Инджи Арал
Вярност (18)

18.

Като всеки разказ, и моят има начало, среда и край. Но това, което разказвам, понякога ми се струва объркано и измислено. Монотонният ми глас е толкова тягостен, че чувствам досада. Не мога достатъчно да се саморазкрия, сенките замъгляват погледа ми, скриват много неща. После с един ред, с една думичка отново започвам да вярвам в истинността на написаното от мен.

Ферда! Едно име или само една буква.

Пиша тези редове в библиотеката и в моментите, когато се изморя и оставя молива, си играя с пръстена, който нося, платинения пръстен с две сърца, който Ферда ми подари в Деня на влюбените. Ще продължа да разказвам за деня, в който Алие ми се обади по телефона. Снощи не можах да свърша, тъй като надзирателката на килията се ядоса на няколко затворнички, че много бърборели, и загаси рано лампата.

 

 

След телефонното обаждане на леля ми се почувствах притеснена и реших да отида в аптеката. Имах чувството, че е станало нещастие. Беше станало нещо лошо, но заради омразата, която изпитвах към Алие, исках да остана далече от него. А и се бях ядосала на леля ми, защото продължаваше връзката си с Алие, опитваше се да ни сдобри и разнасяше между нас кой какво казал. Подобни неща ме ядосваха, но същевременно се страхувах да не я обидя, да не загубя нейното приятелство. Леля ми беше с добро сърце и вярна.

Когато станах, за да се облека, на вратата се позвъни. Беше дошъл Хасан. Той и жена му бяха благородни хора. Бяха станали свидетели на неприятностите вкъщи, бяха се изненадали от скандала, но никога не заговориха пред мен за случилото се, нито пък разказаха навън за това.

— Ще се отбия в долната цветарница, госпожо Азра. Казвам, да взема иглики и петунии. Вие обичате белите.

— Вземи различни цветове, Хасан, вече не искам бели цветя! Баки през цялата нощ лая, какво му има?

— Не съм чул, ще го разходя, вчера не можах.

— Вземи и малко трицветни теменуги.

Бях прочела в един вестник, че белите цветя символизират смъртта. Не знаех, бях си втълпила, че бялото означава само светла красота. Това свързване със смъртта беше измислица, глупаво клише, може би, но аз се бях впечатлила. Пред погледа ми винаги се появяваше венецът от бели лилии и бели карамфили, който Ферда бе изпратил за погребението на майка ми. Обещанието, което си дадох в онзи ден, когато излизах от гробището, че ще издера всеки, който се опита да се вмъкне между нас.

Цветята увяхват, изсъхват, изхвърлят ги. Любовта се изхабява и свършва, обичта се превръща в омраза, живите умират, погребват ги, смесват се със земята. Обещанията не се изпълняват.

Облякох се. Дрехите ми бяха станали големи, бързо отслабвах. Не боядисвах косата си, дори ме мързеше да се къпя. Чувствах се като сняг, който вали през пролетта. Като плод, оставен да изгние. Затворих вратата и излязох. Времето беше хладно, но свежо. Тръгнах надолу по склона.

Този ден останах в аптеката до затварянето и. После, преди да отида при леля Нуран, излязох, за да поседя край езерото и да хапна нещо. Малък сандвич или купичка салата. Часът беше още седем. Леля ми беше казала да отида в осем и половина.

Седнах в заведението, в което бяхме отпразнували нашия брак. Изядох една супа и излязох. Навън беше звездна, приятна зимна вечер. Във въздуха се чувстваше миризмата на студена пепел. Къщата на леля Нуран не беше далече, тръгнах натам. Макар че не беше късно, улиците бяха празни. В повечето къщи светеше. Кой знае защо, не можех да си представя, че хората в тях са щастливи. Всеки си имаше тайни, никому неизвестни грижи.

Мъчех се да бъда спокойна, но един вътрешен глас ми казваше — страх те е, страхуваш се. Ако нямаше сериозен повод, леля ми нямаше да се загрижи за Алие. Тя не беше ирационална. Поведението й беше целенасочено и открито.

 

 

Като ми отвори вратата, ми се стори угрижена, уморена. Обхвана ме внезапен огън. Когато седнахме една срещу друга сред меката жълта светлина в гостната стая, тя се позабави, докато подхване темата. Все увърташе разговора.

— Хайде вече, лельо…

— Азра, знаеш, че не обичам да съобщавам лоши новини… Алие… Много е зле.

Обърнах поглед към една снимка на стената. Последната снимка на леля и чичо. Аз ги бях снимала в нашата градина. Фотьойлът, на който седях, беше твърд и висок. Размърдах се неспокойно.

— Така ли? — попитах подигравателно. — Това не е нещо ново, кога ли е била добре. Да не би Ферда да я е изоставил и да си е тръгнал?

