Джоел Розенберг
Пурпурно небе (15)

Глава 13
На следващата сутрин

Проклетият телефон не спираше да звъни и въпреки че се намираше точно над главата на Джеф, му трябваха няколко секунди, за да се събуди и да съобрази, че трябва да отговори. Снощи не трябваше да си сипва втори път; главата му пулсираше, а стомахът му заплашваше да се преобърне и ръмжеше застрашително в знак на лична обида.

Той протегна ръка и смъкна грубо слушалката, след което изръмжа.

— Ало.

— Ти си ало — отвърна най-сладкият глас на света. — Тази сутрин звучиш дори по-зле от обикновено.

— Здрасти, Кати. — Той се преобърна, за да погледне часовника. Прекалено яркочервените цифри показваха седем и трийсет и три. Беше прекалено рано, щеше да му се стори така, дори и главата му да не пулсираше, а да пийне нещо малко, да си легне и да се завие — обичайният му цяр за редките случаи, в които го измъчваше махмурлук — не беше най-добрата идея.

— Всичко е наред — каза тя. — Поне при мен.

„Я чакай малко.“

— Ти как разбра, че трябва да ме потърсиш тук?

— Искаш да кажеш — започна разпалено тя, — как е възможно да съм разбрала нещо, което ти дори не си си направил труд да ми кажеш, май това имаш предвид.

— Кат…

— Или интимната ти мисъл беше, че след като не ми казваш нищо, не би трябвало и аз да знам нищо, това ли е то?

Това не беше честно от нейна страна. Заедно със значката бе получил и някои отговорности — при това доста — сред които бяха дискретността и дори пазенето на тайни. Това бе част от работата му. Истината бе, че можеше да се довери на Кати, но за Джеф, както едно време и за стария Джон Хонистед, да имаш жена, която пред всички показва, че се дразни от теб, задето не й разкриваш служебни тайни, бе истински дюшеш. Така хората много по-охотно разговаряха с теб, защото бяха сигурни, че казаното няма да излезе от теб и да бъде разнесено сред малката общност, а когато ти разкажеха необходимото, можеше да ликвидираш проблема още в зародиш, при това при пълна дискретност.

Кати много добре знаеше това. То си бе част от сделката, а и той все си мислеше, че по-голямата част от негодуванието й е за пред хората не защото наистина се дразни от него.

Единственото, което Джеф знаеше със сигурност за жените, бе, че никога не знаеш нещо със сигурност за тях.

— Виж, скъпа… — започна той.

Тя се изкиска.

Той се опули. Беше виждал Кати да се усмихва, понякога бе чувал дори дълбокия й смях. Но да се киска? Да се кикоти?

Никога.

— Добре, казвай веднага коя си ти и какво си направила с истинската Кати Орстед Бйерке? — попита той.

Тя отново се изкиска.

— Аз съм си аз. Честна дума. Всъщност обаждам ти се, защото имам съобщение за теб.

— Така ли?

— Да. Ториан Торсен се е обадил на татко, а татко каза да ти предам…

Някъде около нея прошумоля лист хартия. Кати все повтаряше, че ако не напишеш нещо, просто не можеш да разчиташ, че ще го предадеш както трябва, затова на нея можеше да се разчита, защото винаги си записваше. Списъци за пазаруване, мънички бележки, пъхнати в обяда му, на които бе написала „Обичам те!“, а точката под удивителния знак бе с формата на мъничко сърце. Тя записваше всичко.

Джеф нямаше представа защо всичко това му се струва толкова мило, но наистина намираше тези дребни нейни навици за очарователни. Имаше и много по-лоши неща на света от това да смяташ навиците на жена си за прекрасни.

— Първото, което каза, бе да не звъниш там и да не ходиш там. Щял да ти обясни по-късно, когато се видите.

А къде щяха да се видят?

— На „Була Лейн“, „Сейнт Пол“, където е дружеството „Рамзи Каунти“ — каза тя. Отговорът й бе готов още преди на него да му е останало време да зададе въпроса.

„Сейнт Пол“ ли? Каква отврат!

