Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crimson Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Пурпурно небе

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0212-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4555

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Болки в гърдите

Док Шърв натисна спирачките на голямата си кола и дочу приятното скърцане на заледения сняг под гумите. Мина доста време, преди Чък Халворсен, нарамил пушката като на боен поход, да се покаже от навеса. Отстъпи бързо, когато Док му махна, за да го успокои.

— Радвам се, че е буден — каза саркастично Шърв.

Иън поклати глава.

— Той не е тук, за да внимава за коли.

— Правилно.

Иън посегна да отвори вратата, но Шърв положи ръка на рамото му и го спря.

— Първо си допий кафето — каза Шърв и посочи пластмасовата чашка, останала на стойката на таблото. — Нали не бързаш чак толкова много?

Иън не обърна внимание на въпроса, но отпи от кафето.

Истината е, че нямаше представа дали да бърза или не. Тъкмо това го притесняваше. Незнанието не бе повод за задоволство, то го плашеше повече, отколкото трябваше.

— Струва ми се, че кафето е много повече навлязло в местните обичаи и нрави дори от лютеранството — отбеляза Иън.

Зъбите на Шърв бяха учудващо бели, когато се усмихна при тази забележка, с изключение на едно кафеникаво петно, което Иън предположи, че е получено от пушенето на пури.

— Самата истина. Дали ще ходиш на църква или не, си е твой проблем. Само че, ако не пиеш кафе, хората ще те сметнат за смахнат.

— То аз съм си смахнат — каза Иън. — Само че ти вече си ми свикнал. — Отпи нова малка глътка от горещата кафява течност.

На задната седалка, Валин отпиваше от своята чаша с шумно сърбане, а когато Док Шърв подаде термоса на джуджето, той си сипа отново. Човек никога не знае дали кафето ще му хареса, преди да го е опитал, а на Валин черното кафе допадна още с първата глътка, въпреки че Иън винаги бе смятал, че това е вкус, който се придобива постепенно.

Като дете, преди да се качат в колата, за да тръгнат нанякъде, Иън винаги внимаваше да не пие много, за да не му се налага след това да ходи до тоалетната. Ако си жаден, докато пътувате, това си е твой проблем, а и по-късно ще можеш да пиеш до насита. Ако обаче се наложеше да отидеш до тоалетната, малко след като сте потеглили, това бе класирано на едно от първите места в списъка на Бенджамин Силвърстайн за грехове, които заслужават наказание. Но пък, от друга страна, и дишането бе в началото на същия този списък, създаден от баща му.

Беше наистина отвратително, че тези неща все още имаха влияние върху Иън, че все още не бе успял да изличи спомена за онзи гад баща си и от най-далечното ъгълче на ума си, но какво пък, нещата стояха така и точка.

По дяволите.

Най-лошото бе, че така и не успя да разбере какво иска от него баща му, защото, както и да постъпеше, щяха да му кажат, че е трябвало да бъде обратното. Спрелият часовник поне веднъж в денонощието е точен, само дето никога няма да знаеш кога.

Иън мразеше да не е наясно.

Нямаше търпение да усети ефеса на меча в ръката си, да усети под краката си твърдата пътека за фехтовка и лекия, едва доловим, мирис на метал, когато нахлузиш маската преди двубой. Там можеше да се довери на инстинктите си, там бе единственото място, където всичко му бе ясно, сякаш в моментите, когато мисълта му избистряше даден въпрос, вземаше някаква панацея.

Само че тук нямаше значение. Както нямаше да му се наложи да спре в някой от Скритите Проходи, за да се изпикае, така и нямаше да му се налага да спира, за да почива, да яде или да спи. А дори когато преминеха Скрития Проход, ако имаше спешна нужда да се облекчиш, можеше да го направиш някъде по пътя, стига да не те преследваха. Там просто разкопчаваш панталоните, макар отначало да ти се струваше странно, че го правиш на открито.

Затова продължи да пие кафе и още веднъж прокле наум баща си, че го принуждава да се замисля за всяко едно проклето нещо, което прави.

— Едва ли ще има някаква полза, но по-добре да ти го кажа — започна Док. — Можеш да отложиш тръгването поне за няколко дни, знаеш го, нали?