— Още по-лошо. Знам, че ще се разтревожиш, езикът ми не се обръща да ти го кажа.

Взе салфетката пред себе си и избърса сухия си нос. Гледаше ме проницателно. Големите й черни очи още бяха красиви.

— Какво е станало?

— Претърпели са катастрофа. И синът на Алие Мурат е бил в колата. Седял на задната седалка… — Млъкна. Наведе глава, устните и трепереха. Чаках с разтуптяно сърце.

— Детенцето изхвърчало през стъклото, тъй като не било с предпазния колан.

Избърса навлажнените си очи. И ме погледна в лицето.

Куче виеше в далечината. На върха на езика ми, който беше набъбнал, усещах вкуса на горчиво кафе. В първия момент не схванах казаното, не исках да разбера. Какво е това, за какво говори?

— Къде… кога? — попитах с труд.

— Снощи. На пътя за Ялова. Блъснали се в един микробус, който завил неправилно. Алие не е пострадала много, ръката й е счупена. Ферда в последния момент натиснал спирачката. Бил в болница, с премазан крак. Горкото детенце!

Опрях главата си на облегалката на фотьойла. Мечтаех за такава катастрофа, но без Мурат. Но те са живи, а онова невинно дете вече го няма, като изкупление за евтината им любов.

Видях Ферда как лежи в болнично легло, целият омотан в бинтове, с тръбичка в устата. В стаята нямаше прозорец, не се разбираше ден ли е, или нощ. Един мъж с неопределено лице се опитваше да утеши една жена, която плачеше в прегръдките му, не беше ясно коя е, а в това време един санитар тикаше в асансьора носилка, върху която лежеше Мурат.

Думите на леля се давеха в мъка, едва ги чувах.

— Детенцето издъхнало на място. Днес отидох при Алие в Бурса. Ти си й треснала телефона, потърси ме… да беше я изслушала поне.

Гледахме се мълчаливо.

— Бях разбрала, че нещо е станало с детето… снощи сънувах един сън.

— Знаеш какво се е случило! Тогава можеш да предположиш в какво състояние е Алие! Тя има нужда от теб! Болката от смъртта стои над грешките, всичко се опрощава. Вие сте сестри, иди да я видиш, моето момиче.

— Ах, лельо!

— Станалото — станало, минало-заминало. Струва ли си заради един безнравствен мъж като Ферда да се откажеш от сестра си?

— Не си струваше, може би. Но тя не се държа като сестра. Направи нещо грозно, вулгарно, несправедливо. Тя няма нужда от мен, лельо, никога не е имала.

Млъкнах и я погледнах. Не можеше да разбере, имаше обиден вид, всеки миг щеше да се разплаче. Как ли би се държала, ако й се бяха случили същите неща? Вуйчо ми беше верен човек. Тя няма сестра. И аз нямам.

— Според мен Алие има комплекс за малоценност. Винаги несъзнателно е искала да бъде като теб. Каквото и да се е случило между вас, ти покажи благородство, Азра. Ти беше първата, за която се сети, ти си тази, която потърси най-напред.

— Ако поне малко ме уважаваше, бих я носила на ръце, лельо.

Станах от мястото си и застанах пред прозореца, който гледаше към тъмната градина. Това беше моята тъмнина, която никога нямаше да просветне. Не исках вече нито близостта на Алие, нито нейната сърдечност, нито нейните лъжи. Животът си взимаше обратно това, което й беше дал, защото го беше изпочупила и съсипала. Не можех да й помогна, беше ми отнела и тази способност.

Мълчаливо изчаках да се разплача, но не можах. Бях обзета от вцепенение. Спомнях си ваканцията, когато детето остана у нас. Когато майка му влизаше вкъщи, то тичаше да я посрещне, като че летеше по стъпалата. Навеждах се отгоре и му виках: Мурат, по-бавно, ще паднеш… Падна.

Не можа да изживее един човешки живот.

Виждах го на четири години, с детски пистолет в ръка, как се търкаля по зелената трева. Как плаче с глас, защото не може да слезе от дървото, където се е качил, за да се скрие от Мюге. Играеше си с пластилин на кухненската маса. Чешеше котката. Не трябваше да бъде дете на човек като Алие, който не знае да обича, който беше от хората с тенекиени сърца, които смятат за диамантени.

— Как е станало, лельо? Детето не беше ли при Шевки?

