Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crimson Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Пурпурно небе

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0212-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4555

История

  1. — Добавяне

Глава 14
Бранден дел Бранден

Иън бе учуден, но без да е шокиран: селцето Мерини гори не бе нищо внушително, но или се бе разраснало, откакто Тори бе идвал тук, или Тори го бе омаловажил, когато разказваше и обясняваше колко е малко.

Приятелят му бе разказал за няколко колиби, разположени в сечище на самия край на ловен резерват, притежание на маркграфиня Мер, но когато пътят през Мерини гори свърши при сечището, Иън забеляза около шест къщи, скупчени от двете страни на калдъръмената улица, която се оказа единственият павиран път в селото.

Това бе един от последните крайгранични постове на Вандескард преди началото на планините, които ги деляха със Средните владения, и въпреки че помежду им търговията почти не бе развита — войните и неспирните слухове за начало на нова война пречеха на търговския обмен — тук минаваше един от най-преките пътища между Градищата и Източен Вандескард.

Тук щяха да те причакат, ако преценяха, че не искат да идваш. Ако обаче някой имаше желание да го използва като евентуален път за нападение, щеше да се натъкне на проблем. Планинският път започваше стръмно изкачване по-нагоре, виеше се и продължаваше сякаш чак до облаците.

— Добре че в момента отношенията ни са приятелски — каза Хоузи. — Не е ли удивително колко пропасти може да създаде човек, когато разполага с няколко века, за да ги посвети на работа.

— Защо тогава е бил нужен този път? — попита Иън и в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му, той осъзна, че въпросът му е повече от глупав.

— Защото — каза Хоузи, а в усмивката му бе стаен ням упрек — пътят се спуска — ръката му се изви като арка надолу, — но освен това се и изкачва. — Ръката му отново се стрелна нагоре.

— Този нещастник се извинява за глупостта си, приятелю на Приятеля на Бащата на вестрите, сам той баща на Народа — започна Валин, а челото му бе смръщено от учудване, — но той наистина не разбира. Всички пътища се изкачват и се спускат. А този път не е по-различен в това отношение.

Добре че поне дребосъкът се бе отпуснал достатъчно и се сещаше да говори официално само от време на време. Поклоните и официалностите съвсем не бяха по вкуса на Иън. Слава богу, че джуджето нямаше представа, че самият Хоузи е Бащата на вестрите, защото тогава нямаше да се отпусне дори и толкова.

— Да ти призная, младежо — каза Хоузи, — при повечето пътища е така. Но съвсем не при всички.

— Аз… нищо не разбирам.

— Нали знаеш, че по някои от Скритите Проходи може да се върви само в едната посока, а те могат да бъдат наречени пътища. Времето пък, колкото и да бърза или да се бави, препуска или забавя скорост само в една посока.

— И винаги ли трябва да бъде така?

Ако въпросът не беше глупав, тогава бе такъв, че Валин нямаше да успее да схване смисъла на отговора. Както и да е, Хоузи проявяваше удивително търпение с бавните реакции на Валин, както и с тези на Иън, и щом младежът са замисли над това явление, веднага му стана ясно, че Хоузи не бе свил отчаяно или безразлично рамене, както Иън с удоволствие би постъпил.

— Никой не е в състояние да надбяга времето. Вие знаете ли приказката за Аса-Тор и посещението му при Утгарда-Локи?

— Локи ли? — Очите на джуджето се разшириха.

— Не, не, не става въпрос за Лисичия брат — по това време Локи и Хонир пътували с Тор. Аз говоря за Утгарда-Локи, той бил гигант, който една вечер забавлявал тримата в пещерата си.

Яденето и пиенето преминали в надприказване и хвалби, нали не забравяте, че говорим за Аса-Тор, а той винаги е имал прекалено голяма уста — достатъчно, че да нервира домакина.

Затова той накарал един червенокос мъж да предизвика Локи, да си премерят силите в яденето; предизвикал Аса-Тор да повдигне котката си; накарал саката старица да се надбягва с Хонир. Тримата аезирци загубили състезанията, защото червенокосият мъж бил самият Огън, а никой не е в състояние да изяде повече от огъня; котката всъщност била стомахът на Уробурос, Червеят на света, а дори самият Тор не бил в състояние да повдигне света, докато сакатата старица се оказала Времето и никой, дори бързоходец като Хонир, не бил в състояние да надбяга времето, нито дори да го накара да се върне, макар и крачка назад.

