Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crimson Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Пурпурно небе

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0212-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4555

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Нощни маневри

Лекарствата се бяха влели в кръвта на Иън Силвърстайн и сякаш сгъстяваха и кръвта му и обвиваха с лепкава паяжина мозъка му, но той не можеше да спи повече. Поне това, което го притискаше към възглавницата, не можеше да се нарече истински сън просто се носеше… ту навън, ту навътре, будеше се на неравни интервали и посягаше към пода до леглото, за да докосне ефеса на Убиеца на гиганти.

Лежеше в празнота и безвремие, които смътно му напомняха за Скритите Проходи.

Каквото и да бе лекарството, което Док му беше дал, поне бе успяло да притъпи болката в рамото му и ако не беше начинът, по които ръката му бе превързана и стегната към гърдите, за да остане неподвижна, той сигурно щеше да се изкуши, за да я използва, но пък същото това лекарство бе объркало напълно ориентацията му за време. Когато си затваряше очите, това може би траеше секунда, а може би няколко часа. Колко ли дълго бе лежал тук, загледан в тавана? Интересно кога ли синята стъклена кана с вода е била заменена с пластмасова.

Съзнанието му се опитваше да се освободи от паяжината. Той смътно усещаше нещата и донякъде съзнаваше, че е така. Усети, че чаршафите на гърба му са мокри и лепкави — изглежда, се беше потил, без да разбере — а пък устата му бе пресъхнала и имаше вкус на метал.

Отне му повече усилие, отколкото си бе мислил, но жаждата го подтикна да седне и да отпие от пластмасовата чаша с няколко кубчета лед вътре. Когато бе погледнал огромния алармен часовник близо до главата си, бе забелязал, че минава четири, а през плътните зелени завеси, пуснати на прозорците, се процеждаше някаква сребърна нишка.

Нощта настъпваше рано по това време на годината.

Да, истината бе, че той бе спал през по-голямата част от последните двайсет и четири часа и се бе събуждал единствено, за да се подчини на инструкциите на Док и да глътне хапчето, оставено на нощното шкафче. Или Хоузи, или Карин са идвали на всеки няколко часа, за да оставят предписаните от Док илачи.

Ама, по дяволите, той само си бе изкълчил рамото, не беше нито прострелян, нито нищо и подозираше, че Док Шърв го е сложил на диета от упойващи, за да му попречи да се движи и да прави каквото и да е.

Трябваше да свърши нещо полезно, а не просто да се мотае наоколо. Точно сега бе времето да грабне Убиеца на гиганти, да си събере багажа и веднага да потегли през Скрития Проход под къщата на Торсен.

Така поне щеше да свърши нещо разумно. Ако — но това „ако“ бе с главни букви — ако Торсен и Джеф Бйерке успееха да проследят Чедото или Чедата, които дебнеха Тори, това щеше да разреши проблема само временно.

Не можеш да спреш една змия, като й отрежеш опашката. Няма начин да спреш Чедата на Фенрис да не изпращат бойците си един след друг, ако не пресечеш намеренията им в самия корен.

А този корен се намираше в Тир На Ног. Защо му беше толкова трудно да мисли, защо се чувстваше така лек и въздушен след демерола, вистарила и перкодана и с каквото още, само господ знаеше, се беше нагълтал. Много по-лесно му се струваше да се отпусне на леглото, отколкото да мисли, а още по-лесно бе да се остави да се унесе отново и да се отпусне напълно.

 

 

Силните упойващи лекарства му пречеха да се ориентира във времето, но бъбреците му си имаха свое мнение по въпроса, а пикочният му мехур им служеше за алармен часовник, чиято пружина в момента бе опъната до скъсване, чак до болка. Надигна се, както сигурно правеха бременните жени, изхлузи се от леглото, потръпна на хладния въздух, докато напипа огромния хавлиен халат и го метна на раменете си. Стисна го на гърдите като стар скъперник, допипал палто от норка, и с олюляване се отправи към слабата светлина в коридора, извираща изпод вратата на банята.

Вратата бе затворена, а отвътре се чуваше, че тече вода.

