Джоел Розенберг
Пурпурно небе (21)

Глава 19
Наследникът

Докато четирима войници отвеждаха Иън и Хоузи по широките коридори, им се стори, че вече не е чак толкова студено.

Вечното светилище е било построено от Туата, но хората, които го бяха населявали през вековете, определено го бяха превърнали в уютно за живеене местенце. Просторните коридори бяха покрити с плътни килими, а студените, богато гравирани стени — покрити на места с гоблени, които ако не друго, поне придаваха илюзия за топлина.

А пък бяха толкова красиви! Гобленът, който най-много допадна на Иън, бе осветен от два фенера и насочваща светлина на отсрещната стена, поставена точно срещу нишата… Той показваше шест необичайно сладки дечица, заиграли се в градина с цветя, а топката им бе уловена в полет; наблизо, три високи, доста слаби жени ги наблюдаваха с доволни усмивки и сякаш предаваха същото това задоволство и на зрителя.

Ако Иън обикаляше, за да търси Скрити Проходи на това място, първо щеше да провери зад този гоблен единствено защото той изглеждаше прекалено красив, за да си позволи някой да го премести или отметне настрани.

Безкрайно сложната плетеница от гравюри по стената не бе създадена за красота или просто за да събира прах. Те със сигурност покриваха система от прикрити тунели, защото и Вечното светилище не бе кой знае колко по-различно от Фалиас, а също и от къщата на семейство Торсен.

Пресякоха висок открит мост между две кули и Иън веднага стисна Убиеца на гиганти, за да усети малко повече сигурност, защото, след като нито един от войниците не се докосваше до древните каменни стени за опора, той също нямаше да си позволи. Най-сетне поеха по безкрайно дълго, извито като спирала, стълбище, което ги отведе към далечна музика и изпълнени с веселост и смях гласове, които все повече и повече доближаваха.

Щом приближиха, две врати се отвориха със замах и те попаднаха в ярко осветена шумна зала, където се носеше звънтене на чаши, а някъде в далечния край отекваше пиянска песен с гърлено звучене, много подобна на немските кръчмарски песни.

В залата имаше поне стотина грижливо облечени мъже и жени, пръснати на малки групички наоколо, въпреки че и още няколко пъти по толкова да се бяха събрали, помещението пак щеше да е достатъчно просторно. Една група седеше на островче, застлано с килим пред камина с човешки ръст, широка поне петдесет метра, докато в другия край на залата, шестнайсет двойки бяха образували четири квадрата от по две двойки и танцуваха, следвайки някакви сложни стъпки, които Иън се изкушаваше да нарече менует, но пък музиката имаше необичайно японско звучене.

Поне десет слуги вестри в небесносини ливреи се провираха между разговарящи и танцуващи, пълнеха отново и отново високите метални чаши и гарафите, но нито един от тях не се разхождаше наоколо с табла в ръка. Храната бе сервирана на дълга маса, която, ако Иън се ориентираше правилно, бе поставена плътно до южната стена.

Когато влязоха в стаята, от групата край камината, където гласовете бяха най-високи и разгорещени, се отделиха двама мъже, пуснаха наметалата си на една страна и се отправиха рамо до рамо към центъра на залата, където златен кръг, вероятно шейсет метра в диаметър, бе инкрустиран на белия мраморен под.

Иън така задълбочено ги наблюдаваше как се репчат един срещу друг, че не забеляза кога Бранден дел Бранден се е промъкнал и застанал зад него, докато другият мъж не прочисти гърло, наистина тихо и дискретно, но достатъчно силно, за да стресне младежа.

Бранден дел Бранден бе облечен по почти същия начин като Иън — бяла туника, пусната над тъмни панталони, като изключим това, че туниката на Бранден дел Бранден бе обточена с изключително натруфени ширити в златно и черно, докато тази на Иън бе съвсем семпла, без излишни украшения. Туниките на повечето от мъжете бяха извезани със синьо, въпреки че Иън забеляза една кафява и две сиви.

— Добър вечер, Иън Среброкаменни — поздрави Бранден дел Бранден. — Помолиха ме тази вечер да ви бъда домакин и придружител. — Той посочи друго малко островче с килим и столове пред една от по-малките камини на западната стена.

Когато Иън и Хоузи преминаха покрай танцуващите, свадата на двамата мъже вече бе приключила и губещият куцукаше към огромната камина, подскачаше на един крак, подкрепян внимателно от печелившия.

Двамата мечоносци бяха разменили поздрави, докоснаха мечовете си и след това бяха започнали битката си, но движенията им се оказаха прекалено бързи и едно несвикнало неопитно око нямаше да успее да проследи движенията им. Отначало Иън бе готов да се обзаложи, че по-високият мъж ще спечели, но дребният изпълни някаква много сложна маневра и приключи дуела почти веднага, като прободе стъпалото на значително по-едрия противник и го накара да изреве от изненада и болка. Веднага бяха привикани двама вестри, всеки понесъл поднос с превръзки и мазила. Те посрещнаха двойката и се заеха да се погрижат за крака на високия. Разговорите се възобновиха почти веднага и наблюдавайки групите мъже и жени, човек не би казал, че се бе случило нещо необичайно или дори трагично.

