Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sadakat, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от турски
- Нахиде Дениз, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Инджи Арал
Заглавие: Вярност
Преводач: Нахиде Дениз
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: турски
Издател: НСМ Медиа
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Националност: турска
Редактор: Зоя Димитрова
Художник: Николай Цачев
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-9913-27-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1992
История
- — Добавяне
15.
Принуждавайки жената в мен в голяма степен да замълчи и запазвайки в мир душевното си състояние, прекарах два спокойни месеца с Ферда. И двамата се отнасяхме един към друг с внимателно дозирана топлина. Внимавах да не попадна в капана на чувствата, които съзнателно бях отхвърлила. Какви ли? Радост, вълнение, внезапен гняв или болка. Всичко беше под контрол. Дори сексът. Никакво трепване, никакво желание нямаше в мен. Усмивката ми беше пресметната, суха. Не мислех докъде ще стигне това хладно и премерено поведение. Може би никога повече нямаше да се раззелени семето, посадено в пръстта.
Ферда полагаше усилия да прескочи труса, който преживяваше фирмата. Главата му беше заета много повече с работата, отколкото с мен. Застоят в оранжерията и връзките му с чужбина през зимните месеци беше отминал, бизнесът малко беше живнал. С идването на пролетта започна да предприема нови пътувания. Случваше се да не знам дали прекарва вечерите в Истанбул, или в кой пъкъл се намира. Беше сложил ред на хаоса вкъщи, „отворил“ беше пътя пред себе си, посвоему се беше отървал от проблемите, които напразно щяха да го ангажират. Между нас цареше атмосфера на мека, далеч от страстта толерантност, на незадушаваща приятна състрадателност, но животът ни нямаше определена форма.
В действителност нищо друго не се беше променило, освен аз самата, една самозамразила се жена, която влачеше гипсирания си крак и живееше безцелен и празен живот.
След като свалиха гипса, макар и малко, се пораздвижих. Започнах да ходя всеки ден в аптеката, да се отбивам от време на време в оранжерията. Ферда рядко беше там, но аз дебнех тези моменти.
Пролетта се беше разпукнала с пълна сила. Оранжерията не беше само място, където се продават цветя в саксии, беше станала като ботаническа градина. Можех часове наред да прекарвам там. Изпитвах удоволствие да усещам мириса на отминалите пролетни лета и потъвайки в дълбока носталгия, да се докосвам до спомените, останали от мъртвата ми любов.
Ферда вече дори не докосваше с ръка земята. Даваше заповеди на своите хора, контролираше сметките, отправяше предупреждения, отнасяше се към растенията и цветята като към стока. Японските рози, бегониите, зюмбюлите, агератумите, камелиите и лимоновите дръвчета за него представляваха само стока на едро.
Беше поотслабнал, накупил си беше спортни, елегантни дрехи. Дънки, ризи, якета. Отново си пускаше дълга коса. Понякога ми се струваше, че мъжът, в когото лудо се бях влюбила преди пет години, се е върнал. По-солиден, хитър, силен, но още жизнен и привлекателен. Беше станал зрял мъж, предизвикваше у мен уважение, като го виждах как ръководи бизнеса си. Колкото и да се държах настрана, все пак се влияех от самочувствието, което проявяваше в работата, и от предизвикателната му сексуална жизненост. Мечтаех да бъда жизнена като него, но не можех да си спомня как ставаше това.
Какво се промени, питах се още веднъж. Изглежда, той научи и най-трудното нещо на света — да управлява една жена, мене. Усмири я, накара я да млъкне, майсторски я погълна. Уби я!
Откакто се беше върнал вкъщи, спяхме в различни стаи. Продължавахме да живеем, както по време на заболяването ми. Нито той показваше желание да се върне в леглото, нито аз го предлагах. Това бе тема, по която отбягвахме да говорим. Неприкосновена зона, която щеше да наруши установения баланс.
С течение на времето почувствах, че между нас има един вид борба, една отчаяна схватка на егото, породена от гордостта. Въздържахме се да се приближим един към друг, защото се страхувахме да чувстваме. Да докоснеш, да пожелаеш, да откажеш и да бъдеш унижен, победен. Играейки си на приятелство, ние се бяхме превърнали един за друг в недосегаеми.