Виж ти, колко странно. Възрастните от семейство Торсен си имаха баня и тоалетна за всеки, свързани с голямата им спалня, а банята на Хоузи бе на долния етаж. Единствените случаи, когато ползваха тази, бяха случаите, когато искаха да се накиснат във ваната, а не да вземат душ и не бе нужно някой да вика Шерлок Холмс, за да се разбере, че те са хора, които предпочитат да вземат душ, отколкото да се киснат във вана, защото тогава щеше да има много повече вани в къщата. Огромното джакузи в задния двор почти не се използваше, както винаги ставаше с непредпочитаните неща.

Престани да се притесняваш чак толкова много, каза си той. Мисълта, че семейство Торсен имат още един гост, който е усетил нужда да използва тоалетната следобеда, едва ли трябваше да го накара да хукне, за да грабне Убиеца на гиганти.

Медната брава трепна, потъна бавно надолу, отначало колебливо, и след това съвсем леко се вдигна отново нагоре.

На вратата пред него застана Валин, очите му бяха още по-широки, отколкото очите на Иън.

Дребосъкът изглеждаше ужасно. Обикновено мургавата му кожа бе пребледняла като обезмаслено мляко, а яката, но трепереща ръка притискаше халата към корема по-скоро за да придържа вътрешностите му, отколкото за да е сигурен, че халатът няма да се отвори. По цялото му лице бяха залепени също като ветрило лепенки анкерпласт, за да прикрият и предпазват петте или шест рани, а в ъгълчетата на устата му се бе събрала засъхнала слюнка. Едва държеше очите си отворени и се подпря на рамката на вратата, за да е сигурен, че няма да падне, и за да има някаква опора.

Най-невероятното при една танцуваща мечка е не колко елегантно или дори грациозно танцува, а фактът, че танцува: сега бе истинско чудо, че Валин изобщо оживя, едно чудо, също толкова невероятно, колкото и разделянето на водите на Червено море.

— Иън Сребърния Камен — каза Валин и веднага се свлече на колене, — този нещастник се моли да не е той причината, прекъснала безценната ти почивка.

— Изправи се на нозете си, Сине на вестри — каза Иън, направи крачка напред и сграбчи свободната яка мишница на джуджето със здравата си ръка. Все едно че бе стиснал животински бут — мускулите под кожата на Валин бяха яки и силни. Джуджето бързо се изправи на крака, подпирайки се напълно несъзнателно на протегнатата ръка на Иън.

Добре че той поне се изправи, защото в следващия миг Иън се отпусна на стената. Изглежда, бе направил грешка, като стана рязко и толкова стремглаво се отправи към банята. Не биваше да бърза, особено след като главата му бе замаяна от упойващите лекарства.

Нечии стъпки затопуркаха на долния етаж и затрополиха нагоре по стълбите.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — извиси глас Марта Шърв.

Иън се канеше да направи някаква забележка, че за всичките години, докато е била медицинска сестра, би трябвало да е виждала достатъчно пациенти, които са ставали, за да отидат до тоалетната, но мисълта му се стопи, а той самият остана смразен от острия й поглед.

— Но аз просто му помагах, госпожо Шърв — каза той. — Нещо ми се счу и…

— На нощното шкафче до леглото ти има уоки-токи. И предполагам, че сега ще ми запееш, че си бил прекалено замаян и не си го забелязал.

Е, щеше да каже каквото се налага, за да предотврати бурята. А ето че тя сама му предложи спасението.

— Ами да — кимна той. — Точно така е.

— И как така изведнъж взе, че е сети? — Тя изсумтя и смръщи нос. — Я и двамата да се връщате в леглата; аз само ще почистя тук и идвам за инжекциите.

Преди Иън да успее да каже и дума, Марта Шърв плъзна ръка през кръста на Валин, намести яката му дясна ръка през рамото си и почти го повлече надолу по коридора към стаята за гости, наричана от семейство Торсен „шивачната“, за да я различават от другата гостна, която се наричаше просто „гостната“.

Иън бе готов да започне да спори, но дискретността бе част от вроденото кавалерско чувство, а натискът в пикочния му мехур отново му напомни, че е имало някаква причина, за да стане. Затвори и заключи вратата на банята и запали лампата. С тих жужащ звук и леко примигване флуоресцентната лампа се включи, а след нея забръмча и скритият мотор на вентилатора в отдушника.

Банята бе безупречно чиста, сякаш никога не бе използвана — поне не и след последния път, когато е била чистена. А пък ролката тоалетна хартия… Висящият край бе сгънат в сложна форма, нещо подобно Иън бе виждал в някакъв хотел, дали не беше „Хаят“? Само че там тя бе сгъната на триъгълник, а тук бе сякаш изкусно оригами.

