Джоел Розенберг
Пурпурно небе (33)

Глава 31
Чеда

Кафето беше горещо, а сандвичите — забележително вкусни, дори и в студа. Част от тях бяха с прясно опечен хляб, естествено, с маруля и черни маслини, но какъв ли бе този солен привкус на риба, който ги правеше неповторими? Джеф отхапа отново. Не бяха сардини. Може би аншоа?

Тази седмица не беше чак толкова студено. Човек, свиква с щипещия студ и умът и тялото ти също привикват. А след като цяла седмица е било под минус десет, плюс пет-шест бе истински балсам за душата, толкова приятно, че ти се искаше да се съблечеш по къс ръкав.

Почти. Само че и Джеф, и партньорът му на смяна бяха разкопчали парките и свалили дебелите ръкавици.

— Изключителен хляб — каза партньорът на Джеф по смяна, произнасяйки думата „изключително“ на подчертани срички. — Наистина невероятен. Ето, това е то, истинска селска храна, мисля, че точно такава ни трябваше.

— Вкусно е — отвърна Джеф и се облегна на стената на бараката, без да откъсва очи от дупката, освен от време на време, когато хвърляше по един поглед към мястото, където се беше настанил Били, опрян на вратата. Отхапа отново. — Много е вкусно, наистина.

— Нали сам каза, че сандвичите са традиционни за това наблюдение, а много добре знаеш, че съм роб на традициите.

Джеф не се сдържа и се усмихна. Всички други, които поемаха смени, обличаха парки по това време на годината, понякога комбинирани с нещо като ушанки, които на някои може и да се струваха смешни — е, не на всички — но поне пазеха и ушите, и главата топли.

Били бе в дебел костюм от някаква лъскава синя материя, която нямаше нищо естествено в нея, при това със златни райета. Изглеждаше толкова абсурдно, подпрян на стената на затоплената барака, стиснал пушка „Мосберг 500“, все едно че бе тръгнал на лов за патици, при това единствено за удоволствие.

Ушите му бяха скрити под лента, която си слагаха скиорите, направена от същия материал като грейката му, освен че бе няколко тона по-тъмна. Единствената отстъпка, която бе направил по отношение на традицията, бяха чифт ботуши за сняг и износени гамаши, които Джеф позна, че са на баща му.

Това, поне за Джеф, бе напълно достатъчно. Погледна часовника. Дванайсет и трийсет и пет, което означаваше, че му остават малко по-малко от три часа, докато се освободи, а след като направеше едно бързо кръгче из града — може би дори щеше да врътне набързо до къщата на семейство Хансен, за да види как е Дейвид Питърсън — щеше да се прибере, за да си вземе душ и да се преоблече. Беше сряда, което означаваше, че го очаква вечеря у семейство Орстед.

— Имаш ли някакви планове за вечеря, Били?

— Първо на първо, имам — усмихна се Били. — Тази вечер аз ще приготвям вечерята у семейство Улсън. Второ, не е нужно да се престараваш. — Изведнъж стана сериозен. — Ти отбивал ли си се у господин Торсен днес?

Джеф поклати глава.

— Може би утре. В понеделник обаче ми се стори съвсем добре. Отново е на крака и куцука напред-назад. Повечето време прекарва в мазето и тренира Тори и Маги, учи ги на разни стъпки, вместо да си прави упражненията, за да се възстановява по-бързо.

Док Шърв твърдеше, че трябвало да се лекува още малко, преди да може да се каже, че е отново във форма, а човек, стигнал на възрастта на Док, знаеше, че някои битки са предварително загубени.

Джеф също го знаеше. Когато сложиха Били на пост, решението бе правилно, а и на него можеше да се разчита. Само че Джеф просто не искаше да се замисля и да знае с кого може или не може да си позволи да остави Били на смяна, затова, докато някой не изявеше сам желание, Джеф щеше да дежури край дупката с Били.

— Добре. Ще се отбия да го видя утре, когато си тръгвам.

— Ще си тръгваш ли? Ама…

— Ей, че аз си имам апартамент и работа — поне до вчера имах; главният готвач Луис е много разбран човек, когато става въпрос за някой спешен семеен случай, а и на мен ми беше много приятно да се върна за известно време, но нали знаеш какво казват: не можеш да се върнеш у дома отново.

Джеф не знаеше какво да отговори. Не се бе замислял за плановете на Били — защото мислеше, че се е върнал отново у дома.