Дариън дел Дариън ги чакаше търпеливо, седнал в най-големия от столовете на островчето. Посочи на Иън да се настани в стола срещу него, а Хоузи — на другия.

На четвъртия стол се бе настанило момче на около дванайсет, може би тринайсет, толкова червенокос, че човек би казал, че е ирландче, с безкрайно много лунички, пръснати по носа и бузите. Беше официално облечен, също като възрастните наоколо, само ефесът на меча му бе семпъл, без орнаменти, за разлика от богато гравираните ефеси, обсипани със скъпоценни камъни, които се срещаха непрекъснато.

— Поздравявам те с добър вечер, Иън Среброкаменни — каза Дариън дел Дариън. — Обещах на Вечния Наследник, че тази вечер ще ти покажем типичното за Владенията гостоприемство, затова и помолих Наследника да остане като свидетел и да докладва за делата ми.

Момчето склони глава на една страна.

— Не че баща ми няма доверие на пазителя на ключовете — каза той с прекалено сериозно лице. — Но ако той сам му обясни колко внимателно и грижовно се е отнесъл към вас, ще излезе като високомерна хвалба. Затова съм тук. Танцуваш ли? Не са малко дамите в двора, които с истинско удоволствие ще ти станат партньорки.

Иън поклати глава.

— Искрено съжалявам, но не познавам вашите танци, а и никога не съм се чувствал особено добре по време на танци.

Наследникът — ако момчето си имаше някакво друго име, Иън определено нямаше да разбере какво е то — веднага се оживи.

— Ами в такъв случай ще наредя на музикантите какво да свирят и ще те учим на смени. — Усмивката му бе изпълнена с увереност. — Няма нищо сложно в тази работа, Иън Среброкаменни. — Той се обърна към Дариън дел Дариън. — Може ли? Моля те.

Пазителят на ключовете веднага кимна одобрително.

— Да, Наследнико мой — каза той. — Само че първо ще те помоля известно време да не ни прекъсваш. Двамата със Сребърния камък трябва да обсъдим някои неща. — Момчето се надигна от мястото си, поклони се любезно на всички и бързо се отдалечи. Усмивката на Дариън дел Дариън се стопи в мига, в който малкият се обърна.

— Разпратих мъже навсякъде да търсят Валин. Заповедите ми бяха да го върнат жив и здрав и да му позволят да избяга, ако няма друга възможност. До този момент от него няма никаква следа — обясни Дариън дел Дариън.

— Не мога да си кривя душата и да кажа, че съжалявам — отвърна Иън. Всъщност можеше, но това щеше да е просто една нагла лъжа.

— Ти би трябвало да съжаляваш, че е избягал. Ако той действително е този, който твърди, би трябвало да може да ни отведе при глутницата, за която се твърди, че е изпратила едно от своите Чеда след приятелите ти.

— Да не би да си много притеснен заради това? — попита Хоузи.

— Притеснен. Притеснен ли? Не. — Дариън дел Дариън поклати глава. — Загрижен съм, да. Да се разбере кой стои зад това, е много ценна информация и добра разменна монета, а и аз не съм някоя женска, която да се остави да я преметнат, когато трябва да се направи сделка с вас. А вие какво ли не бихте дали за главата на вашия враг, поправете ме, ако греша. — Той сви рамене. — Само че ако не разберем за кого става въпрос, аз лично не мога да направя почти нищо. Поне не и директно.

— Ами индиректно?

— Индиректно вече съм предприел някои мерки — каза Дариън дел Дариън. — Можем да ги обсъдим, ако стигнем до споразумение по един друг въпрос.

— Значи искаш нещо от мен. — „Уроци по фехтовка, може би? Да знаеш, че много ме бива да уча хората на фехтовка.“

Не се справяше никак зле и в дуелите, въпреки че репутацията му бе доста преувеличена, ако трябваше честно да се сравни с възможностите му. Градищата разрешаваха повечето от вътрешнополитическите си проблеми с дуели. Това, разбира се, съвсем не беше най-добрият начин да се разреши някоя неуредица, но важното бе, че благодарение на него повечето въпроси лесно биваха разрешавани по един или друг начин.

— И то много — отвърна Дариън дел Дариън. — Готов съм да направя всичко по силите си за теб и твоите приятели. Наистина, думата ми може и да не е ненарушима като на някои други, но ти сам ще откриеш, че хората ме уважават и разчитат на казаното от мен, а смятам така да бъде и занапред. Мога да ти обещая злато — със сигурност ще успееш да оползотвориш златото — мога да ти обещая и всичката помощ, която успея да събера, както от силите, поставени на мое разположение, така и от силите на Владенията. Мога да ти уредя бързо прехвърляне между Вечното светилище и Фалиас, както и през Скритите Проходи до дома ти; ако кажеш сега, а може и по-късно. И също така ти обещавам моята… безкрайната ми благодарност.

Иън наведе глава на една страна.

— И след всичките тези гръмки обещания, кажи ми най-сетне какво искаш от мен?

— Това е същността на този разговор, нали? — Дариън дел Дариън кимна. — От теб искам едно-единствено нещо. Ти трябва да ми го донесеш тук, при това в рамките на един-единствен ден. Става дума за един от скъпоценните камъни от Брисингамен.

