Инджи Арал
Вярност (10)

10.

Една вечер Ферда се обади по телефона. Получила ли съм писмото му? Какво мисля за развода?

Усетих, че иска да се върне. Дори в моментите, когато ме гледаше с превъзходство и се отнасяше жестоко с мен, можех да усетя в гласа му нерешителността, молещия тон.

— Постъпи както желаеш — казах безстрастно.

— Не трябваше да става така.

— Щом искаш да бъдеш свободен, не мога да ти преча. Аз също имам нужда от свобода.

За миг ме обзе чувството, че говоря с някой, който е останал в миналото. Бях резервирана и спокойна. Говорех откровено. Каквото ще става, да става!

— И двамата не можем да бъдем свободни, докато сме живи, Азра.

— Какво означава това?

— Значи, че без теб животът е като гозба без сол.

Какво? Може би и той имаше нужда от вериги. Като няма забрани, свободата му не е нищо друго, освен слободия.

— Преувеличихме случилото се, Азра. Размислих, аз също имам вина за случая.

— Ееее, добре поне…

— Извинявай. Да се срещнем ли утре вечер и да поговорим?

Неспособността да скъсаш. Не го попитах колко е искрен. Но дори извинението му все пак беше важна стъпка.

 

 

Срещнахме се. Още веднъж и с все същите думи и клишета говорихме за верността. Към какви измамни желания води човека фанатичното обсебване. Че верността може да бъде само спонтанна, инстинктивна. Увери ме, че никога не ми е изневерявал. Сексът на екрана бил само за забавление. Но щом това обстоятелство ме тревожи, ще се откаже. Тази работа била излязла извън релсите.

— Така разду нещата, че изпаднах в ужас. Какво толкова съм направил, с какво съм ти навредил?

— Моля те, Ферда, виртуалният секс може да бъде избор за простите, за елементарните хора, които нямат друга възможност, но за теб това е простащина.

— Кое е простащина? Ти си нормално апетитна жена, но се плашиш до смърт да излезеш извън рамките.

— Моля те! Не искам да обсъждам тази тема. Много добре знам какво означава простащина.

— Виж, идват нов тип хора, нов свят. Добър ли ще е, лош ли, не знаем, но в бъдеще и любовта, и сексът ще се променят. Хората ще търсят различни средства за задоволяване. Натам вървим.

— Аз не съм консервативна. Защитавам това, което е човешко и дълбоко, а не машините.

— От твоята гледна точка си права…

Много повече двойки, отколкото се предполагаше, изпитваха подобни проблеми. Ние бяхме зрели хора. Макар от време на време да ставаха аварии, бяхме привикнали един с друг. Всъщност нямахме проблем, който да не можем да преодолеем. Трябваше да се задоволяваме с това, което имахме, да се държим добре един с друг, да полагаме усилия и да ремонтираме това, което се е поизносило в семейната ни връзка.

— Да не станем като Алие и Шевки… Върви си, ела, върви си, ела…

— Виж, недостатъците са у мен. Но и ти се откажи да се правиш на домакиня. Азра, ти не си такава. От такива жени ми настръхва косата…

Разговорът ни беше като ден, който е започнал със студ, а след това се е затоплил. Дори му се извиних за счупения лаптоп.

Върнахме се вкъщи, любихме се грубо, по-точно, без да влагаме чувства. Очевидно бяхме отчаяни, много неща бяха потрошени. Сдобряването ни нямаше да послужи за нищо, просто отлагаше неизбежния край.

Дори сега, когато видя в неделните притурки на вестниците предложенията за щастлива женитба, изпадам в ужас. Кой ги измисля? Кому служат тези моралистични клишета, глупави формули, упражнения за загряване на охладнелите тела, стандартни препоръки за освежаване, в които въобще не се споменаваше за противоречието между желанието и обвързването у един и същи човек?

Две седмици по-късно ентусиазмът на Ферда от завръщането му вкъщи ерозира. Радостта от помирението угасна, старото ни положение и скука се върнаха.