Стори му се истинско светотатство да развали подобна красота; добре че искаше само да пишка, каза си той, докато се приготвяше да се облекчи. Добре че обилното количество урина нямаше начин да прелее от съвременните тоалетни.

„Да, така, въпреки че хиляда пъти съм ти казал да не преувеличаваш.“

Някой тихо почука на вратата.

— Иън? — прозвуча гласът на Карин Торсен, леко притеснен, сякаш тя се страхуваше някой да не я чуе. Това му се стори странно.

— Да? — Иън си оправи халата и бързо го завърза, за да отвори вратата.

Какво търсеше тук Карин Торсен по пижама, наметнала халат, косата й — прибрана както когато си лягаше?

Един измъкнал се немирен рус кичур галеше бузата й. Иън не го укори.

Той пристъпи колебливо напред.

— Всичко наред ли е? — попита.

Тя се усмихна криво.

— И аз се канех да ти задам същия въпрос — отвърна Карин. — Обикновено не ставам посред нощ — продължи тя, — обаче чух гласовете ви с Марта Шърв и исках да се уверя, че всичко е наред.

По средата на нощта ли? На Иън му се замая главата. Или бе спал много повече, или много по-малко, отколкото си мислеше.

— По-малко — каза тя с усмивка, сякаш бе прочела мислите му, нещо, което той се молеше да е невъзможно.

Според Иън човек не бе отговорен за мислите си, а само за нещата, които казваше и вършеше. Не че бе научен да разсъждава така; сигурно Джордж Оруел спокойно можеше да постъпи като ученик при Бен Силвърстайн за начините да тормозиш някого психологически. Може би имаше нищо извратено в това да си падаш по майката на свой приятел, но Иън спокойно можеше да го преживее. Това, което нямаше да може да преживее, бе да й позволи отново да го манипулира. Миналия път бе наясно какво се опитваше да направи, но тогава не бе имало значение за него. Същото бе и с Фрея; освен, разбира се, фактът, че на Фрея можеш да й имаш доверие, а с Карин Торсен бе сигурен, че трябва много да се внимава. За нея той бе излишната пешка, особено ако се намираше в същата игра като сина й и съпруга й.

Много добре съзнаваше, че тя го харесва, и ясно усещаше, че привличането е взаимно, въпреки че така и не разбра какво може да намира тя в един кльощав смотаняк като него или пък това просто си бе една от онези типични за жените особености, които той приемаше на доверие, защото нямаше начин да си обясни причините.

Но независимо от това, дали тя го харесваше или не, тази жена бе готова да го изкорми без миг колебание, ако трябваше да стопли краката на сина си или на съпруга си.

Щеше да я откаже само ако се съсредоточеше и я принудеше да стори друго, но това можеше да стане единствено с помощта на пръстена, който щеше да запулсира безмилостно на пръста му и да му покаже какъв е нещастник. Това щеше да е една сравнително безопасна форма на изнасилване, а Карин щеше да си мисли, че сама се е съгласила, което всъщност щеше да е истина…

Но това, което чувстваш и което мислиш, си е твоя работа, стига да не допускаш някой да разбере.

— Ще си легнеш ли, за да поспиш още? — попита тя.

— Да — реши след малко той. След още малко прецени друго и поклати глава. — Не, май е по-добре да не си лягам. И без това се чувствам гроги след толкова сън. — Дали беше от съня, или от прекалено много перкосет, или перкодан, или перко-дрън-дрън и с каквито още там гадни лекарства бе натъпкан? Рамото го болеше, наистина го болеше, но чувстваше, че няма нужда да пие чак толкова много обезболяващи. Не беше разпран, не беше тежко ранен. Просто много качествено си бе изкълчил рамото, оставаше и цицината на главата, където се бе хласнал, но единственото, от което се нуждаеше, сега, бе здрава храна и упражнения, а не сън и обезболяващи лекарства, които го замайваха.

— Кафе? — Тя се усмихна малко притеснено.

— Май… не искам — отказа той. В четири часа сутринта ли? За малко да я засече. Но пък, от друга страна, бе много по-добре да се поосвежи и да остане буден, за да влезе отново в естествения си ритъм на сън и будно състояние.

