Джоел Розенберг
Пурпурно небе (6)

Глава 4
Градският съвет

Джеф Бйерке паркира патрулната кола точно където лятото се зеленееше ливадата пред къщата на семейство Торсен, близо до стария пикап на Боб Орстед.

Нагласи пушката в калъфа, където обикновено стоеше, и я подръпна няколко пъти, за да е сигурен, че е закопчана и на безопасно място, и чак след това отвори вратата.

Не, нямаше никакво намерение да се притеснява, че някое хлапе ще се качи в колата и ще я задигне, беше много малко вероятно подобно нещо да се случи в студена вечер като тази, но ако постъпваш както трябва всеки път, урок, който отдавна бе научил, не бе необходимо да се притесняваш за един-единствен път.

Подхлъзна се на леда и щеше да се строполи, на земята, ако не бе размахал ръка и не бе напипал страничното огледало на огромния пикап.

„Благодаря ти, Боб“, помисли си той, докато се изправяше. Като знаеше какъв е късметлия, сигурно щеше да падне върху пистолета си — отново — и да се нарани сериозно — отново — и все от дясната страна. А сега само се стресна и адреналинът му скочи. Огледалото се бе разместило. В първия момент се замисли дали да не го оправи, но след това поклати глава. Не, Боб щеше да си го оправи сам, за да може да го нагласи както предпочита.

Не беше сигурен, че ще успее да познае колата на тъста си навсякъде — не, напротив, разбира се, че щеше да я познае, най-малкото заради ужасните жълти зарове, които, по кой знае каква причина, Боб Орстед държеше закачени на огледалото за обратно виждане от… откакто се помнеше — но един такъв пикап не бе нещо обичайно в тази част на страната. Разбира се, имаше много пикапи с открити багажници и няколко товарни коли като вечните блейзъри и бронко, и шевролетите, но пикапите по принцип се предпочитаха от гражданите. Най-малкото не бяха типични за Хардуд.

Защо пък човек да не бъде малко по-различен?

Той си свали дясната ръкавица и затрополи по стълбите към верандата, а Карин Торсен отвори вратата в мига, в който той се канеше да почука.

— Добър вечер, Джеф — поздрави тя. Усмивката й бе малко пресилена, докато затваряше вратата след него и му помагаше да си свали парката.

Закачалките в антрето бяха отрупани с множество палта. Той закачи парката си на свободно място и се наведе, за да развърже ботушите.

Смехът на Док Шърв прогърмя откъм кухнята, от лявата му страна, а Джеф чу, че Боб Орстед и преподобният Дейв — нали трябваше да го нарича Дейв, въпреки че му се струваше толкова неестествено — та Боб и Дейв Опегорд говореха за нещо в хола; гласовете им бяха акомпанирани от потракването на иглите за плетене на Мини Хансен. Той се насочи към арката и влезе в хола, за да се отпусне веднага в едно от огромните кожени канапета на около два метра от внушителната камина, където огънят весело бумтеше.

Бе толкова хубаво да ти е топло, да си жив и здрав, и всичко щеше да е съвършено, само да можеше…

— Кафе? — попита Карин Торсен зад него, закрепила поднос в ръце с кекс и навити на руло плоски питки лефсе. Сложи го на масата пред него.

— Благодаря — каза той и пое голямата чаша с две ръце. Усети как приятна топлина се разлива в него, а щом отпи, течността го затопли като глътка евтино уиски.

— Добър вечер, Джеф — поздрави Дейв Опегорд. Веднага забеляза, че не бе с обичайния си пуловер с едра плетка — все още не бе махнал свещеническата яка, въпреки че я бе разкопчал, както и първите две копчета на ризата. Косата му бе чисто бяла и приличаше на памучни влакна, а той бе гладко избръснат — ако си пуснеше брада, заприличваше на добродушен Дядо Коледа, но пък щом заговореше, гласът му боботеше така тътнещо, че бе в състояние да уплаши всяко дете.

— Дейв — каза Джеф и се облегна на креслото, а подложката за крака се вдигна и той отпусна пети на нея.

Само че, както обикновено, пистолетът започна да го убива. По дяволите. Изправи се и свали кобура от колана, за да го остави на библиотеката зад гъба си.