Отново започна да не ме свърта на едно място. Трябваше да нормализираме отношенията си, да ги затоплим. Но след толкова скъсвания кой ще направи първата крачка? Разбира се, не аз. Почаках, но и той не предприе нищо. Не, Ферда не можеше да живее по този начин. Със сигурност в живота ни имаше трети човек. Комфортът на този мой весел, умен, изпълнен със самоувереност домашен приятел, който играеше ролята на търпелив, видял и препатил съпруг, започна да ми досажда и отново да ме нервира. Тази фалшива самоличност беше защитна стена срещу мен и го предпазваше от обиди. Докато накрая внезапно се стигне до напрежение или не издържайки повече и избухвайки, до изблик на насилие!
Личността ми на жена, на която са изневерили, бързо се възстанови. В огледалата виждах, че съм разстроена и с празен поглед. След това истерията, която държах под контрол, преля и се изля навън. Избрах една вечер, когато щеше да си бъде вкъщи, подредих красиво масата, измислих и подходящ повод: шестгодишнината от откриването на оранжерията.
Украсих къщата с цветя. Старателно се облякох и се гримирах. Светлосиня копринена рокля, дълги обици. Още бях млада, красива. Исках да му напомня за себе си. Бях прекалено чувствителна, но умът ми си беше на мястото. Щях да се покажа пред Ферда топла, сърдечна и женствена.
Започнахме добре. Музика, блясък на чаши, взаимни мили думи, шеги. Спомняш ли си… Стари снимки… Имаше хармония. Вечерта напредваше приятно. След полунощ се отпуснахме. Музика, приятна светлина, меки възглавници. Зашеметяващите миризми на лятна нощ, алкохол и вълнение от възможността да бъдем близки. Наясно бяхме, че играем игра, и двамата изпитвахме удоволствие от това, но аз бях по-подготвена, тази игра я бях измислила предварително и с определена цел.
Разтегнахме дивана и се излегнахме един до друг. Дълго говорихме за вечерта, в която се запознахме, за първите ни целувки, за колебанията ни, за пресечните ни точки, за хубавите дни, когато създавахме оранжерията. Спомнихме си за трудностите, докато обзавеждахме дома си, споровете, които водехме за пискюла на някое перде или за таблата на леглото, за пътешествията. Бяха минали и заминали, но пак оставаха на едно място, в онези дни.
Постепенно загряхме, галехме се, поощрявахме се един друг. Гласът на Ферда беше нежен, невинен, изпълни ме с желание. Беше странно колко бързо се промениха чувствата ми, докато ръката му галеше врата, косата ми, аз отново се държах като лудо влюбена в неправилния мъж. Беше ми липсвал и бях отчаяно трескава. Любихме се със страст, дошла при нас, излизайки от кой знае откога затворените врати на паметта ни.
Нищо не се беше променило. Не вярвах, че всичко отново ще се оправи; гладът, който изпитвах към него, беше глад към живота. Обикнах го, омъжих се за него, живях, мислих, любих, но той не можа да стане мой. Исках да го хвана здраво, но не успях да попреча да ми се изплъзне. Чувствах, че каквото и да направя оттук нататък, ще остане все така, но въпреки това не се отказвах да го искам.
— Липсваше ми — промълви той. — Но ти беше недостижимо далечна.
— Ти искаше така. Това, което за мен е предателство, за теб е свобода — казах. — Знаеш ли кое ми е най-интересно?
— Кое?
— Само ако знам, ще намеря спокойствие, Ферда, изневерявал си ми и преди Алие, нали?
— Никога ли няма да престанеш? — отвърна той със слаб, апатичен глас.
— През тези последни два месеца все мислех за тайните, за лъжите между нас. Те ни нараниха. Тъй като не успяхме навреме да изцедим онези пълни с гной циреи, затова от време на време те се пукаха и пръскаха наоколо.
— Така ти се струва, любима. Аз съм открит човек, винаги съм бил такъв.
— Не беше, не си. Поне веднъж бъди такъв, моля те, бъди честен с мен.
Казах му, че ако ми разкаже истината, колкото и да е болезнена, ще му простя, че имаме нужда от това, за да затворим миналото и да продължим напред. Ако той ми се разкриеше, и аз щях да му се разкрия.