— Трябва да вземеш още един перкосет. Ако искаш, изпий го с малко кафе и парче кекс.

— Перкосета ще го пропусна, но като помисля, май нямам нищо против кекса. — Насили се и се усмихна. — Ако искаш, ще ти покажа как правим кафе в града! — Намръщи се. — След като се облека.

„След като и двамата се облечем“, каза си той. Прекалено много се притесняваше от факта, че са прикрити само от два пласта дрехи и трудно удържаха взаимното привличане. Не че той би направил първата крачка, не че би направил каквото и да е, но през всичкото време щеше да се притеснява, че ще направи нещо.

— Дрехите ти са на старото бюро — каза тя. — Освен чорапите; но ако искаш вземи от чорапите на Тори.

 

 

Малко се учуди, когато завари Хоузи долу в кухнята, седнал на масата, леко приведен над чаша димящо кафе, чинията му бе отрупана с бекон, препечени филийки и четири рохки яйца. Странно защо, но чинията му заприлича на Иън на двойка сиамски близнаци, зяпнали любопитно Иън. Защо ли беше станал; Хоузи не се нуждаеше от много сън, а когато двамата пътуваха заедно, Хоузи почти винаги се будеше преди младия си спътник.

Хоузи си сипа от гъстата сметана в сосиерата, докато съвсем случайно, или напълно умишлено, кафето му придоби същия кафяв цвят като ръката, стиснала сосиерата.

— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави той. — Спа дълго; надявам се да си се наспал добре.

— Не съм проверил резултатите — отвърна Иън, — но ми се струва, че вътрешните ми демони победиха чернотата във второто полувреме.

За момент, тъмното лице на Хоузи се смръщи, но само след секунда челото му се проясни, свитите устни се разтеглиха в усмивка, която разкри зъби, бели като слонова кост.

— Разбрах, Много смешно.

„Тогава защо никой от нас не се смее?“ Иън седна срещу него и си сипа чаша кафе от кафеварката. Беше горещо, а Хоузи го бе приготвил силно, точно както младежът го обичаше; нямаше нищо общо с рядката безвкусна течност, с която всички в Хардуд се наливаха безспир.

— Ти ли направи кафето?

— Не — чу той гласа на Карин откъм арката, която водеше към трапезарията. — Аз го направих. — Тя бе в обичайното си облекло — карирана риза и дънки: обичайният начин за обличане в този край както за мъжете, така и за жените, особено през зимата. Само че Иън отдавна бе забелязал, че повечето от дрехите на другите не бяха скроени така, че да ги стягат, а целта обикновено бе да им е удобно.

Освен това, каза си той, докато се стараеше да не я гледа, докато се протягаше да свали кекса, поставен отгоре на хладилника, малко жени в Хардуд, или където и да е, биха изглеждали толкова привлекателни в дънки.

А пък ако успееше да откъснеш очи от невероятното дупе на майката на приятеля си, може би ще успееш да измислиш как да се измъкнеш от това, в което тя се канеше да започне да те убеждава.

Тя отряза две дебели парчета и едно значително по-тънко, наистина хартиено тънко, и ги постави в чинийки от порцелан „Ройъл Копенхаген“, много по-добър сервиз от „Флора Даника“ за които Бенджамин Силвърстайн похарчи неприлично голяма сума пари. Тя остави чинийките пред всеки и едва тогава седна. И Иън, и Карин, и Хоузи опитаха кекса, а Иън не се сдържа и избухна в смях.

Карин повдига едната си вежда.

— И какво трябва да означава това?

Той махна с ръка, за да покаже, че не е важно.

— Няма нищо.

— Не е ли нещо, за което целият клас да може да се посмее? — продължи да настоява тя.

Той реши да не спори с нея.

— Наистина не е нещо важно — започна той. — Просто ми се стори смешно, че ядем с пръсти от този прекрасен фин порцелан.

Тя не схвана веднага, но сетне се засмя, смехът й бе приличен на далечно звънтене на сребърни камбанки, смях, който му напомни за Марта.

— Просто зависи как си свикнал — отвърна тя. — Искам да кажа, че познавам хора в града, които имат великолепни стаи, подредени по последна мода, а мебелите им са покрити с найлони и никой не смее да седне на тях, камо ли пък да живее там спокойно.