През първите две години, когато пое работата, пистолетът бе просто част от униформата плюс един непрекъснат повод за раздразнение и досада. Същото бе изпитвал и Джон Хонистед през дългите години, докато бе изпълнявал тази работа. Истината бе, че едно ченге няма никаква нужда от пистолет в затънтения Хардуд, но беше длъжен да го носи винаги.

Това си бе част от ритуала, беше също като фишовете за превишена скорост, също като значката, просто нямаше някакво специално предназначение. Но, по дяволите, когато се налагаше да избави някоя сърна или куче от мъките, след като са били блъснати от невнимателен шофьор, той посягаше към пушката, която обикновено държеше в багажника, за да бъде сигурен, че задачата ще бъде изпълнена успешно.

Щеше да е толкова хубаво, ако не се налагаше да разнася това желязо навсякъде.

Разхили се. И това го казваше човек, прекарал целия следобед из гората, промъквайки се предпазливо, стиснал незаконно притежаваната пушка „Мосберг“ с рязана цев с надеждата да забележи вълчи следи.

Широкото лице на Боб Орстед бе широко усмихнато и разкриваше лъскавата нова златна коронка на един от предните му зъби, което изглеждаше доста странно на кръглото му норвежко лице.

— А пък хората си мислят, че професионалисти като теб знаят как да се оправят с оръжието — каза той.

Намекът бе прекалено очевиден, но Джеф не даваше пет пари, затова не каза и дума. Не беше нито времето, нито мястото за забележки и разправии. Боб му беше тъст, все пак, и ако двамата имаха някакъв проблем, можеха да се разберат по-късно, насаме. Някои от проблемите, които възникваха, се разрешаваха от неофициалния градски съвет на Хардуд, но този проблем съвсем не бе един от тях.

— А пък хората си мислят — отвърна Джеф, — че дългогодишен шофьор като теб би трябвало да е наясно, че страничното му огледало трябва да е обърнато назад под съответния ъгъл, за да може да вижда какво става отзад.

Мини Хансен го погледна над очилата.

— Това, Боб, означава, че Джеф съвсем случайно ти е разместил страничното огледало — каза тя, без да откъсва поглед от него, но и без да изпусне нито една бримка от плетката си. В момента работеше над нещо синьо, подобно на тръба — изглежда беше ръкав на пуловер.

Джеф кимна.

— Признавам си, виновен съм. Много се извинявам.

— Е — сви рамене Орстед. — Няма проблем. Как е Кати?

— Добре. Много добре — отвърна Джеф. Беше много нетипично за Боб Орстед да не вижда дъщеря си всеки ден. Та тя говореше с майка си и сестрите си толкова много, че той вече се чудеше как така на рамото й не се е получила вдлъбнатина.

— Радвам се. Вечеря утре?

— Сряда е — отвърна той и кимна в знак на съгласие. Джеф обичаше нещата да имат ред. Всяка сряда вечеряха у семейство Орстед, в неделите пък, след службата, обядваха у неговите родители. Първия понеделник след първия вторник на всеки месец се провеждаха събранията на официалния градски съвет, последвани от неофициална среща, веднага след това, във „Взрив-о-вкусно“. Женският клуб имаше сбирка следващия четвъртък и така Кати можеше да прекарва още време с майка си и сестрите си, а пък скаутите се организираха всеки петък.

Човек измерва живота си в Хардуд в зависимост от някакви последователни събития и въпреки че това не бе за всеки, за Джеф Бйерке си бе истинско удоволствие да следва рутината.

— Аз ли съм последен?

Мини вдигна поглед.

— Майкъл закъснява, но не смятам да го чакаме. — Тя вдигна поглед към тавана, сякаш можеше да вижда през него. Джеф нямаше да бъде особено учуден, ако се окажеше, че може, защото добре си спомняше, че докато беше във втори клас, всички бяха готови да се закълнат, че има очи и на гърба си.

— Да започваме — подкани ги тя.

От кухнята излязоха Док Шърв и Ториан Торсен, последвани от Дейв Опегорд. За пръв път Торсен изглеждаше притеснен, застана смутено до камината, сякаш бе на съвършено чуждо място.