— Аз нямам нищо за разказване, ти също нямаш, нали?
— Имам, и аз имам за разказване, аз също бях интимна с друг мъж.
Погледна ме с недоверие и опитвайки се да запази самообладание, преглътна няколко пъти, личеше, че не ми е повярвал.
— Казваш го, за да ме предизвикаш.
— Не, искаш ли да ти разкажа?
— Не може да си го направила, Азра, щях да забележа, ако го беше направила.
— Няма ли да ти е мъчно, ако е станало?
— Не знам. Въобще не съм се замислял. Ако наистина се е случило, не искам да знам.
Погледнахме се, като че ли се премервахме. За момент се изпълних с гняв.
— И все пак в теб попадна семенцето на съмнението.
— Е, разбира се. Но не вярвам.
— Казах ти и преди. Вече искам за себе си нещо, което не приемах. Щом ще отдъхваме на пристана на приятелството, категорично трябва да сме равни.
Сигурно искаше да спечели време, да дойде на себе си, защото отиде до тоалетната. Върна се с нова бутилка вино. Докато пълнеше чашите, ръката му трепереше.
— Затова ли организира тази вечер? — внезапно ме попита. — Впечатляващ съд си устроила, няма що!
— Знаех, че ще ти хареса.
— Да ти е честито. Добре, разкажи — разпери ръце той, сядайки на края на канапето.
— Първо ти!
— Нямам нищо, което ти не знаеш, Азра. Какво искаш да ти разкажа?
— Всичките си грехове. Иначе няма да се разберем. Не мога да продължавам връзка построена върху лъжа, няма да стане, ще я приключим.
Бях разгневена; каквото и да станеше, щях да отида до край.
— Не знам докъде искаш да стигнеш, но на мен ми омръзна, писна ми, разбра ли! Там, където е изтъняло, да се скъса — каза той. — Прието, питай.
— Връзвал ли си тенекия за опашките на котките? Вадил ли си окото на птичка, късал ли си крилата на скакалците?
— Убих куче — отвърна. — Хайде, твой ред е.
— Откраднах тениска от магазин, когато бях на четиринайсет.
Така започнахме и съзнателно или не, си заразказвахме първо дребните, стари провинения, които бяхме извършили, угризенията на съвестта. Често се смеехме. Понякога с вътрешни притеснения и въздържаност или с мълчание и настойчивост. Детски спомени, но за да разгадая Ферда, трябваше да създам между нас атмосфера на искреност, да го убедя с добро.
— Това тайна ли е според теб? — казваше често. — Аз съм правил по-лоши неща.
Започнахме с безобидните, по-маловажни неща, които, макар и да изглеждаха невинни, щом веднъж излезеха наяве, щеше да дойде ред и на онези, които щяха всичко да омърсят. За да можеше тайните, които се въртяха в главите ни, в един неочакван миг да се издигнат от нищото и да се превърнат в звук.
— Коя беше първата жена, с която се люби?
Играех си с косата му унесено, безгрижно галех гърдите му. Известно време помълча, размисляше. После се поколеба да отговори.
— Трябва ли да се връщаме толкова назад?
— Добре би било. Да караме поред.
— Не помня.
— Хайде, Ферда, ще ти олекне.
Погледна ме, засмя се по странен начин, сякаш се притесняваше.
— Имаше нещо между мен и близначката Севал — каза най-после. — Аз бях на осемнайсет, а тя на трийсет и две. За пръв път с нея… тоест инициативата дойде от нейна страна, не можах да се противопоставя. Няколко пъти бяхме заедно. После изпаднах в депресия. Отрових кучето й и напуснах дома.
Това беше важно откровение. Но не ме изненада.
— Бях разбрала, че има някакъв проблем с близначките, но не предполагах, че сте стигнали дотам — казах аз.
— След това имаше моменти, в които ме обхващаше странно чувство, като че ли съм откраднал от баща ми чрез неговата жена обичта, която ми отказваше.
— После постепенно състоянието ти все повече се е влошило. Може би се нуждаеш от терапия.
— Психотерапевтите само изслушват. По едно време опитах. Сякаш си говорех сам на себе си. Освен това лъжех.