 

 

Една вечер по телефона се обади Алие. Плачеше. Бяха скъсали с Шевки, животът й бил в опасност. Нямаше къде другаде да отиде, да се подслони. Може ли да дойде и да остане известно време при вас?

— Ела, разбира се, нали пак ще се сдобрите.

След телефонния разговор с нея се почувствах изморена и останах седнала на края на дивана с ръце между коленете. Не бях сигурна, че ще имам достатъчно търпение и съчувствие да я издържа.

— Какво ще кажеш, Ферда, какво да правим?

— Ти реши. Ако дойде без детето, за мен няма проблем. Мисля, че няма да остане дълго. Оня тип няма да я остави.

— Според мен тази история свърши. Не може да продължават още дълго слепешката да се карат и сдобряват. Алие може да ни се натресе на главата. Няма работа, без пари е. Откровено казано, не знам какво да правя.

— Тя ти е сестра, не можеш да я изхвърлиш на улицата. Нека да дойде и да остане известно време при нас. После ще видим, според ситуацията…

Беше началото на есента. Бяха минали четири месеца, откакто решихме да продължим брака си с взаимни отстъпки. Нищо не се беше променило в отношенията ни с Ферда, не можахме да възстановим изгубеното, но живеехме без кавги и гюрултии.

Не бях се отърсила от съмненията, че ми изневерява, когато му се удаде възможност, но не му обръщах внимание. Знаех, че това са преходни флиртове, редки връзки за една нощ. Не ми беше останал друг избор, освен да превърна връзката ни в спокойно, надеждно приятелство. Помислих си, че в тази обстановка Алие ще внесе вкъщи нова атмосфера. Да повикат при себе си някого от семейството, беше начин, до който прибягваха доста семейни двойки с проблеми, за да отложат поне малко решаването им.

Сестра ми пристигна толкова боязлива, наплашена и съсипана, че надеждата ми веднага се изпари. Съжалих, че не се бях интересувала от нея. Говореше с колебливи, объркани думи, протягаше напред глава, сякаш не виждаше добре, и ме гледаше в лицето, присвивайки очи. Изглеждаше грохнала, безпомощна, откъсната от света. Беше отслабнала, пушеше непрекъснато, кашляше.

Дадохме й голямата таванска стая, която в детските ни години беше моя. Обичаше тази стая с красив изглед. Като дете ревнуваше, че е моя. Беше влязла тайно, беше прочела дневника ми, беше издала на мама първата ми любов. Заведох Алие на лекар. Нямаше нищо сериозно, трябваше да си почине и да се съвземе.

Според нея Шевки имал връзка с една вдовица. Искал да се ожени за нея и да заживее спокойно с една скромна жена. Какви ли мъки не причинил на Алие, само и само да напусне къщата.

Сестра ми бързо се възстанови. Казваше, че е изхвърлила Шевки от живота си и си е отдъхнала. Нямаше други притеснения, освен за детето, което беше оставила при баща му.

Ферда изглеждаше доволен от присъствието й. Изпитваше удоволствие от безгрижието на Алие, която с оздравяването си се разхубавяваше и галеше погледа, от движението и оживлението в къщата. Беше увеличил семейството си, без да полага никакви грижи. Вярваше, че тази семейна картина ще ме успокои, ще ме отърве от самотата, фобиите и страховете ми. Тоест, прехвърляше ме на дъщеря ми и сестра ми. Те щяха да ме развличат, а той оставаше свободен.

Разбрах, че проблемът с Алие лесно няма да се реши. Въобще не мислех да живея със сестра си. След като се съвземеше, трябваше да се погрижи за себе си. Съществуваше, естествено, вероятността Шевки да я повика обратно и нашата тичешком да си тръгне. Ако това не станеше, щях да й помогна да устрои живота си, защото нямах намерение да поемам отговорност и за нея.

Шевки обаче не я потърси, напротив, без да губи време, сключи религиозен брак с вдовицата и заживяха заедно. Вероятно, за да провокира Алие. Без да го показва, Алие известно време изчака Шевки. После загуби надежда.