До известна степен бе точно така.

— Добре. — Док Шърв остави чашата кафе на обичайното й място, на самия ръб на масата. — Освен ако някой не иска да каже нещо, с което не съм запознат, в програмата ни тази вечер има пет основни въпроса, които трябва да обсъдим.

— Пет — кимна Мини.

— С най-големия проблем ли започваме, или да го оставим за накрая? — попита Орстед и насочи палец към тавана.

— За накрая — каза Дейв Опегорд. — Не ми се ще да го решаваме, докато Майкъл още го няма.

Орстед кимна и отпи дълга глътка кафе от чашата си, а след това я остави, вече празна, на полицата на камината. Седна отново на мястото си и скръсти ръце на огромното си шкембе.

— Така. Да се заемаме първо с момчето на Питърсън.

Джеф също кимна в знак на съгласие.

— Да, налага се да направим нещо, въпреки че изобщо не ми идва наум какво.

Док Шърв смръщи чело.

— Кое от момчетата на Питърсън, какво е станало?

— Ами… — потракването на иглите на Мини се забави. — Става въпрос за Дейвид Питърсън. Синът на Брайън и Ета. Той…

— Той не беше ли в Макалистър?

— Не. В края на краищата, реши да отиде в Хупъл. — Джеф поклати глава. — Идиот. Макалистър беше къде-къде по-добро решение, а той да предпочете Хупъл.

Устата на Мини се бе превърнала в права линия.

— Барбара Ериксън замина за Хупъл, затова.

— Да. — Не можеш насила да спасиш някого от собствената му глупост. Дейвид бе хукнал след приятелката си и точно както всички предполагаха, тя го бе зарязала заради някого от по-горните курсове — или ако можеше да се вярва на клюките, заради няколко момчета от по-горните курсове — при това още през първите няколко седмици. Това, което никой не бе предвидил обаче, бе по каква наклонена плоскост ще се подхлъзне младежът.

— Обади ми се един мой стар съвипускник… — започна Джеф.

— Ти нямаш стари съвипускници, Джеф, завърши само преди две годни…

— … който работи като охрана, докато защити дисертация по социални проблеми.

— Сериозно? — ухили се Док. — Ченге да се преориентира към социалните служби? Невероятно.

— Стига — намеси се Мини Хансен и го погледна остро, за да го накара да млъкне. — Джеф, продължавай, ако обичаш.

— Та исках да кажа, че Дейвид бая се е осрал там. Участвал е в няколко сбивания — всеки път са го пребивали до неузнаваемост — освен това не успява да си издържи изпитите, а на Брайън и Ета не е казал нито дума за проблемите си.

Това бе въпрос, с който трябваше да се заемат семейство Питърсън — ако изобщо двамата имаха представа, че съществува подобен проблем.

Само че те не знаеха. Скапаняци — те бяха от хората, които винаги се притесняваха прекалено много за това, което ще кажат другите. Къщата им винаги бе безупречно поддържана, децата им — задължително чистички и спретнато облечени, домашните и извънкласните задачи — направени навреме, а те никога не обсъждаха проблемите си с другите. За тях беше значително по-лесно да покрият възникналите проблеми и да ги оставят неразрешени.

Така не се правеше.

— Леле, по дяволите — каза Боб Орстед. — Ама аз не разбирам къде е тук проблемът. — Той сви рамене. — Просто да вземе да се откаже преди годишните изпити и да се връща вкъщи. Няма да има никакви оценки, нито добри, нито лоши. Това означава, че сигурно тази година няма да има шанс да постъпи в Макалистър, но следващата есен няма да има проблем — не и с резултатите, които е изкарал на САТ.

— А ти откъде знаеш какви са му резултатите? — изви едната си вежда Мини Хансен. — Да не би момчето да е нещо специално, или ти ги помниш всички?

— Аз съм в училищното настоятелство, все пак, но отговорът е не, разбира се, че не помня резултатите, които всяко дете в града е изкарало на САТ, но винаги преглеждам резултатите, а не са много тези, които имат по 1480 точки.