— Ти си лъжец по рождение — въздъхнах аз, поставяйки нежна целувка на ръката му.
Чувствах, че моята непризната страст, чакала от кой знае колко време като отрова вътре в мен, утаила се на дъното, в този миг отново тръгва към вените ми. Изпитах удоволствие, сякаш отново бях познала неговата лошотия, която упояваше моята добрина.
— А след като се оженихме — прокарах ръката си, галейки го по вътрешната страна на бедрата, целунах го по меката част на ухото. — Коя беше първата му лудория на това нещо тук?
Отпусна се, заби главата си в гърдите ми.
— В първата ни година… Спах с едно момиче, холандка. Не се притесних, защото бях далече от теб.
Настъпил бе часът на истинските изповеди. Разказваше смело, като че ли уж съжалява, но има и право. Оплаквайки се дори с обърканата си от моята ревност глава. Понякога правел някои забежки. Намирал за привлекателни разпокъсаните женски личности, когато срещнел такива жени и почувствал, че го желаят, обхващало го желание да бъде с тях. За да ги допълнел…
Изсмях се с нервен кикот.
— Защо се смееш?
— Нож, който, като реже, се самонаточва. Страхотен си!
— Ако ще се подиграваш, ще млъкна.
— Продължавай, миличък…
Безсмислени, незначителни приключения! Не си спомняше добре дори имената на някои. По за един или за два пъти! Връзки, които го карали да забравя монотонността на брака. Залъгвал се, разказваше безгрижно. Тоест различно тяло, мирис, допир… вълнение и други подобни на тях неща.
— Ами онази червенокосата?
— С нея нищо не се получи.
— Може. Имаше и една жена, много боядисана, с вид на проститутка, която непрекъснато идваше в оранжерията и ти й направи градината. Няколко пъти ти звъня по телефона вкъщи.
— Ааа… да, тя беше самотна и настоятелна.
— Отвратителна беше. Къде, в нейната къща ли?
— Какво значение има мястото, за бога!
— Правилно, няма значение! После? Онова момиче с издадените напред зъби, което работеше на рецепцията. Съмнявах се за нея. Гледаше ме като лед.
— Добра детективска работа си свършила, аз съм забравил, а ти едно по едно си записвала.
Нощи, в които сме спали заедно. Мигове, в които земната повърхност се затваря над духа и тялото, после се успокоява с любовта. Усмивки, думички, часове, в които с нежен тон се проверява щастието. Хаотични хора, жени, тайно промъкнали се сред тези красиви неща. Завързвайки възлите един за друг, си спомням времената, когато те влизаха и излизаха в нашия видимо невидим свят.
Да си лъгана! При това много пъти. Дори в най-хубавите времена, когато най-много го обичах. Срив. После недоверие. Струва ти се, че сънуваш лош сън или че заради глупостта си умираш по подходящ и заслужен начин.
— Кога започна с Алие?
— Не знам.
— Когато в оранжерията я погали по ръката пред бараката?
— По-късно.
— Кога? В онзи ден, когато разля кафето върху блузата си?
— Вероятно… Мисля, че така беше… Виж, заради това…
Всъщност няма нещо, наречено признание, има малко по-разбираеми истории и измислени нови лъжи, фалшиви сълзи на самосъжаление и състрадание.
Свалих обиците си и ги захвърлих. Часовника, гривната си.
— Ти… ти си много…
Изправих се и удряйки го с юмруци в гърдите, започнах да плача.
Хвана ме за китките и ме спря.
— Сега е твой ред — каза той. — Хайде, разказвай.
— Ти толкова много пъти ме лъга, че и аз поисках веднъж да те излъжа.
— Бракът не може без лъжи. Видя ли, не можа да се опреш на истината.
— Можех да затворя очи, затварях ги, ако не беше Алие. Обикна ли я? Виждате ли се още?
Освободих ръцете си, дръпнах се назад.
— Не знам. Не мисля. Да, виждам се от време на време с нея, но само така.
— Ако я обичаше, бих те разбрала и бих проявила уважение към тебе — казах с отново надигащ се в мен гняв. — Тогава изневярата щеше да има смисъл, щеше да има нещо, заради което си заслужаваше да страдам. Ти си отвратителен, подъл мъж, който пет пари не струва! Похарчи и двете ни!