Иън кимна. Навремето имаше приятелка, чиито родители имаха точно такъв хол. Тогава му се бе сторило симпатично, макар и доста странно.

— В града много хора постъпват така — каза той. — Освен това в града ще срещнеш много хора, които казват неща, които не мислят. Тук пък ще срещнеш много хора, които не казват това, което наистина мислят.

— Така ли?

— Да, така, като например „Може да похапна“ не означава, че този, който го казва, е възможно да похапне, истината е, че скритото значение е „поогладнял съм“ или пък: „Благодаря ти, че повдигна въпроса; честно казано, бях готов да си отхапя ръката от глад“.

И тримата се засмяха.

— Или пък — продължи той и сам се зачуди откъде намери смелост, за да го стори, — когато някой казва: „Искаш ли кафе и кекс?“, истинският смисъл, скритият смисъл е: „Как да те убедя да отидеш отново в Тир На Ног, за да спреш Чедата да не убият сина ми?“.

 

 

В стаята настъпи потискаща тишина. И Хоузи, и Карин замряха на местата си, не смееха да помръднат. Иън долови някъде в далечината просвирването на влак, наближил прелез. Това означаваше, че дори без да се обръща към часовника, може да каже, че е 5:35, сутрешният влак за града минаваше на север от Хардуд. Той задържа погледа й, без да трепне, в продължение на цяла една минута, която му се стори час, въпреки че наум броеше ударите на сърцето си и стигна едва до двайсет и пет.

Тя отвори уста, преглътна с усилие, а след това преглътна още веднъж.

— Нямам право — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот — да се обиждам от думите ти. — Кръстоса пръсти пред себе си на масата и ги стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха също като порцелановите чинийки. — Загубих това право, когато те убедих да не позволиш на съпруга ми да тръгне с теб в момент, когато Хоузи спешно трябваше да се върне в Тир На Ног:

Хоузи кимна, също като съдия, който стоварва чукчето, за да съобщи окончателното си решение.

— Точно така е, Карин — каза той, с любезен и спокоен глас, както обикновено. — Само че ти се обиди, нали така?

— Не. — Тя поклати глава. — Не съм.

— Така е — каза Иън. — Права си. Така има смисъл. — Искаше му се да си пораздвижи рамото, за да провери дали се оправя, но щеше да се получи доста глупаво, затова се въздържа. Стараеше се да върши по една глупост, а това, което възнамеряваше да каже, бе толкова глупаво, че бе все едно да мине през необезопасено минно поле. Може би беше особено голяма глупост, но можеше и да се окаже, че не е никак глупаво. И в единия, и в другия случай думите му не бяха безопасни. — Наистина има смисъл.

— Иън. — Хоузи се приведе напред. — Тя казва истината. Тя не иска ти да заминаваш.

„Да бе, сигурно. А пък аз съм скапаната кралица на красотата на майския брой на Плейбой“.

— Не. Моля те, Иън, изслушай ме. Моля те, не заминавай. Не сега. Не и докато Ториан го няма. Той ще… — Тя се овладя и за момент стисна очи. — Той няма да ми повярва — продължи тя. — Ще реши, че аз съм те убедила да тръгнеш.

— И защо ще си мисли подобно нещо? — попита Иън. — Само заради това, което направи преди шест месеца ли? — Бедата бе, че в думите й имаше смисъл. Този път наистина имаше много смисъл. — Както и да е. Аз ще обясня на Ториан как стоят нещата. Той не може да дойде с мен, поне не и там, където смятам да отида.

Хоузи кимна с разбиране.

— Във Владенията, разбира се.

— При Огнения Херцог — Иън сви ръце в скута си. — Мисля да му се обадя, защото ми дължи услуга — каза той.

Погали тежкия пръстен на пръста си. Иън нямаше да се почувства като мръсник, ако използваше пръстена още веднъж, за да убеди Негово Топлейшество да му помогне. Как ли пък не, при положение че настоящият Огнен Херцог дължеше поста си на Иън, който уби натрапника, узурпирал трона и престорил се за бащата на стария Негово Топлейшество. А херцозите от Владенията бяха известни с това, че поддържаха връзки, ако не с всички, то поне с някои от Чедата на Фенрис.

Стратегията му не бе най-добрата възможна, но поне бе в основата на плана, който щеше да го води.

