Инджи Арал
Вярност (6)

6.

Леля ми дойде на свиждане с дрехи, бельо и тоалетни принадлежности. Бях неприветлива, а и тя не подхвана темата, не попита нищо. Че какво можеш да кажеш, когато някой седи до теб като истукан? Много съм объркана, лельо! Разбира се, сигурно е така, мила. Гледаше ме странно, с притеснение, болка и напрежение, които се впиха в сърцето ми. Леля ми винаги е уравновесена. Стои изправена, но този път раменете й бяха приведени. Как да й обясня, че не съм луда.

В библиотеката съм. Разрешават ми да прекарвам тук по един-два часа дневно. През отворения прозорец с железни решетки се дочува веселото чуруликане на птиците. Питам се колко време ще остана тук, за какво трябва да бъда готова. В ума ми се лутат объркани знаци, половинчати срички. Мъчно ми е за свободата. За моите ливади. За копривата, върбинките, метличините. Лайкучката. Минзухарите. Дяволските нокти. Сватбените цветя и звънчетата. За отминалите времена, които прекарах в дома на Ферда в градчето.

Беше малка лятна вила на етаж и половина. Холът, на нивото на градината, беше просторен, въпреки че не беше голям. Вътре имаше само необходимите за живеене неща. Широко канапе, голяма кожена табуретка, върху която можеш да простреш краката си, стъклена холна масичка, бели щори на прозорците. Въпреки липсата на много мебели и вещи, намирах този дом за привлекателен. На етажа имаше също кухня, отворена към хола, и малка стая, а спалнята и банята бяха на горния етаж.

Следобед кестените, вишните и липите изпълваха спалнята с тъмнозелена светлина, сенките на листата, които се заиграваха с вятъра, рисуваха фигури върху голите ни тела. Понякога Ферда се любеше енергично, страстно, друг път — разсеяно, меко. Обичах тази загадка.

Неприятният спомен от първото ни любене се беше изтрил отдавна. В такива мигове мислех, че човек се допълва в странно и великолепно противоречие. От една страна — скритото присъствие на мозъка, от друга — откритата, пълна с желание външна форма на тялото. Любовта ни направляваше да разкриваме, без да омръзваме на скритата си страна, онова неизбежно желание да разбираш и да бъдеш разбиран. От това желание се раждаше необикновената магия, която създаваше живота, съзиданието, красотата и мисълта.

Заради това не можех да устоя на плътността на блестящото му тяло. Заедно преодолявахме разстоянията. Настръхвайки до мозъка на костите си, чувствахме гнева на природата, приливите и отливите на морето, разпукването на зрелите, сладки като мед плодове. В тези мигове той здраво се вкопчваше в мен, изглеждаше безпомощен, страдащ. После се отпускаше и падаше, припомняше си, че трябва да запази тайната на същността си, и идвайки на себе си, ставаше от леглото и отиваше да се изкъпе. А аз исках уханието му да остане в тялото ми.

Онова лято беше лятото на любовта. Преоткривах очите му, извивката на раменете, бенката на гърдите, зъбите, вътрешността на устата, формата на бедрата, всяко място, всичко. Изживявах го като дар, от който съм била лишена дотогава. Трудно ми беше да се разделям с него, за да се върна в моя дом, където болестта и страданието постепенно се засилваха. Вече се подготвях за смъртта на майка ми. Бях изненадана, че дори в тази ситуация не оставах чужда на любовта, на утвърждаването на живота, самоупреквах се. За да съхраня в гърдите си топлината на Ферда до следващата ни среща, исках на вратата да го прегръщам още и още веднъж. По никакъв начин не ми стигаше да бъдем заедно само в откраднатите мигове.

Щастието на Ферда беше свързано донякъде с интереса към оранжерията. Летният сезон мина успешно. Всичко се развиваше, както се надявахме, а оранжерията беше нашият общ рай. За мен това беше възможност за почивка от тичането по цял ден, беше извор, който ми даваше живот.