Леля започна отначало. Алие много се притеснявала в Ялова. Отношенията им с Ферда се развалили. Ферда повечето време стоял в Каламъш. По това време започнали с Шевки да си говорят по телефона. Обнадежден, Шевки се скарал с жена си и от четири месеца живеели разделени. Всъщност се бил оженил, за да направи напук на Алие, да я накара да ревнува. И когато Алие му дала зелена светлина, той се въодушевил. Уж бил спечелил доста пари на конните залагания. Лъжа, оскубали бяха Ферда. Щели да преустроят магазина за продажба на бяла техника и да го отворят отново. Обзавели и къща, започнали тайно да се виждат. После, след като разбрали, още един път, кой ли знае за кой път, че много се обичат, Алие оставила Ферда и се върнала в Бурса, при Шевки.

Каква вулгарна, грозна, лишена от всякаква логика история!

Заваля дъжд, едрите капки силно биеха по прозореца. Обърнах се към леля.

— Кога са станали всички тези пошли истории?

— Видях я преди два месеца. Беше щастлива. В интерес на истината, умът ми не може да го побере, Азра, що за човек е този Шевки?

— Двамата са един дол дренки!

Щастлива била! Повторих думата с възкисел вкус в устата. Но дали в това щастие се беше обърнала да види вредите, които беше причинила заради глупостта и грешките си, съдбите, които беше разсипала? През ума ми минаваха тежки думи, надигаше се необуздан гняв.

— Накрая намерили строителен предприемач за парцела на Шевки. Срещу четирите блока, които щял да построи, те щели да получат три апартамента. Казваше, всичко върви добре.

Стана ясно. Ненаситни използвачи! Нещастието и безчувствието им се отразяват добре. Понякога съм си мислела, че между Алие и Шевки има жестока връзка, че никога не са я прекъсвали и няма да я прекъснат. Защото връзката между тях беше свързана с най-болезненото, с инстинкта да си причиняват взаимно болка.

— А Ферда през това време какви глупости е вършил?

— Било приключено, не се виждали.

— Ако е така, как е станало, че двамата са били в една и съща кола?

— В последните дни Ферда непрекъснато търсел Алие, щял да освободи къщата в Ялова и искал тя да си вземе личните вещи. Във вторник Алие, заедно със сина си, отишли в Ялова, за да си прибере нещата.

Лъжкиня такава! Опитваше се да контролираш и двамата, нали!

— Ферда бил нервен, съсипан, не знаел какво прави. Докато Алие си събирала вещите, й казал горчиви неща, обиждал я, в последно време пиел много. Тя не искала да се върне с него в Истанбул, но имала много багаж…

Пак същите лъжи!

— Тръгнали заедно надвечер, продължавали да се карат, Ферда не спирал да говори.

— Алие ли ти разказа всички тези глупости, лельо? Не вярвам на нито една от тях. Тя е една обикновена лъжкиня.

— Не, не мога да ти позволя да говориш така — изправи се от мястото си леля. — Там има смъртен случай, загинал е племенникът ти! Наскърбяваш ме, Азра.

— Не ми се сърди, лельо. Аз също страдам заради горкото дете. Но кой е виновен, помисли!

— Погребението ще бъде вдругиден, в Бурса. Алие искала да го погребе тук, в градчето, при майка си и баща си, но Шевки не се съгласил. Ти си знаеш, разбира се, но аз те съветвам да отидеш на погребението.

— Мъчно ми е, лельо, но мисля, че не мога да се срещна нито с нея, нито с Шевки.

Всъщност между нас все още не са казани последните думи. Не, всичко е казано, свърши. Ама пак искам да чуя, още веднъж. Не, нищо не искам.

— Не бъди безпощадна към Алие. Един мъж не означава нищо, но загубата на дете е най-голямата, най-неизличимата болка.

Аз ли не знаех!

 

 

Спомних си вечерта, когато погребахме брат ми. В онази вечер, когато стана ясно, че няма да се върне, вкъщи под мъждукащата светлина бяхме само три мълчаливи, самотни жени. Мама изтощена се беше излегнала на канапето. Въздухът в стаята беше тежък, застоял, мъртъв.

Съседите бяха изпратили подноси с храна. Алие беше седнала начело на масата, русата й коса се беше разпиляла по гърба. Гледайки втренчено нещо надалече, унищожаваше храната лакомо, без да подбира. Може да яде, си мислех учудено. Дори смъртта не може да развали спогаждането между тялото и живота.

 

 

— Азра, изглеждаш зле. Изпий си чая.

Обърнах се към леля ми и се протегнах към чашата с чай върху масичката. Горещият, запарен чай беше хубав. И ябълковият пай в чинията също. В същия миг ме прониза болка от загубата. Едва преглътнах хапката си, очите ми пак плувнаха в сълзи.

Леля втренчено ме гледаше в лицето, като че ли очакваше въпроси, отговори. Роднинските връзки! Натякванията на многознаещите възрастни жени.

Какво можех да направя?

Какво би било подходящо да кажа?

— Ще помисля, лельо. Може би ще им поднеса съболезнования.