— Ами? Ти сериозно ли говориш? — Иън се насили да се усмихне. — И да рискувам да си изпусна нервите?

По лицето на Док Шърв можеше да се изпише още по-скептично изражение, но ако веждата му се бе извила по-високо, сигурно щеше да се откъсне.

— Ти? — Шърв изсумтя толкова силно, че от носа му изскочи нещо и се закачи на ръкава. Всеки друг би се притеснил от подобна случка, но Шърв просто се избърса с хартиена кърпичка. — Как ли пък не.

Известно време помълча, а след това продължи:

— Да се пазиш, нали!

— Какво казва височайшият, Иън Среброкаменни? — застърга гласът на Валин от задната седалка. — Да не би да обяснява каква неземна привилегия е за него да му бъде позволено да подкара сам металната карета?

— Той, ъъъ, все още не е стигнал до този въпрос — отвърна Иън и усети, че Валин му е говорил на берсмолски, а пък той е продължил разговора на английски. — Височайшият все още не е открил подходящ момент, за да заговори по този въпрос — отвърна на берсмолски той.

Валин изръмжа скептично.

— Според мен възможности имаше много.

По изражението на Шърв личеше, че е любопитен. Само че на Иън точно сега не му се обясняваше.

— До скоро, Док. Благодаря ти, че ме докара.

— Моля.

Той все още пазеше рамото си и затова отвори вратата много внимателно, слезе и отключи задната врата, преди още Валин да е посегнал.

Навън беше студено, но след малко нямаше да има нужда от парката си, затова бързо я съблече и си сложи кожено яке, което си купи от магазин за втора ръка в Гранд Форкс. С това яке, където и да се намираше, щеше да се впише добре в околната среда, което бе много добре, но той го обличаше главно защото бе удобно и защото му харесваше.

Извади Убиеца на гиганти с ножницата от сака и го прехвърли през рамо, а след това пое и раницата за широките презрамки. Направи крачка към дупката, надникна вътре и пусна раницата, без много да му мисли. Карин Торсен му бе помогнала да събере необходимите неща, а тя определено знаеше какво прави; нищо нямаше да се счупи, дори и при по-силен удар. След това забърза обратно към колата, за да вземе и другите раници и дълъг бастун.

Двете раници и бастунът последваха първата, вече някъде в дупката.

Дойде ред на Иън. Док Шърв и момчетата на Хансен бяха завързали края на едно въже, дебело пет сантиметра, за теглича на колата на Док. Иън много пазеше раненото си рамо и внимателно се захвана със здравата ръка, пристъпи над ръба и внимателно се спусна надолу по въжето към дъното. Побутна раниците към тунела, а когато се обърна, за да вземе бастуна, забеляза, че Валин е застанал зад него, леко разтреперан.

Джуджето имаше доста комичен вид в дънки и високи ботуши, а пък за парката да не говорим, но въпреки това Иън не се засмя. Щеше да нарани чувствата на вестрито.

Иън разтегна бастуна и го затегна, за да не мърда.

— Готов ли си? — Гласът му звучеше стегнат, поне така му се стори.

Валин наклони едрата си глава на една страна.

Иън махна с ръка в знак на извинение и веднага заговори на берсмолски:

— Духът ти готов ли е за завръщане в Тир На Ног?

Джуджето му се усмихна срамежливо.

— Този тук искаше и теб да запита същото, Иън Среброкаменни, ако ти сметнеш, че въпросът не е прекалено нагъл.

Тези непрекъснати поклони и раболепничене бяха повече от досадни.

— Искрено те моля — започна Иън, без да окъсва поглед от очите на Валин, докато си разменяха официалности — да ми направиш една огромна услуга и да говориш с мен нормално, тъй като една стара клетва кара ме неспирно да кървя, щом чуя тоз език височайши, а никак аз не искам кръв да се стича в ботушите ми по време на пътуването ни с теб.

Обърна се, без да чака отговор, и потегли към тунела, за да навлезе в Скрития Проход.

