждах, че са си загубили ума един по друг, виждах усмивките, които си разменяха, виждах интереса им, пълен с привличане. Въпреки че нямаха ясна причина да ме мразят, между тях постепенно се раждаше съюз.

Все пак съмненията ми ми се струваха безпочвени и грозни. Ако се коментира негативно топлотата, която нормално се проявява между роднини, състрадателността на един зет с добро сърце към балдъзата му, изпаднала в трудно положение, можеше да се стигне до нежелани последици. Моята загриженост бе, че реакцията ми можеше да бъде сметната за абсурдна проява на крайна ревност. И което е по-важно — едно случайно огласено обвинение можеше да предизвика реализиране на нещо, което дотогава не се е случило.

Нямаше нужда да се дърпа дяволът за опашката.

— Въздържай се от прекалено сближаване с Алие — казах една вечер на Ферда.

— Това пък откъде го измисли сега — скочи веднага той. Приготвяхме се да си лягаме, така си остана с пижамата в ръце. — Какво става пак?

— Ако не я държим под контрол, с глезотиите си може да се качи на главите ни.

— Господи, но момичето нищо не прави.

Въпреки това предупреждението ми оказа ефект. В следващите дни Ферда наложи дистанция между себе си и Алие и аз се зарадвах на усилията му да възвърне сериозността си, която като че ли бе изгубил.

Бях преувеличила. Нима не знаех, че Ферда намира сестра ми за посредствена? Не изпитваше ли през последните месеци известен дискомфорт заради нея? Не казваше ли, че трябва да й намерим едно малко жилище и да й помогнем да си уреди живота? Спомням си, че след това не бях сигурна дали е искрен. Може би затова не им обърнах достатъчно внимание. При това по едно време твърдеше, че изхвърлянето на Алие от огромната къща, в която се е родила и израснала, ще бъде жестока, срамна постъпка.

Когато усети моите съмнения, Алис се направи на обидена и започна да говори, че в градчето много й е омръзнало, че иска да се пресели в Истанбул, да си намери работа в някой театър и да даде нова насока на живота си. Не беше ли възможно временно да остане в апартамента на Ферда в Каламъш? Каква дързост!

Съзнаваше, естествено, че мечтае за невъзможни неща, и тъй като Ферда не казваше нито дума, не й оставаше нищо друго, освен да повдига въпроса от време на време. Нямаше нито артистичен талант, нито сценичен опит, не познаваше влиятелни хора в тези среди. По времето, когато следвах и живеехме заедно в Истанбул, една година беше посещавала театрални курсове, колкото да се намира на работа, това беше всичко. В крайна сметка, както и при други ангажименти, които започваше със старание, не постигна успех и на всичкото отгоре загази с едно момче. Не предприех нищо, за да я насърча в новата й мечта, защото бях сигурна, че ще се върне още по-изтощена и изтерзана отпреди.

Ядосвах се и я съжалявах едновременно. Беше станала на трийсет години, но не можеше да поеме отговорността за собствения си живот и да стои без чужда помощ и подкрепа на краката си.

Мислех си за нейната красота. Фигурата й беше хубава, движенията леки, погледите кокетни. Беше привлекателна, но у нея липсваше дълбочина. Тя нямаше нищо друго, освен дивия мирис на жизнеността, който контрастираше с чувството за закрила, което будеше.

 

 

Бях изненадана, когато установих една напълно непозната за мен нейна страна — умението й мило, но строго да нарежда на работниците в оранжерията, компетентно, възпитано и разумно да разговаря с клиентите. Без съмнение, тази амбиция не беше свързана само с работата й. Включваше и завладяването на привлекателния шеф. Напразно усилие. Възможно ли беше една невежа, превзета жена като нея да изглежда привлекателна и красива за един изряден мъж? Какво щеше да намери у нея Ферда?

Внимателно я наблюдавах. Постепенно започнах да намирам за все по-тревожни нереализираните й способности, целия й негативен опит и униженията от миналото до днес, потиснатите й копнежи, примесената с тайна омраза страст за отмъщение. Защото това бяха неща, с нито едно, от които не можеше да се излезе на глава.

Без да искам, станах по-упорита, по-нетърпима към нея. Би ли излязла от стаята, моля. Бързо изчисти този фасул. Защо не оставиш мръсното си бельо в собствения си кош? Не съм пазач на чантата ти, където си я захвърлила, там ще е!

— Виж, какичко, кажи откровено, ако ти преча, разбра ли? Не съм ти нито дете, нито прислужница, престани да ме хокаш!

— И аз не съм ти прислужница! Ти си безотговорна, така и не можа да пораснеш, Алие.