Ториан Торсен се стараеше да не излъчва самодоволство, докато чакаше мълчаливо да приключат с обсъждането. Тори се бе справил още по-добре и въпреки че той самият никога нямаше да успее да разбере какъв е точно смисълът на този САТ — а Джеф сигурно подозираше, че той е съвсем наясно — много добре разбираше настървението, с което хората участваха в състезания и се опитваха да спечелят.

— Проблемът — започна търпеливо Док, — ще дойде от родителите му. Те ще изпищят на умряло. За тях това ще означава срам и позор. — Той постави длан на челото си. — Синът ми, наследникът ми отпадна от колежа; едва ли това е краят на света. — Док разпери ръце. — Няма да се учудя, ако Брайън го изгони от къщи.

— Точно така е. — Джеф въздъхна. — Въпреки че изгонените деца си остават проблем на големите градове.

— Наистина са проблем на големите градове — изсумтя Мини Хансен. — И ще си останат проблем на големите градове. Ние, не, аз няма да допусна подобно нещо да се случи тук. — Гласът й звучеше спокойно, но тя бе оставила плетката и бе стиснала ръце, а кокалчетата й бяха побелели в скута.

— Не, разбира се. — Боб Орстед поклати глава. — Само че е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. — Той вдигна ръка, за да възпре протеста й. — И въпреки добрите ни намерения много добре знаем, че е значително по-лесно да го кажем, отколкото да го изпълним. И преди сме приютявали деца, ако се налага, ще го сторим отново. Гнездото на Санди и Свен в момента е празно и те могат да използват още един чифт ръце във фермата.

— През зимата ли?

— Естествено — кимна Орстед. — Няма да им коства кой знае колко да платят на Дейвид да се грижи за фермата, да живее там, да храни животните. А Свен успя да си стъпи на краката, след като прибра реколтата. Поне този път реколтата му беше добра.

— Той плати ли си?

— Почти — кимна Орстед. — Ако има късмет, догодина по това време ще бъде на чисто.

Той просто нямаше как да откаже на Боб, защото преди четири години Боб изнуди банката да отпусне на Свен заем, благодарение на който той успя да си спаси фермата.

Така нещата се подреждаха. Родителите на Санди им бяха подарили обичайния си новогодишен подарък — билети за едномесечна ваканция във Флорида, а Джеф бе по-спокоен, когато фермите в околността бяха обитаеми, защото, когато оставаха празни, сякаш привличаха всякакви неприятности и бе не само срамота, но и направо вбесяващо, когато някой от хората му се прибереше у дома и завареше претършувана и ограбена къща, а най-неприятното бе, че той като защитник на реда не можеше да посочи извършителите. Така всички се превръщаха в заподозрени по един или друг начин.

— А Брайън как ще реагира на цялата тази работа? — Орстед поклати глава. — Хич няма да му стане приятно — отговори той сам на въпроса си. Въздъхна шумно и дълбоко.

Дейв Опегорд кимна.

— Винаги съм си мислел, че от него ще излезе по-добър баща и по-добър християнин, че няма да се прави чак на такъв дръвник. — В очите му проблесна нещо. Дейв обичаше понякога да стряска хората с грубия си език. — Струва ми се, че проповедта тази неделя трябва да бъде за семейството. Ще засегна темата за блудния син, точно така.

— Да не би да си въобразяваш, че това ще свърши работа? — попита го Док Шърв, а както тонът, така и свитите му вежди показваха съвсем ясно, че не вярва, че от подобно нещо има смисъл.

— Не, разбира се. — Опегорд продължи да пухти с лулата си, за да я разпали — Но от друга страна, ако църквата е пълна и всички присъстват и ръкопляскат оглушително, когато стигна сублимния момент, ако някой напомни на Брайън, че ще се отрази благоприятно на счетоводната му практика, ако не се въздържи, и той е първият, който стане да изръкопляска… абе според мен той ще схване намека.

— Ами ако все пак не го схване?

Мини Хансен отново бе взела иглите.

— Ако не го схване — каза тя с изтънял, леденостуден гласец, — ще загуби целия си бизнес в района и ще му се наложи да се премести някъде другаде и винаги ще бъде лошият пример за всички онези, които не се грижат за своите. — Изражението й бе неразгадаемо. — А това няма да се отрази никак добре на Ета, а пък за момичетата и за Дейвид ще е голям шамар, затова, уважаеми господа, вие сте тези, които трябва да се погрижите да схване необходимото. — Очите й се спряха на Джеф.