Както обикновено, докато Хоузи разказваше някоя приказка, времето минаваше по-бързо и по-приятно и въпреки че бе в доста напреднала възраст и куцаше, това че говореше, докато вървеше, така и не го забави. Вчера, разказът за бягството на Хонир им запълни времето от закуската чак до обяда, а подробната му приказка за Бойн и Сьомгата на Знанието ги отведе чак до мястото, където вдигнаха лагер, за да пренощуват, а ето че сега разказът за посещението на Тор при Утгарда-Локи ги отведе напред по пътя чак до жилището на маркграфинята, което стоеше като страж и сякаш охраняваше пътя към селото.

Това, което приличаше най-много на странноприемница в селото, бе ловната хижа на маркграфинята, дълга колиба със сламен покрив, напълно заобиколена от нещо като тераса, която щеше страхотно да отива някъде на брега на езерото Бемиджи, ако не бяха зелените лози, които Иън знаеше, че са резбовани по колоните, а не са истински, защото бяха окичени със златни листенца. Високите прозорци бяха скрити от дървени кепенци, а вратите — препречени така, че да не се влиза. Единственият знак, че мястото е обитавано, личеше по виещия се дим от една напълно обикновена кирпичена постройка отзад.

Това бе твърде неприятно. Ако някой от двора на маркграфинята бе в резиденцията, можеха да поискат подслон за през нощта или пък да използват името на Иън, за да се сдобият с коне. Въпреки че селото се оказа по-голямо, отколкото се говореше, едва ли щеше да се намери конюшня, пълна с животни, които спокойно да чакат пристигането на пътници, които да ги купят или вземат под наем.

Много лошо. Така щеше да…

Мислите му бяха прекъснати от ритмичното трополене на конски копита някъде в далечината, което се приближаваше с всяка изминала минута. Валин се спусна без капка колебание към шубраците отстрани на пътя. Презрамките на раницата му се закачиха на някакъв клон, а той светкавично се освободи и изчезна от слисания поглед на младежа, като единственото доказателство, че е бил с тях, оставаха трепкащите листа и клонки.

Хоузи се усмихна извинително.

— Синовете на вестрите не са сред най-смелите създания на света, но аз, въпреки това, ги обичам.

Иън изсумтя.

— Валин бе събрал достатъчно смелост, за да дойде в Хардуд без предварителна подготовка и без никой да го чака, въпреки че бе лошо ранен.

— Точно така. — Хоузи остави раницата на голата земя край пътя и се облегна на тоягата.

Иън сви рамене и също остави раницата си на земята и леко разхлаби ефеса на Убиеца на гиганти в ножницата, за да му е подръка. Не че щеше да успее да направи кой знае какво, ако се изправеше срещу отряд войници, но Огненият Херцог го бе научил, че има моменти, когато просто трябва да си придадеш наперен вид, другите веднага се връзваха, а на теб не ти струваше абсолютно нищо.

Отряд от двайсет конници, облечени в типичните за Пламенния Род ливреи в оранжево и черно, изтрополиха иззад завоя на пътя, а по върховете на копията им искряха сини висулки.

Защо пък сини?

— Небесният Род — отговори Хоузи на незададения въпрос. — Тръгнали са да изпълняват задача, поставена им от Симона, тоест от името на Владенията като цяло, не са тук само като представители на Пламенния Род.

— Това нещо обичайно ли е?

— Не.

Конниците забавиха хода си, когато наближиха широкото място на пътя, където Иън и Хоузи се бяха спрели, за да ги чакат. Никой не носеше пелерина с качулка, всеки един от копиеносците бе стиснал грижливо излъскан щит в свободната си ръка, а другата, в която крепеше копието, бе облечена в метален ръкав, който излизаше от високата ръкавица и нагоре се скриваше под дългата наметка.

Всички бяха със заострени шлемове, които покриваха задната и странични части на главата, а пред носовете на ездачите минаваше предпазна лента, която сигурно си имаше някакво специално име, както и още една, скрила устата им, продължаваща чак до ушите.

Водачът бе с три червени и сребърни ленти на щита, които показваха, че е ординарец от Пламенния Род. Той умело подхвърли щита на конника от дясната си страна, а след това скочи леко и грациозно от коня.

Свали шлема и го подаде на друг конник.