Нощта беше толкова влажна и тъмна, че още с влизането вкъщи запалих всички лампи. Обадих се на сестрата на Ферда, Пелин. Младата жена се изненада, но отговори на въпросите ми вежливо. Ферда прекарал една операция, все още бил под упойка. Като се събуди, ще му каже, че съм го търсила. Не, не казвай! Според лекаря нямало опасност за живота му. Но все пак… не се знаело. Един съсирек можел да го довърши.

Слепоочията ми пулсираха. Какво щях да правя?

Не, нямаше да отида нито в болницата, нито на погребението, нито на поднасянето на съболезнованията. Това щеше да е показно, двулично поведение. Не можех да помогна на Ферда, не можех да утеша Алие. Както много хора, и тя щеше да изпита мъката, която й се пада, като мама.

Мурат. Безотговорната му майка и безотговорният му баща си го подхвърляха. Алие можеше да роди от него още едно дете. От който и да е мъж. Алие, която разваляше, разрушаваше, унищожаваше. За нея имаше значение, че е обичана, само в очите на мъжете; жена, която не я интересуваше нищо, освен да кръстосва шпаги за любовта. Всъщност трябваше да плаче от срам. Защото не знаеше как да обича детето си, защото беше загубила нещо, което и бездруго не беше нейно.

Беше лоша вечер. Страхувах се да легна и изпих едно питие с твърд алкохол и тази вечер спах на дивана. В съня си или в полусън обикалях сред гробове.

 

 

Гробовете на мама и татко са обрасли с трева и до тях са изкопали още един малък пресен гроб. Изскубвам плевелите. Навсякъде в гробището са разцъфнали розовите храсти и лилавите кринове, които ме плашат.

Алие, с разрошени коси, с подпухнали от плач очи, останала без сили, слиза от колата, която докарва трупа на сина й. Едната й ръка е в гипс и с превръзка през врата, кракът й е бинтован, хванала се е за леля Нуран. Олюлявайки се, влиза в гробището. Виждам я разпокъсана, като че ли се отразява в счупено огледало. Бледо, зацапано видение. Облечена е с дълго черно палто. Копчетата на бялата й риза са закопчани накриво. Няма нищо общо с Алие, която познавам.

Чакам малко по встрани от гроба. Алие ме вижда отдалеч. За кратко ме гледа със странно, едновременно познато и непознато изражение. После ме посочва с пръст, сякаш казва — изгонете я. А аз съм там, за да изпълня дълга си.

Искам да й кажа, че не аз съм виновната. „Винаги съм те обичала, но ти влезе в дома ми и ме предаде.“ Не мога обаче да го кажа, не му е нито мястото, нито времето за такива думи. Може би в този момент мога да й кажа: „Много те боли и аз изпитвам болка, не трябваше да стане така“, но не успявам. Искам да отида и да я хвана за ръка, да я прегърна, но не мога да направя нито крачка.

Алие се обръща с гръб към мен. Чувствам се зле, много зле.

Когато го погребват, се хвърля върху гроба и надава горчив вик. Отвеждат я. На входа на гробището виждам Шевки. Лицето му е потъмняло от безсъние, от мъка, но този пройдоха все още е красив като филмов артист! Изведнъж забелязвам застаналия до катафалката Ферда. С букет от лилави кринове в ръката чака Алие, но Алие плаче, облегната на ръката на Шевки, не го забелязва.

Тръгвам към Ферда, но като ме вижда, той побягва. Изведнъж улицата се превръща в болничен коридор. Той пред мен, аз задъхана тичам след него. Този убиец не изпуска лилавите кринове, които донесе за гроба на детето, което е убил. Следвам го по коридорите, не мога да го настигна. Накрая захвърля цветята на пода и изчезва. Яростно стъпквам онези ужасни кринове и плюя върху тях.

После влизам в една стая. Ферда лежи целият в бинтове. Навсякъде е покрито с паяжини. Като че ли е захвърлен там и отдавна забравен. Когато се приближавам и го поглеждам, виждам, че лицето му се е превърнало в мътно — бяло, матирано стъкло като на скулптура.

В този момент виждам Алие до мен. Хвърляме се една към друга, прегръщаме се с чувството на общо разкаяние и прошка, сякаш Ферда е бил причина за случилото се. „Винаги съм те обичала“, й казвам, „дори в моментите, когато най-много съм ти се ядосвала“. „И аз“, казва тя.

 

 

Когато се събудих, се почувствах доволна, че погребението, което си представях или бях превърнала в сън, завърши по този начин, но имаше нещо, което ме притесняваше. Нещо, което не съвпадаше, нещо съмнително. Победеният, съсипан вид на сестра ми. Дори единствено по тази причина трябваше да изпитам нужда да я прегърна, да я утеша. Или не обичах Алие. Никак не я обичах.

Всичко казано от мен беше лъжа.