Джеф кимна. „Разбрано, Мини.“

Тя погледна Дейв Опегорд, без да трепне.

— А от старите ми уши не убягна, че за да се разреши проблемът, църквата ти трябва да е пълна до пръсване, нали така?

Опегорд лапна парче кекс.

— Признавам се за виновен. Сега можели да се заемем със следващия въпрос?

 

 

След проблема със семейство Питърсън, те се прехвърлиха на въпросите за училището, на трудностите с клана Свенсън, а Джеф си позволи да се разсее, докато най-сетне Док Шърв не вдигна показалец.

— Тази вечер имаме две спящи красавици. Едната е Иън Силвърстайн, той е с изкълчено рамо и спи заради демерола. А пък другата — продължи Шърв и поклати глава, — другата е вестри, Иън го нарича джудже, а пък според мен си е жив неандерталец. Това нещо… той излезе от онази пуста дупка, от която се появиха Чедата.

— Кой е виждал неандерталеца, това де… вестрито? — попита Мини.

— Аз го виждах, в случай че имате някакви съмнения — сви уста Шърв.

— Робърт, знаеш, че нямах това предвид.

Шърв прие думите й, защото те бяха възможно най-близкото до извинение, което щеше да получи, и кимна с глава.

— Засега не много хора. Аз, двамата Торсен, Иън, Дона и Марта. Само че…

Мини ги прекъсна със сумтене.

— Според мен това не представлява някакъв сериозен проблем. Едва ли има други хора, които биха си държали устите затворени като тях.

— Само че, както исках да кажа, преди да бъда прекъснат, през двете минути, докато го прехвърлим от операционната в колата ми, Орфи Хансен се бе събудил и тръгнал по коридора. — Той разпери ръце. — Дона веднага го е върнала в стаята му, според мен едва ли е забелязал нещо, само че…

Мини наведе глава на една страна.

— Защо изобщо сте довели вестрито тук? Защо просто не сте се обадили в общинската болница в Гранд Форкс да изпратят линейка? Той не е от нашите хора. Много ми се иска да мога да бдя над целия огромен свят, но това е просто невъзможно. Ние сме… просто едно малко градче, което се старае само да се справя с проблемите си.

Орстед кимна.

— Не виждам какъв е проблемът, наистина не разбирам. Може някои да го е изхвърлил от колата на пуст междуселски път. Никой не е успял да види номера. — Той разпери ръце. — Нали ми казахте, че дори не говори английски.

— Не говори. — Дейв Опегорд поклати глава. — Боб каза, че май не говорел английски.

Ториан Торсен притеснено пристъпи от крак на крак, но преподобният Опегорд и Док Шърв, и Мини Хансен бяха толкова заети да се дразнят един друг, че дори не го поглеждаха и не забелязваха притеснението му.

— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се струва, че Ториан иска да каже нещо — обади се Джеф.

— Тогава, Ториан, говори — каза Мини Хансен. — Недей да стоиш така със зяпнала уста. Ако имаш нещо за казване, хайде, давай.

— Той… казва се Валин. Валин, син на Дурин, поне така твърди.

— Какво трябва да значи това?

Торсен стисна устни — изражението му бе умислено, нещо, което можеше да се забележи изключително рядко у Ториан Торсен — и сви вежди.

— Може да означава нещо, а може и да не означава нищо. И двете имена са изключително древни. Във всеки клан и семейство на Народа има поне по един Валин и Дурин, във всяко едно поколение. Само че, когато с Ториан и Маги заминахме да търсим Иън и Хоузи, ни помогна вестри на име Дурин, а името предполага, че е от много стар род. А ето че този идва и твърди, че са го изпратили през Скритите Проходи, за да ме предупреди, че един от Чедата е изпратен, за да ми пролее кръвта.

— Ами баща му? Той дължи ли ти такъв кръвен дълг? — попита Мини.

— Не. — Ториан поклати глава. — Може и да си мисли, че ми го дължи, но ако той и хората му някога са ми дължали нещо, то отдавна е платено и надплатено. — Той огледа лицата на събралите се. — Така че това по никакъв начин не задължава, когото и да е от вас.