Значи Ториан Торсен си имаше основателна причина. Но защо пък точно „Сейнт Пол“?

Тя отново се изкиска.

— Да, знам какво изпитваш към „Сейнт Пол“. Мястото е много приятно, за да живееш там, но едва ли гориш от желание да обикаляш.

В големите градове, дори когато бяха проектирани много внимателно, бе трудно да се ориентираш и да намериш мястото, което търсиш. „Сейнт Пол“ обаче определено бе проектиран от някой луд, който е решил, че ще бъде невероятно забавно, ако Шеста и Седма улица се пресичат, а пък кръстовището на стара Шеста и Седма улица да бъде на съвсем различно място. Освен това имаше и улици като например „Чатъм“, които започваха и свършваха също като пресечената линия между платната на магистралата.

Що се отнасяше до Джеф, единственият разумен начин да се ориентира в „Сейнт Пол“ бе да накара някой местен да го заведе, но дори и в този случай не можеше да бъде сигурен, че двамата ще успеят да се ориентират.

— Имаш ли нещо за писане?

Снощи, преди да си легне, беше пуснал небрежно всичките си дрехи на пода до леглото, а в джоба на ризата винаги държеше и бележник, и химикалка.

— Давай.

Били се бе проснал напряко на огромното легло — Джеф бе почти сигурен, че леглото, му ще бъде огромно, и почувства как го бодва вина заради тези мисли — в спалнята, облечен в една от онези черни сатенени пижами, сложил си бе и черна сатенена маска на очите и приличаше на герой от „Самотния ездач“, като изключим това, че нямаше прорези за очите.

През венецианските щори се процеждаше светлина и падаше върху обезкосмените гърди на Били, белязвайки го в златни и тъмни ивици.

Джеф почука на касата на вратата.

Били се събуди на секундата, сякаш само се бе преструвал, че спи; вдигна ръка и смъкна маската от лицето си, а след това се подпря на лакът.

— Така — каза той, а усмивката му бе прекалено широка, за да бъде съвсем истинска. — Добро утро и на теб.

— Къде е най-близкото място, където мога да наема кола? — попита Джеф. — За предпочитане нещо по-евтино. — Така и не бе успял да намери телефонен указател — нито обикновен, нито „Жълти страници“ — а освен това никога през живота не му се бе налагало да наема кола.

Кое ли беше най-евтиното място? Може би Херц? Или пък Ейвис? Не му трябваше някой префърцунен модел. Просто искаше да знае, че има осигурен транспорт.

— А, в центъра има една агенция „Трошки под наем“, но защо ти трябва да плащаш за кола под наем, след като някой приятел с удоволствие ще ти заеме своята. — Пръстите на Били започнаха да опипват нощното шкафче от едната страна и той най-сетне подаде връзка ключове. — Яркочервен „Сатурн“, паркиран точно отпред. Има и резервен ключ в малка магнитна кутия под задната броня. Това, в случай че се заплеснеш и заключиш ключовете вътре. И моля те, не забравяй да заключваш вратите. Това все пак е големият град.

— Били, аз…

— Много си ми задължен, но не знаеш как да ми благодариш, защото съм толкова мил, независимо от всичко и, Били, какво ще кажеш някой път да се съберем просто така? — Били подхвърли ключовете във въздуха и Джеф трябваше да се приведе напред, за да ги улови, преди да паднат. Били никак го нямаше за питчър, винаги мяташе като момиче.

— Не се притеснявай и не бързай да ми връщаш колата, днес така или иначе нямах намерение да я използвам. Смятах да проспя цялата сутрин, а след това да се кача на автобуса и да отида в центъра на курс по йога преди работа. По-евтино е, е, не е чак толкова бързо, но така имам извинение и мога да помоля новия барман да ме докара след работа, а той е такъв невероятен сладур. — Той се намръщи и заопипва наоколо, за да си намери маската. — Нали ще внимаваш, моля те.

— И драскотина няма да има по колата ти, когато я върна.

— Изобщо не ти говорех за скапаната кола.