Джоел Розенберг
Пурпурно небе (13)

Глава 11
Следи

Слънчевата светлина искреше по плътния лед, покрил езерото Калхун.

При целия този студ, нямаше как да не е дебел. Всяка зима се случваше някой глупак да се опита да мине по леда прекалено рано и обикновено умираше от хипотермия преди — винаги ставаше въпрос за мъж; това не бе сред глупостите, на които жените бяха способни — да го извадят и затоплят.

На север беше още по-зле. Всяка година един или повече глупаци се опитваше да си прекара колата, преди ледът да се е втвърдил достатъчно, и потъваше с всички такъми.

По езерото бяха накацали поне десетина къщички от лед и димът, който се виеше от повечето, показваше, че дори в студен работен ден като днешния имаше луди, които са намерили време, за да висят край някоя дупка в леда и да чакат сигнал, че рибата кълве.

Е, добре че поне нещо кълвеше пуснатата стръв, защото снощните усилия се оказаха напразни.

Тори се опита да не обръща внимание на малкия пистолет в джоба си. Навремето се научи да използва огнестрелни оръжия единствено за да достави удоволствие на баща си — а на него не бе лесно да му се угоди — в никакъв случай за свое собствено. Пушката бе едно инертно парче метал, нямаше нищо общо с меча, който се превръщаше в продължение на ръката и в част от ума ти.

А освен това оставаше и фактът, че макар и доста добър стрелец с пушка, дори от голямо разстояние, с пистолетите бе почти безнадежден.

Но какво можеше да направи? Едно е да пообиколиш наоколо, препасал сабя през нощта, в очакване от близкото сенчесто петно да се появи враг, но през деня оръжието му щеше да се набива на очи, а пък пистолета нямаше кой да го види. Беше глупаво, но имаше чувството, че всички, с които се разминава, забелязват, че има пистолет в джоба.

Когато зад него писна сирена, той едва успя да се сдържи да не скочи. Профуча полицейски патрул, със запалени сигнални лампи, и се насочи покрай езерото към парка „Сейнт Луис“, където очевидно бе възникнал някакъв проблем.

Маги го погледна с разбиране.

— Всичко е наред — каза му тя. — И аз се чувствам така.

Наистина се държеше глупаво. Кога е бил последният път, когато някой от познатите му бе спиран за проверка? По дяволите, дори когато онази тъпа продавачка в Таргет бе забравила да мине през касата компактдиска на „Индиго гърлс“, който той бе платил, когато алармата се включи и целият магазин гръмна, единственото, което се случи, бе, че ченгето на входа го спря и извади бележката от джоба му.

Нямаше справедливост на този свят. Може би някой черен — без значение колко стриктно спазваше закона — трябваше да се притеснява за подобни неща, но един разумен, добре облечен, трезвен младеж от средната класа, нямаше начин да бъде спрян и претърсен, не и ако не се държеше подозрително, а дори и тогава бе малко вероятно.

Затова се съсредоточи и се постара да не изглежда гузен, но почти веднага усети, че няма да успее, затова се опита да се разсее и да забрави факта, че в джоба си стиска пистолет.

Левият му палец погали ножа, който стискаше в другата длан. Обичаше наточените остриета. Можеш спокойно да разчиташ на острието, въпреки че на Тори никак не му се искаше да се озове до някое от Чедата на Фенрис, за да провери достоверността на теорията си.

Не можеш дълго да се притесняваш в такъв ослепително сияен, леденостуден ден, докато слънцето блести, след като си похапнал бекон с бъркани яйца и вървиш редом до баща си и Маги. Тир На Ног и Чедата му се сториха далечни и недосегаеми.

Може пък да е направил грешка. Може наистина да е бил вълк, а не някое от Чедата. Когато чуеш копита, си мислиш за коне, не за зебри — освен ако не се намираш някъде в равнините на Кения. Но онова напикано място миришеше с типичната за Чедата воня. Тори отлично си спомняше този мирис — той го караше да сънува кошмари.

А освен това и нараненото джудже, появило се от Скрития Проход.

Къде ли беше Чедото?

Челото на баща му се смръщи за момент и той затича леко на стотина метра напред по пътеката.

Маги изви вежди в неизказан въпрос. Тори сви рамене.

— А ние?

— Не — Тори поклати глава. По този начин можеха да привлекат нечие внимание.

Настигнаха баща му от другата страна на кея, близо до Трийсет и шеста, където малко пясъчно петно се врязваше в замръзналото езеро.

По лицето на баща му се виждаше онова спокойно изражение, което Тори обичаше и в същото време ненавиждаше.

— Зад скалата има отпечатък — каза той. — Бил е тук снощи.

— Откъде си сигурен? — попита Маги.

Торсен ги поведе към скалата.

Не беше ясен, поне отначало, следите тук не бяха толкова очевидни, колкото пред апартамента на Маги и бе възможно да са оставени от някое едро куче, предположи той.

Каза им го.

— Отпечатъците от нокти са дълбоки, но има и кучета, на които не им режат често ноктите.

Във въздуха го нямаше и острия типичен мирис на вълча пикня.

— Тези следи не са ни достатъчни — продължи татко. — Кучетата ходят по-тромаво, размятат крака, без много да ги е грижа къде стъпват. Един вълк знае къде да стъпи, как да постави задната си лапа в отпечатъка на предната. Той не върши нищо просто така, без причина.

Съществуваха и кръстоски между вълк и куче. Идеята бе доста глупава, а и от тях рядко излизаха добри домашни любимци — те бяха винаги готови да нападнат, имаха склонност да преследват и овци, и кози, без да се съобразяват с условности като чужда собственост или огради. Едно от момчетата на семейство Томпсън бе донесло отнякъде такова зверче, но Шеп Ролвог го застреля пред обора си след петия или шестия път, когато удуши пиле.

Може би кръстоските ходеха по начина, по който вълците ходеха. Тори бе готов да спори по този въпрос, но видя накъде водеха следите. Едно куче може и да ходи като вълк: или защото така е научено, или дори по чиста случайност, но пък следите от някой голям пес не се превръщаха след три крачки в човешки стъпки.

Баща му вече се бе сетил за същото.

— Защо точно тук се е променил в човек? — попита той. — Като вълк студът ще му влияе много по-малко, умее да атакува по-добре, а също и да се защитава.

Отпечатък от ток бе единственият отговор.

Следа от ток на ботуш или евентуално на обувка.

Устата на Маги се бе превърнала в тънка линия.

— Тук си е оставил дрехите. — Тя го погледна. — Снощи ви е следил, но е бил в човешки облик, не във вълчи.

Татко кимна.

— Точно така. Тук е от достатъчно време и е успял да се установи и… да свикне да се представя за местен. — Той поклати глава. — Нямам никаква представа как да го проследя, не и в момента. А вие?

Тори поклати глава.

По дяволите.