— Не викай! Ще вдигнеш махалата на крак. Какво значение има дали я обичам, или не. Виновен съм, да, виновен съм.
Стана, потърси и намери чехлите си, отиде и затвори бал конската врата.
— Обикна ли я?
— Тебе какво те засяга?
— Страхливец такъв, кажи де, обикнах я.
Започнах да удрям по облегалката на дивана.
— И двете сте луди, скапани жени, разбра ли, и двете не ви обичам, никога не съм ви обичал… Искам да се отърва и от двете ви, това е всичко, стига толкова, бе.
— Безсрамен пройдоха! Животно!
Гневно влезе в кабинета, в скривалището си, което ме подлудяваше, и тръшна вратата. Първо влязох в банята, после в кухнята и започнах да отварям и затварям шкафовете. Изпитвах неопределено облекчение и едновременно с това изгаряща болка от прехода от несправедливото съмнение към справедливото потвърждение, търсех нещо, с което да отровя, да убия Ферда. Лек срещу инсектициди, отрова за мишки, емулсия срещу растителни паразити. Нямаше! Дявол да го вземе, нямаше!
Отворих шкафа с чашите, пометох ги с ръка на земята, чу се силен трясък, грабнах чиниите и започнах да ги хвърлям на пода.
Подът се изпълни с начупени късчета стъкло и порцелан, нямаше къде да стъпя, треперейки, се строполих на един стол и заплаках. Виках, виех. В главата ми се въртяха сцени от това, което бях узнала преди малко.
Плачех за цялото време, през което се правех, че не знам, а всъщност знаех, в което исках да крещя, но мълчах. Вече беше невъзможно да хвана края на въжето, както в съня си, той го беше изтръгнал от ръцете ми и го бе скрил.
Видях го на кухненската врата. В очите му имаше страх, паника.
— Стани, вземи един студен душ, Азра! Хайде, стани!
— Махни се от главата ми, махай се.
— Престани вече, утре сутринта ще си отида! Спри най-сетне този рев, бе!
Дойде при мен, хвана ме за ръката и се опита да ме вдигне.
— Остави ме, не ме докосвай… върви в ада! Няма да ти позволя повече да си играеш с мен. Никога… никога…
— Ти си тази, която си играе. Хвана ме в капана, глупава жена! За какво беше нужно всички тези неща да излязат, а? Проклятие!
Хвана блузата ми и я дръпна, за момент ми се стори, че ще падна, залитнах, в крака ми се забиха стъклени парчета, грабнах ножа, който се намираше върху панера с хляб на масата. Дръпна се назад.
— Остави го! Какво правиш? Маниачка! Хвърли го от ръката си.
— Да не си посмял да приближиш! Ще те убия!
— Кучка такава! Убий ме, хайде де, убий ме!
Изведнъж се хвърли отгоре ми. Докато извиваше ръката ми, ножът в нея му нанесе дълга рана между врата и рамото. Взе ножа и го захвърли, опипа раната си, тя кървеше и се беше подула.
Хвърлих по него бутилката с вода, която стоеше на масата, наведе се, бутилката падна встрани и се пръсна. Като луд се обърна назад и ме хвана за косата, повдигна ме и ме залепи за стената, блъсна главата ми назад и ме удари.
— Не прави лудости, съвземи се, ясно ли ти е, погледни ме! Иди и си легни веднага, иди и си легни!
— Ти, курварин такъв… ти на мен.
Обърна стола и ме блъсна на него. Изпсува, съскайки през зъби. После пак влезе в кабинета и заключи вратата.
Кракът ми кървеше. Качих се горе и влязох под душа. Превързах раната и се затворих в стаята си.
Яростта беше главната движеща сила в мен. С отчаяна дързост ми се прииска веднага да изскоча на улицата и да му изневеря с първия изпречил се насреща ми мъж. Макар че в този час по улиците имаше само пияници и пройдохи.
Кой е видял признанията да са от полза или да доведат до пречистване? Точно обратното.
Признанието е покана към неприятностите.
Тайните трябва да бъдат отнесени в гроба. Когато тайните престанат да бъдат тайни, те предизвикват смут и става страшно.