— Ти си незряла, непрекъснато ми се правиш на голямата сестра.

— За бога, престани да говориш глупости. Уморена съм.

— Аз съм ви в тежест, безпокоя ви. В такъв случай ще си ходя.

— Къде ще отидеш?

— Няма значение, батко, ще ме заведеш ли сутринта на автогарата?

— Дами! Елате на себе си!

— Но, батко, виж…

— Азра, моля те.

Всички заедно вървяхме към мрачния момент, когато щяхме да останем без достойнство, и не знаех как да го предотвратя. Не ме виждаха, но пред погледа ми те двамата безмълвно се търсеха, зовяха се един друг. Бях раздвоена между Алие, която избягвах заради това, че цял живот очакваше да се облегне на мен, и Ферда, с когото много скоро щях да се скарам. Можех да отстраня по някакъв начин Алие, но Ферда ме плашеше.

Знаех, че мъжете не могат да устоят на евтините женски капани. При инстинктивната нападателност на мъжествеността беше често срещано явление да преобърнеш живота си заради досадни и мъчителни връзки, заради грешките на мириса, кожата, цвета и гласа. И ако нещо засилваше опасността, това беше, че Алие изглеждаше крайно опитна в ролята си на прелъстителка. Беше я усвоила от евтините любовни сериали. След нея Ферда вече не можеше да бъде мой.

Толкова ли съм безсилна? Защо съм принудена в безмълвно бездействие да изчаквам развоя на събитията, които изглеждаха неизбежни?

Слънчев неделен ден. Вкъщи е тихо. Чува се само скърцането на люлката на Мюге отвън. От прозореца до стълбището на горния етаж хвърлям поглед към градината.

Виждам ги онези двамата. Клекнали край лехата с теменужки, раменете им се допират. Ръката на мъжа ми гали бялото бедро на Алие, което примамливо се показва под запретнатата и нагоре пола. Алие помръдва и като на шега лекичко плясва зет си по ръката.

А на мен пръстите ми изтръпват, дланите ми потъват в пот, светлината заслепява очите ми.

Не казах нищо на Ферда. Думите ми щяха да се смесят във въздуха, щяха да се превърнат в жалки, празни думички и да отлетят. Какво? Какво говориш ти, бе? Сънуваш ли? Един охлюв се беше залепил на крака на момичето.

Трябваше да се държа така, сякаш нищо не съм забелязала, да се затворя в черупката си и тайно да ги наблюдавам. Всъщност нямаше гаранция, че онова, което видях, е точно това, за което аз го смятам, или че не е излязло от едно изкривено съзнание. Може би не възприемах точно и правилно нещата. Всичко беше съмнително, изненадващо. Сивата пихтия, наречена мозък, беше майстор да представя станалото за нестанало и обратното, да замъглява това, което си видял на ярка светлина, и да скрива тайните ни между гънките си.

 

 

В началото на пролетта от една разписка, която намерих в стаята й, научих каква е месечната заплата на Алие. Парите бяха три пъти повече от тези, които аз знаех, и бяха прекалено много за работата, която вършеше. Ферда ме беше излъгал.

Бях потресена.

С Ферда никога не сме имали проблеми за пари. В това отношение беше честен и щедър. Нямахме общ бюджет, но между нас съществуваше естествено разбирателство. При необходимост аз му давах пари, както и той на мен. Освен това и оранжерията, и аптеката носеха много добри доходи. Нямахме притеснения и живеехме спокойно. Наистина, след като се оженихме, Ферда не плащаше наем за оранжерията, но похарчи доста за ремонта на къщата. Каквото и да ставаше, в това отношение бяхме разумни и последователни.

Онази вечер не можах да заспя и на следващия ден не говорих с Ферда. Безспорно това, което ме беше разтърсило, не бяха парите, които й плащаше. Бяха скрили нещо от мен, без да е необходимо, имаха си обща тайна. Тази тайна растеше и се разрастваше в моите очи, обхващаше и изпълваше всичко, което можех да си представя.

Тогава за пръв път реагирах открито. Когато останахме сами, обвиних Ферда, че не е почтен към мен и прави тайни договори с Алие. Изненада се. И през ум не му било минало, че ще се почувствам нещастна, задето е проявил малко загриженост към сестра ми. Нямаше нищо скришно. Сумата, която аз знаех, била като за начало. Тъй като бил доволен от работата й, следващите месеци увеличил заплатата й и решил, че няма нужда да се съветва с мен, тъй като не съм проявявала интерес. Беше забелязал, че неизвестно по каква причина от известно време съм се вманиачила на тема Алие, и смяташе това за опасно.