— Я престани да плещиш глупости — сопна се Мини. — Разбира се, че ни задължава. Не мога да твърдя, че ми е особено приятно, но все става въпрос за някаква етика.

Дейв Опегорд кимна.

— Щом не бива да оставяме този… вестри на властите, значи няма защо да се съобразяваме с нещата, които са позволени или непозволени от тях.

Беше необичайно един лютерански свещеник да пренебрегне нещо по практични, а не морални основания, но Дейв си беше такъв.

Зае се отново да натъпче лулата си, както си седеше в поизносеното кожено кресло, а движенията му бяха толкова познати, че дори не се налагаше да поглежда.

Док Шърв изсумтя.

— Това много ме радва — каза той. — Защото за мен ще бъде истински проблем да зарежа един от пациентите си на отбор юнаци, които нямат елементарна представа какво да правят с него.

— Направо да се не надяваш! — Опегорд повдигна едната си вежда, докато пухтеше с лулата, за да я разпали. Тютюнът пое искрата и димът бавно се изви към тавана. — Ти да не би пък да знаеш?

— Знам, ами — кимна Шърв. — Ти пък познаваш ли друг лекар, който да е успял да спаси живота на не човек?

— Аз познавам — каза Мини Хансен. — Доктор Макъртри в Хътън.

— Мини. — Шърв я погледна над очилата. — Мини, ама той нали е ветеринар?

Боб Орстед се разсмя.

— Да, правилно, не е от онези тесни специалисти.

— Валин е по-близо до човек, от което и да е същество, лекувано от Мак, при това той си е мой пациент. Вие някога да сте чували за Хипократовата клетва?

— В интерес на истината, аз съм чувала. Само че ти сигурен ли си, че тя важи за вестрите? — Опегорд пухтеше с лулата и съсредоточено наблюдаваше как димът се всмуква от камината и изчезва.

— Стига, Дейв, и за кучетата важи, ако гледаме сериозно на нещата.

— Само дето никъде не е написано. — Очите му се замъглиха за момент. — „Каквото и да видя и да чуя“ — а сега идва частта, която най-много обичам — „от живота на хората не отнемай туй, що ценно е…“ — Опегорд кимна. — Отец Улсън в Хътън не знае нищо по въпроса, нали така?

— Нищо, освен ако ти не си му подсказал нещо. Нали не искаш да кажеш, че можем или трябва да изхвърлим дребосъка навън на студа единствено защото не е човешко същество?

Опегорд поклати глава.

— Не, не съм казал нищо подобно. Това, което имах предвид, точно както обикновено, бе, че трябва да измислим кое е най-разумното в случая, а не да търсим, кой закон да спазим. — Той въздъхна. — Защото, когато се чудиш на законите, изведнъж се появяват прекалено много. — Той вдигна ръка. — И няма да ми е никак приятно отново да чуя, че подобни думи звучат прекалено странно от устата на свещеник.

Джеф Бйерке кимна. Точно това бе проблемът на останалата част от света — там всички бяха доволни от безумните закони и правила.

Не че Джеф имаше нещо против законите и правилата. Само че не приемаше безумието хората да се подчиняват на законите като такива, а не да се съобразяват със същността им.

Не се правеше така, поне не и в Хардуд. Да се погрижиш за своите хора, бе задължение, което не бе написано някъде на хартия, а се правеше, защото така бе правилно, а ако в подобни случаи законите пречеха, значи спокойно можеха да бъдат пратени по дяволите.

Вече споменатата Хипократова клетва не бе възпряла Док да направи аборт на тринайсетгодишната Лили Норщед, въпреки че законът изискваше лекарят да получи разрешение от баща й — в случая мъжът, от който тя бе забременяла; както и от майка й — жената, затваряла очи за всичко, което ставало пред погледа й, под собствения й покрив. Дори не се бе замислил и съдията така и не разбра, защото щеше да се погрижи всичко да излезе наяве.