В полубудно състояние изчаках да съмне. Когато пердетата посивяха, аз броях остатъците, останали след онази нощ. Една прекалено дълга история, думи, грозота, насилие, които няма да се изтрият от паметта!
Долу се блъскаха врати, нещо се събаряше в гардеробната. Още беше вкъщи. Разбрах, че събира вещите си, дрехите, които бяха останали, когато избяга с Алие. После чух да се затваря входната врата. Наистина ли си тръгваше? Станах и погледнах през прозореца към градината. На стълбищната площадка стояха куфари. Отиваше си. Без да се извини, по собствено желание!
Облякох сутрешната си роба и изтичах долу. Все още не му бях казала последната си дума:
— Един ден ще се върнеш и ще ми се молиш!
Стоях боса на прага на входната врата, с кървава превръзка на единия крак. Подреждаше куфарите си в багажника на колата. Започваше бляскав, прасковенорозов майски ден, птичките чуруликаха в един глас, живителният дъх на прохладния утринен вятър нежно галеше розите.
Приближи, без да ме поглежда в лицето, взе останалите чанти и мина през градината.
— Един ден ще се върнеш и ще ме молиш — извиках зад гърба му.
Не се обърна. На улицата, до колата видях един непознат за мен, разстроен и съсипан мъж, който с едната ръка си оправяше косата, а в другата държеше чанта. Изтичах и застанах на градинската врата. Погледнах към лицето му, към дълбините на душата му.
Кафяво яке, което предпазва от вятъра. Отдолу краищата на облечената набързо риза в кремав цвят са се заклещили в ципа. Решителен, но като слепец, трескав, сякаш някой спешно го е повикал и трябва да стигне навреме. Косата му разрошена, хлътналите му очи гледат налудничаво, раменете му са се привели. Нервен и отчаян, жалък, но вироглав. Устата, която снощи говореше сладки приказки, е като загаснала жарава.
— Къде отиваш?
— Теб какво те засяга!
— А какво ще стане с растенията, цветята, с оранжерията?
— Изобщо не ме интересува, да изгният, да потънат, ясно ли е!
— Не ме карай аз да ти оправям нещата, остави градината, както я взе!
— Затвори си човката вече, свърши! Набий го в патешката си глава, свърши!
Опитах се да мина пред него. Ръката му ме сграбчи за рамото, силно ме блъсна към оградата. Спънах се, погледна ме как се олюлявам. Единственото му желание беше час по-скоро да се отърве от мен, от всичко, свързано с мен!
— Ще се върнеш! Както си правил винаги, един ден пак ще дойдеш и ще паднеш в краката ми.
— Този ден никога няма да настъпи.
— Ще чакам този ден.
— Напразно ще чакаш!
Гласът му, който се смеси с чуруликането на безгрижните птички, беше като лед. Застанах пред колата.
— Пътят ти е открит. Натисни газта и тръгвай!
— Дръпни се оттам, искаш да те премажа ли?
— Аз отдавна съм премазана. Хайде, смачкай ме, размажи ме!
За миг вдигна ръката си във въздуха и я спусна. После, избутвайки ме назад, отново ме вкара в градината. Градинарят запали осветлението.
— Ти си една глупачка — каза Ферда. — Жалко, много жалко направи!
Имаше възможност да изрази съжалението си и да отстъпи назад, но пак не се съгласяваше и не се отказваше да напада, въпреки че беше виновен. Отиваше при Алие, знаех го. Въпреки че вътрешно не му се щеше. Желанието му беше хем да бъде независим, хем да остане и неотменна част от живота ми. Накрая беше разбрал, че няма да му разреша подобна ситуация.
— Отиваш на грешен адрес! — извиках от градинската врата. — Чуваш ли, тя е грешен адрес!
Не ме чу, не можеше да ме чуе. Беше вече човек без покрив над главата си. Беше избрал свободата на желанието, на пожелаването, но се страхуваше. Обърна се и ме погледна за последен път. Бях разтърсена от нескритата омраза в погледа му. Погледнах към щъркеловото гнездо на покрива на отсрещната къща.
После чух трясък от затварящата се врата на колата и шума на мотора.