Болката вече я нямаше. Поне за известно време. Иън не усещаше абсолютно нищо. Рамото нито го болеше, нито пък беше излекувано, а крачейки в безвремието надолу по тунела под сивата светлина, която нито ставаше по-силна, нито угасваше, той не усещаше нищо. Може би някъде в подсъзнанието му се въртеше някакво предчувствие, но това бе игра на мозъка, нищо повече. Нито бе превъзбуден, нито пък уплашен — нямаше и следа от смелост; нито от жертвоготовност. Стига да решеше, можеше да остане завинаги в тази сивота, без да усеща болка в ставите, защото не е помръдвал някакъв неопределено дълъг период, без да има глад, без да му се ходи до тоалетната, без да се чувства самотен или отегчен.

Но пък времето навън течеше, не го чакаше.

Ето защо той направи това, което винаги бе искал да направи: пъхна бастуна в презрамките на раниците, когато Валин — той вървеше без напрежението, с което Иън бе привикнал — безропотно вдигна единия край и го подпря на рамото си, а младежът вдигна другия край.

Двамата потеглиха напред — нито бързаха, нито се бавеха, просто поставяха единия си ботуш пред другия, непрекъснато следвани от сивата, идваща незнайно откъде, светлина, топяща се някъде в далечината и преминаваща в тъмносиво, светлина, която така и не ставаше черна, колкото и далече да се взираше Иън.

Опита се да преброи стъпките, както правеше, както бе опитвал и преди, но този път се отказа малко след като стигна хиляда. В един момент реши да си сдържи дъха, докато ходеше, и успя да не диша доста дълго, без дори да го прореже болка в гърдите, но след малко откри, че е започнал да диша отново, а така и не си спомни кога е започнал пак и откога си поема дъх.

Не бе никак трудно да поддържа равномерна крачка; защото нямаше нищо друго, което да направи. Откри, че не може дори да мечтае, нито пък да измисли някоя сексуална фантазия. Реши да си припомни усещането за устните на Марта върху своите, топлината й и вкуса на целувките й, но не можа.

Нямаше нужда да диша, да пикае, да мисли. От време на време можеше да докосва бастуна, подпрян на рамото му, и знаеше, че носи няколко килограма, но нито имаше болка, нито тежест, нито напрежение, нищо. Не бе естествено крачките им с Валин да са така съвършено еднакви, но пък бастунът така и не помръдваше от мястото си.

Бе странно, наистина, но това звучеше някак далечно и теоретично; тук не ставаше въпрос за някаква загадка, която да те измъчва или напряга, като например става, когато езикът ти докосне някой болен зъб.

Тук те просто съществуваха и ако имаше нещо трудно в Скритите Проходи, то бе да изпиташ каквото и да е чувство.

Много по-лесно бе просто да…

Иън Силвърстайн продължи да върви напред.

 

 

Боб Шърв седеше неподвижно, моторът на колата работеше, а той се опитваше да се престори, че не забелязва болката в гърдите си. Ако станеше по-зле, щеше да се наложи да глътне още една таблетка, а никак не му се искаше да се поддаде на това изкушение.

Изглежда, студът предизвикваше болката. Ако се сгушеше в парката си и много-много не мърдаше, можеше да остане на студа сравнително дълго време. Ако пък включеше и малко топло, всичко щеше да е наред.

Това просто си бе едно прекрасно извинение. Шърв се разсмя на собствените си мисли, бръкна в джоба и извади сребърната табакера.

Единствената му дълга пура подрънкваше вътре. Той я извади и я разопакова. Истинска „Ромео и Жулиета Чърчил“. Осемнайсет сантиметра тъмно удоволствие с наситен вкус и още един повод да каже на пациентите си: „Правете както ви казвам, не гледайте какво правя аз“.

В повечето случаи те го слушаха.

Отряза върха с джобното си ножче, без дори да обърне внимание къде се търкулна отрязаното връхче, и щракна със старата си очукана запалка „Зипо“. Хората, които пушеха пури само за да се покажат, веднага биха ти казали, че връхчето се реже с онези малки уредчета, подобни на гилотини, които все му подаряваха за Коледа и които той така и не се научи да си направи труд да носи със себе си, както и не се научи да си пали пурите с обикновени запалки. Трябваше да се използва запалка, заредена с бутан, или кибрит.