— Иън Среброкаменни — каза той, усмихнат едва-едва, колкото да се покажат зъбите му. — Особено ми е приятно да те видя тук.

Бранден дел Бранден все още носеше мустаци, но острата му брадичка бе гладко избръсната; очевидно в момента брадите не бяха на мода в Пламенния Род, а Бранден дел Бранден държеше особено много да бъде в крак с модата.

Той бе съвсем малко по-нисък от Иън, а тялото му бе нещо средно между слабата фигура на Иън и набитите мускулести тела на двамата Торсен.

Като се изключат китките му: и двете бяха яки и много мускулести, също като на Иън. Истински китки на фехтовчик. Един ординарец от Пламенния Род може и да не беше равен по умения на професионалните дуелисти, но мъжът, застанал пред него, бе съвсем очевидно опитен мечоносец не само на вид, но и на практика, а китката бе оста, около която се въртеше целият професионален живот на фехтовчика.

— Иън не познаваше Бранден дел Бранден нито отдавна, нито много добре, но след запознанството им си бе направил съответните изводи и никак не го харесваше. Не беше заради отявленото увлечение на мъжа пред него по Маги — Иън разбираше подобен възторг и влечение, а Тори щеше без всякакъв проблем да го постави на мястото му, ако прекрачеше границата — определено се дължеше на самоувереността му, която Иън не можеше да се насили да преглътне. Бранден дел Бранден в никакъв случаи не бе на повече от трийсет, но не му мигна окото, когато се наложи да управлява Фалиас, докато чакаха пристигането на новия Огнен Херцог. Може би всичко бе просто завист или ревност. Бранден дел Бранден не само че си бе извоювал завидно място в света, където живееше, но щеше да съумее да си го запази. Той бе син на Бранден дел Бранден старши, което го правеше наследник на отговорностите и задълженията на баща му, но той щеше един ден да наследи и мястото на баща си.

Вероятно от него се очакваше да направи следващата крачка, затова Иън пристъпи напред и подаде ръка; Бранден дел Бранден също пристъпи напред и пое подадената му ръка, за да стисне китката на Иън със същата сила, с която младежът стискаше неговата. Веднага усети, че ръкостискането на Бранден бе значително по-силно от неговото.

— И на мен ми е приятно да те видя — каза Иън.

— Как така?

Защото това е любезният начин да поведеш разговор или тук не беше така?

— Защо не?

— Нямам представа защо на човека, когато вандестийците наричат Вречения войн, ще му бъде приятно да види ординарец от Пламенния Род — отвърна Бранден дел Бранден небрежно и тихо, въпреки че в гласа му прозвуча заплаха, която Иън не бе долавял никога преди.

Добре де, но по същата логика защо на един ординарец от Пламенния Род ще му бъде приятно да види онзи, който му измъкна рубина Брисингамен буквално изпод носа и го предаде на Фрея да го пази?

— А ти тогава защо каза, че се радваш да ме видиш?

— Не съм казал, че се радвам; казах, че ми е приятно — отвърна Бранден дел Бранден, сякаш предизвикваше Иън да се почувства обиден. — Вереден дел Харолд, чиито войски те чакат при Северния Проход, ми дължи един овен, а войската му дължи на моята част угощение. — Той посочи мъжа зад себе си, който не спираше да зяпа Иън и Хоузи с поглед, който би трябвало да бъде професионален интерес, а не студена враждебност, както изглеждаше на пръв поглед.

Благодарността очевидно не се смяташе защо кой знае какво сред управляващите във Владенията. Което съвсем не ги отличаваше кой знае колко от управляващите по друго време и на друго място, нали така?

Майка му стара, точно така беше.

— Как разбра, че идвам? — полюбопитства Иън.

Бранден дел Бранден вдигна поглед към небето, преизпълнен с досада, и чак след това отново срещна погледа на Иън.

— Не мога да ти кажа — отвърна той.

„Я виж ти, помисли си Иън, може би ще ми хареса да те понауча как да играеш покер с големи залози, Бранден дел Бранден. Хич те няма да лъжеш.“

— Някое птиченце ти е казало… казало му е, нали? — каза на английски той.

— Лично аз бих казал — някое доста едро пиле — отвърна Хоузи също на английски, застанал зад него.

