Джоел Розенберг
Пурпурно небе (34)

Изпращане
Орисница за бъдещето

Пролетта настъпваше; мирисът й се усещаше във въздуха. Пъпките по дърветата се бяха раззеленили за една нощ, а много скоро, на пръв поглед сякаш изведнъж, щяха да се превърнат в пораснали листа. Още по на север щеше да изглежда дори по-бързо и неочаквано. Някога, всъщност много отдавна, тя бе чула, въпреки че не можеше да си спомни кога, че пролетта настъпва най-бързо и неуловимо в Сибир. Казваха, че ако си достатъчно търпелив, можеш да застанеш до цветните пъпки и да видиш как бавно се отварят. Би било хубаво да видиш подобно нещо, но вече бе твърде стара, за да пътува.

Всичко беше въпрос на време.

Тя бе от род, в който всички бяха твърди като камък. Мини бе Хансен по майчина линия, а също и по брак.

Нямаше да има рак, който да порази важни органи, нито пък артрит да нападне ставите; никакви прогресивни мъчителни болести. Просто с всеки изминал ден щеше да отслабва, всяко изкачване по стълбите щеше да я затруднява и плаши, всяко хранене да става все по-малко вкусно, докато един ден щеше да заспи в леглото си и животът да я напусне. Точно както в поемата.

Тя поклати глава. Вече не я преподаваха в часовете по литература. Имаше прекалено много за обясняване. Жалко.

 

 

И какво мислите откри викарият,

когато стана и се огледа?

Горкото старо кресло, вече безполезна купчина,

сякаш бе смачкано!

Виждате, разбира се, ако не сте съвсем оглупял,

как изведнъж се е разпаднало —

най-неочаквано, без дори да каже дума —

Също като сапунени мехурчета, които се спукват.

 

 

Представителите на семейство Хансен бяха същите. Но можеше да бъде и много по-зле.

Докато сапуненият мехур се пръснеше, тя щеше да се облича топло сутрин, да излиза навън на студа през задната врата, да оставя решетъчната врата отворена, а пък дървената — едва открехната, да придърпва стария бастун и двете убийствено оранжеви пластмасови кофи от задната веранда, да смъкне старите си кокали по задните стълби и да се отправи по пътечката към гората.

Вървеше с прекалено много внимание, за да знае какво я очаква на връщане. На места все още беше останал по малко сняг, а земята бе все още замръзнала под черната кал. Много лесно можеше да се подхлъзне и да си счупи крака.

Пътеката се виеше през горите чак до любимите й брези. Когато навремето започна да преподава в училището, те бяха тънички фиданки, сега превърнали се в огромни възлести бели пръсти, щръкнали към небето.

Десетина пластмасови кофи, в цветовете на дъгата, висяха на дърветата, за да събират бавно сълзящите капки.

Тя остави кофите на земята. Свали другите една по една и постепенно започна да пресилва събралия се воднист сок в едната кофа, а след това полека връщаше кофите по местата им. Утре щеше да си вземе ръчната бормашина, за да направи нови дупчици.

Преви гръб, подгъна и коленете, за да разпредели болката на две места, което бе чудесен компромис, след това вдигна бастуна и го постави на раменете си.

— Искате ли да ви помогна, госпожо Хансен?

Тя вдигна поглед. Пред нея бе застанал. Иън Силвърстайн, прехвърлил наметка през едната ръка, а със свободната заканваше раницата на един клон. Вътрешната страна на ботушите, както и коленете на дънките, бяха изцапани с червеникава пръст, каквато нямаше в цяла Дакота, а грубо зашита рана червенееше подута на дясната му буза. Мечът му бе закачен на кръста, но той очевидно нямаше никакво намерение да го свали.

Готвеше се да го попита кога се е върнал у дома, но единствените случаи, в които задаваше въпрос, бе, когато знаеше отговорите, по-точно в клас, или когато наистина се налагаше.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш — отвърна тя. — Да не би да си въобразяваш, че ми е много приятно да мъкна тези тежки кофи, а?