— Много си рязка към момичето. Непрекъснато я караш да се чувства като търтей в къщата. Това е грозно.

— Момиче ли, ти добре я подмлади, тя е една материалистка, себична, слабохарактерна и празноглава жена.

— Тя е твоя сестра. Нима няма нито една добра страна, заради която да я подкрепиш, направлявай я такава, каквато е.

— Защо аз? Нека тя сама се направлява! А ти защо си на нейна страна?

— Съчувствам й. Може пък животът да й е длъжник. Може би не са й били поднесени неща, каквито са били поднесени на теб, не може ли да е така?

— Какъв дълг бе, това, което беше дадено на мен, беше дадено и на нея. Ферда, моля те! Не виждаш ли, че тя започна да се държи така, сякаш е директор на оранжерията?

— Нека се държи, какво от това. Старателна е, добре работи, клиентите й се възхищават. Възпитана, умна, много работа върши. И най-важното е, че когато ме няма, съм спокоен.

— Ооо, добре, работата е решена. Виж, заблуждаваш се. Алие винаги е била безгрижна към собствения си живот, но изпитва удоволствие да измъчва другите.

— Теб ли измъчва? — намръщи се Ферда. — Хайде, недей така! Да не би да я ревнуваш?

— Да ревнувам ли! — изкрещях с отвращение. — Не забелязваш ли, че тя ме ревнува, това ме притеснява.

— Не разбирам защо й отделяш толкова внимание… Къщата е голяма, прави се, че не я виждаш, не се занимавай с нея!

Да не забелязвам!

 

 

В неделните утрини Русото момиче, така я наричаше Ферда, излизаше от стаята си и слизаше в кухнята. Отпускаше устните си със сънена, намръщена и детинска женственост, хвърляше ни изкосо по един потаен поглед. Бретонът беше паднал върху очите й, гърдите й възбуждащо се подаваха от разтвореното деколте на халата й, но изглеждаше развлечена и жалка.

Присядаше между нас на масата за закуска, опитваше се апатично да се позакрие, подпираше ръка на брадичката си, сякаш изпитваше безкрайно нещастие и вътрешно притеснение, и отегчено се заглеждаше към градината. Белите й и нежни китки, слабите й ръце от време на време се вдигаха и спускаха до деколтето и обратно, сякаш не забелязваше собствената си привлекателност и нямаше представа за нея или пък добре разбираше, че тази поза й придава особен чар.

Тайно ги наблюдавах докъде щеше да стигне тяхното неясно и опасно привличане. Онова нещо, което беше неясно, но се забелязваше, което беше търпеливо очаквано. Понякога се ядосвах, не издържах, искаше ми се да извикам: Да се обличаме прилично, като слизаме на закуска! В такива моменти сестра ми ме гледаше гордо изпод косата си с онези странни, жълти котешки очи, които блестяха от светлината на утринното слънце, нахлуваща от градината. Презираше ме, че оставах ням свидетел на тяхната близост, която бавно нарастваше, засилваше се, възмущаваше душата ми, заплашваше реда ми и засилваше моята безнадеждност.

 

 

По мое настояване за байрама направихме с Ферда кратка екскурзия до Париж. В нашия век имаше всякакви възможности да живеем добре и да бъдем щастливи. Коли, компютри, зашеметяващ технически напредък, образователни възможности, нови ценности.

Да, сигурно е така. Любовта беше единствената причина хора като нас да изберат брака и да останат женени, вместо да живеят свободно.

Вече не съм сигурна. Начинът на живот беше насочен да държи любовта жива. По-сигурен секс, по-комфортен живот, малки удоволствия, екскурзии, внимание. Въпреки толкова усилия, пак е трудно любовта да остане жива. Всичко сменяше черупката си, животът течеше така бързо, че може би не оставаше време да се подхранва любовта.

— Какво ти е, Ферда?

— Нищо.

В оживлението и радостта на пролетта Париж беше пълен с рози, кестени, стихове, музика и любов. И ние, обзети от надеждата за обновление, бяхме безгрижни, без цел. Спокойствие, малки лудории, обикаляхме музеите очаровани и с удоволствие. Или аз така смятах.

Седмица, която премина по улиците, кафенетата и в широкото легло в една хотелска стая. Любене, добре ли, зле ли, в полусън, мързеливо или страстно. В собствената си клетка бяхме по-млади, по-настъпателни. Ферда ме галеше предпазливо, както в миналото. Като че ли се мъчеше да потърси и намери някого, когото е забравил и сега иска отново да опознае.

