Джоел Розенберг
Пурпурно небе (22)

Глава 20
Валин

Бранден дел Бранден сам провери каишките на седлото на Иън и му отправи тънка, макар и незлоблива усмивка, когато младежът ги провери втори път, вече сам.

— Не исках да те обидя — каза Иън и дръпна здраво юздата. Изчака конят да изпръхти, а след това дръпна отново.

— За мен ще бъде много трудно да ти се обидя в такъв момент, Иън Среброкаменни, дори и да решиш да си разкопчаеш предната част на панталона и да се облекчиш небрежно върху ботушите ми, не си ли съгласен?

— Може и така да е — каза Иън. — Но ако не настояваш, предлагам да не проверяваме, а?

— Както кажеш — отвърна Бранден дел Бранден с усмивка.

Иън побърза да прехвърли Убиеца на гиганти от лявата страна на седлото, след това пъхна крак в стремето и се надигна. Коне. Младежът не мразеше конете, но не можеше да се каже, че ги обича кой знае колко.

Бранден дел Бранден завърза товарния кон към дясната страна на седлото на Иън и протегна длан за бързо ръкостискане.

Някъде високо горе на бойниците, които ги заобикаляха, войниците, облечени в синьо, не изглеждаха по-ентусиазирани да се заемат със задачата си да започнат да пускат стрели и мятат копия, отколкото предишния ден. Това бе наистина чудесно.

— Сигурен ли си, че не искаш да изпратя поне една малка група войници, които да те придружават?

Иън поклати глава.

— Според мен група войници, поели към Брода на Харбард, ще създадат погрешно впечатление. Ти не си ли съгласен?

— Можем веднага да разпратим глашатаи на коне при съответните маркграфи, които да отнесат честната ни дума, че нямаме намерение да навредим на никого, че това е единствено предпазна мярка, която по никакъв начин не застрашава добруването на маркграфинята от източните Вътрешни земи, но… — Бранден дел Бранден се намръщи и вдигна примирено ръце, когато забеляза, че Иън упорито клати глава. — Щом не искаш…

— Според мен е прекалено рисковано. — При това не само в едно отношение. Имаше предостатъчно причини, поради които Иън предпочиташе да не бъде придружаван от група войници на Владенията, които да следят зорко всяка негова стъпка. Ако имаше успех в начинанието си, трябваше да се пази и много да внимава къде минава през цялото пътуване на връщане. Някой войник, роден хитрец, решил, че е прекалено умен, можеше да прецени, че му е изгодно да предаде Вечния Наследник, и сам да се заеме да защитава и управлява земите, като отнеме скъпоценния камък от несигурните ръце на набедения Вречен войн.

— Както пожелаеш — каза Бранден дел Бранден. Той беше достатъчно добър и прозорлив политик и отлично знаеше кога един спор няма да доведе доникъде.

— Между другото — каза Иън, — Хоузи остава тук по своя собствена воля, за да помага на жената вистари да приготвя билкови отвари. Когато е готов да потегли, той трябва да…

— Да, да, да, ще бъде ескортиран, където и когато пожелае. Имаш думата на Вечния Наследник по този въпрос, Иън Среброкаменни, както и на неговия пазител на ключовете. От моята нямаш нужда. Но независимо от това, ти я давам.

Иън кимна и заби пети в заоблените хълбоци на мудната черна кобила. Тя потегли послушно, макар и с доста бавна крачка, а след нея заситни малко товарно пони, преди още въжето, с което бе привързано, да се опъне.

Защо му се струваше, че виещата се пътека през тунелите сега е значително по-дълга, отколкото на идване?

Иън поклати глава. Може би само така му се струваше, или просто конят вървеше надолу по хълма по-бавно, отколкото нагоре, или пък си беше същото, но му се стори цяла вечност, докато отворът на тунела зейна блеснал пред него… към някаква искряща мъгла, в която се стопяваше дългият черен тесен път.

Е, нагоре имаше един-единствен път, значи и надолу можеше да има само един път. Иън зацъка с език и конят ускори ход.

Мъглата го обгръщаше от всички страни, но пред себе си и назад вече успяваше да види малко по-далече. В този момент долови отдавна очаквания дрезгав шепот в сивотата.

— Иън Среброкаменни.

Той дръпна юздите на коня и го спря. Изчака няколко секунди и една тъмна сянка се показа от мъглата.

Иън бе виждал Валин да изглежда и по-зле, но обикновено джуджето изглеждаше значително по-добре. Пухкавите му месести бузи бяха хлътнали, а тънката муселинова туника бе влажна. Вестрите умееха да живеят и да се изхранват в пустошта, далеч от цивилизацията, доста по-умело от хората, но ако трябваше да е честен, не бе същото, когато се налага да се луташ в мъглата.

— Поздравявам те, Валин. Изглеждаш повече от ужасно. — Иън скочи леко на земята и издърпа одеяло и кожена чанта от товара на понито. Ако поразместеше малко нещата и прехвърлеше част от тях на гърба на черната кобила, товарното животно можеше да носи и Валин.

Хората от Градищата знаеха доста неща, за които Иън нямаше представа, но и те си имаха своите недостатъци. След като Валин бе избягал веднъж от Вечното светилище, за тях той бе изчезнал завинаги — дори Вечният Наследник се притесняваше единствено от възможността, че той може да се промъкне обратно.

Но ако той бе непознат за жителите на Вечното светилище — а те очевидно не го бяха виждали — значи следваше, че не би трябвало да познава и местността около крепостта. Така че какво би могъл да направи един беглец? Щеше да се лута в мъглата като слепец и да се надява, че обикаля някъде наблизо около Светилището, и в някой момент мъглата благородно ще се разтвори, за да му разкрие накъде да тръгне.

Или пък просто щеше да изчака следващата група, която си тръгва от крепостта, за да може да поеме след тях.

Иън уви раменете на джуджето с одеяло и понечи да свали оръжието.

— Хапни си от кюфтетата, Валин, и се стопли. Има някои неща, за които трябва да поговорим — каза Иън.

Или бяха доста повече.

— Добре, Иън Среброкаменни — отвърна Валин. — Както желаеш.