Не биваше да забравя, че не е редно да се забърква с богове. Щом започнеха да проявяват интерес към теб, нямаше измъкване. Дали Фрея, или може би Один, бяха изпратили Хугин, или е бил Мунин, във Владенията, за да разпространят новината, че Иън е отново в Тир На Ног? А ако беше така, защо го бяха направили?

Ако беше за негово собствено добро, някой щеше преди това да го предупреди. Значи не беше за негово добро.

— Значи си дошъл да ме посрещнеш? — кимна Иън. — И защо?

Бранден дел Бранден си рамене.

— За да те нахраня и да ти осигуря коне, и да те преведа без проблеми до Владенията и Небесния Род. — Изражението му бе напълно неразгадаемо. — Чуват се слухове, че Чедата държат да пролеят кръвта на приятелите ти, че може би няма да имат нищо против, ако успеят да се докопат и до твоята. — Обърна се към Хоузи. — Ако бъдеш така добър да привлечеш вниманието на слугата ви вестри, който така шумно слухти в храстите, и да го викнеш, може да ви сервираме нещо бързо, за да похапнете, а след това ще потеглим. — Той тихо се разсмя сякаш на нещо, което си бе помислил. — Не съм си и мечтал да ме изпратят да преведа Вречения воин до Владенията и да му осигуря безопасно пътуване, още по-малко да осигуря присъствието му пред пазителя на ключовете на самия Вечен Наследник.

Пак ли се започваше? По дяволите.

— Не съм сигурен, че някога ще се появи Вречен войн, но дори и да се появи, то това не съм аз — опита се да обясни уморено Иън. — Аз съм просто Иън Силвърстайн от… от Хардуд, Северна Дакота, Съединени Американски Щати. Истината е, че не съм най-некадърният фехтовчик на света, но в способностите ми няма нищо легендарно, нито пък магическо, и не само че не мога да поведа армиите на Вандескард в победоносен поход срещу Владенията, но и да можех, не бих го сторил. Честна дума. — Той разпери ръце. — Просто не съм аз човекът, от когото да се притесняваш и страхуваш.

Пръстенът на Харбард сякаш натежа на пръста му. Щеше да е толкова лесно да го използва, за да убеди Бранден дел Бранден в думите си, но дали беше разумно? Какво ще кажат тогава другите от Владенията, какво ще си помислят за Бранден дел Бранден, ако бъде убеден в нещо, в което всички те се съмняваха? Особено след като той не бе от хората, които лесно се оставяха да бъдат убеждавани, в каквото и да е.

А ако той не можеше да разчита на благодарността на човек от Градищата, може би малко страх щеше да се окаже от изключителна помощ.

А може би нямаше.

Пътят нагоре към Градищата се виеше някъде високо и както му се стори, безкрайно далече. Ако си ординарец от Пламенния Род и си въобразяваш, че придружаваш мъж, който според слуховете е предопределен да покори дома ти, който от векове се смята за непревземаем, може да ти се прииска най-искрено да провериш колко пъти ще се претърколи този мъж надолу по склона на планината.

— Твърдиш значи, че няма от какво да се притеснявам, така ли? — Бранден дел Бранден кимна отривисто, а усмивката му стана по-широка. — О, много ти благодаря, че ме успокои. — Той отстъпи назад и изпъна гръб. — Преценявам, че забележката ти ме е обидила и приемам тази обида за предизвикателство.

— Какво?

— Ти ме обиди, като каза, че се притеснявам, следователно, че се страхувам. Това, наистина, не е най-лошата обида, с която един мъж може да се сблъска, но истината е, че съм се бил и заради доста по-незначителни неща. Все пак това е въпрос на чест. — Той преглътна веднъж, макар и с известна трудност. — Ще бъде ли първата ми кръв достатъчна, за да удовлетвори честта ти, както твоята ще удовлетвори моята чест?

„Той се страхува от мен. Защо тогава предизвиква този дуел?“

Това нямаше значение, вече не. Напротив, разбира се, че имаше значение. Да си наясно с мотивите на противника, бе също толкова полезно, колкото и умението да отбиеш някой удар, независимо дали се намираше на пътеката за фехтовка или не.

Хоузи пристъпи напред.

— Разбира се, че първа кръв ще удовлетвори Иън, Бранден дел Бранден, ако се стигне до това — каза спокойно и разумно той. — Само че бих искал да ти кажа, като негов секундант, че той не възнамеряваше да изрече обида.

Бранден дел Бранден кимна с разбиране.

— Разбира се, че приемам думите ти.

