Инджи Арал
Вярност (24)

24.

Онези дни, за които казват, че били осем или десет, не могат да се разкажат.

Когато човек се сблъска със сериозна, жизненоважна ситуация, се чувства, като че ли се е загубил в лабиринт. Това е невъзможността на настоящия момент. В тази точка се преплитат в ума ти паметта и забравата. Не можеш да разграничиш това, което помниш, от това, което си смятал, че си забравил, защото е трябвало. Случилото се, от това, което не се е случило, това, което е трябвало да се направи, от това, което не е направено. Лъжата от истината.

В тази ситуация нищо не може да се разкаже точно и без лъжа.

За да се освободя от себе си, от товара на собственото си сърце, за да мога да видя дълбините на душата си, блокирана от празнотата, исках да разбера всичко и да го напиша, но все още умът ми е пълен с тъмнеещи моменти, изгубени образи, объркани чувства и въпроси, които си задавам.

Можех ли да го запазя жив? Виновна ли съм, че не можах да го направя? Може би все пак трябваше да направя нещо, все едно какво. Това беше правилното.

Правилно ли?

Чия правда? Онова, което се нарича правилно, е спорно. Не е лесно да се отсъди кое е правилното.

Не се ядосвам на Ферда. Точно обратното, изпитвам към него повече уважение от преди. Човек може да се умори, може да загуби умението да живее, може да поиска, както и аз много пъти съм искала, да се потопи в една съвсем нова светлина, за да намери покой, или да поиска опрощение на греховете си. Това е неговата правда. Онова, което не мога да разбера, е защо избра да тръгне на този път в моя дом, до мен. Защо, след като толкова време се влачи по други, далечни от мен места, се опита да полети, като се хвана за моите пречупени крила?

За да ме остави още веднъж по средата, за да бъда победена?

Предварително ли бе планирал идването си, или бе взел решението си импулсивно?

Кой би могъл да знае?

Това са въпроси, на които не може да се отговори.

В деня, когато го взеха от къщи и го отнесоха, още в първия миг се сблъсках с ужасните обвинения, които се криеха в уж невинните въпроси на комисаря, който се опитваше да вземе показанията ми. Бях хладнокръвна, мълчах. Не отговорих на онези въпроси. На някои въпроси никога не може да се отговори. Може и да останат без отговор.

Вече не искам да мисля за тези неща.

Вчера се видях с моя адвокат. Докладът от аутопсията бил готов. Не могли да намерят улики срещу мен. Утре ще говори с прокурора. Тъй като съм излежала наказанието за необявяване на смърт и укриване на доказателства, има вероятност да ме пуснат скоро на свобода.

— Решението може да бъде явяване пред съда без задържане или оневиняване — каза батко Ирфан. — Във връзка с раната с ножа ще разследват с коя ръка нормално си е служила жертвата.

— Казах им и по-рано, Ферда умееше да си служи и с двете.

— Има още нещо, Азра. Алие иска да дойде да те види.

— Не, да стои далече от мен!

Тази сутрин в килията задуха вятърът на радостта. Хем имаше свиждане, хем Меляхат излизаше на свобода. Когато освобождаваха някого, ставаше малко празненство. Събуждаха се надеждите, подновяваха се пожеланията, молитвите.

В деня, когато ще изляза от тук, ще им раздам подаръци. От сега съм поръчала на леля. Моя ли е вината, че не създадох такива приятелства навън?

Когато след свиждането се връщах в килията, надзирателката, която ме придружаваше, каза, че е любопитна какво пиша вече два месеца, без да се уморя и без да ми омръзне. Беше много млада. Малко по-голяма от Мюге. Беше събрала на конска опашка кестенявата си коса, лицето й беше съвсем чисто, без грим. Дали въобще се е влюбвала, беше ли обичала някого? Прииска ми се да я предупредя — внимавай, пази се.

Вървях до нея през целия коридор. С чувството, че вървя с дъщеря ми.

Да вървя.

Искам да вървя.

Колко хубаво е в пролетната утрин да поемеш по пътя, който, криволичейки от хълма през буковата гора, слиза до града. И да стигнеш до мястото, където склонът със своите хиляда и един нюанса на зеленото се среща с равнината. Да спреш и да погледнеш към езерото.

Скоро, много скоро.

Мисля за онова, което ще направя, като се върна вкъщи.

Ще напиша дълго писмо на Мюге.

Ще наема вила на юг и заедно ще прекараме ваканцията.

Ще превърна в склад банята на долния етаж.

Ще накарам да отсекат черешата.

Може би един ден ще поискам да видя Алие. Когато съвсем остареем.

В бъдеще може да има някой, който ще върви с мен и ще ми каже: Спри, може да паднеш!

Не очаквам да бъда щастлива. Щастието е опасен капан, който оставя човека беззащитен срещу нещастието.

Косата и ноктите ми растат, не съм мъртва, добре съзнавам това.

Само сънувах сън.

Започваше в рая. Хванах един мъж за ръката и известно време се разхождах с него сред високи храсти, дъхави кипариси, камелии, устойчиви на вятъра иглолистни дървета и храсти, ириси, петунии, див жасмин, босилек, горски рози и цветя, чиито имена обичах да произнасям.

Ферда, призракът на моите очаквания.

Сънищата не са безсмъртни, нито един сън не продължава до безкрай.

Една сутрин се събуждаш в ада, на дъното на пропастта.

Ще накарам смъртта, която съпровождах, да млъкне и ще скрия тайната й.

Може би ще опитам и отново да го обикна.

С дързостта, че ми принадлежи изцяло.

Създавайки го наново в поносимото небитие и с чувството, че съм затиснала с ръката си кървяща рана.