 

 

В първия момент на Иън му се стори, че не е чул правилно. Това ли беше всичко? Заради това ли бе цялата тази игра? Затова ли Дариън дел Дариън бе изпратил Чеда в Хардуд, за да уплаши Иън и да го принуди да дойде в Тир На Ног, за да открие причината. А щом се появеше, Дариън щеше да му отправи предложението си.

„Защо просто не ме помолиш следващия път?“ — помисли си той.

— Аз… аз май… има нещо, което не разбирам. Да не би това да е всичко?

Дариън дел Дариън изсумтя.

Да — отвърна той, а устните му побеляха на изпитото лице. — Това е всичко.

Хоузи поклати глава.

— Това е много, и ти го знаеш. Иън Сребърния камък не разполага с нито един от скъпоценните камъни и…

— Да, да, да, а ти много внимателно си изрязал от ума си знанието за местата, където са скрити останалите — отвърна Дариън дел Дариън с тих гневен глас. — Доколкото аз знам, три от тях все още са на скришно място.

Три ли? Ама…

— Три ли? — Хоузи наклони глава на една страна.

— Три — отвърна Дариън дел Дариън. — Доколкото знам, смарагдът е у вандестийците.

Хоузи се обърна към Иън.

— Той е сигурен в това, което казва — заговори възрастният мъж на онзи звучен език, който бе използвал и преди. Кой знае как, Иън се сети, че това е старохарвийски. — Той шпионира в онази страна, в която от теб искаха да се подложиш на Болката, и знае много добре какво става там.

На Иън му трябваше известно време да се сети, че Вандескард си остава „Вандескард“ и на старохарвийски и затова Хоузи така беше предал нещата, че Дариън дел Дариън да не може дори да заподозре за какво става въпрос.

— И ти знаеш това със сигурност?

— Напълно. Той си мисли, че това, което ни каза, скоро ще бъде общо достояние, иначе нямаше да обели и дума. Иска да се доближи до теб по някакъв начин и очевидно е избрал пътя на честността.

— Аз не смятам да… — Иън едва преглътна думите, които се канеше да изрече. — Няма проблем — каза на английски той. На старохарвийски най-близкият вариант на думите му бе: „Аз не смятам да изям децата му и да изнасиля жена му пред очите му, за да се насладя на отмъщението си.“ — Които и да са били старохарвийците, Иън искрено се надяваше да не са останали живи техни представители.

— Носи се слух — продължи Дариън дел Дариън, — че сапфирът е бил намерен съвсем наскоро във Финварасланд.

Иън погледна към Хоузи и възрастният мъж кимна.

— Иън Сребърния камък откри два — диаманта и рубина. — Пазителят на ключовете погледна към Хоузи. — Векове изминаха, докато седемте лежаха скрити. И аезирците, и ванирците, и сидхите, и другите Стареи започнаха да изчезват, а седемте си останаха скрити. Туата наредиха да се създадат Градищата от неразрушим камък, но те също остаряха в тези градища и изчезнаха един по един също като сапунени мехури, а седемте продължаваха да лежат скрити. Туарините — а в същото време и раси, и хора, за които никога не съм чувал, идват и си отиват — и скъпоценните камъни от Брисингамен си остават скрити.

И ето че за по-малко от две години се появяват два от камъните, а след тях още два. Да не би да навява отнякъде мирисът на Фаталната зима? — Той вдигна ръка. — Знам, знам, ако е така, то нищо друго няма вече значение. След като това ще бъде краят на всичко, тогава… — Той махна с ръка. — Ако е така, каквото и да правим, няма никакво значение. Но аз предпочитам да мисля иначе. Аз трябва да служа на Вечния Наследник и за да изпълня задълженията си, както се иска от мен, трябва да получа само за един ден един-единствен от твоите скъпоценни камъни от Брисингамен.

Истината бе, че Тори намери рубина, а Арни диаманта. Иън бе този, който ги изпрати на Фрея, а тя бе побързала да ги скрие на безопасно място.

Но ето че сега Иън за пръв път чуваше, че са открити още два от скъпоценните камъни. Двамата с Тори си бяха говорили да тръгнат да ги търсят, щом Тори се дипломира, ако не за друго, то поне за да прекарат известно време в Тир На Ног.

— Ето че благодарение на едно съвпадение — започна Иън, — аз, не, ние дойдохме тук в компанията на едно джудже, което, колко удобно наистина, но удобно за теб, струва ми се, изведнъж изчезва, а ти настояваш да обсъдиш с мен тази услуга.

Дариън дел Дариън разпери примирено ръце.

— Разбирам защо изпитваш тези подозрения. Ако бях на твое място, щях да имам доста по-черни подозрения. Но ако аз се бях опитал да те доведа тук, не мислиш ли, че щях да измисля някой доста по-простичък и достоверен начин? Начин, където нямаше да има такива прояви на враждебност? — Той се приведе напред. — Да, можех да изпратя Чедата през Скрития Проход, контролиран от Негово Топлейшество, и те щяха да се озоват в онова село, където живееш толкова лесно, колкото и аз.

Но те щяха да знаят за твоя свят и за страната ти точно толкова, колкото знам и аз. Онзи град, в който Чедата се опитват да пролеят кръвта на двамата Торсен, е доста отдалечен от селото ви. Има ли някаква следа, път, който да ги отведе право до мястото, където се е настанил Ториан дел Ториан младши? — Дариън дел Дариън се отпусна назад на стола си. — Не ти ли се струва, че това е невъзможно?