Едрият набит мъж, който държеше щита на Бранден дел Бранден, го подхвърли на друг войник, а след това скочи тежко на земята. Ботушите му глухо тупкаха по сбитата пръст, докато крачеше наперено към Иън и Хоузи. Застана пред Бранден дел Бранден.

— Като секундант на Бранден дел Бранден — каза той, — отказвам да приема думите ти. Беше нанесена обида, беше отправено предизвикателство, а предизвикателството — прието.

Ако Бранден дел Бранден имаше някакво възражение към намесата на секунданта си, то не пролича нито по лицето, нито по мълчанието му.

Нещата започваха постепенно да се изясняват. Преди време, мъжете от Градищата бяха пробвали подобен прийом и с Тори. Намерението им тогава, поне на теория, е било просто да проверят доколко го бива с меча.

Нещата обаче се бяха объркали необратимо. Нещастникът, който бе предизвикал Тори, се бе опитал да му нанесе от онези рани, които започват отпред на гърдите и завършват с излизането на острието през гърба на опонента. Тори бе убил онзи идиот при самозащита и въпреки че в края на краищата Бранден дел Бранден се бе съгласил да приеме уверенията на Тори, че смъртта на глупака е била чиста случайност, той изобщо не вярваше, че в действителност е било така.

И така, вместо да накара някого от хората си да предизвика Иън, бе решил да се справи с проблема сам. Очевидно идеята бе набързо да се проведе дуел за проверка на уменията на новодошлия с меча. Иън не можа да не се възхити на смелостта на Бранден дел Бранден, дори на хитрата му постъпка.

„По дяволите, ако просто искаше да разбереш как се фехтувам, нещата можеха да се уредят и без целия този цирк. Следващия път пробвай просто да ме помолиш.“

— Кога? — попита той.

Бранден дел Бранден се обърна към секунданта си.

— Дали да не похапнем първо?

— Според мен, не. — Набитият здравеняк поклати глава. — Не и докато въпросът на честта не бъде разрешен — отвърна той.

Бранден дел Бранден вдигна ръце.

— Нищо не мога да направя, Иуолд дел Дерген смята, че трябва да започнем веднага.

— Много добре — кимна Иън. — Както желаеш. Искам само да помоля за няколко минути, за да се подготвя, ако това не представлява проблем. А дори и да представлява проблем, пак си искам тези няколко минути, за да се подготвя.

Бранден дел Бранден разпери ръце.

— Разбира се — съгласи се с усмивка той. — Колкото време ти е необходимо, Иън Среброкаменни.

 

 

Умът на Иън се стрелкаше в различни посоки, когато той седна в прахта на пътя, за да свали тежките ботуши за дълго ходене, а в това време Хоузи извади чифт гуменки от едната раница. Ботушите, които представляваха прекрасен избор за времето, докато обикаляш нагоре-надолу по планинските склонове, изобщо не бяха подходящи за бързите леки движения, които се изискваха по време на дуел. Ако се налагаше, щеше да се бие и в тях, по дяволите, щеше да се бие чисто гол, ако се налагаше, дори облечен в поличка от трева, ако някой настояваше, не че това бе най-важно, но Иън вярваше, че трябва да се възползва от всяко възможно предимство.

А беше вървял цял ден; не че не беше разгрял, не че щеше да е фатално без упражненията за разтягане.

Напротив, имаше нужда от тях.

Докато ходиш пеша, не използваш същите мускули и сухожилия както при фехтовката, но човек трябва да може да разчита на тялото си, когато се налага, а що се отнася до оръжието, с което разполагаше, никак не се притесняваше, че Убиецът на гиганти ще го подведе.

Да, китката бе центърът, около който се въртеше всяко състезание или дуел, но пък краката бяха силата, която задвижваше орбитата на движение, която даваше тласък на провеждания двубой. Едно разтегнато сухожилие, едно пристъпване накриво, един неочакван мускулен спазъм можеше да те закове на място на пътеката за фехтовка или да те вкара в нещо като омагьосан кръг на отбрана, а това щеше да доведе до бърз край на дуела, защото в която и да е вселена, ако противникът ти е в състояние да контролира пространството или времето, значи контролира всичко.

Хоузи свали десния чорап на Иън и започна да масажира миризливото му стъпало, докато то не стана напълно сухо. Усещането бе изключително приятно.