Когато в синия сумрак на вечерта пиехме чая си върху дървената маса, гледах отблизо лицето му и исках да бъда бръчица в края на окото му, грапавина по напуканите му устни. Заради Ферда бях приспала и замразила повечето от очакванията и мечтите си. Бях съгласна да ме обича, колкото позволяват възможностите му, стигаше ми само да съм при него. Не изпитвах страх, че може да му омръзна, защото щях да бъда каквато той иска. Не ме плашеше и възможността от среща с неизвестността, защото бях готова да посрещна всичко, да се пожертвам за любимия ми мъж.

В града нямах много приятели, нямах никого, с когото да разговарям. Някои от съученичките ми от гимназията се бяха омъжили, имаха вече деца. Бяха се научили да се задоволяват с нещата от живота. А повечето от приятелките ми от факултета, депресирани от уморителното темпо на работата и изнервящия хаос на трафика в Истанбул, продължаваха безнадеждно да търсят любовта.

Шуле беше една от тях. Беше шеф на аптечното отделение в една болница и живееше сама. От време на време се запознаваше с някого и тогава разцъфваше, но преди да са минали и два дни, увяхваше като цвете. Когато водех майка ми в болницата, понякога оставах при нея. Беше загубила вече надеждата, че ще намери точния мъж. На никого не се доверяваше, не вярваше в постоянството. Една мъничка спънка можеше да прекрати връзката.

Много неща, дори всичко, се беше променило от времето на нашите баби, дори на майките ни. Хората днес не бяха склонни да бъдат самопожертвователни, да се посвещават на трудно осъществими неща. Според Шуле, за мен беше шанс, че съм намерила човек като Ферда, но важното беше да продължим. Животът в спокойно градче можеше да спаси човек от отрицателни емоции, но можеше и да го задуши. Ред млади двойки, водени от желанието да избягат от големия град, се заселваха в крайморските градчета, но преди да са минали няколко години, започваха да се карат, женените се развеждаха, двойките, които живееха заедно, се разделяха, почти всички се бяха върнали разочаровани и депресирани.

Не, казвах на Шуле, ние няма да бъдем като тях.

В деня, в който мама почина, почувствах, че извън безжизненото й тяло някъде нещо е свършило, че в живота ми ще започне нов, по-различен период. Не плачех, нямах чувството, че ме е сполетяло прекомерно голямо нещастие. Имах усещането за сериозна загуба, обзеха ме всякакви спомени. Опитвах се да остана на краката си.

Сестра ми пристигна на разсъмване. И разказа, че предишната нощ видяла майка ни насън. Както в детството, брали заедно череши, била здрава, весела. След това внезапно тази щастлива картина се разпаднала. Пиехме чай. Спомням си, че никога не сме били така близки, както в онази утрин. Смъртта ни беше сплотила. Бяхме останали само двете от семейството и дори да не ни харесваше, имахме нужда една от друга.

Алие, за която смъртта на мама още веднъж извади на повърхността цялата й мъка и неуспехи, плачеше за преминалата й напразно младост, за нещастния си брак, за детето си, за безизходицата. Никога досега не я бях виждала толкова разстроена. Обичах тази елементарна, но опърничава млада жена, която винаги съзнателно се противопоставяше на всичко, но отговорността за нея тежеше прекомерно.

Когато полагахме мама в земята, ме обхвана чувството, че съм я оставила в дълбока бездна. Всички думи на обич, които в онзи миг бяха на върха на езика ми, но отказвах да произнеса, плуваха в тежката атмосфера на гробището. Възрастните гледаха към небето, което се виждаше между кипарисите. Усещах в себе си широтата да приемеш живота такъв, какъвто е, но в същото време осъзнавах, че собственият ми край се вижда.

Заплаках.

Мислех за смъртта.

За разстоянието от днешния ден до смъртта.

Ферда, който беше преметнал ръката си през рамото ми, ме поведе към изхода. Държеше ме здраво, усещах човешката му топлина като тънка струя, преминаваща от него в мен. Нищо не можеше да спре това съвършено сливане. От никого не се стеснявах, защото така той обявяваше, че му принадлежа. Заклех се: ако някой, който и да е той, реши да ни засегне, да ни причини болка, щях да извадя всичките си шипове, за да го разкъсам!