Невъзможно ли? Не. Дариън дел Дариън се опитваше да се прави на засукан адвокат. Ивар дел Хивал бе прекарал известно време в Хардуд. Само че да издаде информация, която би дала възможност на Чедата да пропътуват стотици мили от Хардуд чак до Минеаполис? Нямаше начин. Ако бяха започнали да му задават прекалено много въпроси, той щеше да стане подозрителен.

Да, в интерес на истината Ивар дел Хивал би могъл да отведе един или повече от Чедата в Минеаполис. Но той никога не би тръгнал след Тори. Не можеш да живееш с вяра във всички. Иън отдавна бе научил тази истина, но не е възможно и да живееш, изпълнен с недоверие към всички. Щеше да е толкова хубаво, ако Ивар дел Хивал бе тук. Да, той бе положил обет пред Пламъка и Небето, но той бе приятел, познат, човек, на когото Иън смееше да се довери и който спокойно се доверяваше на Иън.

— Много добре — каза Дариън дел Дариън. — Може би не е невъзможно, но не ти ли звучи някак неправдоподобно?

Само че ако Владенията не бяха изпратили Чеда след двамата Торсен, тогава кой го беше направил и защо? Да не би Валин да лъжеше?

Колко хубаво щеше да бъде да разбере със сигурност. Само че, господ знае за чие удобство, дребният се бе изпарил. И отново се появи въпрос, ако Дариън дел Дариън не бе освободил Валин, ако никой не бе подшушнал на джуджето тайната на затворническата килия, тогава къде бе той?

Това бе същността, а мислите на Иън се въртяха все около тази същност.

Не че нещата губеха смисъла си. Иън бе израснал в дом, където нищо нямаше смисъл, където ръцете и гласът на родителя, които би трябвало да те подкрепят и успокояват, твърде често замахват и обиждат.

Това, което го притесняваше най-много, бе чувството, че всичко тук си бе напълно смислено, че единственото, което трябваше да направи, бе да погледне на нещата от подходящата гледна точка и тогава всичко щеше да си дойде на мястото, а на него ще му се избистри какво точно трябва да направи.

Но подобни разсъждения не бяха нищо повече от мъчителното наследство на детството му.

В момента изпитваше непреодолимо желание да почувства лентата за фехтовка под краката си, защото там срещу себе си щеше да има един-единствен опонент, когото можеше да види и разпознае; наистина, беше от особена важност да печели всеки път, а ако все пак загубеше някоя и друга точка, то загубата бе единствено в точки.

Най-неочаквано пръстенът на Харбард започна да пулсира на пръста му.

— Трябва да си помисля — каза той. — Само че преди това искам да разбера, ако реша да го направя и ако донеса скъпоценния камък от Брисингамен, ти ще се закълнеш ли, че ще ми го върнеш… непокътнат?

Дариън дел Дариън понечи да кимне, а след това поклати глава.

— Не — отвърна той. — Иска ми се да можех, но не мога.

Поне човекът му отговори честно.

— Мога да обещая, че двамата с Вечния Наследник ще сторим всичко по силите си, за да го върнем, а ако кажа друго, то ще бъде лъжа. Поне така мисля аз и съм съгласен на всички условия, които ти упоменеш, че… моля те, Иън Среброкаменни, моля те, поне помисли. — Той вдигна поглед и повика някого, който очевидно се намираше в другия край на залата, а след това се надигна от стола. За момент държанието му се промени от достойнството и високомерието на владетел, какъвто той бе — на практика, ако не и на теория — в сервилността на иконом, може би дори в добронамереността на домакин.

— Междувременно — каза Дариън дел Дариън, — позволи ни да ти покажем, че гостоприемството на Вечното светилище е не по-лошо от това във Фалиас. Наследникът ми съобщи, че великолепната обожаема Диандра е помолила да й бъде предоставено удоволствието да те придружава по време на танците.

 

 

Хоузи отдавна бе заспал, когато Иън се запрепъва в покоите им, този път обзет от приятна умора.

Бе имало доста по-неприятни вечери в живота му, при това не една и две. Оказа се, че си има причина тесните коридори отстрани на залата, водещи към малки, но уютни стаички, да не са осветени. Великолепната Диандра се оказа не само изумителна танцьорка, но и много весела и забавна дама, също и красива, а по-късно се оказа, че си има доста предимства да си се превърнал в жива легенда…

Само че сега, на стола до леглото на Хоузи, се мерна тъмна сянка.

Иън сграбчи с всички сили Убиеца на гиганти.

— Хоузи! — Студена вълна от паника го заля и веднага изличи приятното усещане, на което се бе наслаждавал.

Хоузи се изправи на мига и в тъмнината проблеснаха единствено очите му.

— Няма нужда да се плашиш, Иън Среброкаменни — дочу той дрезгавия глас на Вечния Наследник. — Нямам намерение да нараня нито един от вас. — Той се изкиска с тънък гласец. — Не че и в добрите си дни бих могъл да се изправя срещу Вречения войн и да му устоя, не бих могъл да се справя дори и с новоназначен ординарец от Ветрения Род. Но ако прецениш, че ще се чувстваш по-спокоен с изваден и готов меч, моля, остани така.