— Аз пък си помислих, че ви е приятно. — Той се усмихна и вдигна бастуна от раменете й с дразнещата лекота, която младите винаги демонстрираха, станеше ли дума за физическа дейност. — Много не разбирам от гората — каза той, докато вървяха по пътеката към къщата, — ама тези дървета тук ми приличат повече на брези, отколкото на кленове.

Тя изсумтя.

— Всеки, който си вари собствен кленов сироп, след като може да си купи много по-хубав в „Рейнбоу“ в Гранд Форкс, при това и доста по-евтин, си заслужава цялата хамалогия. Брезовият сироп, обаче… да знаеш, че ако го пробваш, ще ти се прииска и ти да направиш, или изобщо няма да се сетиш за него.

— А на дамите от рода Хансен винаги им е допадал.

— Ще ти препека филийки за закуска. Струва ми се, че една закуска добре ще ти се отрази. — Тя го погледна остро. — Знае ли някой, че си се върнал?

— Хоузи. Семейство Торсен. Това е.

Тя повдигна едната си вежда.

— Наистина ли? Успял си да се промъкнеш покрай тези, които са край дупката?

Той се усмихна накриво.

— Имам си начини. Не ми се разправяше с никого — едва ли ще остана кой знае колко; чака ме една недовършена работа.

— Така ли? — Тя повдигна и другата си вежда. — И въпреки че те чака недовършена работа, си дошъл да ме видиш? Чувствам се поласкана.

Той кимна.

— Да, дойдох да те видя — каза той и се заизкачва по стъпалата.

— Давай направо и просто бутни вратата — каза тя. — Оставила съм отключено.

Тя го накара да пресипе сока в двойна тенджера, поставена на старата готварска печка, след това запали котлона с бързо отработено движение и нагласи пламъка така, че сините езичета едва докосваха дъното. Бръкна бързо с пръст и установи, че нивото на водата е напълно достатъчно, но въпреки това свали една стара порцеланова кафена чашка с назъбени ръбове от полицата над мивката и я напълни с вода.

— Водата още ли е спряна у Арни? — попита тя.

Той се замисли за момент, а след това кимна.

— Май да. Не съм се отбивал там.

Тя посочи шкафа за бельо и банята в дъното на коридора.

— Има чисти кърпи и стар халат, останал от мъжа ми. Трябва да ти стане. Има вана, има и душкабина долу в мазето, точно до съдомиялната и сушилнята. Избирай кое предпочиташ.

— Аз…

— Да, да, знам, младите винаги бързате. Имаш достатъчно време да закусиш, да си вземеш душ и дрехите ти набързо да се изперат. Нищо няма да ти стане. Хайде.

Усмивката му бе колеблива, също като на уплашено малко момче.

— Един горещ душ ще ми дойде добре, съгласен съм.

— Върви тогава. Така ще имам време да препека хляб и да направя закуска като хората и за двама ни.

 

 

Когато заслиза по стълбите — коланът с меча бе прехвърлен през рамо така, че да може да използва и двете си ръце, за да избърше доста порасналата си коса с една от шарените хавлиени кърпи, които тя отдавна трябваше да изхвърли — възрастната жена бе приготвила пържени филийки, кафето бе сварено, сипано, имаше и дребни домашни наденички, препечени приятно, които все още съскаха и пръскаха на решетката на печката.

— Как предпочиташ яйцата? — попита тя.

— Да не са сурови. — Този път усмивката му бе по-естествена. — Може и бъркани. Да не са препържени, ако може. — Закачи колана с меча на облегалката на стола и се отпусна тежко.

Много време беше минало, откакто бе приготвяла храна за млад човек, но й стана приятно, че все още умее да направи нещата както трябва. Въпреки че бе кльощав, Иън погълна четири наденички, три яйца, две препечени филии, изпи огромна чаша портокалов сок, а най-накрая тя сложи пред него и пържените филийки.

Загреба с лъжичката масло и го размаза отгоре, а след това ги заля с брезов сироп.

— Моля те, госпожо Хансен, преядох…

— Ти сам попита за сиропа — каза тя и му даде знак. — Опитай.

Лицето му се изкриви недоверчиво, но въпреки това той си отряза малко парче и го лапна предпазливо. Веждите му се вдигнаха нагоре.

— Доста… хубаво. Различно.