— Знам някои неща за стила на Бранден дел Бранден — каза Хоузи. — Единствено от това, което са обсъждали Ториан и Ивар дел Хивал, а това бе изцяло на базата на наблюденията на Ивар дел Хивал, който изобщо не е най-добрият дуелист, когото съм виждал.

Иън се бе дуелирал с Ивар дел Хивал и можеше да победи по-възрастния мъж с огромна лекота. От друга страна, обаче в ръкопашен бой Ивар дел Хивал много добре знаеше как да използва огромното си тегло и да извлече от него най-голяма полза. Наистина, и китката, и ръката му бяха силни, но сравнително бавни, погледът — орлов, но като боец изобщо не попадаше в категорията на Ториан Торсен.

— Казвай, де! — Иън започна първата серия упражнения за разтягане, както бе правил повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Изправи се бос и се наведе така, че да прихване с длани прасците си, а после започна да придърпва глава към краката, бавно и неумолимо.

Разтягането на мускулите отзад на бедрата и на дупето бе като опъване на нажежени струни на музикален инструмент. Затова той се напрегна още, не пренебрегна болката, но продължи да я поддържа. Колкото повече го болеше, толкова повече настояваше той. Болката в бедрата нито щеше да го убие, нито по някакъв начин да го нарани; нямаше начин да се разтегне дотолкова, че да се нарани, стига да упорстваше бавно, постоянно и без резки движения.

— Той е силен — започна Хоузи. — Сигурно прекалено много обича изненадващите удари или, с други думи, не обича да се бие, когато ги няма. Има склонност да се бие в ингарийски стил…

Иън се изправи и се зае да загрее раменете си.

— Виж сега, представи си, че той се бие с рапира. Настъпва, скоростта му е висока, ангажира острието ти, докато схване основните ти предпочитания в движенията, а след това нанася фаталния удар.

— Точно така.

Този стил много лесно щеше да заработи в полза на противника, каза си Иън, докато изпълняваше следващата серия разтягания, а след това остави ума си свободно да се рее.

До много скоро Иън бе изцяло фехтовчик с рапира. Навремето това бе напълно логичен избор, дори необходимост; беше държал на рапирата по същата причина, поради която водопроводчикът винаги носи в себе си по някоя и друга механична запушалка — не от любов към инструмента, а защото тъкмо с този инструмент докарваше парите в джоба си, и защото именно парите в джоба му го хранеха.

За да бъдат ангажирани начинаещи студенти за преподаватели и треньори, се налагаше да се проверят уменията им в дуели — най-доброто, което можеха да постигнат, бе да печелят възможно най-много точки във всеки един мач. Почти всички начинаещи студенти започваха с рапири, някои по-късно се прехвърляха на по-напреднали оръжия като шпаги и саби, сякаш нямаше какво друго да научат в привидно простичкия спорт с рапирите. Истината бе, че с тънкостите на боя с рапири можеха да запълнят поне сто живота.

Ако Иън искаше да изкара някак гимназията — а той държеше да завърши образованието си — нямаше да успее да се справи, ако си намереше работа в Макдоналдс. Времето, когато можеше да се издържаш сам, за да учиш, като разчиташ на минимална работна заплата, бе минало много отдавна, а той искрено се съмняваше, че такова време е съществувало, наистина бе твърде скептичен, че някога е съществувала подобна възможност.

Другите деца си имаха родители, които да им помагат и да ги поддържат. Поне си имаха семейства. А някои разчитаха и на стипендии.

Иън си имаше само себе си. Това бе всичко. Поне доскоро.

Пълна гадост.

Тръсна глава, за да проясни ума си. Да, миналото му бе пълна гадост. Наистина не бе никак справедливо да имаш пиян изрод и побойник за баща, който изхвърли сина си в мига, в който Иън реши, че повече няма да позволи да бъде боксова круша на долната гадина, наистина никога повече.

Всичко това бе истина.

Но сега трябваше да остави горчилката за някой друг път. Ако не се съсредоточеше в предстоящия дуел, вместо да се връща към ужасния живот, наложен му от онова жалко подобие на баща, Бенджамин Силвърстайн, противникът му щеше да го разсече на две.

А каквито и да бяха намеренията на противника му, той държеше да остане цял.

Отпусна глава настрани и направи пълен кръг назад и напред, без да обръща внимание на сподавените шушукания и приглушения кикот, който от време на време долиташе от скупчените ездачи, вече слезли от конете.

