Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sadakat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Инджи Арал

Заглавие: Вярност

Преводач: Нахиде Дениз

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: турски

Издател: НСМ Медиа

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: турска

Редактор: Зоя Димитрова

Художник: Николай Цачев

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-9913-27-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1992

История

  1. — Добавяне

19.

На другия ден отидох да посетя гробовете на мама и татко. Подредих цветята, които бях донесла. Всичко ми изглеждаше нереално. Но си мислех, че те са намерили вечен покой. После за момент усетих напрежение, което като че ли висеше, закачено във въздуха. И татко ли се беше чувствал невидим през годините, прекарани заедно?

Негова беше идеята приживе да си купят гробове един до друг. Не мисля, че мама го искаше.

В отношението на татко към мама имаше сърдечност, търпение и нежност. Не се оплакваше от капризите на любимата жена, която искаше да го накара да се чувства незначителен. За него майка ми беше желано, очаквано съкровище, от което до края на живота си се страхувахме да не бъде лишен. А майка ми вярваше, че да бъдеш обичан, не е нищо друго, освен сдържан отказ.

И в моя брак беше така, сменени бяха ролите.

Онова познато правило на любовта „бягащ гонещ“. Когато майка ми разказваше как са се запознали с баща ми, говореше като за някой друг, несъществуващ човек. В разказа си никога не споменаваше думата любов. Като Ферда. Ако татко кажеше нещо, което не й харесва, тя го гледаше пренебрежително. В такива мигове чувствах ужаса от липсата на любов и ми ставаше студено.

Все още ми става студено.

Според мен онова, което ги задържаше заедно, не беше нищо друго, освен изгубените младежки мечти и безнадеждната блудкава носталгия. Баща ми беше от мъжете, които не знаеха как биха се справили без жена в живота си. Петнайсет години не се отдели от мама. После по свой начин се опълчи срещу съпругата си, която, съзнателно или не, го караше да чувства силата на семейството.

Измисли си нова любов.

Една година преди да почине, се влюби в младата учителка на Коркут. Вдетини се. Момичето не отговаряше с взаимност на неговата любов. Според майка ми нищо не беше станало. Това беше приказка, вълшебна приказка, гола мечта! И все пак дори мълвата за тази авантюра издигна авторитета на татко вкъщи, спечели му уважение в очите на мама.

Това му хареса. Преживя още една-две сърдечни връзки, като че ли си отмъщаваше на мама, или поне така изглеждаше, но нейната незаинтересованост го обиди, изведнъж се състари. Умори се от фалшивата чувственост, на която по принуда се беше отдал, и рухна. Започна да повтаря, че животът е кратък, че работата му тежи, а справедливостта никога не възтържествува.

Една вечер ни съобщиха, че бил на вечеря, прилошало му и го откарали в болницата. Когато отидохме, не беше вече между живите. Смъртта му ме съсипа.

След смъртта на мама, изпразвайки нейната ракла, се сблъсках със знаците на едно чувство за защита, довело до пълна забрава. Със спомени, за които не е ставало и дума, с тайни, с любов, свършила, без да може да бъде изживяна. Беше скрила бебешките ни дрешки, вълнените ни терлички. И войнишката куртка на Коркут, с която е бил облечен, когато са го простреляли, писмата му. След неговата смърт тя се разсърди на света. Не можех да си спомня кога за последен път се беше засмяла, какъв беше смехът й.

В раклата намерих, освен малко бижута, нотариални актове и татковия часовник с черна каишка и изтрит циферблат, една писалка „Пеликан“, а в една стара дамска чанта увита в хартия спринцовка, за които не знаех чии са. Открих и снимки, направени на церемонията по дипломирането на медицинските сестри. Едно съвсем малко мъжко лице, изрязано от снимката. Доктор Назъм. Треперещият глас на мама, когато изрича това име. Тръпката в погледа й.

Докато боледуваше, в дните, в които ми беше трудно да си я спомня като жизнена и страстна жена, много исках да ми разкаже за тази любов, но тя отказа. Толкова много усилия беше положила, за да забрави себе си от онова време, че вече не знаеше каква е била.

Спомням си, че в някои следобеди, докато плетеше, седнала във фотьойла си, от време на време по навик напрегнато поглеждаше към стария черен телефон, който не искаше да смени. Знаеше, че никога няма да звънне, че мъжът, когото обичаше, няма да бъде от другата страна на телефонната линия.

Хубаво е да чакаш. Дори и когато смъртта беше дошла. Ако любовта не е била изживяна и изконсумирана до насита, какво би променила смъртта?

 

 

Докато скубех плевелите, поникнали в пръстта, ми се стори, че чувам онзи звънлив, жизнерадостен, младежки глас на мама.

Спомняш ли си, питаше ме тя, дългите радости на нашите някогашни лета? Усилията ти да накараш малките на лястовиците, свили гнездо под балкона, да полетят, как се катереше гола по черницата в градината, за да не изцапаш дрешките си. Приказките, които ти разказвах, мъничкото ти пръстче, което събираше на сметалото и плъзгаше по редовете, как се научи да броиш месеците, дните, часовете?

Да, мамо. И сега броя месеците, дните.

И аз броях часовете, когато баща ти спеше отделно, не се появяваше на закуска, сутрините, когато избухваше гневно, вечерите, когато не се прибираше вкъщи.

Ти не обикна баща ми, майко!

Обичах го. Да чакаш, означава да обичаш. Онова, което наричаш любов, е за три дни, след това свършва.

Татко имаше връзки с други жени, никога не го ревнуваше.

Нямаше друга. Баща ти ми беше верен.

От гордост повярва в това.

Той обичаше само мен. Не ми изневери, защото никога не поисках от него да ми бъде верен. Верността е привидна, забраните се нарушават.

А ти, ти беше ли му вярна? Нощем не можех да заспя от гласовете ви в спалнята, желаех смъртта на мъжа, чието име споменавахте в караниците си.

Нямаше такъв мъж. Измислица на баща ти.

Измислица ли! Татко виждаше онази мощта вълна, която те заливаше и направляваше. Как се мяташе в душата си.

Какво го засягаше това!

Мълчанието ви на масата. Ние, децата, много се плашехме.

Какво мълчание! Всеки път, когато си отвореше устата, баща ти ме нараняваше.

Беше влюбена в друг!

Кого го засяга това, кой би могъл да знае каква е истината.

Каква беше? Кажи, мамо.

И аз не знаех. Тайна.

А тази спринцовка? Защо си я скрила?

Стига, не питай, недей да ровиш в пепелта.

Тази тайна беше в писмата, скрити на дъното на раклата, под една покривка.

Майка ми нямаше как да знае, че от горчивото, изпълнено с укори писмо, което баща ми й беше написал, щях да науча, че доктор Назъм, онзи мургав млад мъж със слабо лице, е бил морфинист и една нощ по време на нощно дежурство в болницата е умрял от свръхдоза.

Може би спринцовката, която криеше в онази стара чанта, е останала от тази нощ?

Тайна.