Веднъж на разсъмване извика насън и силно ме прегърна.

— Кошмар ли сънува, Ферда? — попитах го аз, но той не се беше разбудил. Почаках.

Млъкна и ми обърна гръб. Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. Отклони погледа си, стана и влезе в банята. Дълго време не излезе. После дойде и седна в края на леглото. Видях рязката черта на устата върху лицето му, разполовено от светлината, идваща от нощната лампа върху шкафчето до главата ми, и очите му, които ме гледаха със студен, изпитателен поглед.

— Какво има, Ферда?

Излегна се по гръб на леглото.

— Нищо ми няма.

— Хайде, разкажи, ще ти олекне.

Почака известно време. После заразказва.

— Насън видях баща ми. Беше в леглото, беше много млад. При него имаше две жени, които танцуваха в цветна, лека мъгла. Но като че ли аз бях баща ми… А баща ми беше аз…

— Пак ли близначките!

— Тримата бяха много щастливи. Ревнуваха се, понякога избухваха кавги помежду им, но си споделяха всичко.

Замълчах, не знаех какво да кажа.

— В такъв случай защо извика, какво те изплаши?

— Едната от жените имаше нож в ръката. Искаше да ме нарани. Хвърли се на врата ми и… се събудих.

Известно време мълчахме. Мислех, че сънят му е породен от общите ни фантазии за мен и Алие. Или се опитваше да разбере какво мисля аз?

— Какво искаш да ми кажеш, Ферда?

— Нищо. Само един сън. Настоя и аз ти го разказах.

Неспокойно се размърда. Постави ръка на очите си, сякаш се е засрамил или светлината му пречи.

 

 

Този ден бяхме отделили за разходка в центъра на града. Ферда беше напрегнат. Недоволно гледаше наоколо, към навалицата на града, а на лицето му бе изписано болезнено очакване. Обиколихме няколко магазина. Нацупи се и остана безразличен към нещата, които ми харесаха и исках да купя. Отговаряше на въпросите ми едносрично и в студенината на гласа му долавях, че съжалява за разговора ни на разсъмване. Както и за неестественото му държание. Казвайки неуместни и опасни думи, се беше разкрил. Беше принуден да си го изкара на мен. А моите чувства бяха така объркани, че не можех да събера смелост нито да му задам въпроси, нито да коментирам думите му.

Следващите два дни прекарах с един сърдит, мълчалив, угрижен мъж.

Последната вечер, преди да си заминем, докато вечеряхме в ресторанта на хотела и разказвах незначителни неща, оставяйки вилицата си, внимателно наблюдавах ръцете, лицето, устните му. На лицето му се беше изписал онзи леко срамежлив и тъжно прелъстителен вид, който познавах от първите дни на запознанството ни. Той неохотно протягаше ръка към чашата с вино и погледът му крадешком обхождаше жените в ресторанта.

— Изглеждаш объркан — не се стърпях аз.

Погледна ме с престорено учудване.

— Гледаш ме толкова отблизо, че ме притесняваш, Азра. Кажи ти — какво ми има?

— Слисан си, като че ли си попаднал в Чистилището.

— Знаещ ли какво си мисля, ти си си нарисувала една картина на щастието и си я втълпила в главата си. Но животът не е сватбен празник.

— И каква е тази картина, за която говориш?

— Семейство, деца, радостен съпружески живот… сладки глезотии, пътешествия… Какво има тук, защо дойдохме? Това е излишна умора.

— Какъв ти е проблемът? Какво искаш от мен?

— Нищо, не разбираш ли?

Млъкнах. Бяхме изчерпали темата. Проблемът беше в това, което аз очаквах от него. Нямаше вече какво да си кажем. Държеше се, като че ли съм някаква безчувствена, неприятна особа. Нетърпеливо потропваше с пръсти по масата, гледаше ме с празен поглед. Остави ме, не увисвай на врата ми, нямаме никакви общи точки, няма ме, не разбра ли!

Разбирах го. От една страна — пламенна, самоунищожителна страст, а от другата — наблюдаваща го, безмълвно възпираща го с присъствието си вещица. От една страна — лекомислена, съблазнителна жена, а от другата — привързана, зряла жена, която го върти на пръста си. В крайна сметка човек не можеше да намери в една личност това, което търси. И ако всички са събрани на едно място, колко добре щяха да се запълнят празнотите в живота.

Докато лежах будна до него, ме изпълваше чувството, че съм на прага на мрака. Ако можехме да разговаряме, бих му казала, че желанието му може да го доведе до чертата, разделяща живота и смъртта, че трябва да се борим заедно срещу окупиралия душата му копнеж.