— Как влезе вътре? — попита Иън и едва изрекъл тези думи, осъзна колко глупав въпрос е задал. Стражите пред вратата при никакви обстоятелства не биха се поколебали да отворят на владетеля си.

— Доста уместен въпрос — отвърна Вечният Наследник. — Поздравявам те за разсъдливостта.

— Ще откриеш, че Иън притежава много повече качества, отколкото предполагаш, Вечни Наследнико — обади се Хоузи.

Иън едва успя да забележи, че Хоузи се протяга, за да вземе нещо, когато Вечният Наследник му направи остър знак, с който го накара да не мърда повече.

— Ако обичаш.

— Разбира се — каза Хоузи. — Виждам, че…

— Да, да, разбира се, че можеш да виждаш в мрака, можеш да виждаш и в миналото, и в бъдещето, виждаш всичко и всички, но нека някои неща останат неизказани, поне за момента. Обещавам ти, че по-късно ще имаш възможност да поговориш и за тях. — Той се намести на стола. — Ако… когато се прибереш в спалнята си, Иън Среброкаменни, ако се покачиш на таблата на леглото си и се протегнеш нагоре, доколкото това е възможно, ще напипаш редица кабарчета в свързващата линия между стената и тавана и ще усетиш, че всяко едно от тях лекичко поддава. Натисни третото, петото и шестото само, а след това бързо скочи от леглото, преди тежестта ти, отпусната на таблата, да върне механизма в основно положение. Тогава част от стената ще се спусне навътре към теб и така ще има как да се вмъкнеш в нещо като таен килер, ако мога така да го нарека.

— Само че това не е никакъв килер — каза Хоузи.

— Напротив, тъкмо килер е. Ще откриеш стари доспехи, няколко навити на рула гоблени, а също и какви ли не други дреболии.

— Това не е само килер — каза Иън. — Като знаеш къде да отвориш друга тайна врата, веднага ще се озовеш в някои от тайните Проходи, които пресичат Градищата.

— Може да се окаже, че е точно така. Не бих могъл да кажа.

— Само че ти познаваш този изход към някой от Скритите Проходи.

— Този изход ли? — Вечният Наследник се изсмя. — Този значи? О, Иън Среброкаменни, та аз познавам всичките Скрити Проходи.

 

 

„Как, според теб, Иън Среброкаменни, бе казал Вечният Наследник, би могъл един владетел да следи какво става там, където управлява? Кое е това, което кара хората, които очевидно са решили нещо различно, да постъпват така, както им се каже?

Да, наистина вариантите са много и съм сигурен, че ти не се съмняваш в думите ми. Има облаги, които се предават с традициите и властта, като например да се подчиниш сляпо на владетеля, да го оставиш той да вземе решенията, защото ако не на него, тогава на кого би могъл да се подчиниш?

Така е, нали?

Но, честно казано, всичко се свежда до силата. Ти вършиш това, което владетелят ти е казал, защото, ако не го сториш, ще си носиш последствията. Ще дойдат яки мъже в селото ти, ще те извлекат от дома ти и ще те отмъкнат нанякъде или пък ще те вържат на позорния стълб и ще ти раздерат кожата на гърба с камшици от сплетена биволска кожа. Ако трябва, ще танцуваш по въже или по нажежени въглени.

Не ти ли допада картинката? Че откога стана така, че някои се интересува дали на теб нещо не ти харесва?

Може би си мислиш, че ние, жителите на Градищата, сме декаденти, че отдавна сме преминали разцвета си като раса, като хора и аз нямам намерение да споря с теб по този въпрос, защото ти ще се окажеш прав. Имаше време, когато Алената и Древна Церулийска компания откупиха с кръвта и телата си не само мира във Владенията, но също така и удобствата, а животът ни в Градищата е много отдавна невероятно удобен и уютен. Стените ни са стабилни, солидни; полята и селата, които ни изхранват, са тучни и дават небивала реколта, дори редниците от Родовете прекарват колкото може повече време в покоите си в Градищата.

Но за да имат всичко това, те се подчиняват на властта на своите управници. Често се казва, че единственият начин, по който владетелят може да наложи волята си, е, като подслони благородниците и семействата им под покрива си, защото под този покрив вратовете им ще бъдат изложени на неговата милост и благоволение.

А ако животът под неговия покрив се окаже по-комфортен, по-интересен, по-вълнуващ и по-приятен, защото задълженията не са кой знае какви, тогава още по-добре, нали така?

Но щом сториш това, щом задържиш хората близко около себе си, ти всъщност ги държиш за гушите. Какво би казал, ако десет благородници, или десет пъти по десет те изненадат, или пък да кажем, че се съюзят с твоя пазител на ключовете и ти заявяват в лицето, че от този ден насетне те ще са владетелите на Градищата?

На някое друго място, по някое друго време, един владетел може да се обгради с верни и предани мъже, мъже, от чиято груба сила и лош нрав всички се плашат. Те могат да оцелеят, както и потомците им, ако се погрижат за оцеляването на владетеля и неговите потомци. Но работата им ще бъде да държат в подчинение околните. Прав ли съм? Те трябва да поддържат у тях непрекъснат страх.