Хоузи кимна отново.

— Струва ми се, че си премислил нещата — каза той, отпусна длани на масата и понечи да стане.

— Ще се справя.

— Май е време да вървя да си събера нещата.

— Не. — Иън му махна да седне отново. — Не мога да те взема по същата причина, поради която не мога да взема и Ториан. Прекалено познат и известен си там — и ти, и той.

Във Владенията Ториан Торсен бе познат още под името Ториан Предателя. В интерес на истината, Иън можеше — по всяка вероятност би успял — да издейства неофициално помилване като услуга. Само че не съществуваше начин, по който да премахне гнева и презрението в Гилдията на дуелистите, тоест сред представителите на Стоманения Род, както се наричаха те. В никакъв случай не можеше да разчита на подкрепата на Ториан дел Орвалд, Маестрото по дуелите, защото Ториан дел Орвалд бе бащата на Ториан Торсен и не би позволил нещо незначително като семейна привързаност и бащина обич да застанат на пътя му, както би постъпил всеки друг владетел, въпреки че територията на Маестрото на дуелите бе само една незначителна част от обществото, тя не представляваше истинска територия, не бе някое значително имение.

Иън не бе прекалено арогантен и не си въобразяваше, че би могъл сам да превземе Тир На Ног. Щеше да се радва Арни Селмо да е с него, но Арни Селмо го нямаше. И на Тори би се зарадвал, но него също го нямаше. Дори би взел Маги — тя не бе чак толкова добра с меча, не и по стандартите на Иън — защото хората не очакваха едно момиче да върти меча с толкова опитна ръка, колкото Маги.

Но дори и нея я нямаше.

За момент се замисли над възможността да повика брата на Марта, но прецени, че това ще бъде само извинението, заради което да отиде във Вандескард, за да се види с нея. Не го водеше единствено гладът отново да вкуси устните й, да усети топлото гъвкаво тяло до своето, но това също го подтикваше!

Двамата мъже от семейство Торсен можеха и да си позволят да мислят с ония си работи, но за Иън това бе недопустим лукс.

Оставаше един — единствен кандидат…

— Значи ще взема Валин — призна той.

Карин Торсен се опули.

— Валин ли? Та той е полумъртъв.

— Не бих казал. — Хоузи стисна устни и се замисли. — Беше — каза той. — Само че джуджетата се възстановяват бързо. Това, което не ги убива, не може да ги повали за дълго. — Както обикновено, дясната му ръка лежеше отпусната в скута, но кой знае как, той успяваше да яде кекса, без да падне и трошица на скута му или на масата. На Иън му се прииска да разбере как Стареят успява да го стори.

Хоузи се обърна към него.

— Ще тръгнеш по Скрития Проход в сечището — каза той. — Ако не търсиш скрити завои, сигурно ще излееш на мястото, където Чедата бяха отвели Ториан и семейството му, само на няколко дни път от Южния Проход, дори и да решиш да вървиш съвсем бавно.

Иън се намръщи.

— Надявах се да знаеш път, който да ни отведе направо във Фалиас. — Скритият Проход от Фалиас излизаше на сечището; следователно имаше начин да се попадне в Градището.

— Съжалявам — Хоузи поклати тъжно глава. — Сигурен съм, че има начин — каза той и почука с дългия си показалец по слепоочието. — Само че не мога да ти кажа как да го намериш и как се минава. — Той стисна зъби за момент, а след това мускулите на бузите му се отпуснаха. — Едно време… — поклати глава бавно, тъжно и нещастно. — Съжаленията — обясни Хоузи — не са най-полезните чувства. — Очите му останаха втренчени в нещо безкрайно далечно, докато пиеше кафето.

Иън се усмихна.

— Това можех и аз да ти го кажа.

Хоузи тръсна глава и за момент по тялото му премина тръпка, а след това той се овладя и топлата му усмивка отново се появи, а очите му се спряха на Иън.

— Така — каза той. — Я сега да те видя.

— Моля?

Хоузи се завъртя на стола си и започна да разкопчава копчетата по ризата на Иън с дясната си ръка, докато лявата се пъхна внимателно вътре, а топлите пръсти се спуснаха към рамото на младежа с необичайно вълнообразно движение, което изобщо не приличаше на прегледа на лекар, а по-скоро на някаква преценка.