Глупости на търкалета.

Шърв обичаше натрапчивата миризма на течността за запалки, а пък и тя траеше само за момент-два. А да разпали една нова пура, да я накара да задими, бе нещо като религиозен ритуал; един дългогодишен навик и нестихващо удоволствие.

Когато цигарата вече димеше, както той обичаше, колата бе пълна с толкова много дим, че той не можеше да види нищо през задния прозорец. Отвори прозорците по няколко сантиметра и от двете страни и остави ветреца да влезе и да прогони плътния дим от колата. През лятото, когато отиваше на някоя от дългите си разходки, хората му казваха, че от километри са познали, че идва, по миризмата на пурата.

Бяха му останали около шест пури „Чърчил“ и само още една кутия „Корона“. Отново идваше време да се обади в „А. Е. Лойд & Син“, освен ако не искаше да започне да пуши от легално внесените в страната пури. Но пък те нямаха този приятен вкус. Може би това бе илюзията на забранения плод.

Трудно му бе да прецени. Дяволски скъпи бяха, но се оказваха единственото удоволствие на фона на живота на лекар в малко градче и ниската заплата. Освен това за какво друго можеше да си похарчи парите? Децата му бяха пораснали и се бяха пръснали, връщаха се единствено за Коледа и ако поне някое от тях проявеше здравият разум и елементарното приличие да го дари с внуче, което да глези, те вече щяха да са сторили необходимото.

Да купи нови апарати за клиниката, винаги беше възможност, но бе много по-разумно да накара общината да плати колкото е възможно по-голяма част, за да им стане навик. След като Боб Шърв се пенсионираше — а все някога трябваше да се пенсионира, независимо от това, което си мислеха хората — щеше да им е безкрайно трудно да накарат някой високо платен лекар да поеме спешното отделение, както щеше да е почти невъзможно да накарат някой млад амбициозен дипломант да поеме клиниката.

Много му се искаше да накара Барби Хонистед да отиде да учи медицина, все още имаше шанс да се съгласи, но пък тя бе започнала връзка с някакво момче от Флорида още през първата си година в „Уилиям & Мери“ и напоследък си правеше устата да се жени.

Възможността младеж от Флорида да бъде привлечен да дойде да живее в Хардуд, бе почти равна на нула, а това означаваше, че не си струва нито да се обмисля, нито да се обсъжда.

Ако беше проявил достатъчно далновидност, щеше още навремето да забележи колко е умна Карин Рьолке, но това бе преди двайсет и една години, и трябваше още тогава да я насочи към медицината, а и Ториан съвсем не бе безнадежден случай, въпреки че бе малко вероятно. Щеше да е лошо за града, когато той си отидеше, и въпреки че в него имаше още живот, той наближаваше по-скоро края, отколкото началото.

Но стига празни приказки.

Дай на стареца пура и топло местенце да поседне и той щеше да си остане там цял ден, особено пък ако имаше за какво да се притеснява. А старостта даваше достатъчно поводи за притеснение.

Така си беше.

Болката в гърдите му се върна, а след малко отново отшумя. Така беше по-добре.

Посегна към телефона в колата и набра някакъв номер.

— Ало — каза той. — Аз съм. Ако ще правите нещо, сега е моментът. Иън отдавна вече е напреднал.

Облегна се назад, загледан в тлеещия край на пурата.

Едва ли бяха минали повече от няколко минути, когато кафявият й форд спря до неговата кола. Карин Торсен сигурно бе оставила автомобила си със запален мотор, а Хоузи бе седял вътре, готов да потегли.

Което пък означаваше, че е нервна. Шърв не я винеше.

Даде знак на Карин да седне, а след това отвори задната врата, за да помогне на Хоузи да качи багажа. Въздухът в кафявия форд бе топъл и приятен, миришеше на уют и канела, дори се долавяше съвсем лекият аромат на парфюма на Карин. Далечната мускусна миризма накара стария човек да си припомни годините, когато бе млад, години, отминали много отдавна.

— Сигурен ли си, че това е разумно? — обърна се Шърв към Хоузи.