А този непрекъснато поддържан страх предизвиква наченките на конспирация, която на свой ред води до нестабилност. Тогава владетелят има нужда от армия, която да държи благородниците в подчинение.

Тук също се крие опасност. Ако поддържаш прекалено голяма армия, ти ставаш зависим от нея и главнокомандващите ще решат, че са в състояние да управляват по-добре от мекушавите благородници. Може би генералът ще свали владетеля и сам ще си сложи короната. А може и да не постъпи така.

В края на краищата, това няма особено значение. Силите непрекъснато ще се лашкат ту напред, ту назад. Фракции, движения, конспирации ще се местят и сменят също като танцьори и никой няма да знае как ще се прегрупират силите следващия път.

Освен ако…“

 

 

— Освен ако — продължи вместо него Иън — не се появи един-единствен човек, който да е в състояние да достигне до всички, да докосне всички, независимо къде се намират те.

Подобно нещо не можеше да се постигне на кой знае колко места. Един владетел не можеше сам да изпълнява ролята на палач, не и прекалено дълго.

Само че нещата в Градищата бяха различни. Тук имаше тайни Проходи, както и самата вселена бе прорязана от Скрити Проходи. Така че ако някой познаваше тези тунели, можеше да се придвижва навсякъде, по всяко време.

И освен това, ако покоите му бяха на върха на кула, до която не можеше никой да се добере без предварително да е известил за идването си…

— Има Скрит Проход в центъра на кулата — каза Иън.

— Това, разбира се, е напълно възможно. Ако е така, Вечният Наследник ще знае — отвърна Вечният Наследник. — Защото какъв е смисълът на това название „Вечен Наследник“? Той е потомък, приемник, продължител, той е наследникът на всичко.

Иън се облегна назад и се опита да си изясни нещата, доколкото това бе възможно.

Поне този път трябваше да е възможно.

Вечният Наследник устояваше властта си, защото той бе единственият, който познаваше всички Скрити Проходи и тайници в Градищата — не просто във Вечното светилище, а във всички Градища. Това му позволяваше да протегне ръка, независимо дали своята собствена, или да действа посредством ръката на свой доверен слуга, за да оказва задължителното влияние, да убие, ако това се налагаше, всеки в Градищата, който представляваше заплаха.

Естествено, той би предпочел сам да протегне ръка, за да свърши необходимото, както се правеше с всяко късче секретна жизненоважна информация. Със сигурност имаше Проходи, известни на всички, както и други, достояние едва на малцина, а трети, Вечният Наследник бе запазил единствено и само за себе си.

По дяволите, скритият килер в спалнята на Иън едва ли беше особено важен, а като познаваше изобретателността на строителя на Градищата, той сигурно бе създал десетки фалшиви входове към тунелите.

А не би се учудил, ако се окажеше, че има и пътища, които отвеждат право в капани.

Може и така да беше.

— Значи това, което Наследникът получава — обади се Иън, изказвайки мислите си на глас, — са тайни. Не всички — ако разполага с всички тайни, тогава става прекалено уязвим, прекалено ценен за вражеските амбиции, но също така ще разполага и с прекалено много власт. Може да се изкуши да използва всичко за свои цели.

— Изкушение няма; когато достигне пълнолетието си, моят Наследник ще стане Вечен Наследник в момента, когато пожелае. Не бих застанал на пътя му, когато прецени, че е готов, също както баща ми не застана на моя.

— Но на него му е дадено достатъчно, за да може сам да си направи изводи за това, което е премълчано, и да го предаде на своя Наследник, когато той реши да поеме поста като Вечен Наследник.

— Времето му все още не е дошло.

— Ала-бала — отвърна Иън.

— Какво?

Усети, че е заговорил на английски.

— Той знае достатъчно, пазителят на ключовете също знае достатъчно и един-двама други също са посветени в част от информацията — Какво? Пълна карта на тайните на Градищата? Не, тук нещо не се връзваше — … за да могат и сами да се досетят къде точно е скрита пълната и много подробна карта на Градищата.

Тъмният силует кимна.

— Да — каза той. — Надявам се да разбереш защо не ми се иска да обсъждам подробности за начина, по който тази система функционира.

— Подробности ли? Не искам нищо да знам.

Вечният Наследник се изкиска с тънкия, вече познат на Иън, гласец.

— Значи ти си този, който е освободил Валин? — попита Иън.

— Не съм. Валин сам се е освободил. Този изход се отваря само от вътрешната страна, от килията, отвън е недостъпен. Аз лично го проследих през тунелите, следвайки отпечатъците му в насъбралата се там прах. Уверих се, че вестрито… ами той е поел по път, за да може да излезе, по който трудно би успял да се върне, защото самият аз едва успях да се добера обратно.

Вечният Наследник поклати глава.

— Не, истината е, че нямам представа кой е изпратил твоя слуга вестри, както нямам ни най-малка представа кой е пуснал Чедата по дирите на приятелите ти. Но едно нещо знам със сигурност — каза той. Направи неочаквано движение с ръце и във фенера на масата блесна жълта светлина, изненадващо ярка.

Някога е бил красив мъж, някога, и това все още личеше на лявата страна на лицето му, по силно подчертаната челюст и високите скули.