В първите дни след смъртта й, в тъжната пустота на къщата откривах следи от мама. От време на време се разплаквах. Дреха, цигаре, книга, чаша за чай. Снимката й като млада върху една лавица, обувките й, романите й, кошницата с плетиво, одеялото й.

След смъртта на дядо ние се преселихме от Бурса в Саянджак, настанихме се при баба, която беше останала самичка. Баща ми отвори адвокатска кантора в центъра на града. Бях на пет години. Баба ни отгледа.

Привлекателна блондинка, майка ми беше жена със самочувствие. Реагираше на най-незначителните думи на татко, на най-обикновените постъпки. Като че ли е можела да има друга съдба, но по нещастно стечение на обстоятелствата се е омъжила. Заради мъжа, на когото беше попаднала, беше осъдена непрекъснато и тревожно да тича между дома и болницата. Не обичаше домашната работа, оплакваше се, че не е родена за домакиня. Понякога къщата заприличваше на огромен корабен трюм. Изпод дивана се подаваха прашни играчки, измачкани детски дрешки, на кухненския плот се трупаха купища мръсни съдове.

Беше единствената дъщеря на богато семейство. В ранната й младост, когато семействата и обществото оказваха силен натиск върху младите момичета, е била възпитавана старателно да се пази от това, което би могло да й се случи заради красотата й. Не бяха предвидили да има професия, от нея очакваха, като завърши гимназия, да сключи подходящ брак. Но тя беше спечелила изпитите за един военен медицински колеж и се беше наложила да учи за медицинска сестра.

С баща ми се бяха срещнали във военната болница в Бурса. Щом я видял, младичкият офицер от запаса си наумил да се ожени за нея. Въпреки че много пъти получил отказ, не се отказал. Майка ми мечтаела да си намери някой по-добър. Най-малкото някой по-висок. На сватбените снимки тя гледа в обектива с леко пренебрежение. А баща ми се усмихва с невинна радост. Сложил папийонка, косата разделена отстрани на път, очите сияят зад очилата с тънки рамки. Позирали пред входната стълба на нашата къща. Избуялата през лятото трева в градината леко покрива краката им.

Аз бях влюбена в татко. Макар да беше малко по-нисък от мама, той беше привлекателен, фин човек. Брат ми Коркут, две години по-малък от мен, най-умният и талантлив сред нас, беше любимецът на мама. А Алие дълго време изглеждаше като сираче с бретон, паднал върху очите й, леко миришещо на бисквити от бакалията и на урина. Тя беше толкова слаба, че предизвикваше съжаление. После, на седемнайсет, изведнъж се превърна в привлекателно младо момиче. Една отегчена сестра с безжизнени очи и подигравателна усмивка на устните си като цвете.

След смъртта на Коркут, майка ми започваше изреченията си с: „Ако нещо се случи с мен“. Ако се случеше нещо с нея, трябваше да се грижа за Алие, да поема всичко, от време на време да посещавам гроба на Коркут и да пазя къщата.

Разказвам тези неща на Ферда.

На брега на езерото сме. Наскоро раззеленилите се тръстики се полюшват. В меката, розовееща светлина на вечерта светът изглежда кристален. Седим на маса в края на малкия кей.

Ферда за пръв път заговаря за брака си. Оженил се, без да му е много по сърце, за момиче, което познат на семейството видял, намерил го за подходящо и го запознал.

— Бащата на жена ми беше бизнес партньор на татко. А тя беше красиво момиче, може би заради това се подлъгах. Казах „да“, защото не посмях да откажа на баща ми — рискувах да се скараме.

— Кратко резюме.

— Тази женитба беше грешка. Продължи само една година, но ме охлади дори към самата думичка брак.

— Разочаровал си се, но аз познавам доста щастливи бракове. Зависи с кого си.

— Онова, което хората наричат брак, всъщност е принуждение да живееш с някого.