— Не. Сигурен съм в много малко неща — отвърна Хоузи. — Увереността е предимство на младостта, а аз със сигурност вече не съм млад.

— Защо го правиш тогава?

Високият мъж мълча дълго.

— Защото може и да съм от полза. А напоследък на никого не съм от полза.

— Стига, Хоузи, всичко е наред.

Хоузи тъжно поклати глава.

— Не. Имаше време, когато можех да заведа Иън там, където трябва, но то отдавна отмина. В много отношения това е добре. Не е хубаво, че съм загубил силата си, но поне ще се чувствам по-удобно и по-спокоен. — Той сви рамене, или поне на Боб Шърв му се стори, че свива рамене — парката му бе прекалено широка за слабото тяло и висеше доста свободно. — Освен това, нямам кой знае какъв избор. Обещах на дядото на Тори да се грижа за Карин и Тори, а и… — Той отново поклати глава. — Само че не виждам как мога да го направя, ако остана тук или отида в града.

— А ти винаги спазваш обещанията си.

Хоузи кимна.

— Винаги. Затова давам обещания изключително рядко.

— Ясно. — Ако някой друг твърдеше, че винаги спазва обещанията си, това би накарало Шърв да им се изсмее, дори любезността не би могла да поспре.

Само че Шърв не се съмняваше в черния мъж. Желанието, с което Хоузи помагаше на хората в града, бе станало пословично, носеха се легенди, както и за категоричните му откази да обещае каквото и да е. О, да, тук имаше и още нещо. В стъпките на Хоузи личеше енергия, която Шърв не бе забелязвал никога преди, която докторът смяташе, че едва ли някой е виждал от векове — а за колко векове ставаше дума, никой не би могъл да познае; Шърв дори се съмняваше, че знае да брои до толкова. Хоузи прехвърли раницата на гръб и с бърза крачка се отправи към дупката, без да се обръща назад, без да се колебае и спира дори за секунда, а след това пристъпи в тъмата и изчезна от погледа му.

Шърв остана, където беше, продължи да дими с пурата и да се чуди. По дяволите, самият той изгаряше от желание да последва Хоузи просто за да разбере какво става.

О, не, това не бе никак разумно. Е, нямаше да го направи, защото отдавна вече не бе дете, нито пък защото пристъпите на ангина бяха зачестили напоследък.

Предстоеше му работа, а истината бе, че той обичаше работата си.

През повечето време я обичаше истински. С всяка година ставаше все по-трудно, но не можеш да си позволиш старостта да те повали. Единственият начин да се държиш стегнато бе да отстояваш с борба и усилие всеки сантиметър от пътя, който ти предстоеше.

Той продължи да пухти с пурата още малко, а сетне отиде до вратата на Карин. Прозорецът й бе замръзнал, но след секунда се отвори.

— Той ще се справи — каза й той.

Тя веднага се усмихна, но по очите й личеше, че се страхува.

— Притеснявам се за него… за всички.

— Мъжете са родени да си търсят неприятностите и затова понякога припламват искри — каза той. — А за кой него ставаше въпрос — за Тори, за Ториан или за Хоузи… или може би за Иън?

Устата й помръдна беззвучно, а сетне тя заговори:

— За всички. Този път си мислех за Хоузи. — Стисна устни. — Не се притеснявам за Ториан, нито за Тори, поне в момента. Не смятам, че на този свят се е родило Чедото, което да се изправи пред моя Ториан и да го победи, и ако тези… тези неща не ме отвращаваха толкова много, щях да ги съжалявам.

„Изкуствената смелост много ти отива, Карин“, помисли си той.

Далечната болка се премести от гърдите към рамото и стана по-остра. Той поглади джоба, където държеше таблетките с нитроглицерин.

— Ще се видим по-късно, Карин. — Обърна се без повече приказки и отвори шишенцето, без дори да го вади от джоба си. Прекалено често му се случваше да повтаря това движение напоследък. Когато най-сетне се върна в колата си и седна, таблетката вече бе под езика му и той остана неподвижен няколко минути, докато вкусът й най-сетне прогони болката от гърдите му.

Така вече беше по-добре.

Боб Шърв продължи да дими с пурата, включи на скорост и подкара обратно към града.