Дясната страна обаче представляваше ужасна гледка. Плътта изглеждаше… тя приличаше… сякаш се бе стопила. Това бе единствената точна дума, която хрумна на Иън. Отворени рани бяха разяли кожата и разкриваха мускули и плът. Дясното ухо вече го нямаше, а косата и повечето от кожата ги нямаше на черепа от тази страна. На места се виждаха белезникави кости.

Колкото и странно да бе, устните бяха останали непокътнати, а отстрани бузата бе покрита с много тънък мускул. Много скоро, ако това гниене продължаваше, Вечният Наследник нямаше да може да говори.

На врата му имаше превръзка и се виждаше, че под нея кожата е зачервена, раздразнена и сълзяща. Превръзката бе увиснала, вече мокра и замърсена от някаква жълта течност, на места примесена с червени капки, подобно на кървава лимонада.

— Знам само, че ако не ми помогнеш, не ми остава кой знае колко време. Плътта ми гние ден след ден и това, което виждаш, е всичко, което хирургът вестри и старата вистари, която приготвя лекарствата ми, успяват да сторят, за да забавят гниенето. — Той се раздвижи бавно, може би, за да не ги притеснява, бръкна отпред в туниката и извади сгънато на квадрат парче лен, което бързо разгърна и притисна към бузата си.

— Когато си отида — а не ми остава много време, не и със скоростта, с която нещата се развиват, — това проклятие дали ще се задейства и върху сина ми, върху Наследника ми? И дали това проклятие е запратено по мен, или по Вечния Наследник?

— Двамата с Дариън дел Дариън ще направим каквото можем за вас и за вашите приятели — продължаваше той. — Дори и да не успеете да ми помогнете, дори и да се окаже, че е станало прекалено късно, кълна се да го обвържа с клетва, за да ви помага винаги, стига да успеете да спасите сина ми от този ужас.

Гласът му бе пълен по-скоро със страх, отколкото с болка, когато отдръпна лена от бузата си. Той се отдели напоен с кръв и дребни парчета плът. Вечният Наследник бързо го сгъна и го прибра.

Хоузи застана до Вечния Наследник. Тук старият човек спеше гол и във всеки друг момент, щеше да се стори доста комичен на Иън.

— Остани мирно, няма да те нараня. — Той попила бузата и пръстите му се плъзнаха надолу по врата.

— Миеш ли я често с прясна вода? Много добре, това би трябвало да забави развитието. Сигурен съм, че хирургът я налага с корен от ружа, но му кажи да добави една част гръцка коприва на всеки четири части стрък комунига и пет части корен от дилянка, така ще ти се отрази по-добре. Сварен овес — да е сварен, докато се разкашка, и да не забравиш, трябва да го оставиш добре да изстине на бузата ти, освен това се добавя хвощ, коприва, трицветна теменуга, цвят метличина, корен от репей, листа от орех, стрък камшик, волски език и босилек. Всичко това се стрива и се добавя в яденето, за да ти усили апетита. Трябва да ти подейства благотворно.

— А какво е това? — попита Иън.

— Известно е под много имена. — Хоузи затвори уморено очи. — Нарича се стопяващата болест. Или докосване на елф. — Очите му срещнаха погледа на Иън. — Или проклятието на Один.

 

 

Звездите блещукаха иззад млечнобелите облаци, а когато Иън погледна надолу, където музиката и смехът все още кънтяха в голямата зала, му се стори, че се намира на някакъв остров в пустото море, а музиката и смеховете му прозвучаха глухи и плашещи, без следа от веселост.

Или просто Иън бе уплашен и не намираше защо да се весели.

До него застана Хоузи — не, тук той се наричаше Орфиндел — подпря се на лакти на балюстрадата.

— И така — започна той. — Струва ми се, че имаме проблем.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“, снежинке?

— Моля?

— Нищо, не е важно. — Иън поклати глава. — Стара смешка, при това не особено успешна.

— Истина е, че имаме проблем. — Хоузи притисна едно от кокалчетата си към устата. — Ще изпълниш ли молбата на Вечния Наследник?

Странен въпрос.

— А кой знае дали ще стане? И всъщност какво друго ни остава?

— Задавай ми въпросите си един по един, Иън, един по един. На кой от двата искаш да ти отговоря първо?

— Добре, нека да е на първия. Смяташ ли, че ще стане?

— Дали, като използва един от скъпоценните камъни на Брисингамен, ще успее да неутрализира проклятието? То е все едно да ме питаш дали ще успееш с електрически нож да направиш нещо на пакетче меко масло. Взети заедно, седемте скъпоценни камъка от Брисингамен съчетават… не, крият… — Хоузи сви рамене. — Заедно, те съчетават в себе си достатъчно скрита материя, за да се положи ново начало на вселената. Вечният Наследник притежава някаква вродена устойчивост на проклятието, а като държи някой от скъпоценните камъни до себе си, тази устойчивост ще се увеличи многократно.

— А друг начин дали има?

Хоузи поклати глава.

— Не, поне доколкото аз разбирам от тези неща. Може някой да знае повече. Все още са останали от старите вистари и ако се съберат няколко, може и да успеят да постигнат нещо. Разбира се, Один също може да премахне проклятието, без значение кой го е направил…

— Само ако знаехме къде е той. — Но и този вариант не беше толкова прост. Да се пречупи волята на някой от аезирците, съвсем не беше лесна задача и ако пръстенът на Харбард бе в състояние да постигне подобно нещо, Один никога нямаше да го остави да му се изплъзне от ръцете. Никога не би предоставил на Иън оръжие, което да бъде използвано срещу него.