„Хайде, тъпаци, давайте, смейте ми се.“

Бранден дел Бранден се бе съблякъл и сега го чакаше в неофициалните дрехи за фехтовка, които обикновено се носеха в Градищата: леки пантофи на босо, впити бели панталони с пусната отгоре бяла туника, силно пристегната в талията, която много приличаше на типичното за каратистите облекла, като се изключи дантелата и бродерията по долния край на дрехата.

Бяло като символ на невинност, може би? Или пък бяло, защото е прекалено трудно да се почисти, а благородниците от Градищата никога не правеха нещата по лесния начин, след като можеха да засучат нещо до неузнаваемост. А може би предпочиташе бялото, защото по него кръвта щеше да личи по-добре, а един дуелист от Градищата може и да настоява, че докосване с оръжието не е имало, ако знае, че ще му се размине.

Може би решението му бе комплекс от всички тези причини. Едва ли бедността бе принудила Бранден дел Бранден да зашие твърде неумело няколкото малки разреза на дясната ръка, както и по-големите на дясното бедро и на лявото коляно. Това му бе рекламата, най-вероятно загубените от опонентите точки, въпрос на гордост, може би нещо като Хайделбергския белег — като изключим факта, че няма начин да свалиш Хайделбергския белег от себе си и да го подхвърлиш на слугите вестри, които да го изперат вместо теб, когато всичко приключи.

А и Хайделбергският белег също като карта показваше как си загубил точки. Облеклото на Бранден дел Бранден за фехтовка разкриваше, че повечето от попаденията в проведените двубои са били отбелязани от него. Може би имаше прекалено голяма склонност да скъсява разстоянието, да се впуска в атака, да отбелязва удари.

С една дума, твърде много му се искаше да победи. Това си бе напълно естествено, да ти се иска да победиш.

Само че, когато ставаше въпрос за мъжете от Градищата, човек никога не можеше да бъде сигурен. За тях чест и хитрост бяха преплетени в изключително сложна и донякъде необяснима система — бе много възможно някои от разрезите да са умишлено направени, единствено с цел да заблудят противника, но също така бе възможно, ако те хванат да правиш подобна измама, да бъдеш не по-малко опозорен, отколкото фехтовчик, сдобил се с белега си благодарение на услугите на някой пластичен хирург.

Но точно сега всичко това нямаше никакво значение.

Иън можеше да го победи. Усещаше увереността в мускулите си, подсказваха му го костите, при това толкова убедено, че започваше да се плаши. Бранден дел Бранден не бе в състояние да го победи. Не тук, не днес, сигурно никъде и никога.

Иън се усмихна и свали плътната бархетна риза, за да си облече тениска Виланова, спечелена на първия дуел в колежа — Иън имаше много други тениски, спечелени в други учебни заведения. За момент се замисли дали да не остави ризата — защо да се напива с пот, след като можеше да я запази, но пък от друга страна, се зачуди дали стягането и напрягането на мускулите му няма да подскаже на Бранден дел Бранден намеренията му и да му даде представа какъв ще бъде следващият му ход.

Както на масата за покер, така и на пътеката за фехтовка, човек не би искал да се изпусне и да издаде намеренията си, дори и съвсем случайно. Не бе възможно винаги да печелиш, но когато нямаше тази възможност, нека гадовете срещу теб с кървава пот заработят всяка победа. Всяка една отбелязана точка. Всеки път.

Нищо не биваше да се дава даром, нито на човека, седнал срещу теб на масата за покер, нито на онзи в другия край на пътеката за фехтовка, не защото го мразиш, а защото всяка точка, която спечелиш, всяка точка, която си извоюваш, си е само твоя, а в този свят толкова малко неща са истински твои.

Бранден дел Бранден взе меча си и проряза с него въздуха няколко пъти.

Оръжието му беше, със сигурност тук не можеше и дума да става за съвпадение, много подобно по форма и размер на Убиеца на гиганти: технически погледнато сабя — с два достатъчно остри ръба, излизащи от върха, източен също като игла — но на практика много подобна на шпага. Мечът на Бранден дел Бранден имаше семпли гравюри за украса, които всички използваха тук, докато Убиецът на гиганти бе снабден с ефес, подобен на чашка, поставен от Хоузи, защото Иън предпочиташе ръката му да е добре защитена.