Настроението й беше добро. След два месеца още стоеше извън съвместния живот в къщата, държеше се като гостенка. Беше размъкната, незаинтересована. Като че ли тук беше хотел, беше неспособна дори да държи стаята си прибрана. Шенгюл идваше през ден и почистваше, но готвенето оставаше главно за мен. Вечер набързо се мушвах в кухнята, но нея я мързеше дори да сложи масата или да направи салата. До времето за вечеря стоеше горе, почиваше, спеше, а като наближеше да си дойде Ферда, слизаше долу с походката на кралица.

Въпреки че имаше телевизор в стаята си, цяла вечер седеше в хола, мъчеше се да ни включи към блудкавите си теми. Не харесваше музиката, която слушахме, с часове разговаряше по телефона. Беше станала идол за Мюге, бяха много близки. Страхувах се, че Алие ще бъде лош пример за нея. Дъщеря ми, която беше на крачка от младостта, беше на път да попадне в капана на ранните флиртове, увлечението по сергиите, пристрастеността към интернет и модните издания.

След третия месец започнах да се задушавам. Не можех да говоря с нея, страхувах се да не я обидя, но се ядосвах. Нетърпеливите й погледи бяха така обезпокояващи, че седях до нея като на тръни. Притесняваше ме и приветливото отношение, което Ферда демонстрираше спрямо Алие, макар че по-рано не можеше да понася дори присъствието на Мюге вкъщи. Държеше се така, сякаш няма никакво отношение към гостенката у дома, но проблемите ни оставаха висящи, нямаше напредък.

 

 

В Деня на влюбените отидохме с Ферда в рибния ресторант. Времето беше хладно, седнахме вътре, край прозорците. Гледахме водата, червенееща от залеза на слънцето, вързаните за дървения пристан лодки, момичетата, които се разхождаха по алеите, влюбените, които весело се хранеха. Постепенно бяхме започнали да говорим все по-рядко. Всъщност разликата между мълчанието и говоренето ни беше малка. В повечето случаи бърборехме за случайни, обикновени, маловажни неща.

Тази вечер аз наруших мълчанието.

— Омръзна ми от Алие. А и историята с Шевки свърши. Какво ще правим?

— Говори с нея. Може да работи в аптеката или в оранжерията.

— Моля ти се! Не бих я издържала цял ден в аптеката! Може би в оранжерията… Ще ти върши ли работа?

— Ще се оправим, да отговаря на телефоните, да продаде две саксии, все е нещо.

— Ще й намерим и една малка къща… Да, добра идея, но да видим тя какво ще каже.

— Иска да работи в оранжерията — каза Ферда.

Значи бяха разговаряли. А защо аз не знаех?

Настойчиво впих поглед в очите на Ферда. Но той отклони погледа си настрани, а после, когато отново ме погледна, предпазливо се усмихна, рязко остави вилицата в чинията си и леко въздъхна.

— Пак ли сгреших? — каза, като отчаяно облегна гърба си на стола.

— Виновен ли се чувстваш?

— Постоянно събуждаш чувството на вина у мен.

В гласа му долових неприкрит упрек.

— От теб не искам много неща, Ферда. Достатъчно е да не ме гледаш по този начин!

— Че какво му е на моя поглед?

— Преди не ме гледаше по този начин.

Липсваха ми онези негови зовящи, завладяващи очи.

— Преди, преди! След толкова години… това ми се струва изкуствено.

— Защото ти вече не ме обичаш.

— Моля те, не се бъркай поне в моя начин на обичане, остави ме, става ли?

Насочвахме се към опасни области.

— Не е удобно да спорим точно на такъв ден — казах аз.

— Какво, какъв ден?

— Днес е Денят на влюбените, забрави ли?

— Ааа — засмя се. Като че за миг ме погледна приветливо. — Виж, купих ти нещо. Ти обичаш такива неща.

Извади от джоба си кутийка с пръстен. Отворих я и поставих пръстена на безименния си пръст. Протегнах ръка и му го показах.

— Отива ти — вежливо се усмихна той.

— Много е красив.

— Като го носиш, ще си спомняш за мен и за тази вечер…

Шум на вилици и лъжици, силна музика. На масата аромат на свещ. Паника.