Само че човек трябваше да се грижи за съседите и познатите си. Ставаше така дори когато се налагаше да се преструваш, че Мел Норщед се е подхлъзнал и е паднал в свинарника, докато е хранил прасетата, дори когато трябваше да обясниш на всички онези нещастници от Щатската полиция, които си вряха носовете, където не им е работа, и искаха да се направи пълна аутопсия, че ще се наложи да заколят поне десет прасета, ако искат да се доберат до останките от трупа, а регионалният специалист по съдебна медицина вече се бе подписал на смъртния акт, но те, разбира се, нямаше как да разберат, че Док Шърв е жива легенда в този край.

Потракването на иглите на Мини Хансен бе спряло и всички очи в стаята се извърнаха към нея.

По устните й трепна една от особено редките усмивки, тя вдигна чашата с кафе сред настъпилата тишина и отпи, преди да глътне.

— Ториан — каза тя, — никого не бихме оставили на онези вълци — или пък на които и да е вълци — нито сега, нито никога. Така че — каза тя, остави чашата кафе и отново се зае с плетката, — престани да се въртиш като шугав, ами сядай мирно и кротко. — Възрастната дама подчерта заповедта си с особено шумно потракване на иглите. — Мразя да си напрягам врата.

Опегорд се обърна към Джеф.

— И какво сега?

Джеф поклати глава.

— Има още двама на пост край Скрития Проход. Просто за всеки случай. Това бе първото, което направих. Останалата част от деня обикалях и оглеждах за следи. Уплаших един забележителен елен и открих страхотно място на едно дърво, където може да се дебне при лов, и ми се струва, че никой не го е използвал напоследък, но следа от вълк не забелязах.

— Това добре ли е, или не? — попита Док Шърв.

Джеф не бе сигурен дали Док зададе въпроса риторично.

— Ще ми се да знаех. — Чедата, разбира се, можеха да приемат човешки облик, но той не бе видял следи от боси нозе. Не бе видял почти нищо.

Джеф потисна тръпката си, защото законът забраняваше пазителите на реда да имат уплашен вид.

За момент Мини стисна устни.

— Последният сняг падна преди четири дни. Това значи, че или е дошъл преди това, или все още не е пристигнал.

— Или пък че аз съм го изпуснал.

— И аз за това си мислех — каза Док Шърв с широката многозначна усмивка на обигран продавач на коли. — Само че съм прекалено любезен, за да го кажа направо.

Джеф кимна.

— Мислих и по този въпрос. Тази вечер Свен Хансен ще докара снегохода си и ще остане с нас. — Той погледна часовника си. — Всъщност в момента Кати сигурно му е сервирала вечерята.

Орстед се разсмя.

— Дано да е опекла едно допълнително пиле и да имате повечко сладкиш — За апетита на Свен се носеха легенди. След това той кимна. — Чудесна идея.

Свен бе може би най-добрият ловец в цял Хардуд и бе един от малцината, които редовно проследяваха сърни, вместо да си търсят подходящо място, където да останат и да дебнат дивеча, докато се приближи. По начина на Свен повечето ловци рискуваха да изпуснат набелязания обект, но никой не бе чувал Свен някога да е изпускал желаното животно.

— На разсъмване ще поеме северната страна над града, а аз ще обходя южната. — Нямаше никакъв смисъл да се лутат в тъмното, дори и да нямаше никаква опасност. А пък когато дебнеше някаква опасност, не бе особено разумно да излизат и да проверяват.

— Не, идеята не е особено добра. — Иън Силвърстайн бе застанал на вратата и бе очевидно, че едва се държеше на краката си.

Беше си сложил стар зелен хавлиен халат, разпридан на подгъва, стегнат на кръста с яркочервен колан. Лявата му ръка бе скрита под халата, а отворът на гърдите показваше, че е привързана с ластичен бинт.

Хоузи бързо се изправи и застана до него.

— Иън, трябва да почиваш.

Иън поклати глава.

— Не, не сега. — Лицето му беше бледо и изпито. — Вие не чухте Валин, но аз го чух ясно.

Джеф кимна.

— Да, но…

— Той не каза, че Чедата искат Ториан. Каза, че искат да пролеят кръвта му.

Е, и? Тоест…

По дяволите. Трябваше да се сети преди.

— Тори?

Ториан Торсен вече бе грабнал телефона, закачен на стената, и набираше някакъв номер.