— Надявам се, че го казваш в положителен смисъл, млади човече — каза тя.

— Именно — отвърна той и отхапа нова хапка. — Забележително. Нещо като сироп, но е много вкусен, наистина.

Дори не бе забелязал, че тя не си е сложила чиния. Беше гладна, но щеше да се почувства неудобно да яде пред него, защото той веднага щеше да забележи колко малко ядеше напоследък.

Беше си сипала чаша кафе, седеше на масата срещу него и го чакаше да заговори.

— Искам да те помоля за нещо — каза най-сетне той.

Тя кимна и изви едната си вежда.

— Искам да пазиш едно нещо.

— Дълго ли? — Тя поклати глава, когато той кимна. — Не съм сигурна, че можеш да разчиташ за много дълго на мен.

Усмивката му стана широка.

— И това съм го измислил.

— Разкажи ми тогава — подкани го тя.

 

 

— Така, сега внимавайте с нея, внимавайте, нали ви казах! — Гласът на Иън се носеше отдолу, докато Джеф Бйерке проверяваше каишите на импровизираната люлка за последен път, преди да я спуснат в дупката.

Въжето под мишниците й се изпъна, но тя успя да удържи част от тежестта си като стисна с длани, облечени в ръкавици, въжето и само след секунди вече бе на дъното на дупката.

Иън Силвърстайн подръпна възлите, а след това с типичното за младостта нетърпение извади малък нож и ги сряза.

— Насам — каза той и я поведе към тъмата на тунела; мечът и раницата бяха прехвърлени на лявото рамо, в свободната си ръка бе понесъл сгъваем стол.

Тя го последва в мрака и в…

 

 

… мътната сива светлина и тишина.

Само ако можеше, щеше да се възхити как изведнъж всички болежки по тялото й изчезнаха. Не че се почувства здрава и силна, но вече не чувстваше абсолютно нищо.

Все едно че бе гост, който наблюдаваше всичко през нейните очи.

Иън нагласи стола възможно най-близо до стената на тунела, а тя остави кошницата с плетката на земята и се настани. Столът бе обикновен, метален, взет от склада в църквата, но съвсем не се седеше неудобно на него. Изглежда, на това място неудобствата не се усещаха.

— И колко дълго да чакам тук? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не знам — каза той. — Но ти ще разбереш, госпожо Хансен.

— Нали Джеф Бйерке или някой друг ще минава всеки няколко месеца, за да ме вижда? — попита тя. Когато Иън бе заговорил, й се бе сторило странно, но сега вече разбираше как ще може да седи тук търпеливо, докато се налагаше. — Сигурно ще се наложи да му поискам да ми донесе още прежда.

— Сигурно — отвърна Иън Силвърстайн.

Той извади кожена кесия от якето си и я постави в скута й.

— Ще разбереш — каза той и свали плътен пръстен от пръста си и го сложи на палеца й.

Стана й отлично. Тя повдигна тежката кесия и се опита да развърже връзката.

— Отвори я, ако искаш — каза той. — Само не я давай на никого, докато не разбереш, че моментът е настъпил. Ако дойде някой и иска да ти я вземе, просто му кажи да си върви по пътя и той ще те послуша. — Усмивката му бе малко пресилена, сякаш искаше да се усмихне, но чувството го нямаше, притъпено от тишината на Скрития Проход. — След като пръстенът е толкова близо до един от скъпоценните камъни, можеш да убедиш всеки в каквото пожелаеш.

— Ти сигурен ли си?

Той кимна.

— Нали така се сдобих с този — каза той. Закопча колана с меча на кръста си, след това коленичи и свали навитата на руло наметка от раницата. Тръсна я, за да се разтвори, задържа я първо с едната, а сетне и с другата ръка, докато си слагаше раницата на гърба.

— Ще се виждаме — каза той и се наметна.

В следващия момент изчезна и само екотът на стъпките му се разнесе в далечината, докато напълно се стопи.

 

 

Тя отвори кесията, но само за момент, и погледна зеления пламък вътре, а след това грижливо я завърза и отново я постави на скута си. Наведе се и взе плетката.

Колкото и дълго да се налагаше, Мини Хансен щеше да чака.