— Не преувеличавай. Никой никого не насилва да живее с някого, ако не иска.

— Не е толкова просто. И ти си го преживяла, спомни си.

— Аз бях изоставена заради кариерата му. Всичко стана много бързо. Ако имахме време, може би щяхме да постигнем хармония.

— Какво е хармонията? Безпомощно одобряване и отказ. Опитомяване и смиряване. Знаеш ли в какво е проблемът? Някой смята, че има неограниченото право да притежава някого…

Според Ферда това право стига дотам, двама души да си присвоят един на друг живота, свободата, най-съкровените чувства, скритите фантазии и мечти, да стигнат до крайност, търсейки си сметка, това право убива човека и го превръща в безполезна фигура.

— Това са стандартни коментари. Ако искаш да останеш привързан към човека, когото си избрал и си обикнал, ако го намираш за ценен, нормално е да се страхуваш да не го загубиш, нормално е да го ревнуваш.

— Страхът и ревността идват от липсата на самочувствие.

— Но любовта, Ферда, от физическа и духовна гледна точка е моногамен и доброволен договор.

— Любовта отминава, договорите може да се развалят. Не може да има безгранична вярност.

— Ти какво имаш предвид под индивидуална свобода, секса ли?

— И него, разбира се. Да живеете залепени един за друг, да правиш секс постоянно с един и същи човек, изпилявайки се, да си заприличате, а ако не стане, да си слагате юзди… Ето това е верността!

— Тоест, ти си за това, по семейната картина да има дупчици, за да влиза въздух. Взаимно, разбира се…

— Може би най-доброто е да не изпитваш нужда от семейно обвързване.

Мълча. Как моята душа, търсеща човешка подкрепа, ще сложи ред в тази обърканост срещу мен? От студения нощен вятър ми се завива свят, изпитвам болка от нуждата си от него. В сърцето ми има остра рана, като че сме стигнали до края, като че с отиващата си вечер си отива и мечтата ми за него. Защо ли започнахме тази тема! За миг си помислям, че ме обича, но се тревожи докъде може да стигнем.

— Ако казваш това, за да внимавам, нямаше нужда — усмихвам се аз, като го удрям на шега. — Между нас не може да има нищо, което да те плаши.

— Миличка, ти не си предмет на разговора. Това е общият ми поглед. Аз вярвам, че свободата засилва любовта.

— Ти откъде знаеш, обичал ли си някога страстно?

— Какво значение има? Аз подлагам на преоценка установените правила.

Известно време не го потърсих. Отговарях кратко на обажданията му по телефона. Мислех, че изигра пред мен малко представление и се опита да ме разубеди с прочетени от тук от там възгледи и идеи. Въпреки всичко думите му ме бяха объркали. Доколкото разбрах, Ферда не планираше да се жени. Засега единственото нещо, което ни държеше заедно, беше плътската страст и донякъде оранжерията. За него аз сякаш бях преход, безопасна неопределеност. Малко развлечение, сладка сърдечна игра. Ето че открито беше изразил намерението си.

Тъй като бях от градчето, докато се разхождахме с Ферда, от месеци ни преследваха любопитни или укорителни погледи, но аз не им обръщах внимание. Ако обаче той продължаваше да бъде против женитбата, не можехме да живеем без брак в това малко градче. Щяха да ме изолират. Това положение щеше да ме затрудни и от гледна точка на аптеката.

Както и да е, още беше рано да се предавам на безнадеждността. Кой каквото ще да казва, но тази любов ще тече в своето русло, ще продължи, докато може. Не исках да се сърдя на Ферда, да му поставям условия, да излагам на опасност нашата любов. Нямах намерение да се отказвам от него.

През онзи уикенд дойде Шуле. Посъветва ме още известно време да отговарям по-студено на телефонните му обаждания, а ако се отбие в аптеката, да се направя, че съм затънала в работа. Според нея аз бях направила повече от допустимите компромиси и го бях разглезила. Освен това имаше и още нещо, което не трябваше да забравям: няма мъж, от когото да не можеш да се откажеш.