След известно време поклати глава.

— Никой не се обажда.

По дяволите! Торсен се обърна към Иън и изломоти нещо, а след това стисна с длан здравото му рамо и отново се обърна към съвета.

Ториан Торсен изпъна гръб.

— Много ви моля да ме извините — каза той. Гласът му прозвуча неестествено официално, с нотка, която Джеф никога преди не бе долавял.

Боже, колко зле се получаваха нещата. Торсен просто щеше да тръгне с колата си към Минеаполис. А ако имаше късмет, можеше и да му се размине — Джеф нямаше никаква представа какво държаха семейство Торсен в раниците за спешни случаи, винаги готови в багажника на колата, но сигурно бе напълно достатъчно, защото Торсен само грабваше кредитната си карта и бе готов да замине за колкото време се налага, при това без изобщо да се притесни.

Но, по дяволите, Ториан Торсен напускаше района на Хардуд много рядко, и то с огромно нежелание, а пък сам в големия град щеше да бъде като риба на сухо.

— Я чакай малко, Ториан Торсен — обади се Мини Хансен. — Май имаш повече смелост, отколкото ум. Което не е особено трудно.

— Тя е права, Ториан — кимна Шърв. — Ще ти трябва помощ.

Боб Орстед погледна Джеф и кимна. Той също се бе сетил.

— Да. — Джеф стана от стола. — Май ще съм аз.

Торсен нямаше да се съобразява с ограниченията за скоростта, но значката на Джеф щеше да ги измъкне от възможните проблеми, особено ако той поемеше волана. Градските ченгета не получаваха кой знае колко пари, но поне можеха да се възползват от няколко преимущества, сред които спадаха и глобите за превишена скорост.

Щом се налагаше да проследяват едно от Чедата по градските улици, Торсен щеше да има не само нужда от помощ, но и от човек, който поне да ги измъква от неприятностите, защото със сигурност предстояха проблеми с местните представители на властта.

Торсен не можеше да си позволи да му бъде направена полицейска проверка, докато Джеф можеше. На практика, може би дори и на теория, значката и отличителните знаци по колата му осигуряваха достъп почти навсякъде, но ако заловяха Торсен с оръжие, разрешителното му от Северна Дакота нямаше да попречи да го тикнат в затвора в Минесота.

Торсен кимна.

— Много добре. Тръгваме след пет минути. — Обърна се и излезе от стаята. Никой не чу шума от стъпките му, въпреки че той излезе забързано.

Боб Орстед вдигна дясната си ръка.

— Аз ще обясня на жена ти, синко, и ще се грижа за нея — поде веднага той, сякаш очакваше въпроса, който Джеф се канеше да зададе.

— Много ще ти благодаря, ако я накараш да се премести при вас с Елън, докато ме няма. — И без това щеше да си има достатъчно грижи на главата, а да се притеснява и за Кати, сама в къщата, докато наоколо обикалят вълци, готови дори да влязат в града, никак не му се нравеше.

— Няма проблем. Можеш поне да ме отървеш от магазина за известно време, затова вземи да ме произведеш в длъжност.

Поне за момента идеята бе добра. Преди това се налагаше Джеф да се обади в щатското управление, за да направи прехвърлянето на поста официално, само в случай че Боб се натъкнеше на нещо, при което имаше нужда от официални правомощия.

Само че междувременно… той извади от джоба си ключове и ги подхвърли на Орстед.

— Има две резервни значки в дясното чекмедже на бюрото ми.

Замисли се за момент, след това взе кобура с пистолета от библиотеката зад себе си и го подаде на Орстед. Сети се и за апарата за отчитане на скоростта, извади го от джоба и също му го връчи. Орстед извади пистолета от кобура и отвори цевта, за да се увери, че е зареден, а след това внимателно го затвори и го остави както обикновено.

Док Шърв повдигна едната си вежда.

— Сериозно ли мислиш, че ще ти трябва пистолет?

Мини Хансен изсумтя.

— Ториан Торсен сигурно вече е натоварил половината оръжия от каталога на „Смит & Уесън“ в багажника.

— Ще се обадя, щом разбера нещо — каза Джеф и тръгна, за да си вземе парката.