— Неее — каза Били, сякаш бе прочел в ума на Джеф. — Вече не. Обичам големия град, и то не защото имам много повече възможности да срещна, когото трябва, отколкото тук… Ама Джеф, ако такива приказки те притесняват толкова, колкото ми се струва, това си е твой проблем, бе човек, в никакъв случай не е мой.

— И аз това се канех да кажа.

— Въпреки това — каза Били и кимна доволно, — много ми е приятно, че мога да се връщам понякога. — Той сви рамене. — Аз и преди съм можел да се върна, нали така?

Джеф ритна малко сняг с върха на ботуша си.

— Да — отвърна най-сетне той. — И преди можеше да се върнеш.

— Да. Вече е време да забравим за миналото. — Били го погледна право в очите. — Я ми кажи, моят най-добър приятел отпреди ще се радва ли да ме види следващия път, когато намина?

Никой друг, освен Били не бе в състояние да накара Джеф да се почувства като мръсник.

— Разбира се, че ще се зарадвам.

Усмивката на Били му каза всичко.

— Това вече е добре — отвърна с усмивка той. — Мога да кажа, само че… заеби! — Били вдигна пушката и веднага зареди с патрон в цевта.

Бял парцал, закачен на пръчка, се издигаше от дупката и някой го размахваше с всички сили.

Джеф бе вдигнал своя „Гаранд“ и го бе наместил на рамото си, забравил за всичко останало на света.

— Много ще ви бъда благодарен, ако не стреляте по мен — избоботи познат бас, придружен с още по-трескаво размахване на белия парцал. — Аз съм Ивар дел Хивал с още двама спътници и искаме да помолим за подслон от студа, за коричка хляб и чаша вода, а може и някое топло ъгълче, за да поспим.

Били погледна Джеф.

— Ти този тип познаваш ли го?

Той кимна.

— Приятел на Ториан Торсен. Добър приятел. — Така. Щеше да се радва отново да види Ивар дел Хивал. Очевидно Иън и Хоузи го бяха взели със себе си, на връщане.

Но човек трябва да се увери във всичко.

— Хайде да следваме нещата едно по едно.

— Както кажеш, началник. Ще насоча оръжието си в безопасна посока и ще бъбря приятелски, а ако много настояваш, мога дори да престана да бърборя.

— Това би било много приятно, но чак такава промяна би била невероятна — каза Джеф без нито веднъж да се обърне към Били. Вдигна „Гаранда“ на рамо и свали въжето от металната кука в колибата. Нямаше представа къде да го закачи, но винаги можеше да докара колата и да го върже на теглича.

На дъното на дупката наистина беше Ивар дел Хивал, огромен дебел мъж, облечен в оранжево и черно, усмивката му бе истински белозъб остров сред океана на черната му брада. Ръцете му бяха вдигнати, пръстите — разперени, както и на двамата брадати непознати, които стояха до него и трепереха в тънките си сиви клинове и туники. Имаше нещо странно и в двамата. Брадите им бяха прекалено гъсти и… майка му стара.

— Да, да, да — каза Ивар дел Хивал. — Имат косми и по дланите и това не е, защото са си играли с ония си работи. Искам да ви представя приятелите си Херолф и Лупен. Изпратени са с мен по заповед на самия Вечен Наследник, за да ви помагат, когато възникнат проблемите с Чедата, за които чухме, а и те не държат да бъдат застреляни, както и аз. Много благодаря.

— Били…

— Държа ги на мушка. — Били не бе отклонил поглед от дупката дори за секунда. Погледът му не трепна дори докато вадеше чисто новия мобилен телефон от калъфчето му. — Какъв е номерът?

— У семейство Торсен ли?

— Ти да не би да имаш по-добра идея?

— Просто натисни копчето за повторно набиране.

— Готово. След това сигурно натискам слушалката.

— Искаш да кажеш… Да, разбира се.

— Ти май никога не си имал мобилен телефон… О, здравейте, господин Торсен. Съжалявам, че ви притеснявам, но ние двамата с Джеф сме на смяна при Скрития Проход и мисля, че много ще ви се зарадваме, ако двамата с Тори наминете. Не, не, всичко е наред… поне на мен така ми се струва… един ваш стар приятел… някой си, Иван, нещо такова… Ивар де, все едно… да, същия… ами той току-що се появи и си е довел двама приятели. Мисля, че всичко е наред, но единственият проблем е… ами те са Чеда.

Били остана заслушан за момент, след това отново пусна типичната си усмивка.

— Затвори. Което според мен означава, че всеки момент ще довтаса. Ти какво мислиш?