— Какво искаш да кажеш? — попитах рязко аз.

— Не знам. Казах го ей така. Моля те, не прави погрешни изводи от всяка моя дума! Какво ти стана? Не си ли щастлива в този момент?

Момент, в който чувстваш човека, когото обичаш, чужд. Момент, в който внезапно и категорично осъзнаваш, че нищо не върви както трябва. Момент, в който разбираш, че всичко е свършило.

Въпросът коя съм аз, вече няма значение. Трябваше да попитам какво съм аз.

 

 

В началото на февруари Алие започна работа в оранжерията. Отговаряше на телефоните, занимаваше се с продажбите и поръчките, тичаше за всичко. Изглежда, изпитваше удоволствие от работата, може би се освобождаваше от болката, че през целия си живот не е успяла да постигне нищо и беше стояла в сянка. Самочувствието й нарасна, оживи се. Беше сезонът на обновяването на градините. За кратко време спечели симпатиите на всички, които посещаваха оранжерията, стана верен помощник на Ферда, напълно се настани в нашата къща.

Всяка сутрин двамата излизаха заедно от къщи, бяха в оранжерията през целия ден плътно един до друг. Те се виждаха един друг повече, отколкото аз тях.

Лъжа е представата, че са необходими двама души, за да се чувства човек завършен и да живее в хармония. Каквото и да става, идва ден, в който изниква трети. Някой, който неочаквано ще разруши така нареченото единство. Третият човек е повод, ускорение, възникнало от разхлабената ос. Опит на човека да си възвърне самоличността, която е започнал да губи, чрез вълнението, предизвикано от нов, привлекателен стимул. Един опит за летене на сляпо, за да преодолее досадата и разочарованието, за да прибави цвят в безсмислената празнота на живота.

Едно време смятах подобни мисли за неуместни. После видях, че са верни. Вече знам, че гланцираната повърхност на нашата любов се беше пропукала много преди Алие. С нейното идване пукнатината се увеличи и счупи чинията. Алие не беше средството, причината, беше резултатът. Онези неща, които се долавяха, но не се говореше за тях, се чуха благодарение на нейното присъствие. По категоричен начин излезе наяве нашето безпокойство.

 

 

Много скоро усетих опасността. Бях нащрек. Понякога се карах на Алие, че поставя чиниите на масата, като че ли ги хвърля, че оставя дори дрехите си за гладене на жената, която идваше да помага за домакинството, че до късни нощи гледа телевизионни сериали и сутрин не слиза навреме за закуска, че оставяше космите си във ваната. В такива моменти Алие се объркваше и паникьосваше, мъчеше се да не остане по-долу, примигваше с клепачи и крещеше злобно, оправдавайки се с душевното си състояние.

Беше семестриалната ваканция. Ферда каза, че любимата му балдъза страда, притисна Шевки, накара го да се съгласи и изпрати кола, за да доведе в Саянджак Мурат, сина на Алие. Ръката му стигаше навсякъде, имаше сила за всичко, с изключение на мен!

В една снежна неделна утрин всички заедно отидохме в оранжерията. Печката в къщичката бумтеше, след като изпихме чая си сред аромата на ябълковите дървета, които пращяха в печката, прекарахме останалото време навън. Мюге и Мурат направиха снежен човек, пързаляха се с шейна.

Сега отново преживявам този ден.

Връщам се към момента, когато, замервайки се със снежни топки, в изблик на енергия Мурат се блъсна в лакътя на Ферда и от носа му потече кръв. Виждам книжната кърпичка бързо да почервенява и кръвта, която капе върху снега.

Все още е съвсем жива в паметта ми онази снежна, ледена утрин, в която за пръв път забелязах, че Ферда съчувствено и страстно гали ръката на Алие.

В този миг осъзнах още веднъж с горчивина, че любовта ни е свършила.

Всеки път, когато се връщам към този спомен, започвам да треперя. Задъхвам се, сякаш се изкачвам по стръмнина.

Не искам нищо от преживяното!

Ръцете ми треперят. Тази вечер няма да пиша повече.