— Не, той не би ми помогнал, нали?

— Едва ли. — Устните на Хоузи се свиха в тънка линия. — Съмнявам се, че Фрея ще даде някой от скъпоценните си камъни, но поне си струва да опитаме. Поне ще знаем, че сме направили всичко, което ни е по силите.

Той сигурно грешеше. Та тя нямаше да има нито единия, нито другия, ако не беше Иън. Освен това…

— Да, Иън, тя наистина много държи на теб — каза Хоузи и се усмихна. — Наистина много държи на теб. Само че тя и преди се е привързвала силно към смъртни, но ги обиква до някаква граница, нищо повече. Трудно ще й бъде да ти посвети нещо безценно, защото животът ти преминава толкова бързо, че не можеш дори да забележиш как се ронят и смаляват планините.

Ти гледаш на нея като на Карин Торсен и виждаш млада жена — по-възрастна, разбира се, от теб, но въпреки това тя си е една стара жена.

Само че тя, Иън, съвсем не е млада. Тя дори не е човек. Тя е една от аезирците. Мисли по различен начин от теб — дори различно от мен, защото аз не съм нито жена, нито аезирец. Нямаше по-сигурни ръце, в които да повериш скъпоценните камъни, но това е, защото няма други сигурни ръце — каза Хоузи и се усмихна окуражително, без следа от порицание.

Значи всичко беше ясно. Да остави диаманта в ръцете на вандестийците, щеше да е много по-зле, отколкото да остави рубина в ръцете на управниците на Владенията. А ако се бе опитал да ги задържи, това щеше да е равносилно на самоубийство.

Кой би могъл по-добре от Фрея да опази тези скъпоценни камъни, докато настъпеше краят на времето?

— Тя за себе си ли иска да ги запази? — Ако Хоузи кажеше, че е така, Иън щеше да се опита да му повярва, но…

— Не. Нали все ти повтарям, че тя е стара. Ти май не можеш да разбереш какво означава това. Да пресътвориш вселената по свой образ, е подтик, на който се оставят младите луди глави, не старите и уморените. Може би тази идея щеше да й допадне на млади години, както би допаднала и на аезирците, и на ванирците, и на туата, и на вистарите, и на туарин, както и на всички останали.

— Само че тях ги няма. Също като Бойн, някои са се превърнали в уморени планински духове или горски духове, като например Мариган — пази се от горите, Иън! — и Дамона. Ако те притежаваха достатъчно жизненост, за да се съхранят, Иън, те щяха да са като преди, а не каквито са сега. Поне така си мисля.

Имаше и още един начин, по който да се погледне на нещата. Да забравим всичко сложно, да пренебрегнем заплетените замисли и усуканите игрички, така любими на Стареите, нека опростим всичко, доколкото това е възможно. Двама мъже — Вечният Наследник и неговия пазител на ключовете — му бяха обещали помощта си в замяна на услуга от негова страна и се бяха заклели, че не са те източникът на проблемите на семейство Торсен, и макар да бе напълно възможно това да се окаже лъжа, на Иън му се струваше, че те казват истината. Беше се постарал да ги убеди, че единственият начин да се съгласи да помогне, бе ако говорят истината, но не това бе причината, поради която той реши да отиде да се види с Фрея и да й поиска назаем един от скъпоценните камъни от Брисингамен.

— Ще опитам — каза най-сетне Иън.

— Знам — кимна Хоузи. — Поне така предполагах — довърши той. Остана смълчан доста дълго, очите му — затворени, сякаш се молеше на божество. Тялото му се полюшване напред-назад едва доловимо. — Ако това е било планирано — каза той, — този, който го е планирал — независимо дали става дума за Вечния Наследник или за Харбард, или за някой друг — не би могъл да съобрази по-добре, защото е разчитал на слабостта ти. — Очите му се отвориха. — Според мен тук не става въпрос за съвпадение.

„Слабост ли?“ Иън настръхна.

— Да, Иън, става дума за твоя слабост. Защото същността на нещата е, че Вечният Наследник моли за помощта ти не заради себе си, а заради сина си, заради Наследника. Той не иска да спасиш живота му, а да защитиш бъдещето на сина му. Помисли си, Иън Среброкаменни — не завиждаш ли на Наследника за тази бащина привързаност, на която се радва? Не го ли мразиш, поне малко?

Трябва да можеш да изричаш грозните истини пред приятелите си. Ако ги пазиш за себе си, те ще те разяждат отвътре по същия начин, по който проклятието на Один разяждаше плътта на Вечния Наследник.

— Не, ни най-малко — каза Иън. — Много повече от това. — Беше проява на дребнавост и завист, беше изключително грозно да мразиш и презираш син, който си има грижовен любящ баща. Да, можеше да наблюдава чуждата бащина любов със студена завист, която доста наподобяваше омраза, но…

Само че ти не си виновен за това, което си. Ти си отговорен само за постъпките си.

Ако Иън бе избран да служи за нечий защитник, то изборът е бил правилен.

Така да бъде.