Пое Убиеца на гиганти в ръка — изведнъж се почувства неестествено добре, както винаги, когато стиснеше оръжието — и го вдигна в простичък поздрав.

По стандартите на Средните владения, това бе твърде арогантна проява. И тук, както и у дома, можеше да познаеш кои е бил учителят на дуелиста по поздрава, но тук, за разлика от къщи, ако поздравиш сравнително простичко, означаваше, че си sui generis, но това за Иън нямаше значение. Поздравът на Бранден дел Бранден бе сложен, нещо като лист, по който Ториан Торсен можеше да разгадае много, но за съжаление него го нямаше, а острието на Бранден дел Бранден сочеше в гърдите на Иън.

Младежът направи предпазлива крачка напред, докато противникът му скъси разстоянието с един — единствен отскок.

След няколко минути сабите им се кръстосаха, но Иън много добре знаеше как да отбие удара. Бранден дел Бранден обичаше да се надува и никога не би използвал простичка атака, когато имаше възможност да демонстрира, че владее нещо по-СЛОЖНО.

Иън сдържа усмивката си. Все едно че участваше в двубои с един свой по-млад двойник: противникът му се биеше като дуелист с рапира, решен да демонстрира всеки трик, всяко умение, на което е бил научен. Париране и рипост, след това контрарипост, който отвеждаше острието от ниска към висока позиция или от висока към ниска.

Това бе прекалено лесно. При боя с шпага, както и при дуелите и в истинския живот, побеждаваш сложните похвати със семплост.

Отбиваш многобройните натруфени атаки, останалите опити за нападение, както и напъните да те приклещят и накарат да играеш по техните правила. Не му позволявай да отбие острието ти, възползвай се от атаката, а при отстъплението контролирай внимателно разстоянието. Не се бий като дуелист с рапира, не се опитвай да му демонстрираш сложните похвати, които владееш, просто изчакай възможността да приключиш дуела по най-простичкия възможен начин.

Търпението беше незаменимо качество. Един дуел бе състезание, в което не се демонстрираше сила, а излизаха наяве слабости. Не бе задължително да си по-добър от опонента си, за да го победиш, в повечето случаи победите се осъществяваха от хора, които се възползваха от чуждите грешки, като се стремяха самите те да не допускат грешки.

Затова: биеш се простичко и не забравяш нито за миг, че за едно докосване, за едно порязване, за една победа е необходимо да протегнеш ръка, но щом протегнеш ръка, тя попада в неговия обсег и можеш да бъдеш наранен.

Обсегът на Иън беше по-голям, докато Бранден дел Бранден бе по-силен и може би, но само може би, малко по-бърз.

Но всичко това нямаше значение. Той можеше…

Не. Иън изложи китката си, за да възпре чуждата атака, след това освободи оръжието и се протегна…

Бранден дел Бранден се сниши в ниска позиция, впусна се в нова атака, отби острието на Иън над рамото му, като при отдръпването проби отбраната на младежа и остави кървава бразда от алена болка на бедрото му.

Иън отби острието на Бранден дел Бранден настрани и се оттегли, куцукайки. Имаше момент, в който Бранден дел Бранден можеше да поднови атаката, и в този момент щеше да има възможност да отбележи второ докосване…

Но не, не това му бе целта, затова на Иън не му се наложи отново да отбива острието на противника си.

Очите на Бранден дел Бранден бяха разширени от изненада, когато съзря кръвта по острието си, както и тъмната резка от външната страна на дънките на Иън, но веднага се стегна и запази позата си, докато Иън най-сетне също се изправи и го поздрави отново.

В първия момент очите му се присвиха. Чудеше се дали наистина е било толкова лесно.

— Може би следващия път ще се представя по-добре, Бранден дел Бранден — каза Иън. — Но браво на теб — продължи той, а пръстенът на Харбард запулсира упорито на пръста му. — Много добър удар.

Все още не му бе приятно, че се е оставил да бъде победен и противникът да отбележи точка. Бранден дел Бранден нямаше за цел да спечели дуел до първа кръв, задачата му бе да прецени уменията на Иън. А погрешната му преценка го поставяше в губеща позиция.

И въпреки че топлата кръв, която се стичаше от болезнената рана и попиваше в дънките, го караше да се чуди дали е постъпил толкова умно, колкото му се е искало, краткото рязко кимване на Хоузи го успокои, че този път е постъпил наистина умно и предвидливо.