Джоел Розенберг
Пурпурно небе (27)

Глава 25
Плътта на Имир

Отговорът бил какво?

Иън не бе усетил, че пръстите му треперят, но когато понечи да остави чашата с кафето на масата, тя затрака по повърхността, докато той най-сетне не я пусна.

Светлината на пламъците в огнището хвърляха ту игриви отблясъци, ту спускаха тъмни сенки, докато стоеше вгледана в него от мястото си на черджето. Изглеждаше някак уязвима, което нямаше смисъл, след думите, които току-що бе изрекла.

— Извинявай, Иън, но идеята ти не е добра. Прекалено опасно е.

Опасно ли? Ако не направеше нищо, Вечният Наследник щеше да умре, а синът му да остане сирак без баща. А без Вечен Наследник, Владенията с помощта на Чедата рано или късно щяха да успеят да се доберат до семейство Торсен.

— Ако ще си говорим за опасности, погледни само в какво положение е Тори. Или дори Вечният Наследник.

— Иън… — Арни вдигна ръка. — Изслушай я — настоя той. „Ако се развикаш гневно и истерично, няма да постигнеш абсолютно нищо“, казваха поклащането на главата му и сърдитото изражение.

— Иън — заговори отново тя и се усмихна. — Моят Сребърен камък… — Тя също поклати глава. — Би трябвало и сам да знаеш за какво ме молиш, но очевидно не съзнаваш. Не говорим просто за нещо ценно, или дори уникално… като, ами…

— Като Мьолнир — помогна й Арни.

— Като Мьолнир. — Тя кимна. — Или пък Гунгнир, или Чайника на Дагда, или Щита на Мориган, или… — тя махна към мястото, където ножницата на Убиеца на гиганти бе закачена — за други предмети, превърнали се в митове и легенди, не говорим нито за магия, нито дори за енергия.

— Незначителни неща — каза Иън.

— Стига, стига, мой Сребърни Камене, не бъди такъв. Гунгнир и Мьолнир могат да съборят планини, а твоят Убиец на гиганти може да убие тез, що никой не може да унищожи. Това не е важно — освен ако не го свържеш с колието. — Ръката й се плъзна към основата на врата с широко разперени пръсти. Ноктите й не бяха дълги, но изглеждаха красиво оформени. — Някога го носех, тук — каза тя. Този път в стаята нямаше кой да й припомни как го е получила. — Представи си, Иън. Седем скъпоценни камъка, в които е събрана достатъчно енергия и материя, с които да се пресътвори вселената, да започне всичко отново, невинно, недокоснато, сладко, чисто ново. — Тя облиза устни. — Но тогава не му беше дошло времето. Смяташ ли, че сега моментът е настъпил?

Не, разбира се, че не смяташ. — Тя поклати глава. — Но този час ще удари. Създаването и разрушението са просто две страни от една и съща монета. Гигантът Имир, първият от нас, се хранил с млякото на кравата Аудумла, която ближела солени камъни във формата на мъж Бури. Внуците на Бури убиват Имир и създават нивя от разлагащата му се плът, алени морета — от кръвта му, планини — от костите му и небесния свод — от черепа му. Една от миглите му оцеляла и била превърната в Гунгнир, някъде бил запазен нокът и той станал Щитът на Тир; облаците били създадени от набраздения му мозък. И всичко заради това. — В първия момент му се стори, че тя докосна пода едва-едва, но посудата в шкафа издрънча и чашата на Иън се стовари от масата на земята. — Всичко е било заради нещата, които ти… а също и аз, Иън, също и аз!… Заради нещата, които сме виждали и познавали.

За мен няма проблем, нито когато вдъхна сладкия утринен въздух, нито когато сключа крака около кръста на любовник. — Тя наведе глава на една страна. — Но кажи ми, ти как мислиш се е чувствал Имир?