— Хммм… има нещо скъсано, но това е само мускул; ще ти мине. — Пръстите му натиснаха по-силно, но вместо болка Иън усети само лек дискомфорт, който щеше да го има така или иначе, независимо кой го бе пипнал отстрани на нараненото място. — Според мен има някакво възпаление, което някой акупунктурист ще нарече точка ши, а пък доктор Шърв ще определи като нервен възел… поне на мен така ми се струва.

Той си извади ръката и закопча ризата на Иън, а копчетата и илиците се срещаха почти незабавно, сякаш сами се насочиха по местата си. Ако не бе наблюдавал внимателно пръстите му, Иън щеше да се закълне, че копчетата са се задвижили секунда преди ръцете на Хоузи да ги докоснат, но…

Но не беше така… прекалено лесно щеше да бъде, ако навсякъде имаше магия, а бе толкова лесно да повярваш, стига около тебе да има подходящите хора. Само че тук не ставаше дума за магия; просто Хоузи бе невероятно ловък в ръцете.

Само…

— Това никак не ми харесва — каза Карин. Устните й бяха свити в гънка линия, която за момент я накара да изглежда стара и уморена. Тя се изправи, пое слушалката на телефона, закачен на стената: фините й пръсти набраха някакъв номер много по-бързо, отколкото Иън предполагаше, че е възможно, и затова той не успя да види номера.

— Боб? Обажда се Карин. — Тя се усмихна. — И аз така си помислих; и аз не мога да спя добре, когато съм сама. Не, тя е съвсем добре — малко развълнувана, но ми се струва, че Марта е родена развълнувана… да, да. Не, не става дума за това — нито дума, все още. Мисля, че се нуждаем от едно домашно посещение. Да, да — и двамата. Хоузи казва, че не е чак толкова зле, но… да, знам. — Тя отново сви устни. — Истината е, че искам да се закълнеш пред Ториан, че не съм го убедила да заминава преди… да. Половин час е добре.

Тя затвори телефона и се обърна към Иън.

— Той ще бъде тук след час. Ще ти приготвя багажа, но да не си въобразяваш, че ще те оставя да тръгнеш, преди Боб Шърв да ти е разрешил.

Иън сви рамене, а веднага след това съжали.

— Ще го изчакам, за да ме прегледа — каза той. Сви дясната си ръка, тази, на която носеше пръстена на Харбард. „Не се страхувам, аз съм предпазлив, разбира се, но изобщо не се страхувам“. Съсредоточи се над тази мисъл, а след това, когато усети, че пръстенът започна да пулсира, веднъж, два пъти, три пъти на пръста му, той поклати глава и се зачуди защо отново бе прибягнал към помощта на пръстена. Очевидно имаше влияние върху другите хора — поне в онези няколко случая, когато го бе използвал, но на него това не му се бе отразило по никакъв начин.

Не че бе истински уплашен, нищо подобно. Може би трябваше да се страхува, но не изпитваше страх.

— Но нищо повече от това; колкото по-бързо приключим, толкова по-добре — каза най-сетне той. Знаеше една метафора, която никога не бе използвал, но която най-сетне проумя: сега се чувстваше така, сякаш от гърба му бяха вдигнали огромен товар.

Да се върне обратно? Отново? Ако продължаваше да шари напред-назад между световете, скоро късметът му щеше да се изчерпи, а бе много вероятно това да стане сравнително скоро. Във Вандескард му се размина на косъм, а във Фалиас беше още по-опасно.

А и този път…

Я майната му на всичко. Не се страхуваше и щеше да бъде много хубаво да се озове отново на място, където да носи съвсем открито Убиеца на гиганти, където не бе просто Иън Силвърстайн, прекъснал обучението си в колежа, а Иън Сребърния Камен, Убиеца на гиганти — е, в интерес на истината, само на един огнен гигант.

Но ако тогава победата му се дължеше само отчасти на късмета — а то си беше така — какво от това?

— Превърнал си се в инатлив твърдоглав мъж, не е ли така?

„При това много отдавна, Карин“.

— Така е.

Хоузи се усмихна.

— Той произлиза от род на инатливи твърдоглави мъже. Можеш да си сигурна в думите ми.

За момент Иън не знаеше какво да каже.

Но в следващия момент Карин се усмихна, протегна ръка и стисна неговата и поне за един кратък момент отново бяха приятели.