Иън нямаше представа какво да отговори, а и освен това въпросът й беше реторичен. Разбира се, че онзи гигант не е имал никакво желание да…

— Според мен — наруши Арни тишината, — поне се надявам, че е бил готов, че му е било омръзнало да бъде Имир, че е бил готов да започне отново, бил е готов да отдаде плътта си, за да бъде създадена от нея земя, кръвта си за морета, а нещата, които е мислел и чувствал, са се разпилели като пепел из въздуха. — Трепкащите пламъци превръщаха бръчките му в малки черни каньони, които браздяха лицето му.

— Аз също, Арнолд — каза тя. — Защото другата възможност е била да бъде отнета насила същността му и да бъде превърната в нещо неясно.

— Шива Разрушителя и Брама Създателя, Иън — каза тя и отново се обърна към него. — Те са едно и също, с други думи, жестоки натрапници, които разрушават това, което не е готово да приеме края, това, което не е готово за съществуване. Ти направи добър избор, когато постави двата скъпоценни камъка в ръката ми, и го направи заради това, което съм.

— А какво си ти?

— Ами… — тя се усмихна. — Аз съм много неща. Аз съм Фрея, стара богиня на плодородието, вече оттеглила се. Можеш да мислиш за мен като за Вишну с пъстрите цветя или което и да е от другите му превъплъщения: Маця, Курма, Вараха, Нарасимха, Вамана, Парашурама, Рама, Кришна, Буда… но не и Калкин, защото времето на Калкин предстои. — Изведнъж над лявата й гърда неочаквано се появи черна къдрица като на мъжка гръд, но тя я докосна и къдрицата изчезна. — А може и вече да съм Калкин, времето ми може и да е дошло най-сетне, а пък Арнолд да е господарят Рама, принизил се да бъде твой прислужник и спътник, ако ти си Арджуна.

Може пък да съм Ищар и Инана, и Астарте, но винаги ще си остана жена, защото жената разбира създаването и съхраняването, и разрушението, и обновяването, защото сме готови за това начало всеки месец с телата си и трябва да опазваме същността си, вместо да я пилеем по света и да я размахваме като острието на меч или… някои други неща. Изчервяваш се очарователно, мой Иън, но виждам, че си разбрал какво искам да кажа.

— Но какво общо има това…

— Не. — Тя вдигна ръка и топлотата и очарованието й изчезнаха, заменени от студенина и властност. — Няма да ти позволя да се преструваш, че не знаеш и не разбираш, не и в мое присъствие. В този момент, два от скъпоценните камъни са на сигурно място, сама ги скрих, за да мога да ги защитавам, аз и тежката ръка на моя приятел — каза тя и посегна, за да вземе ръката на Арни в своята. Притисна я бързо до устните си и я пусна. — За мен да оставя и един от тях да ми се изплъзне от ръцете…

— Но става въпрос само за един. Така или иначе ще имаш другия. А без другия…

— Какво без другия? Без другия вселената не може да бъде унищожена и пресъздадена ли? — Гласът й се извиси. — Ти сигурен ли си в това, което казваш? Шестте няма ли да са достатъчни? Или пък петте? Каква е критичната маса, необходима за създаването на моноблок? Кажи ми, Иън, но освен това искам и да ми кажеш какво те кара да си сигурен, че рубинът и диамантът съдържат по една идеална седма част?

На Иън му дойде прекалено много. Как да запазиш справедливата си преценка, след като се налага да оставиш бащата на едно дете да умре, когато единствено твоята дума може да спаси поне един живот, а може би дори и повече? Имаше една стара поговорка, която Зайда Сол непрекъснато повтаряше за този, който успеел да спаси поне един живот, било все едно че е спасил целия свят, но обратното не беше ли и то истина? Ако убиеш някого, ако оставиш някой да умре, при положение че си можел да го спасиш, не е ли същото, като да унищожиш цялата вселена?

Той грабна Убиеца на гиганти от стената, където, висеше и изскочи от къщата навън в нощта. Арни извика след него, но той не му обърна внимание.

— Остави го, Арни — каза тя.